Бесник Мустафай
Жега и щурци (2)

Жителите на Катунд продължавали да се обличат все по-дебело, като постоянно изваждали от сандъците нови дрехи. Дори имало и такива, които върху вълнените гуни метнали на рамене и по едно одеяло. А както се влачели из селските улички, приличали на бръмбари. Същински бръмбари. Вратовете им, потънали сред дебелите дрехи, се сливали с главите и раменете, краката им се скъсявали, а движенията на крайниците им ставали все по-забавени. Приликата им с бръмбари още повече изпъквала, когато се ровели из прахоляка, обръщайки камъни, непомръдвани от сътворението на света, подскачали из трънаците или се катерели по дърветата. Но никому и през ум не му минавало да се присмива на когото и да било. Не че всички изглеждали еднакво. Никой не се подигравал на другия, нито на себе си, защото вече били привикнали с това обезобразяване.

Въпреки всичко тези нечовешки усилия отишли на вятъра. Нито един не успял да се избави от песента на щурците. Естествено хората не се и надявали да се спасят напълно от нея, но и не искали да се обрекат на тотално оглушаване. Затова и оставили ушите си открити, тъй като виждали избавлението си от щурците чрез окончателното им прогонване от Катунд. И понеже все още не били успели да постигнат крайната си цел, стараели се да чуват тази песен само с ушите, не и с цялото си тяло обаче. По този начин смятали, че ще запазят поне физическия си човешки облик, а не да се превърнат в пещера, в която непрекъснато кънти ехото от песента на щурците.

Какви били тези дяволски звуци, които надавали щурците? Кожата на краката, гърдите, на ръцете, раменете и гърба, на бедрата и врата, на половите им органи била изцяло покрита с памучни и вълнени дрехи, навлечени една върху друга. Ала тези звуци безпрепятствено прониквали през всичко и без изобщо да се притъпят, стигали до тялото. И с всеки изминат ден хората сякаш все повече се стопявали, изсъхвали мускулите, кръвта и костите им, за да се превърнат в огромен рог, който стократно умножава и съпровожда тези звуци до мозъка им.

По дяволите, какво става?

Главите на хората гъмжали от свирукането на щурците, което не им давало мира ни денем, ни нощем. „Ако беше жужене на пчели, светът щеше да се удави в мед“ — казал някой и това се запечатало в съзнанието на останалите като единствения изблик на хумор през цялото онова лято, макар и посрещнат с проглушителни подсвирквания, по-кошмарни и от песента на щурците, защото споменаването на меда мислено изпълнило устата на всеки с една доста захаросана течност и изведнъж засилило жаждата им.

От ден на ден за жителите на Катунд ставало все по-невъзможно да доловят други шумове от заобикалящия ги свят, освен еднообразната песен на щурците. Но това не породило никакво безпокойство, защото те вече били забравили, че може да има и друг, различен от звуците на щурците шум. Били загубили способността да копнеят по неща като кукуригането на петлите или блеенето на овцете. Дори изобщо не си и спомняли за това. Проглушителното свирукане на щурците им пречело даже да си чуят приказката. Ето защо не им оставало друго, освен да говорят все по-високо, понеже общуването чрез писане било невъзможно. Липсвала им необходимата за целта хартия. А и всички били сложили дебели вълнени ръкавици. После имало и много възрастни, на които ръцете треперели от старост и дори без ръкавици не можели да пишат. Освен това децата пък още не били се научили на четмо и писмо. Как да се обърнат хората към тях? Имало и друга всеобща пречка за този начин на общуване, въпреки че никой не го изразил гласно, хората от Катунд се страхували да изразят мислите си писмено. „Написаното остава“ — казвали те, без да обясняват повече. Всички знаели неприятните последици, които носел „един документ“, както се наричали подобни листове хартия. Това бил добър урок, даден им от историята през последните десетилетия, урок, който жегата не само не заличила, а запечатала още по-дълбоко в мозъците им.

Не закъснял и мигът, когато жителите на Катунд започнали да изразяват всичко с крясъци, сякаш събеседниците им се намирали на другия край на света.

Доскоро се смяташе, че нечуваната жега през онова лято ведно с цветята, растенията и листата на дърветата е заличила и напълно прекъснала интимните разговори между хората. Но се оказа, че не било вярно. Хората продължавали да имат свои тайни, които разбира се, споделяли с някого. Това били любовните трепети или спотаени помисли. Нечуваната жега не успяла да принуди хората да преустановят своите тайни любовни връзки, нито пък накарала онези, които имали навик да злословят, да се откажат от интригите. Сплетниците си останали такива и през онова знойно лято. Никой не можел и да предположи, че има толкова семейни изневери в Катунд, така както на никого и през ум не му минавало, че е възможно да се скалъпят такива невероятни интриги и да плъзнат нечувани клюки. Още по-малко пък някой можел да допусне, че най-вече мъжете са способни да скалъпват подобни сплетни. Именно мъжете, които минавали за толкова сериозни и мерещи приказките си.

Всичко това разкрило нечуваната жега. Хората, които смятали, че споделят помежду си тайните, както винаги шепнешком, не усещали, че крещят толкова силно, та ги чува цял Катунд.

О, господи! Вече не било необходимо да нададеш ухо, за да чуеш какво се говори или да видиш с очите си какво вършат останалите. Най-подходящото време да научиш това било по мръкване или рано сутринта.

В Катунд имало обичай по здрач, когато се прибират от работа, мъжете да се спират по неколцина пред портите на къщите си. Това било времето за последната цигара за деня, както се казва. Обикновено в тези часове мъжете имали уморен и разсеян вид. Докато всмуквали дълбоко от дебело свитите цигари, разговаряли за незначителни неща, колкото да минат тези последни минути от деня. Но когато започнали да произнасят думите не шепнешком, а с крясъци, се разбрало, че тези мъже с достолепна осанка, чието внимание дребнавостите уж не привличали, всъщност по това време, когато преваля денят и мръква, одумвали като махленски клюкарки тоя и оня.

И така само за няколко дни времето по здрач се превърнало във време за раздуване на сплетни.

Приказвало се главно за събитията, станали в Катунд на разсъмване. Одумвали се тайните срещи на онези, които прибягвали към извънбрачна любов. Учудващо безочие завладяло всички. Всеки вярвал, че само неговата история не е разкрита, и затова не се чувствал виновен пред другия и с всички сили се стремял да хвърли вината на „сплетниците“. Знаело се, че мъжете в Катунд заспивали най-дълбоко призори. Ето защо жените, които изневерявали, избирали именно това време да се измъкнат, без да ги усетят, от съпружеското легло и пламенно да се хвърлят за няколко мига в обятията на своите любовници. Най-предпочитаните места за прелюбодеяния били плевните с вече прибраното сено. Но и в тези мигове сладострастните думи се изричали като всичко останало с крясък. Ала за разлика от разговорите по здрач тия в ранните утрини преминавали без сензационни новини. Всеки смятал за излишно да пренебрегне собственото си удоволствие, за да обръща внимание на някой друг. Към това се връщали мъжете привечер, когато пред портите внимателно разнищвали онова, което несъзнателно оставало в мислите им.

Както и да е, трябва да се признае, че никога не би могло да се предположи в Катунд да има подобно потъпкване на семейната чест. А може би причината за тази разюзданост била жегата?

* * *

Сося още в самото начало доловила, че нещо гнети баща й, но си го обяснила по свой си начин. Тя знаела, че Зеф Мици не е от онези мъже, които дълго могат да таят мъката в себе си. Всяка вечер, щом чуела бавните му, тежки стъпки по калдъръма, чакала със свито сърце той да тръшне вратата и да изсумти:

— Кучка, мръсна кучка! Такава кръв тече в жилите ти. Ти не носиш моята кръв. Не, ти имаш кръв на кучка! Всеки го е разбрал.

