Джеймс Патерсън
Розите са червени (119)

119.

Беше много лесно да презираш д-р Бърнард Франсис. Той бе отрепка, от най-лошите представители на човешкия род, убиец, който обичаше да гледа как жертвите му страдат. Това правеше нощното наблюдение по-лесно, почти поносимо. Както и идеята, че Франсис е Мислителя и че съвсем скоро ще го притиснем до розовата мазилка на стените в тежкарския му мезонет.

Катлийн Макгигън повече не позвъни на Франсис тази нощ. Той също не й се обади. Към един часа влезе вътре и си легна, като преди това включи алармената система.

— Лека нощ, копеле — каза Бетси, когато лампите в апартамента изгаснаха.

— Знаем къде живее. Знаем, че той го е направил, макар че не сме сигурни точно как. Но да, не можем да го арестуваме? — възропта единият агент.

— Търпение, търпение — успокоих го аз. — Току-що пристигнахме. Ще го пипнем. Просто искаме още малко да го понаблюдаваме. Този път трябва да сме абсолютно сигурни. И трябва да открием къде са парите, които е откраднал.

Към два с Бетси най-после си тръгнахме от наблюдателния пост в микробуса. Потеглихме с един седан на Бюрото. Тя пое извън Сингър Айланд. Останалите бяха отседнали в „Холидей Ин“ в Уест Палм. Ние се отправихме на север по магистралата.

— Съгласен ли си? — попита тя, когато стъпихме на междущатската магистрала. Изглеждаше по-уязвима, отколкото бях свикнал да я виждам. — „Хаят Риджънси“ е няколко отклонения по на север.

— Харесва ми да съм с теб, Бетси. Още от първия път, когато се срещнахме.

— Да, Алекс. Усещам го. Но не е достатъчно, така ли?

Погледнах я. Харесвах я още повече, когато беше малко неуверена в себе си.

— Искаш да бъда честен и откровен в два и петнайсет през нощта? — пошегувах се.

— Абсолютно, категорично.

— Знам, че звучи малко откачено, но…

Тя се усмихна:

— Мога да се оправям с откачените.

— Не знам точно какво става с живота ми в момента. Сякаш се нося по течението. Това не е типично за мен. Може би е за хубаво.

— Още се опитваш да преодолееш раздялата с Кристин — каза тя. — Мисля, че така е правилно. Държиш се смело.

— Или глупаво — усмихнах се аз.

— Вероятно по малко и от двете. Но това е правилната посока. Привидно си спокоен и ясен — по един хубав начин. Но всъщност си и сложен — по хубав начин. Сигурно си мислиш, че можеш да кажеш същото за мен.

— Не точно. В действителност си мисля какъв късметлия съм, че те срещнах.

— Няма нужда това да се превръща в нещо специално, Алекс. За мен вече е такова. — Очите й бяха толкова красиви, така искрящи. — Все пак ще дойдеш при мен тази вечер, нали? В скромната ми стая в „Хаят“?

— С удоволствие, желая го повече от всичко.

Когато паркирахме пред хотела, Бетси се наведе към мен и ме целуна. Привлякох я към гърдите си и я притиснах силно. Останахме така няколко минути.

— Ще ми липсваш ужасно — прошепна тя.