Джеймс Патерсън
Розите са червени (20)

20.

Всичко е наред, миличка. Всичко ще се оправи.

Две или три ужасяващи минути преминаха по този начин. Нищо не беше наред, изобщо не беше. Всичко бе ужасно, по-ужасно не бих могъл да си го представя.

Устните на Джени посиняха, от устата й се процеждаше слюнка. После тя изгуби контрол над пикочния си мехур и се изпишка на пода. Още не можеше да говори.

Бях изпратил Деймън горе да извика помощ. Десетина минути след като гърчът на Джени премина, линейката пристигна. Засега гърчът бе само един. Молех се на бога да не последва втори.

Двамата парамедици^[1] дотичаха в мазето, където аз още стоях коленичил на пода до Джени. Държах едната й ръка, Нана — другата. Бяхме пъхнали възглавница под главата й и я бяхме завили с одеяло. Това е невъзможно — повтарях си наум. — Не може да се случва.

— Вече си добре, скъпа — прошепна Нана.

Джени я погледна.

— Не, не съм, Нана.

Вече бе напълно в съзнание, изплашена и объркана. Беше и притеснена, че се е подмокрила. Знаеше, че нещо странно и ужасно й се е случило. Парамедиците бяха внимателни и я успокояваха. Провериха жизнените й показатели: температура, пулс, кръвно налягане. После единият постави система на ръката й, а другият донесе набор за интубация и обдишване.

Сърцето ми още препускаше бясно. Чувствах се, сякаш самият аз ще спра да дишам.

Разказах им какво се е случило.

— Имаше силни спазми в продължение на около две минути. Крайниците й бяха като вкочанени. Очите й бяха обърнати назад. — Обясних им за боксирането и за удара над лявото й око.

— Наистина прилича на гърч — каза жената от спешна помощ. Зелените й очи гледаха съчувствено, успокояващо. — Може да е било от удара, даже и да е бил съвсем лек: ъгълът също е важен. Трябва да я откараме в „Сейнт Антъни“.

Кимнах в съгласие, после с ужас видях как стегнаха малкото ми момиченце на носилката и го понесоха към чакащата линейка. Краката ми се огъваха. Тялото ми беше схванато и виждах само пред себе си.

— Трябва да пуснете сирената — прошепна Джени на парамедиците, докато я качваха отзад в линейката. — Моля ви!

И те я пуснаха — по целия път до болницата „Сейнт Антъни“. Знам това, защото пътувах с Джени.

Най-дългото пътуване в живота ми.