Джеймс Патерсън
Розите са червени (50)

50.

Бях ядосан и тъжен и задържах тези чувства вътре в себе си. Знаех, че не трябва да го правя, но от това не ми олекваше. Докторе, помогнете си.

Случайно срещнах моята психиатърка — Адел Файнали, в църквата в неделя сутринта. И двамата бяхме на службата в девет със семействата си. Отидохме в страничната ниша да поговорим. Адел явно бе забелязала нещо в очите ми. Тя е много проницателна и ме познава добре, тъй като я посещавам от около четири години.

— Да не е умряла котката Роузи? — попита ме и се усмихна.

— Роузи е добре, Адел. Аз също. Благодаря за загрижеността.

— Аха. Тогава защо изглеждаш като Мохамед Али на сутринта след боя с Джо Фрейзър в Манила? Ще ми обясниш ли? А и не си се обръснал за посещението в църквата.

— Хубава рокля — казах й аз. — Цветът много ти отива.

Адел се намръщи и не се подлъга.

— Точно така. Сивото е моят цвят, Алекс. Какво не е наред?

— Нищо.

Тя запали свещичка.

— Просто обичам магиите — прошепна и се усмихна палаво. — Не съм те виждала от известно време, Алекс. Това или е много хубаво, или е много лошо.

И аз запалих свещичка. После казах една молитва:

— Мили Боже, продължавай да се грижиш за Джени. Моля те Кристин да не се мести от Вашингтон. Знам, че сигурно ми пращаш нови изпитания.

Адел примигна, сякаш се бе опарила. Отмести поглед от свещите и се взря в очите ми.

— О, Алекс! Съжалявам. Ти нямаш нужда от нови изпитания.

— Добре съм — отвърнах й. Не исках да го обсъждам сега. Дори и с Адел.

— О, Алекс, Алекс! — поклати глава тя. — Знаеш, че не трябва да е така. И аз го знам.

— Добре съм. Наистина.

Адел, изглежда, се отчая от мен.

— Добре тогава. Дължиш ми сто долара за консултацията. Можеш да ги пуснеш в подноса за дарения.

Адел се върна при близките си, които седяха близо до средата на централната пътека. Обърна се и ме погледна. Вече не се усмихваше.

Когато отидох на нашата пейка, Деймън ме попита коя е била красивата дама, с която съм говорил.

— Тя е лекарка. Приятели сме — казах, което бе истина.

— Твой лекар ли е? Какъв точно? Явно ти е много ядосана — прошепна той. — Какво си сгрешил?

— Не съм сгрешил нищо — отговорих шепнешком. — Нямам ли право на лични тайни?

— Не. Пък и сме в църква. Ще изслушам изповедта ти.

— Няма да се изповядвам пред теб. Добре съм, направо страхотно. В мир с целия свят. По-щастлив съм от всякога.

Деймън ме погледна със същото раздразнение като Адел. После поклати глава и се обърна. И той не ми вярваше. Когато мина подносът за дарения, пуснах вътре сто долара.