Джеймс Патерсън
Розите са червени (35)

35.

Бях обещал нещо на Джени, когато се разделях с нея сутринта. Тържествената ми клетва бе, че ще се отбия в „Биг Майк Джорлано“ и ще купя пица за вкъщи.

Жонглирах с горещата кутия в ръцете си, когато влязох в стаята й в болницата. Нямаше да може да хапне много, но доктор Петито беше разрешил едно парче.

— Доставка — съобщих и затанцувах из стаята.

— Урааа! Урааа! — извика тя от леглото. — Спаси ме от тази ужасна, отвратителна болнична храна. Благодаря, тате. Ти си най-добричкият!

Джени не изглеждаше болна; сякаш нямаше нужда да стои в болницата. Искаше ми се да е така. Вече бях научил съществената информация за операцията й. Времето за подготовка и самата операция щеше да бъде между осем и десет часа. Хирургът щеше да изреже тумора и част от него щеше да бъде изпратена за биопсия. До интервенцията щяха да поддържат състоянието й стабилно с дилантин. Операцията бе насрочена за 8:00 часа на следващия ден.

— Искаше с маслини и аншоа, нали? — подразних я, докато отварях кутията.

— Не си записал поръчката правилно, доставчико. По-добре върни гадната пица откъдето си я донесъл, ако има от онези лигави малки рибки по нея — каза тя и ме изгледа със суровия поглед, който явно бе усвоила от баба си.

— Само те дразни — рече й Нана и ме погледна с малко по-мека версия на същия поглед.

Джени сви рамене.

— Знам, Нана. И аз му го връщам. Така правим ние. Нали? Да-да — запя старата песен и се усмихна.

— Аз обичам аншоа — обади се Деймън, колкото да изкаже противоположното мнение. — Наистина е солена.

— Яж си я! — Тя се намръщи на брат си. — Мисля, че май си бил аншоа в предишния си живот.

Посмяхме се, както обикновено, после се нахвърлихме на пицата с много кашкавал и чашите с мляко. Разменихме си новини от деня. Джени отново беше център на вниманието и подробно описа втория преглед на скенер, който беше траял половин час. После обяви:

— Реших да стана лекар. Решението ми е окончателно. Сигурно ще уча в „Джон Хопкинс“ — също като татко.

Към осем Нана и Деймън се приготвиха да си ходят. Те бяха в болницата от три следобед.

Джени съобщи:

— Татко ще остане още малко, защото днес беше на работа и не успях да се видя достатъчно с него. — Направи жест към Нана да я прегърне и двете дълго останаха притиснати. Нана тихо шепнеше нещо в ухото на Джени и тя кимаше в знак, че разбира.

После Джени махна на Деймън да се приближи до леглото й.

— Дай ми прегръдка и целувка — нареди му.

Деймън и Нана си тръгнаха след още много „довиждане“, „до утре“, махане с ръка и усмивки. Джени седеше с мокри бузи, едновременно разплакана и усмихната.

— Всъщност това много ми харесва — довери им тя. — Знаете, че трябва да бъда център на вниманието. А сега всички спрете да се тревожите. Аз ще стана лекар. Всъщност отсега нататък може да ми викате доктор Джени.

— Лека нощ, доктор Джени. Приятни сънища — рече нежно Нана от вратата. — Ще се видим утре, скъпа моя.

— Чао — каза Деймън. Обърна се, после се завъртя отново към сестра си. — А, да… доктор Джени.

Джени и аз помълчахме известно време, след като Нана и Деймън си тръгнаха. Приближих се и я прегърнах през рамото. Мисля, че тази сцена със сбогуването ни бе дошла в повече и на двамата. Седнах на ръба на леглото и я гушнах силно. Останахме така дълго време, почти не говорехме, просто се прегръщахме.

Изненадах се, когато видях, че Джени е заспала в ръцете ми. Точно тогава сълзите рукнаха от очите ми.