Бесник Мустафай
Жега и щурци (4)

С изчезването на Юл Пърляля у Сося настъпила голяма промяна. Тя вече не си блъскала ума с тревогите, които й създавал баща й. Сега живеела само със спомена за младежа, съхранен сред песента на щурците като в загадъчна пещера. Образът му не се заличил във въображението й и след като той започнал да проявява признаци, че наистина съществува. Напротив, тези признаци още повече подхранвали въображението на Сося.

Юл Пърляля й напомнял за себе си винаги нощем. В Катунд се знаело, че жегата понамалявала през нощта, но песните на щурците съвсем не стихвали. Въпреки това хората успявали да дремнат, колкото да разтоварят част от убийствената умора, натрупана през дългия ден. Юл Пърляля по странен начин улучвал мига, когато клепачите на съселяните му напълно натежавали и започвал да им напомня за съществуването си.

Всъщност никой не знаел с положителност какво правел той под лунната светлина. Това дало повод на всички настойчиво да изказват своите предположения, които смятали за безпогрешни.

Разправят, че случаят с Юл Пърляля станал причина да се потвърди, че жителите на Катунд притежават изключително развито въображение. Но говорят също, че от друга страна, тази случка оказала странно влияние за обогатяването на тяхната фантазия. Забелязало се и нещо друго, което никога и през ум не им било минавало — в това полусънно-полубудно състояние мозъците им имали способността да сътворяват представи от съвсем друг порядък, в които умело се преплитали сън и реалност. И всичко това ще да е било твърде привлекателно. Навярно толкова, че никой не проявявал сила дотам, че да се откъсне от постелята през тези мигове и да види със собствените си очи младежа, който обикалял из Катунд. Дори Сося, която изгаряла от желание поне веднъж да се озове лице в лице с Юл Пърляля, не помръдвала от леглото си и не знаела какво точно иска от него.

Признаците, които потвърждавали присъствието на Юл Пърляля, били шумът от стъпките му и неясното му шептене. Не се разбирали дори звуците, а камо ли думите, които произнасял. Но по гласа лесно се долавяло, че е той. Поне у Сося нямало ни най-малко съмнение. Същото се отнасяло и до останалите в селото. Разбира се, никой не се сетил да се запита какво всъщност мърмори той и към кого се обръща. Независимо от това в бръщолевенето му хората долавяли нещо много важно: Юл Пърляля таял някаква голяма мъка, която нито можел да отстрани, нито да преодолее по мъжки. Онези, които успявали да схванат приказките му, оставали с впечатлението, че той не е мекушав, но не е и смелчага.

Цялото внимание на хората било съсредоточено единствено в шума от стъпките му, които ту се отдалечавали, ту приближавали. По този начин те мислено определяли в коя част на Катунд се намира. По неведоми причини всички селяни вярвали, че местонахождението му има вътрешна връзка с бръщолевиците, които бълва. Разбира се, те не придавали някакъв смисъл на тази връзка, а само чувствали, че я има. Долавяли я по промените, които настъпвали във въображението им, макар привидно мърморенето му да било едно и също — ту като молба, ту като излята мъка, понякога приличало на ненавист към целия свят, друг път на горестна болка. В бръщолевенето му нямало нито зов към бога, нито към дявола, но самото то било в състояние да застави онези, които го чуват, непременно да се обърнат към бога или дявола.

Всички смятали, че Юл Пърляля се моли край Самодивските потоци. Те се простирали насред Катунд и не се помнело някога по тях да е текла вода. И въпреки това жителите на селото не само че не били ги разкопали, но от поколение на поколение се грижели да ги поправят и поддържат, когато несъзнателната ръка на някой порой ги засегнела. Самодивските потоци таяли в пресъхналите си жили скритата горест на мъжете от Катунд. Някога тук идвали да утоляват жаждата си самодивите. На мъжа, на когото се случело да се срещне с тях, те изпълнявали едно желание: или да е много умен, или много силен. Някога… наистина… в незапомнени времена… но колкото и отдавна да се било случвало, случвало се било, след като святата повеля се предавала от бащи на синове с надеждата, че това може да се повтори.

И защо да не се повтори? Било необходимо едно такова знойно лято, че жаждата да принуди самодивите да излязат от своите недостъпни за човека убежища. В случая Юл Пърляля се явявал нещо като техен предвестник. Със своите неразбираеми за останалите приказки той трябвало да разбуди водите, заспали кой знае къде в подземните глъбини. Хората, и особено мъжете, инстинктивно усещали как се съживяват пресъхналите жили на Самодивските потоци. Те разбирали също, че техният съселянин ги подканял да се изправят срещу съдбата. Разбирали го много добре и това дваж по-силно ги измъчвало, защото някаква необяснима сила ги държала приковани към постелите. Можели само да се въртят в леглата, което още повече засилвало завладялото ги отчаяние. И единствено бръщолевенето на Юл Пърляля им вдъхвало надежда, че следващата нощ ще се избавят от тая тегоба и ще видят пред очите си дългоочакваните самодиви. Макар и да не били се споразумявали помежду си, всички били единодушни, че ще поискат от самодивите да ги дарят със сила. Мъдростта нямало да им свърши работа. Това знойно лято им доказало, че е отминало времето на изключителната мъдрост. Щели да поискат само свръхчовешка сила, за да изкарат от земните глъбини спящата вода. За нищо друго не им трябвала голямата сила. Възхвалявайки бога или дявола, а може би и двамата едновременно, те им благодарели, че не ги подтикнали да използват сила, за да се изпотрепят помежду си. Сплескани под тежестта на телата си, хората продължавали да се въртят в постелите и инстинктивно облизвали напуканите си устни. Още отсега усещали приятния вкус на прохладната вода върху езиците си.

