Джеймс Патерсън
Розите са червени (43)

43.

Точно в 7:00 часа господин Блу зае позиция в гъстата борова гора зад една къща в квартал Уудли Парк, Вашингтон.

Както и предишните три сутрини, банковият управител Мартин Каселман излезе от дома си точно в седем и двайсет. Каселман се огледа наоколо, преди да се качи в колата си. Вероятно бе изплашен от скорошните обири в Мериленд и Вирджиния. Все пак повечето хора не вярваха, че това може да се случи и на тях.

Съпругата на Каселман беше учителка в гимназията „Дъмбъртън Оукс“. Преподаваше английски — предмет, който господин Блу винаги беше мразил. Госпожа К. щеше да тръгне за работа някъде към осем. И двамата Каселман бяха организирани и предсказуеми, което правеше задачата по-лесна.

Господин Блу се подпря на стария бряст, който съхнеше; чакаше обаждането по клетъчния си телефон. Засега всичко вървеше по план и той се почувства спокоен. Приблизително осем минути след като Мартин Каселман потегли, телефонът иззвъня. Той натисна бутона за връзка.

— Господин Блу. Слушам.

— К. пристигна за срещата ни. Сега е на паркинга. Край.

— Разбрано. Всичко изглежда наред за моята среща с госпожа К.

Едва господин Блу бе натиснал бутона за прекъсване на връзката, когато Виктория Каселман излезе през вратата и я заключи. Беше с розов костюм, който му напомни за Фара Фосет от най-добрите й години.

— Къде е тръгнала, по дяволите? — възкликна той учудено. Не трябваше да има никакви изненади днес. Мислителя беше планирал всичко идеално. Но това тук не беше такова. Господин Блу тръгна бързо през дърветата и избуялите плевели, които го отделяха от къщата на Каселман. Вече разбираше, че няма да стигне навреме.

Грешка.

Моя или нейна?

И на двамата! Тя тръгва твърде рано тази сутрин, а аз не съм на позиция!

Побягна към Хоторн стрийт, но тя вече бе в черната си тойота и даваше назад по алеята. Ако завиеше надясно, всичко щеше да се обърка напълно. Ако завиеше наляво, той още имаше шанс да спаси операцията. Хайде, Фара, скъпа, завий наляво!

Господин Блу се зачуди дали да не й извика нещо — нещо, което да я накара да спре. Но какво? Мисли. Мисли!

Добро момиче! Зави наляво, но той още не беше сигурен дали ще успее да стигне до улицата навреме, за да я спре.

Хукна да бяга с приведена глава. Усети как в гърдите му се надига внезапна изгаряща топлина. Не помнеше откога не е тичал така.

— Хей! Хей! Ще ми помогнете ли, моля ви? — извика той с всички сили. — Моля ви, помогнете! Помощ!

Русите къдрици на Виктория Каселман се полюшнаха, когато тя чу виковете. Намали леко, но не спря.

Той трябваше, да я спре.

— Жена ми ражда! — продължи господин Блу. — Моля ви, помогнете. Жена ми ражда!

Въздъхна с облекчение, когато видя, че черният седан спря насред улицата. Надяваше се някой любопитен съсед да не ги наблюдава откъм къщите наоколо. Но това нямаше значение. Той трябваше да я спре, но един или друг начин. Още дишаше тежко, когато се доближи до колата.

— Какво става? Къде е жена ви? — извика Виктория Каселман през отворения прозорец.

Господин Блу продължи да тича, докато не застана точно до колата. После извади пистолета си „Зиг-Зауер“ и удари челюстта й с цевта. Главата на Виктория Каселман се завъртя настрана и тя извика от болка.

— Връщаме се в къщата! — кресна той и скочи в колата. Опря пистолета в челото й. — Къде, по дяволите, си тръгнала в седем и четирийсет? Всъщност я млъквай! Не ме интересува. Допусна грешка, Виктория. Допусна голяма грешка. — Единственото, което господин Блу успя да направи, бе да не я застреля там, на предната седалка в колата й.