Джеймс Патерсън
Розите са червени (99)

99.

Същата сутрин, някъде на петия етаж на „Хейзълууд“, Мислителя бе невероятно ядосан на лекаря си. Тъпият, некадърен доктор му бе отнел привилегията да напуска района на болницата без разрешение. Психиатърът искаше да знае защо напоследък той се е променил. Какво ставаше? Какво премълчаваше, какво таеше в себе си?

Задушаваше се в жалката малка стаичка на петия етаж. Нервираше се все повече и повече. На кого всъщност се ядосваше? Освен на психиатъра? Замисли се, седна и написа писмо.

Г-н Патрик Лий

Собственик

 

Уважаеми господине,

Изобщо не ви разбирам. Подписах договора за наем с поправките, както се уговорихме на добра воля. Аз изпълних моята част от договора, а вие — не! Държите се, сякаш нарочно искате да го прекратите.

Нека ви напомня, г-н Лий, че макар вие да сте собственик на този апартамент, щом сте взели парите ми, той е мой дом.

Това писмо ще докаже — за протокола — незаконните действия, които сте предприели срещу мен.

Трябва да престанете да закачате предупреждения за изгонване на вратата ми. Плащал съм наема навреме всеки месец.

Трябва да спрете да ми се обаждате и да бърборите на оглушителния си кантонски диалект и да ме безпокоите.

Престанете да ме тормозите!

Моля ви за последен път.

Престанете да ме тормозите!

Незабавно.

Или аз ще започна да ви тормозя!

Спря да пише. После мисли дълго и задълбочено за писмото, което бе написал току-що. Започваше да губи контрол, нали? Щеше да избухне.

Изключи компютъра си и излезе в коридора на отделението. Придоби обичайното си пасивно и леко отнесено изражение. Смахнатите бяха плъзнали в целия си блясък. Смахнати в опърпани халати, смахнати в скърцащи колички, смахнати без дрехи.

Понякога, в повечето случаи, не можеше да повярва, че се намира тук. Разбира се, това бе номерът, нали така. Никой нямаше да отгатне, че той е Мислителя. Никой нямаше да го открие тук. Беше в абсолютна безопасност.

И тогава видя детектив Алекс Крос.