Само Сося не облизвала устни като другите и не усещала прохладната вода в устата си. Единствено чувствала леко неприятен вкус на развалени яйца, което се случва, когато дълго държиш устата си затворена. Била изгубила и желание да разговаря с хората, защото била убедена, че няма какво да каже на другите. По-точно, била уверена, че онова, което се въртяло в главата й, ще бъде окаляно, ако стигне до хорските уши. Само мълчанието я спасявало. Всъщност това мълчание, което сякаш я превърнало в няма и растяло с всеки изминал час, непрекъснато подхранвало мозъка й с лоши предчувствия, наподобяващи зимно небе. Сося не била наясно какво има опасност да изгуби. Само чувствала, че тази загуба ще бъде твърде тежка за нея. А подобна неизвестност не можела да не я изпълни със страх, дори с паника. И както се случвало винаги, неясната причина превръщала всичко у Сося в мъка.

Затова на нея й се струвало, че някак си й олеква, когато по време на обиколките си Юл Пърляля стигнел до Ливадата на курбана. Девойката въздъхвала с облекчение и сякаш тази въздишка начаса променяла представата й за всички хора в Катунд. Променяла представата й, но мисълта й оставала свързана с името на мястото. На тази ливада винаги се правели курбаните при започване строеж на нова къща в Катунд. Овенът, който се колел, се увивал с булчинската рокля на най-младата невеста от семейството, което вдигало къщата. След това роклята, попила кръвта на невинното животно, принесено в жертва, трябвало да се облече на голо от невестата, за да поеме и топлината на нейното тяло. За добро било, ако невестата е и с кърмаче на гърди. Но както и да е, главното било дрехата да поеме топлината от нейното тяло. В противен случай роклята, окачена върху основите на бъдещата къща, не била от полза.

Невестата стояла така с дрехата, без да изтрива кръвта, полепнала по тялото й, докато майсторите издигнели основите. Ако следите от кръвта се избършели, курбанът нямал никаква стойност за градежа и в случай че къщата не се срутела, преди да я покрият, щяла да носи несигурност за стопаните през целия им живот.

Сося за първи път съвсем несъзнателно си помислила, че имала късмет, тъй като Юл Пърляля бил единствен син. На него му стигала къщата, която бил построил баща му или дядо му, така че ако се омъжела за него, нямало да е нужно да облича всяващата ужас булчинска рокля. И все така несъзнателно тя продължила мисълта си. „Онази червена кръв, лепнеща седмици наред денонощно върху кожата, би ме подлудила — си казала. — Кой знае какви сънища бих сънувала, докато през деня щеше да ме сърби цялото тяло.“ И изведнъж, като човек, хванат на местопрестъплението, добавила: „А какво ме свързва мен с Юл Пърляля? Нищо. Нямам никаква връзка“ — повторила бързо тя, за да разсее напълно всички подозрения.

Но Сося не успяла да разпръсне съмненията, както никога не съумяла да отхвърли предчувствието за тежката загуба, която я очаквала. Предчувствието винаги си оставало смътно и непрекъснато я завладявала някаква необяснима потиснатост. Първоначалната увереност, че с преминаването на Юл Пърляля през Ливадата на курбана ще се освободи от това скрито мъчение, окончателно я напуснала, защото изведнъж се видяла облечена в окървавената булчинска рокля.

В Катунд от незапомнени времена се знаело, че има и друг начин да се изпълнят с вода Самодивските потоци, като се дарява всяка седмица по един момък на ламята, която е завардила дълбоко под земята извора.

Внезапна радост, че съселяните й не били приели подобно споразумение с ламята, изпълнила Сося. Това би било твърде скъп курбан за Катунд. „По-добре смърт от жажда“ — си казала тя. По-добре да умреш от сушата, дори ако това сполети всички. Една бавна мъчителна смърт, която започва с пресушаването на устата и удебеляването на езика.

„Сигурно ще да е по-добре“, зачули се в този миг гласовете на жените от Катунд, като да били на едно и също мнение със Сося.

Но мъжете мислели съвсем различно. По-младите приемали тази жертва, но я приемали, защото всеки в себе си вярвал, че няма да дойде неговият ред да завърши в търбуха на ламята. Други щели да се пожертват, за да продължат живота на Самодивските потоци. А на онези, които щели да спечелят от това, принадлежала възможността да се срещнат със самодивите. А това било крайно необходимо, за да се сложи веднъж завинаги край на тази история. Тя не само щяла да приключи, но Катунд щял да има и своя герой. Но никой не включвал себе си сред онези, които щели да бъдат погълнати от ламята. Естествено, всеки се виждал само с блестящата корона на герой. Ето защо най-внимателно се вслушвали в приказките, шепнати от Юл Пърляля край Самодивските потоци, и съзнателно им придавали смисъла на желаното споразумение. Дори не се сещали да се запитат с кого се споразумява всъщност той. Блестящата корона на героя напълно била заслепила разсъдъка им.

