Джеймс Патерсън
Розите са червени (106)

106.

Бетси вече събличаше коженото си яке. След като вратата щракна, тя се озова в обятията ми. Целувахме се и се притискахме един към друг като в бавен, грациозен, неустоим танц. И двамата бяхме влюбени и това не беше лошо, мислех си. Добро старомодно забавление. Нали така бе обещала?

Чувствах Бетси като наелектризирана в ръцете си, но ми бе много хубаво. Тя бе изтъкана от контрасти. Беше дребна и лека, но атлетична и силна; беше умна и сериозна, но и забавна, насмешлива, дръзка. О, да, беше дяволски сексапилна!

Придвижихме се към леглото и се отпуснахме върху него. Не знам кой водеше и кой следваше. Нямаше значение. Надвесих се над нея.

Погледнах право в кафявите й очи.

— Ти си доста сигурна в себе си. Направила си регистрацията предварително и всичко останало.

— Време беше — каза простичко тя.

Свалих меката й бяла блуза и после късата черна пола. Нежно погалих копринено гладкото й лице, сетне ръцете, краката, ходилата. Сигурно ни отне половин час да се съблечем.

— Имаш най-прекрасните пръсти — прошепна тя. — Не спирай. Моля те, не спирай!

— Няма. Харесва ми да те докосвам. Ти не спирай.

— О, боже, толкова е хубаво! Алекс! — изкрещя тя, напълно необичайно за нея.

Целувах я, където вече я бях докоснал с пръстите си. Беше толкова топла. Имаше омайващ парфюм, за който ми обясни, че се казва „Завинаги“ на Алфред Сунг. Целувах устните й, не завинаги, но дълго, дълго време.

Потанцувахме още, прегръщахме се, целувахме се, галехме телата си. Имахме цялото време на света. Боже, как ми бе липсвало да съм с някоя жена по този начин!

— Сега. Моля те! — прошепна накрая един от двама ни.

Определено беше време.

Влязох в Бетси бавно, много бавно. Не спирах. Бях отгоре, но не отпусках тежестта си върху нея. Движехме се заедно и всичко изглеждаше толкова лесно и естествено. Тя започна да тананика, не някоя конкретна песен, просто някакви сладки звуци, от които усетих, че душата ми вибрира като камертон.

— Харесва ми да съм с теб. Много. Повече, отколкото очаквах.

— И на мен. Казах ти, че ще е по-приятно, отколкото да преследваме Мислителя.

— Много по-приятно.

— Сега! Моля те!