И след това да се разгневи. Няма да затрепери, а целият ще се разтресе от гняв. Сося знаела, че баща й ще се разгневи, докато произнася подобни думи. Зеф Мици не бил от онези мъже, които ругаят. Той никога не се карал. И още по-трудно ще му бъде да отправи такава тежка обида, която за пръв път ще се отрони от устата му, и то към дъщеря си. Към единствената си дъщеря, която още от рождение обграждал само с ласки. Той целият ще се разтрепери, както никога досега. И на Сося ще й бъде по-трудно да се защити от гнева му, отколкото от ругатните.

— Ку… чка! Мръс… на… куч… ка! Ти… не… но… сиш… моя… та… кръв…

Заеква.

Не заеква, а ще започне да заеква от усилието, което ще изпита езикът му, докато произнася такива убийствени звуци. И в ъглите на устата му ще се стече бяла пяна, сякаш всеки миг ще го хване онази лоша болест, която го е измъчвала в детството му, както разказваше. Епилепсията.

— Ох, недей!

Сося стене, или щеше да простене?

Тя го умолява. Моли го да не я обижда така, защото му е единствена дъщеря. И е почтено момиче, но не може да попречи на собственото си разхубавяване. И не е сторила нищо лошо. Нищо лошо не върши и не заслужава неговите обиди. Тя го моли да престане, за да не гледа бялата пяна в ъглите на устата му. Защото тази пяна показва, че след малко Зеф Мици ще изпадне в безсъзнание. Ще започне да се мята и трепери. Ще плаче. Ще си скубе косите. Ще удря глава в стената. А тя не би издържала да гледа баща си в това състояние.

Бавните, тежки стъпки на Зеф Мици приближават по калдъръма. И Сося чака със застинала кръв той да бутне с трясък вратата и навъсен като облак, да се обърне към нея, без да я погледне:

— Опичай си ума! Не съм те създал, за да ме черниш…

И въздъхва с пълни гърди.

Не въздъхва, а Зеф Мици ще въздъхне и ще извади кесията с тютюна да си свие цигара, само колкото да се занимава с нещо, за да не продължи да излива гнева си върху Сося. Тя много добре познава баща си. Знае, че в подобно състояние не трябва да го дразни. В такива моменти той не чака отговори, нито обяснения, нито оправдания или пък обещания, че случилото се няма да се повтори. Сося знае, че когато е разгневен, иска само мълчание и един съчувствен поглед от дъщеря си, която много го обича, тъй като от устата му се е отронил най-мекият упрек, който в подобно състояние може да си позволи.

Бавните, тежки стъпки на Зеф Мици приближавали прага, а когато бил разгневен, крачките му били още по-бавни и тежки от обикновено. Сося знаела — това е признак, че повече не може да сдържа гнева си. Тя започвала да се свива на кълбо още преди той да се появи на вратата, като напразно търсела начин да скрие лицето си. Лицето, върху което щяла да се стовари грубата му длан.

От очите на Сося изхвръквали искри.

Не изхвръквали. От очите на Сося щели да изхвръкнат искри. Не от болката, където се е стоварила дланта му, покрита със стари, като орехови черупки мазоли, а от наранената й душа. Тя не била научена да я бият. Била свикнала постоянно да я галят. Затова и не знаела как да посрещне дори една плесница, опарила като жарава младата кожа на лицето й. Само треперела и все повече се обърквала. И като изгубена сред гъста мъгла, очаквала да чуе човешки глас, който да я накара да се опомни. Да разбере къде се намира, какво се е случило. Чакала да чуе гласа на Зеф Мици.

Но стъпките на баща й бавно приближавали по калдъръма, прекалено бавно и тежко като стъпки на мечка. Сося знаела, че той умишлено се бави. Бил взел решение, което сърцето му го възпирало да изпълни. Въпреки това той щял да го стори. Сося много добре знаела, че ще го направи. Именно неговото колебание в последния миг да изпълни това ужасно решение напълно я обезкуражавало да се защитава. Забавянето на Зеф Мици сякаш убеждавало девойката, че заслужава наказанието.

Зеф Мици държал в ръка голяма ножица.

Не държал. Зеф Мици щял да държи в ръка голяма ножица, от онези, с които стрижат овцете. Той мълчаливо щял да приближи дъщеря си, като със суровия си поглед я държи прикована до стената, което не позволява нито отпор, нито обяснения, нито пък каквото и да било оправдание. Сося имала само едно желание — ножицата в ръката му да се забие в гърлото й, или в гърдите й, там, където бие сърцето й. Само и само тези две ръждясали метални остриета да не се заврат в косите й. Тя обичала много дългите си леко червеникави коси, сякаш напоени с мед от восъчни пити. Косите й не биха изтърпели ножици, а още по-малко тия грамадни ножици, свикнали да стрижат само гъстата, непрана вълна на овцете.

— Не можа ли да намериш някоя по-малка ножица?

Повече от въпрос, това бил отчаян стон на Сося.

Това не бил отчаян стон на Сося. Това щял да бъде последният вопъл, израз на най-дълбоко огорчение, когато види как ножицата тръгва по необратимия път към нейните коси. Тя щяла да разбере, че нито вопъл, нито въпрос, каквото и да изразяват, имат смисъл. С това само би показала, че не й е останала никаква надежда. Мълчаливо би се молила още веднъж голямата ножица да се забие в гърлото или в гърдите й, там, където едва се чували далечните, като потопени в дълбок кладенец удари на сърцето й. И когато се убедяла, че молбите й са напразни, както и всяко друго усилие да се защити, щяла да протегне глава към прострените ръце на баща си, за да улесни работата му. А той щял да започне да стриже косите й, късо и на стъпала, както подстригват овцете в началото на лятото. Това значело, че с нейната свобода завинаги е свършено. Разрешеното за нея пространство щяло да стигне само до пътната врата. И така, скрита от очите на хората, щяла да прекарва зимите и летата, докато й излезе късметът. Значи докато дойде някой да поиска ръката й. Сося знаела, че косите й ще пораснат, но тя пак ще трябва да ги подстригва, докато й излезе късметът. Не би могло да не й мине през ум, че може би никога няма да й излезе късметът. Навярно никъде нямало да се намери мъж, който да се осмели да поиска ръката на девойка, чийто собствен баща я смята за опозорена. Тогава ще се изнизват лято след лято, зима след зима и животът й бавно ще гасне, както се смалява фитилът на лампата, когато привършва газта.

— Само да няма повече такива горещи лета — шепнела си Сося едно от най-ненужните, но единствено утешение, което й останало, защото нея изобщо не я безпокояла жегата.

За учудване със Сося не се случило нищо от онова, което очаквала.

Зеф Мици бавно отворил вратата да влезе в стаята, където седели жена му и дъщерята. Обгърнал с твърде уморен поглед тясното и възмрачно пространство, после прекрачил прага. Лицето му било още по-непроницаемо от преди. Сося следяла движенията му с все по-изплашени очи. Тя не можела да си представи как се подчинявали нозете му, докато крачел тежко по калдъръма на двора. Но въпреки всичко не вярвала коленете и хълбоците му да са толкова изтръпнали, колкото изглеждали на прага, когато трябвало да влезе в стаята. Сося се питала откъде иде това вцепенение у баща й? Правела най-различни предположения, но нито едно от тях не можело да я убеди. Когато бил разгневен, той се държал другояче, а измъчвало ли го нещо, съвсем иначе. И понеже не можела да си отговори, Сося се натъжавала.

Зеф Мици поздравявал с поклащане на глава или изобщо не поздравявал и заемал обичайното си място. Винаги мълчал, като да е ням. Майка й веднага разбирала, че трябва да му сложи вечерята, докато дъщеря му продължавала крадешком да го наблюдава със смутени очи. Но Зеф Мици изобщо не чувствал изплашения й поглед, или пък добре се владеел, за да не се подаде на предизвикателството. Сося вярвала, че той не я забелязва. Но мълчанието, както и неговото безразличие изпълвали девойката с някаква необяснима потиснатост, която не можела да се изрази с думи. Тя не можела да си обясни защо би предпочела той да се разкрещи, дори и да я удари с парещата си длан, отколкото да стои пред нея като пън. Сося чувствала, че не заслужава подобно отношение от страна на баща си. А може би той съвсем съзнателно бил избрал този начин за най-безпощадна война с дъщеря си.

