Джеймс Патерсън
Розите са червени (109)

109.

В три следобед вече бяхме в офиса на ФБР Бетси се беше обадила предварително и материалите, свързани с „Фърст Юниън“, ни чакаха в кабинета й. Заровихме се в папките. Ровихме и ровихме. Поръчахме си сандвичи и чай с лед от закусвалнята на ъгъла.

Два пъти.

— Защо, по дяволите, двамата с теб сме толкова амбицирани да го открием? — вдигна по едно време глава Бетси.

— Вероятно той е убил Уолш, а може би и Дауд. Той е болен ум, който е на свобода, и е ужасно опасен.

Тя кимна сериозно:

— Ние сме болни умове и виж докъде сме стигнали. Подай ми онази купчина, моля те. Боже, колко хубаво, спокойно и слънчево беше в „Четири сезона“!

Към единайсет ми попадна малка черно-бяла снимка. Бях се заровил в досиетата на персонала.

— Бетси? — повиках я.

— Ъхъ? — Тя се бе задълбочила в нейната купчина папки.

— Този човек е бил шеф на охраната в банката. Бетси, той е пациент на „Хейзълууд“. Познавам го. Говорих с него тази седмица. В болницата не знаят, че някога е работил във „Фърст Юниън“. Той е нашият човек. Трябва да е той. — Подадох й снимката.

Бързо се уговорихме, че двамата със Сампсън ще се върнем в „Хейзълууд“ на следващата сутрин. Междувременно тя се опита да събере цялата информация за пациента на име Фредрик Щабо. Проклетият смотаняк Фредрик Щабо!

Беше възможно Щабо да няма връзка със случая, но не изглеждаше вероятно. Той бе работил като шеф на охраната във „Фърст Юниън“. Беше висок, с брада и пациент на „Хейзълууд“. Пасваше на описанието, дадено от Брайън Макдугъл. Психиатричният му профил включваше повтарящи се параноични фантазии, насочени срещу много от големите фигури в бизнеса, включително няколко от петстотинте най-мощни компании в страната. Просто ми се бе сторил прекалено вглъбен и безпомощен, за да бъде Мислителя.

Най-убедителното доказателство бе, че в болничното му досие не се споменаваше, че е работил във „Фърст Юниън“. Предполагаше се, че изобщо не се е задържал на работа някъде след завръщането си от Виетнам. Разбира се, сега знаехме, че е лъгал през всичките тези години.

Според психиатричния му профил, Щабо имаше параноично разстройство на личността. Изпитваше дълбоко недоверие към хората, особено към бизнесмените, и вярваше, че те го експлоатират и мамят. Беше убеден, че ако се довери на някого, информацията ще бъде използвана срещу него. През продължилия му две години брак — 1970 и 1971 г. — Щабо бил патологично свръхчувствителен и ревнив в отношенията с жена си. Когато бракът се провалил, той тръгнал из страната. В крайна сметка се озовал в „Хейзълууд“, където потърсил помощ три години преди обирите и една година след като бил уволнен от „Фърст Юниън“. По време на честите си престои в „Хейзълууд“ винаги се държал хладно и резервирано. Изолирал се от всички в болницата — и от пациентите, и от персонала. Никога не се сприятелил с никого, но като цяло изглеждал безобиден за другите и през повечето време имал разрешение да се разхожда в района на болницата и в града.

След като отново прочетох профила му, ми направи впечатление, че работата на Щабо в банката е пасвала идеално на умственото му разстройство. Като много действени параноици, Щабо бе потърсил работа, в която да процедира с назидателен и морализаторски маниер, който да е социално приемлив. Като шеф на охраната на банката той се съсредоточил върху необходимостта да предотврати нападение от всекиго по всяко време. Защитавайки банката, той несъзнателно е защитавал и самия себе си.

Иронията бе, че организирайки поредица успешни банкови обири, той бе доказал, поне символично, че нямаше как да се защити от атаките на другите. Може би това бе идеята му.

Недоверчивостта му правеше лечението в болницата трудно, ако не и невъзможно. Бе постъпвал в „Хейзълууд“ четири пъти през изминалите осемнайсет месеца. Дали болницата бе прикритие за другите му дейности? Дали бе избрал „Хейзълууд“ като скривалище?

И най-озадачаващото — защо още беше там?