Джеймс Патерсън
Розите са червени (55)

55.

Това беше мястото, времето, възможността.

Хотел „Ринесънс Мейфлауър“ на Кънектикът авеню, близо до Седемнайсета улица.

Тази сутрин бе оживен, както обикновено, оживен и внушителен. В този хотел се провеждаше балът по случай встъпването в длъжност на новия президент на Съединените щати от времето на Калвин Кулидж насам. Хотелът бе напълно ремонтиран през 1992 г., когато архитекти и историци бяха работили заедно, за да възстановят оригиналния му разкош. Тук редовно се провеждаха корпоративни конференции и заседания на управителни съвети на големи фирми. Точно така Мислителя беше научил за него.

Нает автобус в синьо и златисто чакаше пред хотела малко преди девет часа. Бе уточнено, че ще потегли в девет и трийсет и че маршрутът му ще включва спирки пред Кенеди Сентър, Белия дом, мемориала „Линкълн“, мемориала на жертвите във Виетнам, института „Смитсониън“ и други любими туристически забележителности из Вашингтон. Автобусната компания се наричаше „Вашингтон на колела“. Групата в автобуса беше от застрахователна компания „Метро Хартфорд“.

Шестнайсет жени и две деца бяха в автобуса, когато шофьорът Джоузеф Деньо най-после затвори вратата в девет и четирийсет.

— Предстои ви посещение на музеи, исторически забележителности и обяд — съобщи той по микрофона.

Една служителка на име Мери Джордан се изправи и се обърна към групата. Джордан бе към трийсетте, привлекателна и симпатична, изключително експедитивна. Тя се държеше любезно с високопоставените жени в автобуса, без да ги ласкае прекомерно и без да звучи сервилно. Прякорът й в „Метро Хартфорд“ беше Веселата Мери.

— Нали сте запознати с плана за тази сутрин? — усмихна се лъчезарно тя. — Дали да не го зачеркнем и да отидем да пийнем по нещо? Шегувам се — добави бързо.

— О! — обади се една жена. — Това звучи наистина забавно, Мери. Да идем в истински бар. Къде ходи Теди Кенеди за сутрешното си питие? — Всички в автобуса се засмяха.

Автобусът пое бавно по алеята пред хотела и зави по Кънектикът авеню. След няколко минути пое по улица „Оливър“, от двете страни на която имаше предимно жилищни домове. Шофьорите често минаваха по нея, за да скъсят пътя си откъм „Мейфлауър“.

Един тъмносин шевролет микробус тръгна на заден ход по алея някъде към средата на пресечката. Шофьорът на микробуса очевидно не забеляза автобуса, но шофьорът на автобуса видя шевролета. Той натисна навреме спирачката и спря по средата на улицата.

Шофьорът на микробуса не потегли дори и след като Джо Деньо натисна клаксона. Деньо реши, че навярно на човека му е писнало от всички камиони и автобуси, които минаваха напряко по тази странична уличка. Каква друга причина би имало онзи просто да си седи и да го гледа ядосано?

Двама маскирани мъже се появиха иззад висок жив плет. Единият застана точно пред автобуса; другият пъхна автоматичния си пистолет през отворения прозорец на сантиметри от главата на шофьора.

— Отвори вратата или си мъртъв, Джоузеф! — извика той на водача. — Никой няма да пострада, ако се подчиняваш. Имаш три секунди да изпълниш нарежданията. Едно…

— Отворена е, отворена е — каза Деньо с писклив, изплашен глас. — Само не се нервирайте.

Няколко от жените млъкнаха стъписано и погледнаха към предната част на автобуса. Мери Джордан бързо се пъхна на седалката зад шофьора, която беше свободна. Тя видя мъжа с пистолета и той й намигна.

— Върши каквото ти казва, Джо — прошепна Джордан. — Не се прави на герой.

— Не се тревожи. Дори не ми е хрумнало.

Въоръженият маскиран мъж се качи бързо в автобуса. Държеше автоматичен пистолет „Валтер“, насочен срещу тях. Някои от пътничките започнаха да пищят.

Маскираният мъж извика:

— Това е отвличане! Интересува ни единствено да получим пари от „Метро Хартфорд“. Обещавам ви, че никой няма да пострада. И аз имам деца, и вие имате деца. Всички искаме децата ни утре да ни видят живи и здрави.