И по-възрастните мъже приемали този вид жертва, но те разсъждавали по-различно от младите. Тях не ги засягало пряко условието, поставено от ламята, и това бил единственият случай, когато с радост си спомняли за загърбените млади години. Естествено дълбоко в себе си те щели да останат покрусени до края на живота си от тази история. Въпреки всичко мъката не била толкова голяма, че да отблъсне протегнатата им от многоглавото чудовище ръка. Младежите, които трябвало да пожертват в разцвета на младостта им, наистина били техни синове, техни скъпи чеда, но те щели да пресекат пътя на злото и да станат безсмъртни. И не само това. След като придобият божествена сила от самодивите, бащите им щели да знаят как да отмъстят за своите чеда, защото мъжете в Катунд не били от тези, които прощават.

„Ама че мъже! — избухнала Сося. — Всички искат да ги дарят само със сила, да имат яки плещи, ръце и крака. Как един не поиска голямо сърце или пък мъдрост? Мъже, на които им харесва да се видят като дъбови стволове, с камък вместо сърце в гърдите!“

„Ох!“ Този път чрез устата на Сося въздъхнали едновременно всички жени от Катунд. И както лежали до собствените си мъже, несъзнателно се отдръпнали, за да не допират телата им. Нито една от тях не разбирала как ги бил докоснал шепотът на Юл Пърляля, който идел приглушен от Ливадата на курбана.

„Не — казала си Сося — по-добре да изтърпим върху тялото си булчинската рокля, напоена с кръвта на овена, отколкото да видим младежите как потъват един след друг в устата на ненаситното чудовище.“ Тя се уловила, че говори разпокъсано и се засмяла на себе си. После й идело да заплаче. Несвързаните й приказки не били резултат от някакъв лош сън, нито от бълнуване от треска. „Но какво ми става?“ — запитала се тя, като с усилие потиснала втория пристъп на плач, който се надигал в гърдите й.

От другата стая баща й се изкашлял. Тръпки полазили Сося и тя изплашена отворила очи. Зеф Мици винаги кашлял така, когато искал да изрази без думи недоволството си от някоя нейна постъпка. „Сигурно е отгатнал, че мисля твърде много за Юл Пърляля“ — си казала тя. Помолила се баща й никога да не й поиска обяснение за това, тъй като не би могла да му отговори. Не защото искала да го запази в тайна или се страхувала да го сподели с баща си, а защото всичко било твърде сложно и необяснимо.

Зеф Мици не се изкашлял повече, докато трудноразбираемите приказки на Юл Пърляля бавно се пренасяли към Самотния дъб. Сося не се стърпяла и мислено го последвала, макар за цял Катунд това да било най-страшното място. Навярно именно този страх я подтикнал да не се отделя от младежа. Още от дете знаела, че на това място можеш да се превърнеш в кукумявка. Колко ужасно! Страхът на Сося бил двойно по-голям. Тя не искала да се превърне в птица, а още по-малко в жална птица. Сося била предоволна, че е девойка и за нищо на света не искала да се превърне в каквото и да било. Изпитвала признателност към майка си, че я е родила момиче. Тя не можела да си обясни откъде извира тази признателност, макар да не смятала, че животът й като момиче имал някакво преимущество, каквото нямали останалите живи същества. Просто била предоволна, че се е родила такава.

При Самотния дъб Сося я застрашавала не само опасността да загуби всичко, което притежавала като девойка, но и да се превърне в жална птица като кукумявката. Още по-голям бил страхът й, че тази опасност грози само жените. И то не всички жени, защото на този свят нищо не ставало безпричинно. В случая причината била дълбоката, непреодолима болка по загубата на любим мъж. Сося на няколко пъти се запитала съвсем сериозно каква е нейната болка? Тя не била изгубила никакъв мъж, защото не била имала такъв. Това било известно и на цял Катунд.

Сося разбрала, че не е намерила задоволително обяснение, за да се защити от опасността да се превърне в птица и още по-лошото — в една жална кукумявка. Ако никога не е имала мъж, защо всяка нощ следва неразбираемия мъжки брътвеж? И тя настойчиво повторила, че никога не е имала мъж, което може да потвърди всеки. Нито пък била загубвала любим мъж. Не можело да се загуби нещо, което никога не си имал. Мисълта на Сося спряла като внезапно хваната в примка. В далечния брътвеж доловила нотка на упрек. Тя изпитала желание този упрек да е съпроводен и от заплаха, за да има достатъчно основание да му отвърне разгневена. Щяла да се ядоса, да си позволи да обижда и по този начин да сложи веднъж завинаги край на смътните си терзания.

Сося въздъхнала. Лошото било, че в брътвежа на Юл Пърляля имало само упрек. Съвсем невинен упрек, който не давал възможност да се защитиш. „А защо трябва да се защитавам? — запитала се тя. — Той има право.“ Изведнъж шепотът край Самотния дъб стихнал, сякаш чакал разкаянието на девойката. Сося си поела дълбоко дъх и почувствала как клепачите й натежават.

