Джеймс Патерсън
Розите са червени (76)

76.

На следващата сутрин пристигнах във военновъздушната база „Болинг“ в Анакостия в осем без десет. Старши агент Кавалиър и още трима агенти, включително Джеймс Уолш, пристигнаха точно в осем. Психоложката от Куонтико — д-р Джоана Родман, се появи няколко минути по-късно. Качихме се в хеликоптер „Бел“, който беше лъскаво черен, много официален и важен на вид. Отивахме на лов за Мислителя. Надявах се той да не прави същото с нас.

Пристигнахме в офиса на „Метро Хартфорд“ в девет и трийсет. Когато влязох в сградата, изпитах натрапчиво усещането, че това място е съзнателно проектирано от застрахователната компания да внушава доверие, дори страхопочитание. Фоайето имаше огромни високи тавани, излъскани стъкла навсякъде, полирани черни гранитни подове, а по стените — крещящи произведения на модерното изкуство. В контраст с обширното общо пространство, кабинетите вътре изглеждаха като създадени от най-неопитния архитект вън фирмата или от някой стажант. Преградни стенички оформяха безброй кутийки в големите задушни помещения на всеки етаж. Имаше множество хора, които се размотаваха край кутийките. Агенти на ФБР бяха идвали тук и преди днешния ден, но сега бе моментът да влезе в действие тежката артилерия.

Онзи ден разговарях с двайсет и осем човека и бързо открих, че много малко от служителите на „Метро Хартфорд“ притежават чувство за хумор. Какво толкова смешно има? — изглежда, бе мотото на компанията. Направи ми впечатление и че много малко от хората, с които се запознах, бяха склонни да поемат какъвто и да било риск. Някои от тях буквално заявиха: „Повече предпазливост никога не е излишна“.

Последният ми разговор бе най-интересен. Беше с жена на име Хилди Рейдър. Бях отегчен и разсеян, но още първото й изречение прикова вниманието ми.

— Мисля, че познавам един от похитителите. Той беше тук, в централния офис. Бях на такова разстояние от него, на каквото съм от вас в момента.