Джеймс Патерсън
Розите са червени (10)

10.

Когато Кристин бе готова, заедно заключихме училището и тръгнахме по улицата. Както бях обещал, носех куфарчето й, в което имаше поне десетина книги. Опитах да се пошегувам:

— Не спомена, че си носиш и топка за боулинг.

— Казах ти, че книгите тежат. Нали знаеш, че съм по тежките размисли. Всъщност се радвам, че дойде тази вечер.

— Не можех да не дойда — признах си истината. Исках да я хвана за ръката, но се сдържах. Изглеждаше странно и ненормално да съм толкова близо и все пак толкова далече от нея. Копнеех да я прегърна.

— Искам да поговорим за нещо, Алекс — каза тя накрая. Взря се в очите ми. От изражението й познах, че новината не е добра. — Надявах се, че това няма да ме тревожи — това, че започваш ново разследване на убийство. Но то ме тревожи, Алекс. Направо полудявам. Страхувам се за теб. Страхувам се за бебето. Страхувам се за собствената си сигурност. Не мога да се овладея след станалото на Бермудите. Не мога да спя, откакто се върнах във Вашингтон.

Сърцето ми се късаше, като я слушах. Чувствах се ужасно виновен заради това, което бе преживяла. Но тя се беше променила толкова много. Сякаш не можех да направя нищо, с което да й помогна, да я успокоя. Опитвах от месеци, но нищо не се получаваше. Тревожех се, че ще загубя не само Кристин, но и малкия Алекс.

— Помня някои от сънищата, които сънувах напоследък. Толкова са страшни, Алекс. И са ужасяващо реални. Онази нощ ти пак преследваше Невестулката и той те уби. Стоеше спокойно и стреляше в теб, отново и отново. После дойде и уби нашето бебе и мен. Събудих се разплакана.

Хванах ръката й.

— Джефри Шейфър е мъртъв, Кристин.

— Не знаеш дали е така. Не си сигурен — възрази тя и издърпа ръката си. Пак беше ядосана.

Вървяхме мълчаливо покрай реката. След известно време ми разказа още някои свои сънища. Чувствах, че не иска да я прекъсвам. Само слушах. Кошмарите й бяха пълни с насилие: Кристин сънуваше как измъчват и убиват хора, които тя познава и обича.

На ъгъла на Пета улица, близо до дома ми, тя спря.

— Алекс, трябва да ти кажа още нещо. Посещавам един психиатър, доктор Белеър в Мичълвил. Той ми помага.

Продължи да ме гледа право в очите.

— Не искам да те виждам повече, Алекс. Мисля за това от седмици. Обсъдих го с доктор Белеър. Не можеш да ме накараш да променя решението си и ще съм ти благодарна, ако не опитваш.

Взе куфарчето си от ръцете ми и си тръгна. Не ме остави да кажа и дума, но и аз едва ли бих успял да проговоря. Бях видял истината в очите й. Тя вече не ме обичаше. За мен бе още по-ужасно, защото аз я обичах, обичах и момченцето ни, разбира се.