Джеймс Патерсън
Розите са червени (53)

53.

В понеделник сутринта ми се обадиха да се срещна с Кайл Крейг и Бетси Кавалиър в Хувър Билдинг, на Десета улица и Пенсилвания авеню. Искаха да бъда в кабинета на директора в осем часа. Беше свикано „спешно“ съвещание.

Понякога наричат Хувър Билдинг „Двореца на загадките“ — и с основание. Кайл и Бетси ме чакаха, когато пристигнах в конферентната зала на директора. Бетси изглеждаше странно напрегната. Малките й ръце бяха свити в юмруци, а кокалчетата бяха побелели.

Престорих се на раздразнен, че директор Бърнс още не се е появил.

— Той закъснява — промърморих аз. — Хайде да се махаме оттук. Имаме и по-добри варианти за запълване на времето.

Точно тогава една от двете полирани дъбови врати на стаята се отвори. Познавах мъжете, които влязоха. И двамата нямаха щастлив вид. Единият беше директорът на ФБР Роналд Бърнс, с когото се бях запознал по време на убийствата на Казанова в Дъръм и Чапъл Хил, Северна Каролина. Вторият беше министърът на правосъдието Ричард Полет. Познавах го покрай един случай, засягащ президента.

— Подложени сме на много силни атаки заради тези обири и убийства. Големите банки, Уолстрийт — каза Полет на Кайл. После ми кимна: — Здравейте, детектив Крос. — Обърна се към Бетси: — Съжалявам, не се познаваме.

— Аз съм старши агент Кавалиър — представи се тя и се ръкува с министъра.

— Госпожица Кавалиър ли ръководи разследването? — попита Полет директора Бърнс.

— Да, тя — отговори на въпроса Кайл. — Случаят е неин.

Министърът обърна строгия си поглед към нея.

— Добре, вие командвате. Къде са резултатите, госпожице Кавалиър? Влязох в тази стая, готов да режа глави. Има ли причина да не го правя? — Преди да дойде във Вашингтон, Ричард Полет притежаваше голяма и преуспяваща инвестиционна компания на Уолстрийт. Той не знаеше нищо за полицейската работа, но смяташе, че е достатъчно умен да прецени всичко, щом разполага с фактите.

— Някога участвали ли сте в национално издирване? — погледна го право в очите Бетси.

— Не мисля, че това има значение — отвърна той сухо. — Провеждал съм някои много отговорни разследвания и винаги съм постигал отлични резултати.

— Обирите следват много бързо един след друг — намесих се аз. — Очевидно нямахме никаква отправна точка. Ето какво знаем сега. Един мъж е планирал обирите и убийствата в „Ситибанк“, „Фърст Юниън“ и „Чейс“. Знаем, че той си подбира екипи, които са готови да убиват. Интересува се единствено от набиране на убийци. Според профила ни, това е бял мъж между трийсет и пет и петдесет години. Сигурно е добре образован и познава задълбочено банките и охранителните им системи. Може да е работил за някоя финансова институция в миналото или дори за повече от една и явно таи някаква омраза. Той обира банките заради парите, но убийствата са вероятно за отмъщение. Но относно това още не сме напълно сигурни.

Огледах залата. Всички слушаха, вместо да се заяждат.

— Преди няколко дни открихме и разпитахме мъж на име Тони Брофи. Той е бил интервюиран, за да бъде нает за някой от обирите, но е бил отхвърлен. Не бил достатъчно хладнокръвен. Не бил убиец.

Бетси вметна:

— Над двеста агенти работят по случая. Пристигнахме в „Чейс“ само няколко минути след като нападателите си бяха тръгнали. Знаем, че този човек се нарича Мислителя. Постигнахме доста голям напредък за относително кратко време.

Полет се обърна към директора на ФБР и кимна отривисто:

— Не съм доволен, но поне получих някои отговори. Ваша работа е да пипнете Мислителя, Рон. Направете го! Случващото се кара нашите финансови системи да изглеждат уязвими. Проучванията на общественото мнение сочат, че доверието в банките спада. А това е катастрофално за нашата страна. Предполагам, че вашият Мислител вече се е досетил за същото.

Десет минути по-късно Бетси Кавалиър и аз се спускахме с асансьора към подземния гараж на ФБР Кайл беше останал при директор Бърнс.

Когато стигнахме до нивото на гаража, тя най-после проговори:

— Длъжница съм ти за това, което направи горе. Спаси ме. Беше страхотно. Замалко да напсувам този надут тъпанар от Уолстрийт.

Погледнах я и се усмихнах:

— Определено си жена с характер. Надявам се, че не таиш омраза към големия бизнес или банковата система?

Тя най-после се засмя:

— Разбира се, че тая. Кой не го прави!