От ден на ден терзанията на Сося ставали все по-странни и необясними, а мъката й все повече нараствала. Тя не се осмелявала да попита баща си какво го гнети, но вече не се и страхувала от неговото избухване. От друга страна, Сося би приела дори да й се скара, само да се сложи край на това тягостно мълчание. Но въпреки всичко се бояла да му зададе нужния въпрос, макар да не знаела от какво точно се страхува. Това бил някакъв страх, който не можела да преодолее.

И този страх от баща й бил нещо ново за Сося. Той се породил през това лято. До края на пролетта тя без стеснение споделяла с него и хубавите, и лошите неща. И най-голямата глупост да изтърсела, той само й отправял гальовен поглед, сякаш да я насърчи да продължи. И никога не я упреквал за нищо. Никога не губел търпение да отговаря надълго и нашироко на нейните въпроси. Какво се било променило в отношенията между тях?

Именно тази промяна безпокояла Сося. В такова състояние тя била способна да вземе само едно решение: още утре сутринта да сплете косите си на плитка, да сложи на главата си някоя стара избеляла забрадка и винаги да върви по пътя с поглед, забит в земята, и забързани крачки, без да разменя и дума с когото и да било. Нека всички да разберат, че тя вече няма нищо общо с никого. И да престанат да я одумват, защото тя само си гледа работата.

Това било решението, което Сося вземала всяка вечер. И се кълняла, че няма да го потъпче, ако ще небето и земята да се слеят в едно. Нямало друг начин да възвърне предишната веселост на баща си, да го накара отново да й се радва и да я глези, та да я освободи от този кошмар.

Но дълбокият сън през нощта и приказните сънища непрекъснато я принуждавали да отменя клетвата си. Събуждали я първите слънчеви лъчи, като галели косите и клепачите й. Щом излезела да отвори кошарата и да изкара овцете, за да ги изведе на паша още преди да се е вдигнала и малкото паднала роса, все някой от младежите в Катунд минавал оттук. Сося бързо свикнала да се ласкае и натъжава от тяхното смущение. Научила се и да се забавлява понякога с явното им объркване и почти не можела да живее без тази игра.

* * *

Една от стариците в Катунд, седнала под сянката на черницата в двора си през онези горещи дни, внезапно се развикала и започнала да щипе с ръце лицето си:

— Брей, брей! Какво нечувано време настана? Каква разюзданост се развилня сред хората! Срамът е покрил земята! О, всемогъщи боже! Ако си Господ, а не дяволът, изпрати ни най-ужасното наказание! По-добре в тъмния гроб да си забравен, отколкото одумван на земята… И както гледам, каквото виждат очите ми, и слушам онова, което чуват ушите ми… Брей-брей!

Това била деветдесет и три годишната Нифе Карахода, най-възрастната старица в Катунд…

Старата Нифе Карахода имала основание да щипе повехналите си бузи и да вика със заклинание смъртта като единствено избавление, но не поради това, че й бил омръзнал животът въпреки натрупаните години. Тя съвсем не смятала, че е живяла достатъчно. Не била и осакатяла, за да й дотегне животът. И ръцете, и краката все още я слушали, дори се държала много добре за годините си. Именно в това се криело нейното злочестие. През тези огнено горещи дни, удавени в песента на щурците, се разкрила и тайната на старицата, както излезли наяве и всички непристойни деяния на хората в Катунд.

— Защо са се разюздали ли? Какво общо имаш ти с другите? Я по-добре погледни себе си…

На старата Нифе Карахода, седнала под сянката на черницата в двора, й се сторило, че отговорът на въпросите дошъл от стените на дома й. Макар да знаела, че няма човек вкъщи и гласът да не й заприличал на някой от правнуците или внучките й, нито на внуците или на децата й, тя се втурнала като обезумяла вътре. Искала да открие онзи, който й отговорил. Трябвало да го намери… Втурнала се от стая в стая, слязла в мазето, качила се на тавана, преобърнала дрехите в сандъците, свлякла се и на пода, за да погледне под леглата… Къщата наистина била съвсем празна. Старата Нифе отново се повъртяла насам-натам и дори не се запитала откъде се взели у нея всичките тези сили. Още в края на зимата била навършила деветдесет и три години. „Не са много“, казвала доскоро уж на шега. Но ако някой сега я запитал откъде е намерила сили да тича, да изкачва и да се спуска по стълбите, без да се задъхва и без капка пот, тя троснато щяла да отвърне:

— И защо трябва да се задъхвам? Защо трябва да ме избива пот?

Старата Нифе Карахода наистина смятала за досадни подобни въпроси, особено откакто настъпило това знойно лято. Тя чувствала в себе си някакво вълшебно обновление. Сякаш сушата вляла всичките сокове, изчезнали от растенията и дърветата, в нейното сърце и кости. И цялото това обновление дошло внезапно като прекрасен сън, без самата тя да усети промените в себе си. Смятала, че такава е била винаги. За съжаление, останалите не били в състояние да забележат настъпилите в нея промени. Не можели да знаят каква кръв кипи под потъмнялата и набръчкана от годините кожа, тъй като за учудване кожата й не претърпяла никакво обновление. Оттук започнало и недоумението от нейните странни постъпки през тези горещи дни.

Естествено навика да си говори сама Нифе Карахода го имала и преди, но това не привлякло вниманието на никого до мига, когато и тя, заглушена от всемогъщия хор на щурците, започнала да не се чува какво си говори и несъзнателно била принудена все повече да повишава глас, за да може да се чуе. На хората отдавна им било трудно да схванат какво иска да каже Нифе Карахода, когато се обърнела към тях. Поради опадалите й зъби тя изговаряла думите половинчато и с върха на езика си. В диалектния говор на Катунд се употребявало много „ъ“. И като напук за беззъбата уста на старицата най-трудно било да произнесе „ъ“-то. Въпреки всичко тя била свикнала с това осакатяване на звука и не полагала никакви усилия да го произнесе ясно. Дори свивала нервно устни, когато другите я молели да повтори казаното. Ето защо имало още по-малко основание да внимава в произношението, когато говорела на себе си. За пръв път този недостатък й послужил за добро през онези дни.

Тя крещяла също толкова силно, както и останалите. Но хората разбрали какво искала да каже едва след случката в гробището. Естествено отначало никой не й обърнал внимание. Бръщолевиците на старата Нифе Карахода с нищо не се набивали на очи, ако не се заслушаш да разбереш думите. Но в тази всеобща суматоха едва ли някой имал търпение или пък любопитствал да чуе обезумелия брътвеж на една деветдесет и три годишна старица.

Едва когато отишла в гробището на Катунд и паднала ничком, оплаквайки сърцераздирателно мъжа си, когото била погребала преди повече от четиридесет години, с устата й станало някакво чудо. Не че отново й поникнали зъби, но най-неочаквано започнала да произнася съвсем ясно думите, а гласът й звучал като камбана. Въпреки че били твърде уморени и зашеметени от жегата и щурците, хората изведнъж притаили дъх да чуят този ясен, сякаш непознат женски глас, който така жално нареждал:

Земльо, земльо нямаш ли душа,

та отнемаш най-скъпото ни нещо у мъжа

и жените клети оставяш с очи насълзени,

че с наслада плътска нощем няма кой да ги дари.

 

Старата Нифе Карахода била толкова силно погълната от скръбта си, че не й направило никакво впечатление, когато видяла гробището на Катунд изпълнено с хора и то все мъже. Те я гледали стъписани, оборили глави, но личало, че изумлението им било от възхищение. Нифе Карахода повярвала, че това са мъжете от Катунд, починали през различните години, които тя възкресила със своя плач. Почувствала се горда от тази победа. С премрежени от плач очи плъзнала поглед към тях, без да се съсредоточи върху нито едно лице. „Ето какво означава пръсналото се от мъка женско сърце да зове“ — си казала тя и отново извърнала поглед да потърси сред мъжете своя съпруг. Като не го открила, Нифе Карахода трепнала. Тя не се и съмнявала, че той е тук сред тези мъже на различна възраст, които изглеждали твърде объркани. И нямали вина за това. Те не били свикнали с такава жега. И особено песента на щурците с положителност им била зашеметила главите, както била пощурила и живите. Там, където са били, сигурно е прохладно и спокойно. Пълен покой. И навярно е много хладно, след като са облечени толкова дебело със зимните си вълнени дрехи. Нифе Карахода отново я побили тръпки, които пълзели от краката към главата й, а после се събирали в черепа й като кълбо бодлива тел. Все още не можела да открие лицето на мъжа си. Да не би да го е забравила? Да не би да не го познава вече? Или пък той да се е променил толкова много, че… Ужасно! Но както и да е, той не трябвало да разбере, че тя не може да разпознае лицето му сред тези на останалите.