* * *

В Катунд всичко се забравяло с шеметна бързина. Забравяли се случки и събития. Забравяли се единодушно взети решения. Хората живеели съвсем нехайно само с това, което им поднасял настоящият миг. Отдавна вече били свикнали да не си спомнят за вчерашния ден и да не мислят за утрешния. И за учудване това състояние не тревожело никого. Всички, от мало до голямо, се държали така безгрижно, сякаш били на почивка.

Единствената цел, която не се заличила от главите им, независимо от най-различните беди, които преживели и продължавали да понасят, била на всяка цена да открият поне един щурец. Дори с течение на времето отново ги обхванало нетърпението да постигнат първоначалната си цел. И вместо да се радват, че приближава есента и се вижда краят на това продължително мъчение, хората започнали да се тревожат за пропиляното време. Това бил един от редките случаи, когато съвсем съзнателно с упрек си задавали въпроса, как са допуснали да изгубят всичкото това време. Не си спомняли да са свършили някаква работа през цялото лято.

— Дявол да го вземе! — възмущавали се всички в един глас и отправяли поглед към слънцето.

А слънцето продължавало да припича и небето наподобявало безкрайна сивкава пустиня. Тази прилика някак си ги поутешила и им възвърнала надеждата. Дяволът не бил чак толкова черен! Значи все още не било късно да възобновят усилията си.

А и щурците не били намалели. Напротив. Останали извън вниманието на хората за няколко дни или седмици, не се помнело със сигурност, с една дума, необезпокоявани от никого, сякаш били намерили необходимото време и спокойствие не само да нагласят свирките си, за да вдигнат нов шум до небесата, но и да се наплодят и умножат.

С ново настървение, което им вдъхвало незабележимото приближаване на есента, хората се втурнали да търсят и да хванат поне един щурец. И макар съзнателно да отхвърляли предположенията, смятали, че ще е лоша поличба да навлязат в сезона на жътвата, без да са открили издъхналото тяло поне на едно от проклетите насекоми.

Посевите и дърветата били напълно опустошени от жегата. Знаело се, че хамбарите ще останат празни, но не било известно какво ще се промени в безутешната им участ след подобен сезон с победата на скритите щурци.

Въпреки това на хората сякаш им стигало да намерят за свое успокоение поне един мъртъв щурец, тъй като не били в състояние да си зададат други въпроси, а и не им било нужно да научат нещо повече.

Търсенето на спасителния щурец било прекъснато от съмнението, което бог знае кой изразил:

— Дори и да намерят, как ще запазят тоя щурец чак до есента?

И както винаги се случвало при изразяване на противоречиви мисли, този въпрос изведнъж заседнал в мозъка на всички. Но той не предизвикал само любопитство, а се изострил и породил хиляди други въпроси, които получили също толкова отговори и съвсем обезсърчили хората в по-нататъшното търсене на щурци.

— Ако е щурец като всички останали, каквито сме виждали през миналите години, няма да е по-голям от нокътя на палец. Може да се запази навсякъде. Да речем в някоя дупка в стената.

— Ще умре. Ще стане на пепел. Той няма кости, та да остане скелетът му.

— Но няма и месесто тяло, което да се разложи и да замирише. Ти виждал ли си някога щурец?

— Ние говорим за мъртъв щурец. Ти такъв виждал ли си?

— Мъртъв щурец ли? Кой им е обръщал внимание…

— Аз съм виждал… Не, струва ми се, че не съм… Абе, виждал съм, как да не съм виждал… Не, не си спомням… Сигурно съм виждал, но сега не се сещам. Тук сме били през всичките тези години и аз, и щурците, но не съм им обръщал внимание. Някога имахме други грижи, а не щурците. Кой е мислил, че един ден…

— Не ни разправяй за минали дни и нощи…

— Абе, кой ти говори на тебе? После, никой не приказва за минали дни и нощи…

— Стори ми се, че към мен се обърна? Ако не на мен, на кого разправяш?

— Не съм се обръщал към теб. Ти не си с всичкия си…

— Тук никой не се обръща към никого. Всеки говори на всички.

— Както и да е, не е време да се караме. Аз ще ви кажа как изглежда един мъртъв щурец. Или по-точно как изглеждаха някога.

— Ама кой се кара? Ние не се караме.

— Хайде стига…

— Какво сте заразправяли какви били някогашните щурци! Ех, че дяволска работа… Ние за какво мислим, а вие накъде биете?

— Ама защо е това делене на „ние“ и „вие“? Кои сме „ние“ и кои сте „вие“?

— „Вие“ сте тия, дето все си спомняте за миналото…

— Дявол да го вземе, този пък взе да дели Катунд на кланове и да разбива единственото, което с толкова усилие сме постигнали… Трябва да го изтрием от лицето на земята… Тоя и всички останали, които мислят като него…

— Вас трябва да ви заличим от лицето на земята, дето само дрънкате какви били някогашните щурци…

— Кой казва, че познаваме единствено тях?

— Я да видим тогава накъде биете вие?

— Мъртвият щурец е като изсъхнал лист коприва.

