Джеймс Патерсън
Розите са червени (39)

39.

Тони Брофи водеше „бурен живот“ на четвъртия етаж на „Дорал“. На рецепцията ни казаха, че е отседнал в хотела от една седмица и че е „много затормозен, не е хубав човек, направо си е задник“.

— Този хотел едва ли има нещо общо с „Дорал“ в Маями — отбеляза Бетси, докато се изкачвахме по стълбите. — Каква дупка!

— Чакай да срещнеш Брофи. Тук е точно за него.

Стигнахме незабелязани до стаята му и извадихме пистолетите си. Брофи обосновано беше заподозрян в извършването на обирите-убийства. Пасваше на профила. Почуках на издрасканата небоядисана дървена врата.

— Какво? — изкрещя сърдит глас.

— Полиция. Отваряй! — извиках аз.

Чух движение, после някой защрака няколко ключалки отвътре. Вратата бавно се отвори и Брофи изпълни тясното преддверие. Той е висок към метър и деветдесет и тежи към сто и десет килограма, повечето от тях мускули. Тъмната му коса бе обръсната до кожа на правилни линии.

— Тъпо ченге — измърмори той. От устата му висеше цигара без филтър. — А коя е тая тъпа красавица с теб?

— Всъщност мога да отговоря и сама — сопна му се Бетси.

Тони й се ухили. Очевидно му допадаше да реагират на грубостта му.

— Супер. Говори. Давай!

— Аз съм старши агент Бетси Кавалиър. ФБР.

— Старши агент! Чакай да видим, каква беше репликата на всички ченгета в телевизионните филми? Можем да го направим по трудния начин, а може и по лесния — рече той и показа изненадващо белите си зъби. Носеше черни панталони с военна кройка, мръснобели джапанки, нямаше риза. Ръцете и горната част на торса му бяха покрити със затворнически татуировки и къдрави черни косъмчета.

— Аз гласувам за трудния начин. Но това си е мое мнение — каза Бетси.

Брофи се обърна към слабата блондинка, която седеше на жълтото канапе пред телевизора. Носеше ластична пола, която й беше широка.

— Ти харесваш ли я колкото и аз, Нора? — попита я той.

Жената сви рамене: очевидно не се интересуваше от нищо, освен от Роузи О’Донъл по телевизията. Сигурно беше надрусана. Косата й бе мръсна, кичури бяха залепнали на челото й. Имаше татуирана бодлива тел на двата глезена, на китките и около шията.

Брофи погледна Бетси Кавалиър и мен.

— Предполагам, че трябва да поговорим по работа. Значи мистериозната дама е от ФБР Хубаво. Следователно можете да си позволите да платите информацията, която евентуално ще ви дам.

Бетси поклати глава:

— По-скоро ще те бия, докато я изпееш.

Очите на Тони пак блеснаха развеселено.

— Наистина я харесвам.

Последвахме го до сгъваемата дървена маса в миниатюрната кухничка. Той възседна един стол и опря корема и косматите си гърди на облегалката. Трябваше да постигнем финансово споразумение, преди да ни каже каквото и да било. Беше прав за едно: Бетси Кавалиър разполагаше с много по-голям бюджет от мен.

— Обаче информацията трябва да е ценна — предупреди го тя.

Той кимна уверено, самодоволно:

— Това е най-доброто, което можеш да купиш, скъпа. Супер сделка! Защото аз се срещнах с мъжа, който стои зад онези гадни обири в Мериленд и Вирджиния. Искате ли да знаете какво представлява? Ами той е зъл кучи син. И помнете, аз го казвам.

Брофи се взря в Бетси и мен. Определено беше привлякъл вниманието ни.

— Нарича се Мислителя — продължи с провлечен южняшки акцент. — Беше адски сериозен, като го каза. Мислителя. Представяте ли си? Двамата се срещнахме в хотел „Шератон“ на летището. Свърза се с мен чрез един мой познат от Ню Йорк. Така нареченият Мислител знаеше доста за мен. Изброи силните ми качества, после слабостите. Директно ми направи дисекция. Даже знаеше за прекрасната Нора и навиците й.

— Смяташ ли, че е ченге? Щом е имал цялата информация за теб? — попитах го.

Брофи се ухили широко:

— Не. Твърде умен е. Но е вероятно да е говорил с някои ченгета. Като се замисля, знаеше всичко. Затова останах и го изслушах. Това плюс думите му, че може да ми предостави възможност да припечеля шестцифрена сума. Е, това вече привлече интереса ми.

Двамата с агент Кавалиър само слушахме. Щом Брофи се разприказваше, нямаше спиране.

— Как изглеждаше?

— Искаш да знаеш как е изглеждал? Въпрос за един милион долара. Сега ще ти опиша обстановката. Когато влязох в хотелската стая, срещу мен светеха ярки лампи. Като прожектори на холивудска премиера. Не виждаш нищо.

— Дори и очертания? Трябва да си видял нещо!

— Силуетът му. Имаше дълга коса. Или пък носеше перука. Голям нос, големи уши. Като кола, на която са отворени и двете врати. Поговорихме и той каза, че ще поддържаме връзка, но повече не се обади. Явно не ме е харесал за екипа си.

— Защо не? — попитах го. Сериозен въпрос. — Защо да не му хареса човек като теб?

Тони имитира с ръката си пистолет и се престори, че ме застрелва.

— Той търси убийци, тъпако. Аз не съм убиец. Аз съм любовник. Нали така, Бетси?