По едно време Нифе Карахода се сетила, че не познава мъжа си само по чертите на лицето, а й по дъха, който лъхал от тялото му. Тя би разпознала тази миризма сред хиляди мъжки тела. Но сега, за да го открие, трябвало да приближи мъжете. Да застане за миг пред всеки един от тях, съвсем близо, за да я лъхне миризмата на тялото му. А те били облечени толкова дебело, че не било лесно да я подуши през дрехите. От друга страна, по някакъв начин трябвало да оправдае и приближаването си. В края на краищата всички те били мъже, и то мъже, които дълго време не са виждали жените си, дори с години. Нифе Карахода взела да се опасява, че държанието й може да направи лошо впечатление на съпруга й, който стоял в очакване сред тълпата. Тя по никакъв начин не желаела да породи възмущение у мъжа си. Всички наоколо били спечелили от големия й копнеж и скръб по изгубения съпруг. Сега нека се разпръснат по домовете си. Да отидат при жените си. Нифе Карахода повярвала, че е намерила разрешение на въпроса, как да открие кой от заобикалящите я мъже, които я гледали с възхищение и признателност, бил съпругът й. Тя щяла да открие мъжа, по когото душата й изгаряла, както варта се гаси в ямите. А мъжът й нямало да има основание да се засяга, понеже нямало да разбере, че тя е забравила лицето му.

— Сега се опомнете и вървете по домовете си! Жените отдавна ви чакат с нетърпение.

Нифе Карахода произнесла тези думи толкова звучно, че заглушила всички шумове наоколо. Само щурците не млъкнали. Но тя знаела, че свирукането им по никакъв начин не може да се заглуши, затова и не се учудила. Нифе Карахода чакала да види как тълпата мъже ще се запъти към изхода на гробището. Само един сред тях нямало да помръдне. Той щял да остане като вцепенен на мястото си, с вперени в нея очи, докато другите се отдалечават. Тогава мъжът й щял да се спусне и да потъне в разтворените й обятия. И това щял да е той, който с положителност не бил забравил лицето й.

Нифе Карахода си помислила, че е намерила най-умното разрешение. Но за нейна изненада тълпата мъже не помръдвала ни крачка. Те продължавали да я гледат стъписани, както и преди малко. „Не са виновни — си рекла Нифе Карахода. — Зашеметени са от цялата тая жега, която изведнъж се стовари на главите им. А и както са облечени, сякаш ще проправят пъртина през януарски сняг. И всичките тия щурци, които могат да подлудят и дявола? Проклетата му жега! Проклетите му щурци!“

Въпреки всичко това по едно време й се сторило, че тяхното вцепенение продължава твърде дълго, независимо от огнената жега и проглушителните щурци. Подозирала, че у тях е останала някаква скрита връзка с подземните глъбини, откъдето били излезли преди малко. Навярно там, където опирали нозете им, за да държат телата си изправени. Изглежда притегателната сила теглела коленете им към дълбочините на пръстта. Нещо подобно като с корените на дърветата. А може би не? Разбира се, че не. Тези мъже не помръдвали, защото не бързали да се върнат в домовете си. Не че не били закопнели за жените си. От погледите, които й отправяли, се разбирало, че изгарят от нетърпение час по-скоро да легнат до съпругите си. Явно протакането им нямало никаква връзка нито с жегата, нито с щурците. Те не бързали да се завърнат по домовете си, тъй като пак щели да станат обикновени хора, каквито са били някога. А това означавало, че един ден отново ще умрат и после…

Нифе Карахода повторно се обърнала към тях с ясен глас:

— Сега се съвземете и си вървете вкъщи! Вашите жени ви очакват с нетърпение. И не се страхувайте, че пак ще ви натикат в проклетите гробове…

И Нифе Карахода посочила с ръка земята наоколо, осеяна с гробове. Дори се опитала да се усмихне, за да се покаже колкото се може по-мила с клетата тълпа мъже, които все още не можели да повярват, че временно са се избавили от вечното наказание на смъртта. Тя сметнала, че заслужават нейното съчувствие. Други били живите мъже в Катунд, които винаги я подценявали, а тя, от своя страна, не ги удостоявала с нищо друго, освен с презрение.

Изведнъж усмивката на старицата застинала на устните. Тя забелязала, че земята наоколо не била и помръднала. По слегналите се гробове нямало и следа от разравяне на пръстта. Но откъде се били взели всичките тези мъже? И то не един и двама, ами цяла тълпа? Сега дошъл ред на Нифе Карахода да изблещи слисана очи.

Но скупчените мъже не оставили старата дълго да се измъчва. Някой се обадил:

— Майко Нифе, опомни се!

Другите го изгледали с упрек, защото употребил най-неподходящия израз. Обърнал се към Нифе Карахода с „МАЙКО“. Всички останали били разбрали, че онова, която тя оплаква като най-ценното, гниещо безмилостно в земята, бил органът на плътската наслада и че клетите жени плачат и страдат, когато са лишени от нея. Схващайки ясно какво я измъчва, те смятали, че са нужни други думи, с които да утешат болката на старицата. Ала в момента не намирали тези думи, затова тръгнали бавно към изхода, за да напуснат гробището. Нека си изплаче насаме докрай мъката, дето се е насъбрала в душата й.

Озовала се отново сама, старата Нифе Карахода се хвърлила ничком върху гроба на мъжа си, като ровела с ръце пръстта и нареждала.

* * *

Възмущението спрямо Юл Пърляля, който пръв открил, че в цял Катунд единствено Сося никога не споменава дявола, не траяло дълго. Недоумение будело друго, че не само в селото, но и в целия край нямало човек с подобно на неговото име. Казвал се Звезделин. Не можело ли да го кръстят на името на някой светия? Или пък на кой да е юнак? В края на краищата да носел някакво земно име било на планина или птица, на дърво или цвете, на скъпоценен камък? А то име Звезделин? Да пази бог!

Тези разсъждения глождели хората след онази случка с Юл Пърляля. Преди това на никого не правело впечатление особеното му име. Господ да ни пази! Да предизвикваш злото за детето си още с появяването му на бял свят? Та главната вина за злочестата съдба на момъка била хвърлена върху родителите му.

Така цял Катунд постепенно започнал да вярва, че злата участ на Юл Пърляля идела от името му. След разговора си със Сося той напълно се затворил в себе си. Но и преди това никога не бил минавал за голям веселяк, затова на другарите му не направила особено впечатление неговата мрачност. Всъщност отношенията му с останалите младежи в последно време се усложнили много. От друга страна, съдейки по тяхната първоначална реакция, Юл Пърляля смятал, че другарите му го ненавиждат. Но не само реакцията им засилвала това убеждение. Той бил уверен, че заслужава презрението им, тъй като историята, която измислил, породила у всеки чувство за малоценност. А няма нищо по-страшно от това човек сам да ненавижда себе си. В такива случай той оправдава другите, когато го потъпкват, защото изгубва способността да ги уязви.

Но Юл Пърляля се лъжел. Другарите му никога не били го презирали. Единствено пренебрежението им било продължило твърде дълго, докато били заедно. Щом се разделили и се запътили към домовете си, всеки от тях започнал сериозно да се пита дали тази история между Юл Пърляля и Сося е действителна. Дори и най-скептично настроените стигнали до извода, че не всичко от разказаното може да е измислица. С положителност е имало нещо между тях, от което той бил тръгнал. На всяка цена. И нямало нищо учудващо, ако Сося се била предала. „Дори учудващо би било обратното“ — си казвали те. Единствено пред себе си всеки признавал, че не може да има по-подходящ начин да спечелиш една такава красива девойка като Сося, освен чрез подобно откритие, до каквото бил стигнал Юл Пърляля.