— Та нали и аз това казвам, че се спаружва и не може да се запази.

— Запазва се, но трябва да му се намери някое прохладно място. А Светият човек как са го запазили за векове? Като жив е, когато го погледнеш…

— Абе, каква работа имаме ние с Христос или Мохамед? На нас главите ни са се запалили от щурците…

— Аз не говоря нито за Христос, нито за Мохамед. Думата ми е за Ленин. И ти не обърквай такива политически неща, че скъпо ще ти струва…

— Ама ти ни съсипа, бе! Току изтърсиш нещо, без да му мислиш. Ха, кажи тогава да извикаме ли от Москва човека, който според теб разбира от тия работи?

— Онзи от Москва се занимава с държавни дела, защото копнее народът му да го гледа и милее за него, докато свят светува. А ние за нашия щурец е достатъчно да намерим само някое прохладно кътче…

— Какви ги приказваш? Къде има сега прохладно място в Катунд? И в задника си да го заврете, пак ще изгори. Жегата е пламнала навсякъде, жив огън, не виждаш ли какво става?

— Можем да изкопаем дупка…

— Да изкопаеш дупка сега? Дори и баща ми да умре, ще го оставя непогребан. Къде имаме сили да копаем дупка…

— Наистина, ще секне и последният дъх, дето ни е останал…

— Ама и ние защо си блъскаме главите напразно?

Това бил въпросът, избавил всички от главозамайващия водовъртеж, в който били попаднали.

— Наистина, защо да си блъскаме ума, преди да сме намерили щуреца? На това, което ние сега правим, някога му казваха „Рибата още в морето, а те слагат тигана на огъня“!

— Пак ли с това „някога“?

— Исках да кажа нека първо да го хванем…

— Да го видим какъв е…

— След това ще ни е по-лесно да намерим начин да го запазим…

— Но как да го хванем?

— Разбира се, няма защо да се морим да го търсим под камъните и сред трънаците. Това сме го опитвали толкова пъти, че сме обърнали цял Катунд наопаки…

— Ех, ако щурецът беше лисица! Ще поставим капан и хоп — в ръцете ни е…

— Или нямаме тук майстори, дето правят капани…

— И вълк да беше, нямаше да ни убегне…

— Та и мечка да бе…

— Абе, и змия да беше! Имаме тук хора, които знаят всичките им тайни и хитрини…

— И птица да беше… Както лети, ще я хванем… Знам аз как се хващат птици, без да падне и перо от тях…

— Само щурец да не беше…

— И за какво ще ни е, ако не е щурец? Малко ли се морим за друго, че и това да прибавим…

— Аз казах само например…

— И защо да хващаме неща, които не ни влизат в работата? Да не би да са ни малко грижите, от които са ни пламнали главите?

— Абе, ти разбираш ли какво ще рече „да хванем“?

И както се случвало винаги, когато разговорът навлизал в задънена улица, отново се намерил още някой, който да предотврати свадата:

Въпреки всичко, убеден съм, че има начин и щурец да се хване в капан…

— Хъм, как?

— Не зная, но сигурно има… След като могат да се хванат мухи, пеперуди, мравки… С други думи има начин за всяка живинка в света… Защо да няма и за щуреца? Та нали и той е живинка?

— Прав си, само че трябва да се знае какво примамва щуреца? Няма друг начин да го пипнем…

Всички, като хванати натясно, свивали рамене. Знаели как може да се улови муха, пеперуда, мравка, вълк, мечка, глиган, сърна, но не и щурец. С какво се храни той, пие ли вода, привличат ли го красивите цветя? Нищо не се знаело за него, макар да го имало тук всяко лято, откакто съществувал Катунд. Всички били завладени от чувство за вина. Как не било привлякло вниманието им досега едно толкова важно нещо?

Въпреки всичко хората не се предавали. Изразило се мнение, че след като щурците са живи същества, естествено се хранят с нещо. А щом като живеят в Катунд и се хранят, значи намират нужното наоколо. Следователно било невъзможно да не се открие и предпочитаната от щурците храна. И толкова им трябвало на хората, за да ги завладее буйният пламък на оптимизма. Това било възможно и не било трудно. Светът около Катунд не разполагал с много голямо разнообразие. Богатството му се знаело не само от старите, но и от децата. Оставало само да се отстранят едно по едно нещата, които щурците не ядели. А те можели да се изброят на пръсти (ако щурците били същите като през изминалите години, а нямало начин да не са същите), така че от самото начало можели да се отстранят много неща.

— Камък?

— Не е време за шеги…

— Аз не се шегувам…

— Тогава не говори излишни неща. Умоляваме всички да не ни принуждават да губим време в ненужни предположения! Камъкът не може да го преглътне дори мечката, а камо ли щурецът…

— Ами птиците какво правят?

— Наистина, птиците ще умрат, ако не глътнат някои малки камъчета, за да си напълнят гушата… И щурците хвърчат като птиците…

— Щурците нямат гуши, не ставайте смешни! И не ни правете на глупаци!

— Ти откъде знаеш какъв е щурецът? Досега приказвахме, че никой не знае това… Ти тук ли беше или не?

