Джеймс Патерсън
Розите са червени (56)

56.

В туристическия автобус настана необичайно мълчание. Дори малките деца притихнаха.

Брайън Макдугъл имаше думата, а той обожаваше да е в центъра на вниманието.

— Трябва да спазвате няколко правила. Първо, никакви писъци повече. Второ, никой да не плаче, включително и децата. Трето, никой да не вика за помощ. Ясно? Разбрахте ли?

Пътничките гледаха с отворени уста въоръжения мъж. Друг мъж се беше качил на покрива на автобуса и променяше номера му, по който полицейските хеликоптери биха могли да го открият най-бързо.

— Попитах ясно ли е? — извика Макдугъл.

Жените и децата кимнаха и му отговориха тихо.

— Сега следващото нареждане. Всички, които имат мобилни телефони, да ги предадат напред — веднага. Както знаем, полицията може да ги проследи. Всеки, у когото намерим телефон, когато ви обискираме, ще бъде убит. Дори и да е дете. Просто и ясно. Разбрахте ли? Ясно ли е всичко дотук? Все още ли няма въпроси?

Всички бързо предадоха мобилните си телефони напред. Имаше девет. Въоръженият мъж ги метна навън, към живия плет. После извади малък чук и разби непоправимо радиостанцията на автобуса.

— Сега всички да наведат глави надолу, под нивото на прозорците. Никой да не вдига шум. Включително и децата. Сведете глави и не ги вдигайте, докато не ви позволим. Хайде!

Жените и децата в автобуса се подчиниха.

— Джо — обърна се въоръженият към шофьора, — за теб имаме едно указание: следвай синия микробус. Не си прави никакви експерименти или ще умреш на място. Нас не ни интересува дали ще си жив или мъртъв. Е, Джо, какво ще правиш?

— Ще следвам черния микробус.

— Точно така, Джо. Отлично. Само че микробусът е син, Джо. Виждаш ли синия микробус? Сега го следвай и карай внимателно. Не искаме никакви нарушения по време на пътуването.