За съжаление никой от младежите не бил в състояние да забележи колко мрачен е Юл Пърляля в последно време, защото ги заслепявала завист спрямо него. Не можели да си обяснят защо тази завист не произтича от това, че той успял да гали голото тяло на Сося от раменете до слабините. Навярно и още по-надолу. С положителност и още по-надолу. Една красива девойка нямало как да се съблича само до половина. Девойка с мека кожа и стегнато тяло не би могла да издържи да се разголи до кръста пред мъж, чиито пръсти нежно се плъзгат в ямката между гърдите й. В себе си те вече нямали и капка съмнение в победата на Юл Пърляля. Завистта им се кореняла в нещо съвсем друго. Всеки от тях инстинктивно се измъчвал защо не в неговата, а в главата на Юл Пърляля била проблеснала тая идея. Наистина трудно можела да се определи причината за подобно тезание и това ги изпълвало със завист и скрито възхищение към Юл Пърляля.

От своя страна, Юл Пърляля сякаш нямал очи да забележи в какъв водовъртеж бил тласнал другарите си. Мозъкът му се бил вцепенил от техния смях. Чувството за накърнено честолюбие и вината, която изпитвал в себе си, че е предизвикал този смях, не му позволявали да намери подходящото държание, което би трябвало да има в тяхно присъствие.

Неговата обърканост привлякла единствено вниманието на Сося, която използвала удобния момент, докато наоколо нямало никого, да го попита:

— Какво ти става?

След този ден отношенията между Сося и Юл Пърляля, които той не искал да определи нито като прокълнати, нито като благословени, та именно след него ден, който Юл Пърляля нарекъл деня на своето умопомрачение, отношенията му със Сося претърпели промяна, която той не бил в състояние да си обясни.

Естествено Сося много бързо научила за случилото се, но за всеобща изненада не проявила никакви признаци да е обидена. Нито се разгорещила, нито избухнала, нито се натъжила, не заплакала, дори не се намръщила или пък да се разсмее при чутото, за да го обърне на шега. Само изведнъж променила разговора. Разбира се, че и Юл Пърляля незабавно научил за нейната реакция. Той сметнал, че би било много по-добре, ако Сося се разгневи, да се възмути и да го наругае, като го нарече „мръсник“. Юл Пърляля сякаш чувал ехото от разстроения й глас, изпълнен с гняв и безкрайно огорчение, каквито би изпитала всяка девойка, когато я обидят. Това би му се сторило прекалено тежко. Той не би могъл да издържи на подобно избухване от страна на Сося. Нетърпимо би било за него и ако Сося се задоволи само с една презрителна гримаса. По-добре земята да се разтвори и да го погълне. Но в себе си Юл Пърляля смятал, че заслужава презрението на Сося след всичко онова, което бил измислил болният му мозък. Бил убеден, че презрението й би обезсмислило желанието му за живот.

Но както изглеждало, Сося изобщо нямала намерение да го презира, нещо, което още повече объркало главата на Юл Пърляля. Най-благоразумното разрешение било да избягва всякаква среща с нея. Но след като не можал да го стори, както в случая, не знаел как да се държи с девойката. Тя не му давала повод нито да се разкае за вината си, нито да й поиска извинение или пък да й обясни какво се е случило.

— Какво ти става? — отново го попитала Сося, за да не му остане време още повече да се смути.

Юл Пърляля трепнал. Явно Сося нямала желание да ги чуят останалите. Не само че го дръпнала встрани, когато го заговорила, но и се обърнала съвсем тихо към него, така че самият той със заглъхнали от свирукането на щурците уши едва я чул. Обхванало го ново, още по-силно вълнение. Слепоочията му започнаха да пулсират, погледът му се замъглил, езикът му се заплел. Сося говорела само на него, което досега не било се случвало с никой друг. Тя съвсем сериозно го била попитала какво му е. В гласа й не звучала и нотка ирония. Това говорело, че неговата потиснатост й е направила впечатление. Била я разтревожила неговата мрачност. Искала да научи причината за това му състояние. А дали наистина било така? Уф! Какво време… Юл Пърляля продължавал да чувства как страшно бучат слепоочията му, гъстата мъгла все повече се спускала пред очите му, а езикът му сякаш бил вързан. Той нямал сили да й отговори. А дори и не знаел какво да каже. Стигал му само въпросът на девойката.

Но мълчанието му не задоволявало Сося. Тя чакала да чуе отговора, защото не била от момичетата, които имат търпение дълго да чакат. И изненадващо за Юл Пърляля тя трети път го попитала:

— Какво ти става?

Гласът й отново бил съвсем тих, ала в него се долавяла твърдата решимост да получи отговор, но без каквато и да било злонамереност. Въпреки това Юл Пърляля си помислил, че така му се е счуло. Това ужасно бучене в слепоочията не можело да не даде отражение. В противен случай трябвало да приеме, че Сося отива твърде далеч и той не може да повярва, че го пита сериозно. Юл Пърляля почнал крадешком да поглежда лицето й, за да открие в него скритата шега, която девойката му крояла, но не успял да види нищо подобно.

* * *

С разпалената си песен щурците съпровождали всички действия на старата Нифе Карахода при гроба на мъжа й. Естествено на тях не им направили никакво впечатление възбудените потрепвания на кокалестото й тяло, проснато върху напуканата от сушата земя на гроба.

Случката с Нифе Карахода била изтълкувана в Катунд по няколко начина, които постепенно си разменили местата.

Първоначално възникнало учудване. Това чувство завладяло цял Катунд едновременно. Хората се споглеждали с изумени очи и приличали на внезапно разбудени от тежък, изпълнен с ужасни кошмари сън. Впивали поглед един в друг, сякаш искали да се убедят, че наистина са будни, и веднага започвали да говорят, без изобщо да мислят. Ведно с внезапната радост, че са се освободили от кошмара, който несъзнателно им се бил натрапил, ги завладял и страхът да не би всичко това да се повтори. Щурците продължавали да свирукат, без да показват някакви признаци на умора. Тегнела същата убийствена жега. Достатъчно било едно съвсем кратко затишие, колкото щурците да нададат звук или дробовете да поемат нажежения от слънцето въздух, докато мозъкът отново заработи, и всичко започвало отначало. Всеки изпитвал нужда веднага да говори, без да го е грижа, че и другият иска да каже нещо. За щастие всички знаели за какво ще се приказва и изобщо не губели време да мислят. Естествено щели да говорят за Нифе Карахода. Всъщност сега можели да приказват само за нея и да обсъждат помежду си постъпките й.

— Защо така прави?

— Кажи ми, де?

— Какво я е прихванало?

— Какво търси на гроба?

— Да са й направили магия?

— Да не би да е полудяла?

— Кой?

— Къде?

— Какво?

— Защо?

— Кога?

— По кое време?

— Наистина ли?

— …?

Всички само питали. Приказвали в един глас. Никой не отговарял, нито пък чакал отговор на въпросите си. Дори не чували какво ги пита онзи насреща им, този до тях или онзи зад него. Изобщо никой не мислел. Непрекъснатото свирукане на щурците се промъквало сред откъслечните им, сливащи се помежду си отронени звуци и ги раздробявало, смилало ги като воденичен камък и настъпвала някаква странна тишина. За пръв път след толкова време монотонната песен на щурците не измъчвала слуха на хората. А те просто не вярвали на ушите си. И имали право. Кой би повярвал? Нямали възможност да мислят, за да се запитат или да се обърнат към другаря си, та да разберат какво е това чудо, което става с тях? Оставало им само да се радват на тишината, нахлуваща през ушите им, която сладостно се разпръсквала по цялото им тяло. Естествено неспирното говорене им пречело да се насладят както трябва на това удоволствие. Въпреки всичко и тази победа не била малка. Изводът, до който внезапно стигнали просветналите им мозъци, бил да не спират да говорят. А говоренето за всеки поотделно и за всички заедно се изразявало в задаването на въпроси. Едни и същи въпроси. Нямало значение, че се повтарят, защото никой не разбирал, че това са едни и същи въпроси, които се повтарят. В края на краищата дори и някой да се досетел, нямало никакво значение. Въпросите и без друго щели да се повтарят, след като оставали без отговор. Не се намерил нито един дотам прозорлив, че да попита: „Какъв е този невиждан досега начин да изразяваш учудването си само с въпроси? Никакво пояснение? Никакъв коментар?“

А кой да направи пояснение? Кой да коментира?