— Всеки човек вижда с очите си, че щурецът е толкова малък и няма място за гуша…

— Щом като е толкова малък, няма как да има и стомах… Значи изобщо не яде…

— Както и да е, дори и да няма стомах, обезателно има нещо друго, където побира храната… В противен случай от какво живее?

— Тогава с какво се храни? Ние се изпотрепахме да открием… С камъни не може да се храни, това го знае и магарето…

— Може би с пръст?

— Или пък с трева, защо не?

— Абе, я се замисли! Събрали сме се толкова мъже и се печем на слънцето…

Всички си заблъскали главите. Задълбали в размекнатите си от жегата мозъци, но нищо не могли да открият. Щурецът им бил дотам непознат, че били склонни да повярват, че може да яде всичко, което се намира в Катунд, освен хора, защото това със сигурност щели да знаят. Това означавало, че не биха могли да се определят и предпочитанията му. И най-простите им разсъждения отхвърляли едно след друго предположенията не само за камъка и пръстта, но и за листата на дърветата, плодовете, зърното, меда, фъшкиите на добитъка.

Защо да не е имало някога живинки, които да се хранят само с въздух? И щурецът да е техният последен наследник…

* * *

В този угасващ августовски ден Сося се чувствала, както и през последните седмици — всичко я дразнело, нищо не й харесвало, нито пък се опитвала да разбере какво й е необходимо, за да запълни голямата празнота, която усещала в душата си.

На сутринта майка й я помолила да излезе с овцете, колкото да я изкара на въздух. Може би като се поразтъпчела, шумът наоколо, срещата с връстниците й — все щяла да се оживи. Може би. Щяло да бъде чудесно, ако ослепителната слънчева светлина, която обгръщала цял Катунд като с млечна пара, пробудела поне един лъч от някогашните искри в погледа й. Очите на Сося били твърде големи, за да скрият угасналия им блясък.

Така смятала майката, докато Сося не мислела нищо. Без да се замисли за причината, дори не й възразила, както правела обикновено, когато майка й я помолела за нещо.

И когато се озовала навън, Сося продължила да е все така вглъбена в себе си, обгърната от ослепителната слънчева светлина, без да вижда къде стъпва, обкръжена от приглушената хорска глъч, песента на щурците и връстниците си.

В него ден се случило тя да е единствената пастирка, останалите били младежи. Сося не се затруднила да разпознае едно след друго лицата им. За нея те винаги си оставали ОНЕЗИ — тълпа младежи. Била убедена, че старата й неприязън към тях за това, че не задържали Юл Пърляля в мига, когато той се откъснал от тайфата, нямало никога да й позволи да им обърне внимание. Никога вече.

Лошото било, че Сося била толкова мълчалива, че ОНЕЗИ нищо не можели да разберат, а и не се опитвали да го сторят. Значи нямало възможност да винят за нещо себе си или някой друг. А кажи-речи вече били забравили за Юл Пърляля. Дори според тяхното мнение той бил единственият виновник за раната в душата на Сося. В цял Катунд никой друг, освен него не бил се осмелил да обиди девойката. А момиче, свикнало с ласкателствата на всички, не може лесно да понесе една внезапна враждебност. И на младежите им било трудно да простят на Юл Пърляля подобна вина. Те смятали, че без неговото присъствие ще се чувстват по-уверени и освободени от задръжки спрямо Сося. А и самата тя ще се държи по-свободно с тях.

Но това не се случило и младежите не знаели как да се отнасят със Сося.

— За кого от нас ще се омъжиш?

Въпросът бил съвсем неочакван и тя го чула като насън. До този момент никога не била мислила за това. Подобно откритие било достатъчно, за да настъпи внезапна промяна в мислите й. Мозъкът й сякаш изведнъж се пробудил. Наистина, защо никога досега не е мислила за това? И как да нарече завладяващото я влечение към Юл Пърляля? Но то в никакъв случай не било желание за женитба. И Сося дори не се и опитала да даде обяснение на онази тайна власт, която той имал над нея. Въпреки всичко била длъжна да отговори на зададения й въпрос.

— Изобщо няма да се омъжвам — казала тя. Все още е рано да мисля за това. Оставила съм баща ми да ми намери съпруг… Откъде да зная какво ще ми поднесе съдбата?

Но нито един от тези отговори не й се сторил искрен. Тя наистина трябвало да каже нещо вярно.

Младежите наоколо останали като вцепенени. Това съвсем объркало мислите на Сося. Скулите на лицето й пламнали, след което огънят нахлул в цялото й тяло.

— А може би никой от нас не ти хваща окото?

Сося отново чула това като насън. „Какво ми стана — запитала се изплашена тя. — Току-що мислите ми бяха съвсем ясни.“

— Нямало да се омъжва — обадил се друг.

Сося забелязала, че нейното мълчание окуражавало младежите. Дотам ги насърчавало, че се осмелявали да се шегуват с нея. Тя приела всичко това като предварително добре подготвена шега от тяхна страна.

