Джеймс Патерсън
Розите са червени (101)

101.

Най-лошата възможност, която си представях досега, бе Мислителя да изчезне и повече да не чуем нищо за него. Търсенето му се бе превърнало в чакане или молене Мислителя да направи нещо, което да ни насочи към него.

Смените в болницата започваха с трийсет минутен преглед на картоните плюс кафе. При този преглед за всеки пациент се казваше по нещо и се отбелязваха промените в привилегиите. Основните думи, които се повтаряха многократно, бяха: въздействие, съдействие, взаимодействие и, разбира се, ПТР. Поне половината мъже в отделението страдаха от пост травматично разстройство.

Оперативката свърши, денят ми започна. Главната задача на психологическия съветник е да взаимодейства с пациентите. Точно това правех и си припомних кое първоначално ме бе привлякло към психологията.

В действителност голяма част от миналото ми ме връхлиташе отново, особено съчувствието и разбирането за ужасната сила на травмата. Толкова много от тези хора страдаха от нея. За тях светът вече не бе безопасен, вече не можеха да се справят с него. Околните им се струваха опасни и недостойни за доверието им. Постоянно присъстваха и съмнението в собствените сили, и чувството за вина. Вярата и духовността не съществуваха. Защо Мислителя бе избрал да се скрие точно тук?

По време на осемчасовата смяна имах ред конкретни задължения: проверка на острите предмети в седем (трябваше да преброя приборите в кухнята; ако нещо липсваше, което не се случваше често, бе необходимо да се претърсят стаите); в осем разговор насаме с пациент на име Коупланд, за когото се смяташе, че е изключително склонен към самоубийство; проверки на всеки петнайсет минути от девет нататък (на местоположението на всички пациенти и поставяне на отметка срещу имената им на черната дъска в коридора до сестринската стая); и изхвърляне на боклука (някой трябваше да изпразни кофите).

Всеки път, щом отидех до черната дъска, отбелязвах най-вероятните заподозрени с малко по-дебела тебеширена черта. В края на часа, в който аз правех проверките, открих, че имам седем кандидати в горещия си списък.

Фредрик Щабо имаше позволение да ходи из целия град, но той бе кротка душа и се съмнявах да е убиец. След Виетнам бе обикалял страната и не се бе задържат на никоя работа повече от две-три седмици. От време на време плюеше по болничния персонал, но това изглеждаше най-сериозната агресия, на която бе способен.

Стивън Боуен имаше разрешение да излиза в града. Във Виетнам бил обещаващ капитан от пехотата. Получил ПТР и от 1971 г. насам многократно бе постъпвал в болници за ветерани. Гордееше се с това, че никога не е имал истинска работа след напускането на армията.

Дейвид Хейл бил полицаи в Мериленд в продължение на две години, преди да бъде сполетян от параноичните мисли, че всеки азиатец, когото виждал по улицата, иска да го убие.

Майкъл Феско бе работил в две банки във Вашингтон, но изглеждаше прекалено отнесен, за да води дори собствената си чекова книжка. Може би се преструваше, че има ПТР, но според терапевта му не беше така.

Клетъс Андерсън отговаряше на общото физическо описание на Мислителя. Той не ми харесваше. Беше склонен към насилие. Но Андерсън не бе направил нищо, с което да ме накара да заподозра, че е възможно той да е Мислителя. По-скоро обратното.

Точно преди края на смяната Бетси Кавалиър ми позвъни в отделението. Обадих се от малката стая за персонала зад тази на сестрите.

— Бетси? Какво става?

— Майк Дауд е изчезнал. Не дойде на работа тази сутрин. Обадихме се на жена му, но тя каза, че е излязъл, както обикновено.

— Бюрото какво прави по въпроса? — попитах аз.

— Не мислим, че е претърпял автомобилна катастрофа. Но е твърде рано да го обявим за изчезнал. Само дето това не е типично за Дауд. Той е много дисциплиниран човек, домошар, на него може да се разчита. Първо Уолш. Сега Майкъл. Какво, по дяволите, става, Алекс? Той стои зад всичко, нали?