* * *

Юл Пърляля така и не успял да разбере дали зад поведението на Сося спрямо него се криела някаква шега, защото приближили другите младежи. Изражението на Юл Пърляля и Сося веднага привлякло вниманието им. И двамата изглеждали твърде вглъбени в себе си. Така Юл Пърляля и Сося внезапно се озовали заобиколени от младежите в Катунд.

— Ама, вие?

Попитали всички в един глас и това убедило Юл Пърляля, че Сося се е наговорила с останалите да си поиграе с него. Тръпките, които го полазили по тялото и се събрали в брадичката му, били различни от предишните. Това било внезапно разтърсване, дълбоко и болезнено, което той с голямо усилие успял да овладее. Ако Сося не била сред тях, той щял да знае как да се защити. От друга страна, именно защото присъствала и тя, Юл Пърляля в никакъв случай не искал да прояви каквато и да било слабост.

Младежите очаквали отговор на въпроса, който били отправили в един глас: „Ама, вие?“ „Какво ние?“ — си казал Юл Пърляля. Какъв отговор можеш да дадеш на подобен неопределен въпрос? Той наистина не разбирал какво искат. После отново се сетил, че те не искат нищо. Те просто се забавлявали, поставяйки го в неловко положение. И още по-лошо — тая игра я била измислила, разбира се, Сося. В противен случай защо не предприемала нищо? Никой не би могъл по-лесно и по-добре от нея да разпръсне тълпата младежи, чиито глави били пламнали от жегата.

Сося, сякаш доловила неговата мисъл, се намесила:

— Ние ли? Вас какво ви засяга?

Младежите повдигнали рамене с виновно изражение, но Юл Пърляля не забелязал това. Цялото му внимание било съсредоточено върху Сося. Сторило му се, че в очите й проблеснал сдържан смях, което затвърдило убеждението му, че всичко това е добре скроена шега. На Юл Пърляля му липсвало необходимото хладнокръвие, за да схване неопровержимата враждебност, с която Сося отвърнала на младежите. Наострил уши да чуе смеха й, ала той изобщо не прозвучал. Липсвало му необходимото хладнокръвие да забележи как се сконфузили заобиколилите ги младежи и устата им занемели след намесата на Сося. В мозъка му като раздразнена змия се въртял само напиращият, сподавен смях на девойката. Юл Пърляля нямал сили дори да я замоли: „Хайде, изсмей се, та да ни олекне и на двамата!“ Той само рязко обърнал гръб на Сося и като разкъсал слепешката кръга на младежите, несъзнателно простенал: „Защо?“

Разправят, че никой от присъстващите не схванал неговия вопъл като въпрос, а само като болезнен стон.

С положителност единствено Сося го разбрала, но тя не казала нищо, така че държанието на Юл Пърляля си останало необяснимо. Това се случило по време на най-силната жега, на най-неутолимата жажда и най-безумното свирукане на щурците. За случилото се те хвърлили вината на парещата жега, нечуваната жажда и безумната песен на щурците. Действително, може това да са били основателни причини, но същевременно и начин да се избегне обяснението на многобройните странни постъпки на хората.

От този миг Юл Пърляля изчезнал, сякаш потънал в земята, и никога повече не се появил сред своите връстници. Не го срещнали и никъде другаде, където човек може да се натъкне на някой от жителите на Катунд.

Сося първа почувствала отсъствието на Юл Пърляля, но той така и никога не разбрал, че накъдето и да тръгнела, тя навсякъде го дирела с поглед. Но дори и да му кажели, че Сося го търси, той щял да отвърне с жлъч: „Търси ме, за да се изсмее в лицето ми, защото досега не можа да го стори.“

А пък ако попитали Сося защо така упорито търси Юл Пърляля, тя щяла да повдигне рамене и да отговори: „Аз не търся никого!“ И наистина, тя не осъзнавала празнотата, която пораждало у нея отсъствието на Юл Пърляля. Отначало приела това със същото пренебрежение, с което приела жегата или необикновената песен на щурците през онова лято. Но това било само в началото, защото по-късно дъщерята на Зеф Мици открила, че по необясними причини всячески търси да измъкне Юл Пърляля от неизвестното му скривалище. Междувременно полека-лека с всеки изминал ден Сося чувствала в себе си някакъв непознат за нея трепет. Девойката не можела да си обясни защо именно тя, а не някой друг трябва да върне Юл Пърляля по уличките на Катунд, както не знаела защо й липсвала необходимата смелост открито да търси изчезналия момък.

Никой в Катунд не знаел къде е Юл Пърляля и какво прави. Нито пък някой проявявал каквото и да било любопитство да разбере къде и защо се е уединил.

Фактът, че останалите го забравили, изглежда бил добре дошъл за Юл Пърляля. Той, от своя страна, не дал никакъв повод да привлече вниманието на когото и да било. И потънал в мълчание, а невероятното лято съвсем объркало живота и мозъците на хората. Юл Пърляля бил в състояние само да забравя. Искал да забрави всичко — и миналото, и настоящето, и никой не бил в състояние да разбере промените, които настъпили у него.

Първият, който усетил, макар и смътно смъртоносната опасност, застрашаваща мозъците на жителите в Катунд, бил Юл Пърляля. Съмнението за тази опасност се породило у него инстинктивно, когато открил, че Сося се изразява различно от другите селяни. „Аз нямам никаква работа с дявола“ — му казала тя. След този отговор той не знаел какво друго да я попита. От своя страна, Сося не обяснила нищо повече. Не знаела по какъв начин се е избавила от дявола и как е преодоляла парещата жега и влудяващата проглушителна песен на щурците. Дори и самата тя не можела да си обясни дали има някаква връзка между бързото й, смайващо разхубавяване и прогонването на дявола.

Умът на Юл Пърляля не бил привикнал да се занимава с толкова заплетени разсъждения. Това били куп въпроси, на които той не можел изведнъж да си отговори. Решил да попита някого, но се страхувал да не го сметнат за побъркан. В състоянието, в което изпаднали съселяните му, били много по-склонни да повярват в лудостта, отколкото в будния разум. А той не можел да понесе да го помислят за луд. Тогава наистина щял да се побърка. Според него смехът на Сося бил предвещаващият признак, по който другите щели да съдят за поведението му. Първият човек, който го сметнал за побъркан, била именно Сося, защото тя го подтикнала към тия объркани мисли.

Отначало, тласкан от скритото желание в никакъв случай да не унижи Сося, Юл Пърляля постепенно успял да заличи лошото впечатление, което му направил съкрушителният смях, с който посрещнала въпроса му: „Защо никога не споменаваш дявола?“ Трябва да се каже, че държанието й по време на първия им разговор той превъзмогнал общо взето с лекота. Превъзмогнал го, тъй като все още не му било ясно какво всъщност иска. Лошото впечатление, което оставил у него смехът й, се помъчил да заличи по начин, който се нрави на младеж на неговата възраст — смятайки се за покорител на женските сърца. Но когато видял, че нито един от другарите му не повярвал в измислената от него история, дълбоко осъзнал, че и самият той никога не си е поставял за цел да покорява сърцето на Сося. Съвсем други подбуди го тласкали да я заговори. С облекчение си помислил, че и Сося не би му се изсмяла, ако знаеше, че той не възнамерява да й се обяснява в любов. Юл Пърляля не можел да определи какво го подтикнало кажи-речи несъзнателно да приближи Сося. Той смятал, че никога не може да й каже „обичам те“. От нея искал нещо повече от сочните й устни и налетите като късни есенни смокини гърди. Юл Пърляля искал нещо, което не можело да се назове с думи, някакво своего рода избавление от този свят, така жестоко нападнат от жегата, избавление от песента на щурците и човешките проклятия, отправени към дявола.