— О-о-о, ще се омъжи и още как! Сося не е дошла на този свят, за да става монахиня — обадили се едновременно неколцина. Освен това вече няма и калугерки…

Изразът на лицата им бил твърде сериозен, нещо, което затвърдило съмнението на Сося, че предварително били нагласили нелепата шега. Сторило й се, че искат да си отмъстят за нещо. А подобни отмъщения, когато не подозираш нищо, са най-ужасни, защото не знаеш как да се защитиш. За миг помислила да им отговори по същия начин. Така всичко щяло да се превърне наистина в безобидна игра и тя щяла да се избави от онова, което тайно й крояли. Щяла да им каже, че няма да се омъжва, но няма да стане и монахиня. Понеже Зеф Мици нямал син, щяла да обуе панталони и да заеме отреденото за мъжете място край огнището. Щяла да заяви пред всички, че е мъж над мъжете, и да ги сложи на място. Само нека гледат как ще ги подреди…

Тези й мисли прекъснал младежът, който пръв я заговорил.

— Ще се омъжи, и още как отсякъл той с тон, който не търпи възражение. — Аз съм убеден, че Сося ще се омъжи.

„Виж го ти него — си рекла тя раздразнено — откъде е толкова сигурен как ще постъпя с живота си? После, като говори за мен, защо се обръща към другарите си, сякаш иска да разсее съмненията им?“ Гневът, който начаса я завладял, отново трескаво раздвижил мозъка й.

— Ти откъде знаеш, че ще се омъжа?

— Ще се омъжиш и с положителност ще вземеш един от нас. Няма да ти позволим да отидеш в друго село — отвърнал й същият младеж, който бил повел разговора.

Останалите продължавали да мълчат. Очите им отново се изпълнили с онази гладка, неподвижна светлина като в дъното на кладенец, в която на Сося й се сторило, че след малко ще се удави. Тя наистина щяла да се омъжи и за нея не можело да има друг съпруг, освен един от младежите, които я заобикаляли. Сянката на дъба била безсилна да пресече устрема на парещите лъчи на обедното слънце.

Неокосената ливада била в подножието на планината, която след онова, което се случило, започнали да наричат Планина на Красотата. Разправят, че преди това тя нямала име, защото никой дотогава не се сетил да я кръсти. Една отначало напълно гола планина, само с редки, проскубани смрики, които още повече я загрозявали, цялата осеяна с палени от слънцето и брулени от вятъра камънаци, какво име можела да носи? Нямала нито дървета, нито трева, нито цветя. Единствено на върха й, на петстотин метра височина, се издигала като щръкнала конска опашка самотна бука. Разправят, че откъм корените й бликал тънък поток, който не пресъхвал ни зиме, ни лете и бил толкова студен, че пийнеш ли от него, челото ти изтръпвало. Това предание се разказвало от отдавна починалите им деди, но досега никой от Катунд не бил изкачил върха, за да опита водата.

Сося извърнала очи нататък и за известно време останала с поглед, впит в буката. Младежите я гледали втренчено и чакали. По лицата им се четяло безпокойство. Всеки като че ли бил готов да извика: „Стига! И най-уместната шега има граници.“ А гнева на Сося, макар и да не го познавали, нямали желание да изпитат. Страхували се да не изгубят миговете с нейното присъствие. Ако това се случело, тежко на онзи, който пръв бил подхванал тая шега!

Лицето на Сося отново възвърнало предишното си спокойствие. Но за учудване тревогата на младежите нараствала.

— Мой съпруг ще стане онзи, който ме понесе на ръце и без да ме пуска, се изкачи бегом до върха при буката, без да почива нито за миг. Искам да пийна от ледената вода, че това знойно лято ме съсипа, да разхладя устата и лицето си и после прегърнати да слезем от върха. Няма да се откъсна от него до края на живота си, нито ще позволя да ме изостави — казала тя съвсем просто и непринудено.

След това настъпило кратко мълчание. Сося имала възможност да изгледа всеки от младежите, но успяла да срещне само очите на Бинаку, сина на Марк Тага. Останалите така свели поглед, че под веждите тя не могла да отгатне мислите им. Затова отново се извърнала към Бинаку. И останала учудена. Очите му били много дълбоки, но толкова кръгли, че не приличали на очи. Лявото било по-голямо от дясното, ала и двете съвсем кръгли, без онова постепенно стесняване в краищата, което меко спуска блясъка на очите върху скулата. Но и скулите при него не били като у другите. На мястото на характерната лека изпъкналост имало две вглъбнатини, като от внезапно нанесен силен удар. А може би този вид на лицето му придавал прекомерно орловият нос, леко изострен на върха. Само като го погледнала, Сося настръхнала. Миглите му не потрепнали, защото той изобщо нямал мигли. Още преди да я побият тръпки, Сося чула дрезгавия му глас, чиито думи едва се разбирали от пелтеченето.

— Дори и ако това съм аз, ще удържиш ли на думата си? — заговорил я Бинаку.

Сося отвърнала без никакво колебание:

— Който и да е. Аз не определям. Ще повярвам само на онзи, който приеме условието.

Младежите извърнали глави към Бинаку и се засмели. Въпреки че той никога не се шегувал и не участвал в техните щуротии, не вярвали, че мозъкът му може да роди нещо подобно.

— Ах! — намесил се младежът, който започнал шегата. — Ти ли си бил най-храбрият на земята?

Останалите избухнали в смях. Смеели се с цяло гърло, разпръсквайки наоколо безумния си кикот. Това било смях, изразяващ само непринудена веселост.

