Джеймс Патерсън
Розите са червени (60)

60.

Похитителите най-после се обадиха на борда на директорите на „Метро Хартфорд“ в един и десет. Оставаха само трийсет и пет минути до крайния срок.

Знаехме какво ще се случи, ако закъснеехме. Или ако похитителите закъснееха — дори и да го направеха нарочно.

Двамата с Бетси бързо се отправихме към хотел „Мейфлауър“. Открихме две дребни подробности, но при стечението на обстоятелствата досега те ни се сториха доста по-важни. Първата бе, че сервизната врата на кухнята водеше към малка товарна рампа и алея. По време на встъпването в длъжност на Клинтън там паркираха Тайните служби. Използвахме алеята, за да влезем незабелязани. Втората подробност беше, че агентите на ФБР бяха научили за специфична черта на Китайската зала, където се провеждаше събранието на „Метро Хартфорд“, и тази особеност на помещението можеше да ни бъде от полза. Точно зад залата имаше тясна метална стълба, която водеше към перваз над ротондата. Там имаше малки отвори, през които можехме да гледаме и слушаме, без да бъдем забелязани.

С Бетси бързо се качихме на перваза и се надвесихме над заседателната зала. Само дето си направихме този труд.

Похитителите още бяха на линия.

— Предполагаме, че ФБР и вероятно вашингтонската полиция вече са намесени — каза гласът на похитителя по високоговорителя на телефона. — Не възразяваме. Очаквахме да се случи точно така. Всъщност се радваме на намесата на Бюрото. И вас сме включили в плана си.

Бетси и аз си разменихме смаяни погледи. Мислителя ни правеше да изглеждаме смешни. Защо? Бързо слязохме долу и се присъединихме към останалите в залата. В главата ми бучаха хиляди въпроси. Мислителя умееше да ни държи на нокти. Прекалено добър беше.

— Първо, ще повторя искането за парите — каза машинно измененият глас по телефона. — Това е много важно. Следвайте инструкциите ни. Както знаете, пет милиона от трийсетте трябва да са в необработени диаманти, които да бъдат опаковани в пътна чанта. Общо не трябва да има повече от осем пътни чанти. Парите да са в банкноти по двайсет и петдесет долара. Никакви банкноти по сто долара. Никакви пликчета с боя. Никакви проследяващи устройства. Така, с кого разговарям в момента?

Бетси се приближи до телефона. Аз също.

— Говори старши агент Елизабет Кавалиър. Аз съм специалният агент, натоварен със случая от ФБР.

— Аз съм Алекс Крос от вашингтонската полиция и съм свръзка с Бюрото.

— Браво на вас. Имената ви са ми известни, репутациите — също. Парите ни готови ли са, както ги искаме?

— Да. Парите и диамантите са тук, в „Мейфлауър“ — отговори Бетси.

— Отлично! Ще поддържаме връзка.

Чухме щракване от затварянето на телефона.

Главният изпълнителен директор на „Метро Хартфорд“ избухна гневно:

— Те знаеха, че сте тук! О, боже, какво направихме! Ще убият заложниците!

Поставих длан на рамото му.

— Успокойте се. Моля ви! Парите приготвени ли са така, както ги искат? — попитах.

Той кимна:

— Съвсем точно. Диамантите ще пристигнат всеки момент. Парите вече са тук. Ние изпълняваме каквото зависи от нас, правим всичко възможно. А вие какво вършите?

Продължих да говоря спокойно:

— И никой от „Метро Хартфорд“ не е получил указания къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите? Това е много важно.

Директорът се изплаши с основание.

— Чухте какво каза по телефона: че ще поддържаме връзка. Не, никой не е получавал съобщение къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите.

— Това е добра новина, господин Дунър. Те действат професионално. Ние — също. Не вярвам досега да са наранили някого. Ще чакаме следващото им обаждане. Размяната е най-трудната част и за самите тях.

— Жена ми е в онзи автобус — промълви главният директор. — И дъщеря ми.

— Знам — казах му. — Знам.

Знаех и че Мислителя обича да убива семейства.