При втората среща, макар че съкрушителният смях на Сося не се разнесъл, честолюбието на Юл Пърляля било тежко накърнено. Това било съкрушителен удар. Държанието й, нейното споразумяване с младежите да му се подиграят, желанието й да го унижи пред останалите, всичко това било необяснимо и чудовищно. Тогава разбрал, че предишното му убеждение е погрешно, че към Сося го е тласнало само желанието да открие каква връзка има между смайващото й разхубавяване и това, че тя никога не споменава дявола. Естествено тази му цел била непоклатима, но в нея се преплитало и силното му влечение към девойката, която таяла в тялото и душата си странната тайна на това незапомнено лято. Разкриването на тази тайна зависело от сливането на неговите чувства с тези на Сося, така както от слетите им чувства зависело разгадаването на тайната. И двете победи се постигали едновременно — или заедно, или изобщо никога не се постигали. Значи никога нямало да бъдат постигнати. Защото Сося… „Ах, Сося… Тя…“

Юл Пърляля се отдалечавал, шептейки.

— Къде отиваш? Почакай…

Това била Сося, която викала след него, но я чул само той, никой друг. Останалите доловили единствено болезнения му стон:

— Защо?

* * *

Мъже, жени, старци, старици и деца не преставали да задават въпроси. Всички нещо питали, само питали, и то в един глас, а никой не отговарял, нито пък някой очаквал отговор на своите въпроси. Никой не чувал какво го пита онзи срещу него, до него или зад него, защото никой не мислел. И такава лекота чувствали в главите си, освободени от мислите! А непрекъснатото свирукане на щурците продължавало да се вмъква между откъслечните им думи и да ги смила като воденичен камък, да ги раздробява и изопачава. Естествено, че пак било шумно, но това била причудлива смесена глъчка, неопределена, и като такава напълно притъпявала човешкия слух.

Хората забелязвали, че щом изминели няколко часа, сякаш забравяли, че допреди малко ушите им били заглъхнали от свирукането на щурците, което ги пробождало отвсякъде като с милиони невидими тънки игли. Но мозъците им все още не били дотам отпочинали, за да започнат да мислят, та да се запитат или да се обърнат към останалите и да разберат какво ново се е случило, какво се е променило. Били учудени и сляпо вярвали, че всички странности произтичат от необикновената случка със старата Нифе Карахода. Но както и да е, за тях било от значение не изясняването на истинските причини за учудването им, което довело до внезапна промяна на шумовете от заобикалящия ги свят, които достигали до слуха им, а важен бил резултатът — ушите им си възвръщали предишната способност. Не можели да си представят, че едно чувство като учудването, което при обикновени обстоятелства трае толкова кратко, би могло да има такава възобновителна сила за тялото и душата на човека. Никога не можели да предположат, че е възможно учудването да се усети от цялото човешко тяло като неповторима наслада. Нищо нямало да им стане, ако безусловно повярват, че това добро им е дошло от старицата Нифе Карахода. Хората все повече свиквали с възвръщането на слуха си, макар то да ги поставило пред ново изпитание — да търпят непрекъснатите дрънканици на околните. Разбира се, това не им попречило да се насладят на рядкото удоволствие, че чуват всичко. Ала с времето постепенно започнали да се уморяват. Въпросите им се забавяли. Звуците, които отронвали, не били така стегнати и свързани помежду си, та да разбият и разпръснат неуморимия напев на щурците. Езиците им изтръпвали, удебелявали се като при тежки увреждания. А разговорът им пък се състоял само от въпроси. И то вече задавани многократно.

— Как…

— Така ли?

— Е?

— Има ли?

— Подтиквана ли?

— Какво е искала?

— Там ли?

— На гроба?

— Да са…

— … й направили…

— … магия?

— Да не…

— … се е…

— … побъркала?

Празнините между отделните задавани от хората въпроси се запълвали от познатата свирня на щурците. Селяните едва успявали да напълнят дробовете си с въздух с едно или няколко последователни вдишвания. Въпреки това у тях не се промъквало никакво усещане за опасността, че може отново да се възвърне предишната им мъка и тегоба. Мозъците им били почти бистри, както някога в онова далечно време преди нечуваното знойно лято.

— Както някога, наистина…

За жителите на Катунд сравнението с предишното състояние на главите им било начало на възвръщането на способността им да мислят. Гласът на онзи, който заговорил, секнал, защото на върха на езика му несъзнателно дошло името на дявола и той в последния миг успял да стисне челюсти, за да не го изрече. „Слава Богу!“ — си казал той, сякаш за да се убеди в промяната, която вече била настъпила в начина му на изразяване.

— Както някога — обадил се друг и въздъхнал.

Той въздъхнал. И всички го чули. Въздъхнал така, както били въздишали векове наред хората от Катунд, когато нещо гнетяло душите им. Това означавало, че техните усещания едно след друго постепенно се възвръщали.

Трети се изсмял свободно, гръмогласно:

— Ха-ха-ха!

Никой не могъл да си обясни защо го направил, но важното било, че се изсмял. Навярно си бил припомнил нещо от миналото. Устните му не се разтегнали, както се случва, когато се смееш насилствено или жлъчно. Устните му съвсем естествено се отпуснали, очертавайки две красиви трапчинки на бузите му.

Четвърти казал:

— Абе, какво сме се умърлушили като на воденица?

Бил единственият, който се обърнал с въпрос към хората. Но и това било своего рода победа, защото въпросът му бил съвсем различен от доскоро задаваните. Звучал като призив да се опомнят. Това подсказвало, че трябва да започнат да разговарят и за други, много по-съществени неща.

Хората имали усещането, че току-що са дошли в съзнание след бълнуване от треска. Те се гледали в очите и се радвали, че откриват помежду си същия израз на почуда, изписан по лицата им. Бликнали хвалебствия по отношение на учудването, несъзнателно потискани в мозъците им през изминалите дни. А ведно с възхвалите дошли и упреците, които всеки си отправял. Как по-рано не били разбрали колко хубаво и животворно е учудването за всички човешки сетива? При тези разсъждения се затвърдило непоклатимото убеждение, че до това спасително откритие ги довела с внезапните си изблици старата Нифе Карахода. Всъщност всяка божествена намеса в живота на хората винаги идва съвсем неочаквано. В противен случай не би била божествена. Затова никой вече не окачествявал постъпките на старицата като безумие. Дори и когато се случело да се запитат дали не е полудяла, веднага разсейвали и най-малките съмнения. Просто някаква вътрешна сила ги карала да се освободят от всички измъчващи ги въпроси. Това било някакво разтоварване от непосилното бреме, с което вече смятали, че нищо не ги свързва.

Междувременно у тях постепенно ставала и друга промяна. Ведно с учудването от необикновената случка с Нифе Карахода, душите им се изпълвали и с известна признателност към старицата.

* * *

— Защо?

Болезненият стон на Юл Пърляля трепнал за кратко, скован сред побелелия от жегата въздух. После стихнал, сякаш никога не бил прозвучавал. Сося останала с впечатлението, че този стон го погълнала огромната, зееща навред невидима уста на щурците, за да го превърне бързо в заглушителен шум. За първи път девойката почувствала колко нетърпими са тия насекоми. Но раздразнението, което пораждала у нея тяхната еднообразна песен, било твърде различно от онова на останалите жители в Катунд. Непривикналият мозък на Сося не се дразнел от острите нестихващи звуци на песента им, а от представата, която те пораждали за щурците.

