Джеймс Патерсън
Розите са червени (13)

13.

— Мразя тези шантави работи посред нощ — каза Сампсън, докато вървяхме по Първо авеню. В далечината пред нас се виждаха изоставените сгради, в които живееха наркомани и бездомници. Ако това можеше да се нарече живот, и то в столицата на Америка. — Нощта на живите мъртъвци — измърмори той. Беше прав: хората, които се мотаеха край сградите, приличаха на зомбита.

— Ерол Паркър? Бриан Паркър? — подвикнах тихо, докато минавахме покрай наркомани с изпити небръснати лица. Никой не отговори. Повечето дори не поглеждаха към нас. Знаеха, че сме полицаи. — Ерол? Бриан? — продължих аз, но пак никой не отвърна.

— Благодаря за помощта. Бог да ви благослови — каза Сампсън, имитирайки маниера на рапърите в града.

Започнахме да обхождаме всяка сграда етаж по етаж, от мазето до тавана. Последната постройка в редицата изглеждаше изоставена, и то с право: беше най-мръсна и порутена.

— След теб — изръмжа Джон. Беше късно и той ставаше раздразнителен.

Аз носех фенерчето, така че тръгнах напред. Както и в предишните сгради, започнахме от мазето. Циментовият под бе изровен и осеян с петна. Навсякъде висяха прашни паяжини.

Приближих затворена дървена врата и я ритнах да се отвори. Чух как различни по големина гризачи препускат край стените и драскат, сякаш са попаднали в капан. Обходих помещението с лъча на фенерчето си. Нищо, освен два-три опулени плъха.

— Ерол? Бриан? — извика им Сампсън. Те изцвърчаха в отговор.

Продължихме претърсването етаж по етаж. Сградата бе влажна и смърдеше на урина, фекалии и мухъл. Вонята бе непоносима.

— Виждал съм и по-хубави хотели — отбелязах и Джон най-после се засмя.

Ритнах още една врата и от зловонния мирис, който се разнесе, разбрах, че сме намерили трупове. Насочих фенерчето и видях Бриан и Ерол. Бяха загубили човешкия си вид. В сградата беше топло и телата им бързо се разлагаха. Пресметнах, че са мъртви поне от един ден.

Осветих с лъча първо Ерол, после и жена му. Въздъхнах и усетих, че ми се гади. Сетих се за Мария и колко много обичаше тя брат си. Когато беше малък, синът ми Деймън му викаше чичо Ерол.

Ъгълчетата на очите на Бриан бяха замъглени, сякаш имаше катаракт^[1]. Устата й беше широко отворена, челюстта — отпусната. Ерол изглеждаше по същия начин. Сетих се за убитото семейство в Силвър Спринг. С какви убийци си имахме работа? Защо бяха убили Ерол и Бриан?

Блузата на Бриан бе свалена и не я видях никъде в стаята. Дънките й бяха смъкнати и се виждаха червените й бикини и бедрата й.

Какво ли значеше това? Дали убиецът беше взел блузата на Бриан? Или някой друг бе минал оттук след убийствата? Дали някой се бе забавлявал с нея след смъртта й? Убиецът ли?

Сампсън изглеждаше смутен и объркан.

— Не ми прилича на свръхдоза — каза той. — Изглежда като насилствена смърт. Тези двамата са се мъчили.

— Джон — заговорих накрая с приглушен глас. — Мисля, че може да са били отровени. Май се е очаквало да страдат.

Обадих се на Кайл Крейг и му съобщих, че съм намерил двамата Паркър. Дали бяхме разрешили случая с обира в Силвър Спринг? Или още поне един убиец бе някъде на свобода?