Джеймс Патерсън
Розите са червени (47)

47.

Убиец, мислеше си той.

Машина за убиване.

Време за убиване.

Убийствена идея.

Място за убиване.

Мислителя се подсмихна на собствената си игра на думи. Но това бе полуусмивка, която не усещаше добре на лицето си. Изглеждаше неискрена и пресилена. Беше малко след четири часа и навън още грееше ярко слънце. Беше отишъл да се поразходи в полето. Беше обмислил всичко. Сега се връщаше във фермата.

Влезе през предната врата и очите му обходиха труповете. Всички бяха мъртви — и шестимата. Телата им бяха странно извити и сгърчени, какъвто става металът при пожар. Беше виждал веднъж този феномен след един пожар, който бе бушувал дълго на хълмовете край Бъркли, Калифорния. Беше му харесало страхотно: суровата красота на природното бедствие.

Спря и огледа внимателно труповете. Бяха убийци и си бяха получили заслуженото. Този път бе използвал „Марплан“, за да ги отрови. Любопитно бе, че антидепресантът бе най-ефикасен, погълнат със сирене и червено вино, особено кианти. Странната химическа комбинация причиняваше рязко повишаване на кръвното налягане, последвано от мозъчен кръвоизлив и накрая спиране на кръвообращението. Това е.

Вгледа се в мъртвите тела — гледката бе необичайно пленителна. Зениците им бяха разширени. Устите им бяха изкривени в ужасни гримаси. Подутите синкави езици висяха от тях. Сега беше нужно да ги измъкне оттук. Телата трябваше да изчезнат, сякаш никога не са съществували.

Едно момиче на име Гърш Адамсън лежеше на пода до входната врата. Беше опитала да избяга навън, така ли? Браво. Тя беше госпожица Грийн — дребната блондинка, която беше казала, че е на двайсет и една години, но изглеждаше на не повече от петнайсет. Устата й бе замръзнала в измъчен писък. Обожаваше тази гледка. Не можеше да откъсне очи от устните на Гърш Адамсън.

Предположи, че е най-лека за носене, навярно не тежеше повече от четирийсет и пет килограма.

— Здравейте, госпожице Грийн. Винаги съм ви харесвал, знаете ли. Но съм малко срамежлив. По-скоро бях малко срамежлив. Вече не съм.

Протегна ръка и докосна малките й гърди. Изненада се, че под блузата имаше сутиен, повдигащ бюста. Оказа се, че не е била толкова скарана със суетността, колкото изглеждаше. Разкопча блузата й, после я свали и се втренчи в гърдите й.

Разкопча и дънките на мъртвото момиче. Сетне плъзна пръст в бикините й. Плътта бе леко хладна. Имаше сребърна обица на пъпа й. Той я докосна. Подръпна я леко.

Носеше сиви обувки с високи дебели токове и той внимателно ги свали от краката й. Ноктите й бяха лакирани в яркосиньо.

Мислителя разкопча дантеления сутиен и започна да мачка малките гърди. Приближи ги една до друга е дланите си. После стисна миниатюрните съвършени зърна. Мечтаеше да направи това от първия път, когато я видя. Копнееше да й причини малко болка, а може би и много.

Погледна през прозореца, сетне отново огледа труповете.

— Нали не притеснявам никого? — попита.

Издърпа госпожица Грийн за босите крака до избелелия килим в средата на стаята. Свали панталона си. Усети, че се възбужда. Това отдавна не се получаваше. Може би във ФБР бяха прави. Може би той наистина беше сериен убиец в края на краищата. Може би чак сега започваше да разбира кой е всъщност.

— Аз съм зъл дух — каза Мислителя и дръпна бикините й, после облада мъртвата жена. — Аз съм луд, госпожице Грийн, и това е най-голямата шега. Аз съм лудият. Само ако полицията го знаеше. Каква страхотна следа!