Колкото по-продължително ставало отсъствието на Юл Пърляля, толкова по-натрапчиво изплували пред Сося щурците. А и те, от своя страна, сякаш за да подклаждат това чувство, присъствали винаги и навсякъде. Сося на няколко пъти се уловила, че е готова да сгреши, когато на върха на езика й несъзнателно идвало проклятието: „Дявол да ви вземе с все свирукането ви! Как за миг не спряхте!“ Но начаса се опомняла, и то не защото искала да остане докрай различна от другите, а тъй като подобна мисъл, особено сега, й се струвала глупава. Тя ни най-малко не си поставяла за цел да остане завинаги вярна на твърдението, че няма никаква работа с дявола. Девойката можела със сигурност да потвърди, че не изпитва и капка страх от дявола. Единствено споменът за Юл Пърляля се надигал в душата й и отвеждал до върха на езика тежкото проклятие.

Сося не знаела да благодари ли на Юл Пърляля за безследното му изчезване или да го смята за виновен, че е породил това объркване у нея. Всъщност тя никога не била обичала проклятията. Те винаги всявали в душата й по-голям страх, отколкото заплахите. Ето защо не си спомняли нито веднъж да е проклинала за нещо. Сега чувствала, че у нея е настъпила някаква промяна, след като се налага да вика на помощ разума си, за да запази устата си неосквернена. „Времената са толкова лоши, че няма накъде повече“ — разсъждавала тя наум като старица. Но силният се познава в трудните дни на изпитание… Ала и там, където мисълта й оставала незавършена, неизменно изскачал изразът: „Дявол да го вземе!“ По този начин и логиката не можела напълно да я утеши. Сося стигала до извода, че трябва да е благодарна на Юл Пърляля и само на него, задето я избавял от това зло: чувствайки опасната беда, която я застрашава, тя намирала избавление в невидимото присъствие на Юл Пърляля. Сося не можела да направи нищо друго, освен инстинктивно да установи своята зависимост от странния момък. От друга страна, много добре съзнавала, че ако не бил Юл Пърляля, тя никога не би се осмелила да произнесе името на дявола.

Постепенно споменът за Юл Пърляля завладял напълно непривикналата й да се блъска с подобни дълбоки размишления глава. Сося решила, че това навярно иде от песента на щурците, която непрекъснато кънтяла. И тази песен сякаш незаличимо поддържала във въображението й образа на Юл Пърляля. Той не изчезнал от погледа на Сося, както обикновено се случва с човек, когато се отдалечи, без да извърне глава назад. А последното „защо“, което изрекъл, запазило непокътнат човешкия му образ, докато стонът звучал в побелелия от жегата въздух. Колкото повече дни минавали, толкова по-силно се затвърждавала у Сося мисълта, че неговият стон бил покъртителен именно защото заявявал пред всички, че възнамерява безвъзвратно да изчезне. Постепенно у девойката се надигнала скрита ненавист към младежите, които я заобикаляли. Не само защото й попречили да довърши разговора си с Юл Пърляля и да се разберат, но и за това, че те не доловили зловещата вест в неговия стон. А може би я усетили, но тя не им направила никакво впечатление, тъй като не били в състояние да предотвратят подобна постъпка. Всъщност само те можели да го спасят. Наистина тя извикала след него, макар да знаела, че е безсилна да го спре.

След заглъхването на болезнения стон човешкият образ на Юл Пърляля изведнъж изчезнал, сякаш го погълнали многобройните усти на щурците. Над земята се разпростряла празнота, която само Сося била в състояние да почувства. Толкова осезаема празнота, че у девойката се замъглили всички представи за мястото, което човек заема в света. Тя доловила нещо, необяснимо за нея: че липсата или присъствието на един човек, независимо от останалите обитатели, влияе на равновесието в този свят. Липсата на Юл Пърляля според Сося правела жегата и жаждата нетърпими, превръщала песента на щурците в непоносим писък и всичко това тласкало младежите, както и всички останали селяни, към кавги и разправии. Защо? На Сося и през ум не й минавало да се запита така ли щяло да бъде, ако на мястото на Юл Пърляля бил някой друг младеж. Тя денонощно си блъскала главата да проумее защо това се случило именно с Юл Пърляля. За съжаление, не се и опитала да свърже по някакъв начин историята на момъка със себе си. В цялата тази бъркотия тя се виждала най-много като учуден свидетел. Дали била открила човека, свързан с божествата, или не? Тя изобщо не можела и да си помисли, че Юл Пърляля има връзка с дявола.

Божествата безпричинно накарали младежа да се разгневи, а после, за да си отмъстят или да го избавят от това, бързо го повикали в небесните си покои. Естествено божествата нямало за какво да си отмъщават на своето чедо, нито пък ставало дума за спасение, защото Сося можела да се закълне, че Юл Пърляля не го грозяла никаква опасност. Тя била убедена, че божествата може да си отмъстят на нея — девойката, която повела фаталния разговор. Това убеждение до такава степен я обсебило, че тя не се осмелила да се запита какъв грях е сторила, за да предизвика техния гняв. От дявола Сося не се бояла, но от боговете — да. Пред тях тя коленичела. И ето че сега те я наказвали, но не с някаква ужасна болест, която да я прикове със седмици или месеци в постелята, нито със слепота, за да тръгне да търси пътя с тояжка, или пък да й отнемат езика, та да разговаря само с пръсти, нито краката, за да осакатеят и да се влачи като костенурка. Боговете я наказвали, като я заставяли ден и нощ непрекъснато да мисли само за Юл Пърляля.

Сося знаела, че божествата не можели да приемат младежа в небесните си покои, тъй като го били създали да живее на земята. Там горе имало място само за душата му. Значи Юл Пърляля със сигурност се намирал в света, определен за обикновените хора. Навярно някъде около ливадата, където го видяла за последен път. Сося взела да го търси скришом от другите, като не оставила храст неразбутан, но от него нямало и следа. Девойката се чувствала уморена и разочарована, че не го намерила, но убеждението, че Юл Пърляля е някъде наоколо, недалеч от нея, било непоклатимо. Тя вярвала, че той е жив. Боговете нямали основание да го приберат толкова млад в техния свят, откъдето никой никога не се е завърнал. С положителност това било някаква шега на божествата, която щяла да продължи по-дълго, но не безкрайно. Благочестивият със сигурност отново щял да го доведе, тъй като и земята му е подвластна, пък дори и само за да пропъди от главата на Сося натрапчивите мисли за Юл Пърляля. Не били осъждали девойката за нищо, затова тя трябвало на всяка цена да намери начин да запази тялото на младежа да не се разложи от жегата. В противен случай, когато душата му се спуснела от небето, нямало да има къде да се всели. Сося искала Юл Пърляля цял-целеничък — и телом, и духом, както го видяла за последен път.

След като разпръснала едно след друго съмненията, че тялото на Юл Пърляля се е превърнало в камък, дърво или трева, красивата дъщеря на Зеф Мици си казала, че божествата са намерили най-сигурното място да скрият Юл Пърляля — в песента на щурците. Сега тя си представяла тяхната песен като гигантска пещера, която непрекъснато ехти. И сама не знаела как й хрумнало това сравнение. Сося си казвала, че след като едно тяло е предопределено да възкръсне, то трябва да се отличава с нещо особено от мъртвешкия труп. Трябвало да има някакъв начин да се свърже с живота, към който рано или късно ще се върне. Това било необходимо. Навярно му била останала способността да вижда или чува. С положителност слухът, защото зрението не е достатъчно, за да разбере изреченото от хората. Но и слухът само не стига, та да прецени постъпките на околните. Нужни са едновременно и очите, и ушите. Сося си представяла безжизненото тяло на Юл Пърляля, разпръснато наоколо от песента на щурците, ослушвайки се с наострени сетива. Някакъв вътрешен глас, на който й било трудно да повярва, й нашепвал, че Юл Пърляля следи само нейните думи и постъпки. Останалите изобщо не го интересували.

И именно тази представа, която пазела у нея жив спомена за Юл Пърляля, възпирала девойката да споменава дявола. Ако тя запратела щурците по дяволите, неизменно щяла да се нахвърли и върху сянката на Юл Пърляля. Тогава щяла да загуби всякакво право да иска неговото завръщане. „Той няма никаква работа с дявола“ — си казала Сося, сякаш за да се успокои.