Джеймс Патерсън
Розите са червени (24)

24.

Върнах се в „Сейнт Антъни“ към четири и половина следобед. Джени не беше в стаята си, което ме изненада. Нана и Деймън седяха там и четяха. Нана каза, че са отвели Джени да й направят някакви изследвания, назначени от д-р Петито.

Тя се върна в пет без петнайсет. Изглеждаше изморена. Беше твърде малка, за да минава през подобно изпитание. Двамата с Деймън винаги са били много здрави, дори като бебета, което усилваше още повече шока от това преживяване.

Когато Джени пристигна в стаята, настанена на инвалиден стол, Деймън нещо се задави. Аз също.

— Дай една голяма мечешка прегръдка, тате. — Тя ни погледна и заяви: — Както навремето, когато бяхме малки.

Яркият спомен нахлу в съзнанието ми. Спомних си какво изпитвах, когато държах и двамата в обятията си и те бяха много по-малки. Изпълних молбата й: мечешка прегръдка за двете ми дечица.

Докато тримата се прегръщахме, Нана се върна в стаята. Беше излязла да се поразтъпче в коридора и сега водеше някого със себе си.

Кристин Джонсън се появи в стаята зад нея. Носеше сребристосива блуза, тъмносиня пола и обувки. Навярно бе дошла направо от училище. Държеше се някак хладно с мен, но поне беше много сърдечна с Джени.

Искаше ми се да попитам Нана кой се грижи за малкия Алекс.

— Всички са тук — каза Кристин. Нито за момент не срещна погледа ми. — Жалко, че не си нося фотоапарата.

— О, ние винаги сме така — обясни й Джени. — Такива сме си в нашето семейство.

Поговорихме малко, но най-вече слушахме Джени, която описваше дългия си плашещ ден. Изглеждаше толкова малка и уязвима. В пет й донесоха вечерята. Вместо да се оплаква от безвкусната болнична храна, тя я определи като по-вкусна от любимите й манджи, които Нана готвеше.

Това разсмя всички, освен Нана, която се престори на засегната.

— Добре, можем да си поръчваме от болничната храна за вкъщи, като се върнеш — каза тя и изгледа Джени навъсено. — Ще ми спестите много мъки и труд.

— О, ти обичаш да се трудиш — опонира й Джени. — И обичаш мъките.

— Почти колкото обичам и ти да ме дразниш — не й се даде Нана.

Когато Кристин се канеше да си тръгне, сестрата донесе телефона от сестринската стая. Съобщи, че има важно обаждане за детектив Крос. Изстенах и поклатих глава. Всички ме изгледаха как вземам слушалката.

— Няма нищо, тате — каза Джени.

Обаждаше се Кайл Крейг. Имаше лоши новини.

— Пътувам към „Фърст Вирджиния“ в Рослин. Обрали са още една банка, Алекс.

Нана ми мяташе отровни стрелички с поглед. Кристин въобще не ме поглеждаше. Чувствах се виновен и се срамувах, а не бях направил нищо нередно.

— Трябва да изляза за около час — промълвих накрая. — Съжалявам.