Джеймс Патерсън
Розите са червени (105)

105.

Едва дочаках събота следобед. Гледах да се занимавам с децата: ходихме да пазаруваме, после се отбихме в новия зоопарк в Саутийст. Не допусках Мислителя в ума си. Нито Уолш и Дауд, болницата за ветерани „Хейзълууд“, убийствата и насилието.

Бетси дойде да ме вземе точно в дванайсет със синия си сааб. Колата беше измита, може би и полирана, и изглеждаше лъскава и нова, а денят — многообещаващ.

Знаех, че Джени ни гледа от прозореца на стаята си, така че се обърнах и направих смешна физиономия, после помахах. Джени също ми махна, ухилена до уши. Двете с котката Роузи стояха там и наблюдаваха представлението ми.

Подадох се през страничния прозорец на сааба на Бетси. Тя беше с тънко кожено яке върху бяла копринена блуза. Наистина можеше да изглежда страхотно, когато пожелаеше, и предположих, че днес го бе поискала.

— Винаги си точно навреме. Прецизна. Също като Мислителя — пошегувах се.

— Откаченият Мислител — поправи ме тя. — Това би било страхотен край на историята, нали, Алекс? Аз съм той! Ти ме залавяш, защото съм допуснала една фатална грешка. Тази, че съм се влюбила в теб.

— Влюбила ли си се? — попитах и се наместих на седалката. — Старши агент Кавалиър?

Тя се засмя и ми показа красивата си усмивка. Изоставяше всички задръжки.

— Отказвам се от скъпоценния си уикенд, нали?

— Е, къде отиваме? — попитах.

— Ще видиш съвсем скоро. Имам план.

— Не съм изненадан.

Десет минути по-късно тя зави със сааба към хотел „Четири сезона“ на Пенсилвания авеню. Знамената над входа се развяваха от вятъра. Във вътрешния двор имаше тухлен зид, покрит с бостънски бръшлян. Много красиво.

— Тук добре ли е? — попита тя и ме погледна. Погледът й беше малко нервен и несигурен.

— Мисля, че да — отвърнах. — И е удобно. Идеален план.

— Защо да губим ценно време в пътуване? — каза Бетси и се усмихна неустоимо. Беше доста дръзка за агент от ФБР особено толкова умен агент с големи амбиции. Много харесвах стила й: стремеше се към това, което желаеше. Запитах се дали обикновено го постига.

Беше направила регистрацията предварително, така че направо ни заведоха в стаята ни на последния етаж на хотела. Вървях след нея през цялото време. Гледах я как ходи.

— Нуждаете ли се от още нещо? — попита младият, но учтив пиколо, когато ни въведе в апартамента.

Подадох му бакшиша.

— Благодаря, че ни доведе до стаята. Просто затвори вратата на излизане. Внимателно.

Той кимна.

— Румсървисът тук е страхотен между другото. Най-добрият във Вашингтон.

— Благодаря. Вратата — каза Бетси, махна с ръка и се усмихна. — Внимателно. Довиждане.