Джеймс Патерсън
Розите са червени (21)

21.

В болницата направиха на Джени ЕЕГ^[1], после най-пълния неврологичен преглед, доколкото бе във възможностите им по това вечерно време. Провериха черепно-мозъчните й нерви. Накараха я да върви по права линия, после да скача на един крак, за да проверят за наличие на атаксия^[2]. Тя изпълни всичко, което й казаха, и вече изглеждаше по-добре. Но аз я гледах, сякаш може внезапно да се разтресе отново.

Точно когато прегледът свърши, Джени получи втори гърч. Беше по-дълъг и по-силен от първия. Нямаше да е по-ужасен, дори и да се беше случил на мен. Когато най-после се уталожи, дадоха на Джени валиум^[3]. Сестрите и лекарите бяха много внимателни, но загрижеността им ни плашеше. Една сестра ме попита дали Джени е имала някакви симптоми преди гърча, например замъглено виждане, главоболие, гадене, загуба на координацията. Не бях забелязал нищо необичайно.

Когато приключи прегледа, доктор Боун от спешното отделение ме дръпна настрана.

— Ще я оставим тук тази нощ за наблюдение, детектив Крос. Малко предпазливост не е излишна.

— И аз така мисля — отвърнах. Още треперех, виждах го по ръцете си.

— Може да се наложи да остане и по-дълго — добави доктор Боун. — Трябва да й направим някои изследвания. Не ми харесва фактът, че получи втори гърч.

— Така е. Разбира се, доктор Боун. И на мен не ми харесва.

На четвъртия етаж имаше свободно легло и аз придружих Джени. Според политиката на болницата тя трябваше да се качи дотам на носилка, но поне аз я бутах. Беше отпусната и необичайно мълчалива, докато пътувахме нагоре с асансьора. Не ми зададе никакви въпроси, докато не останахме сами зад завесата в болничната стая.

— Добре — каза тя тогава. — Кажи ми истината, тате. Трябва да ми кажеш всичко. Истината.

Поех си дълбоко дъх.

— Ами навярно имаше това, което се нарича тежък епилептичен гърч. Два такива. Понякога се случват подобни неща, миличка. Съвсем неочаквано, както тази вечер. Може ударът на Деймън да има нещо общо.

Тя се намръщи.

— Той почти не ме докосна. — Взря се в очите ми, опитвайки да отгатне истината. — Добре — каза след малко. — Това не е лошо, нали? Поне още съм тук, на планетата Земя.

— Не говори така, не е смешно.

— Добре де. Няма да те плаша — прошепна тя.

Джени се пресегна и хвана ръката ми. След няколко минути вече спеше дълбоко, но още стискаше ръката ми.