Но по лицето на Сося не трепнал нито мускул. Междувременно младежите вече се поокопитили и не можели повече да понасят нейната сериозност. „Свърши се, каквото имаше да се каже, каза се и се посмяхме“ — разсъждавали те. Ала Бинаку мислел другояче и се запътил към Сося, пробивайки си път сред младежите. Девойката пребледняла. Докато крачел, тялото на Бинаку изглеждало така, като че ли при следващата стъпка ще се сгромоляса. Лошо куцал. Колчем пристъпел с десния крак, кривото му коляно се свеждало толкова ниско, че сякаш ще се опре в земята, а левият му крак оставал неподвижен във въздуха, увиснал като безжизнено крило на птица. При това размърдване на тялото гръдният му кош хлътвал и изкарвал на показ гърбицата му.

— Ела, Сося! — обърнал се той към нея съвсем спокойно и протегнал тънките си, криви като пръчки на храст ръце. — Облегни се тук и се хвани за врата ми! Не се страхувай, ще те нося като малко дете, както пожела, без да те оставям на земята.

Изведнъж смехът застинал по лицата на младежите. Сося кротко тръгнала към протегнатите ръце на Бинаку. Само казала:

— Бегом, нали? Без да се спираш нито за миг! Иначе ще се развали магията…

И той отвърнал:

Само бегом, Сося, без да спирам нито за миг, изобщо не се безпокой…

Младежите изпратили тази сцена със завистливи погледи и дълбоко си поели въздух, вярвайки инстинктивно, че ще усетят с ноздрите си зашеметяващия дъх, лъхащ от снагата на девойката, притисната до тялото на Бинаку.

Откъде намерил сили за такъв бяг този младеж с изкривени като гега кости? Просто ставало чудо. Долу, от мястото, където останали, младежите едва успявали да следят с поглед Бинаку, който тичал с шеметна бързина. Той наистина тичал, напълно сигурен в себе си, и Сося се сляла с него в необикновена прегръдка, при която телата чувстват, че са едно тяло. Помежду им имало само едва видима пролука, през която профучавал като обезумял вятърът и се спускал нататък към Катунд да се поуспокои и да разкаже какво ставало горе в планината.

Сося се освободила от предишната си потиснатост и се смеела неудържимо. Говорела и се смеела. Дори и сама не чувала думите, които изричала, но продължавала да говори, без да се тревожи, че Бинаку не отварял уста. Тя не можела да си обясни откъде намирал всичката тази сила, а не било и необходимо да знае. Чувствала се добре в обятията му и това й било достатъчно. Сося не знаела, че Бинаку вече не чувства тежестта на тялото й. Дори на няколко пъти бил готов да спусне ръцете си, сякаш забравил, че с тях държи Сося. Още от самото начало, освен двете ръце на девойката, които нежно обвивали врата му и изпълвали цялото му тяло с устрем да лети напред, не усещал нищо друго. Докато тичал, щом ходилото му допирало земята, предишната умора изчезвала и оставяла зад гърба му досадния прахоляк. При всяка следващата крачка, както не се случвало никога с обикновения човек, когато тича, той се чувствал по-лек.

А Сося говорела и се смеела, непрекъснато говорела и се смеела с леко извърната встрани глава, така че въздушните талази, предизвикани от техния устремен бяг, да разпиляват гъстите й коси, та да обгръщат като почервенял от първите утринни лъчи облак главата на Бинаку. И тя говорела и се смеела с допряна до ухото му уста, сякаш споделяла някаква голяма тайна, която и вятърът не трябвало да научи.

Но Бинаку не чувал нищо. В един миг, когато обезумелият устрем на вятъра отместил косите на Сося от лицето му, той видял, че не остава много до върха на планината. Не можел да си представи колко бързо тича, но много добре чувствал как краката му пъргаво се движат, без да се преплитат и олюляват. Как и откъде му дошла тази способност, не можел да си обясни, а и не искал да знае. Той крачел. Той тичал. Той хвърчал със собствените си крака, без да се осланя на когото и да било. Устременото му напред тяло нито се задъхвало, нито се огъвало, сякаш било от ластик. „Без да се обляга на никого, без да се осланя на когото и да било“ — повтарял си наум той, за да разсее внезапно завладялото го съмнение. Брадичката му опирала в трапчинката на дясното Сосино рамо, там, където започвала шията. Да не би да му вдъхвала сила девойката?

Ако имал още малко време да се задълбочи в съмненията си, сигурно би се объркал и би сметнал, че сънува или още по-лошо — би повярвал, че е жертва на магия и от ужас краката му биха се подкосили. Бурният му устрем напред и блъскащите се в челото раздвижени талази на въздуха променяли с шеметна бързина мислите на Бинаку, както се менят гледките на разбушувала се река. Все по-дълго се задържало у него някакво приятно чувство, което изпълвало цялото му същество.

В обятията му Сося продължавала непрекъснато да говори и да се смее. За съжаление той не успявал да долови нито една нейна дума. Тя чувствала, че той не може да се съсредоточи и дори не се опитвал да го стори, но въпреки всичко не обръщала никакво внимание на това. Тя говорела и се смеела за собствено удоволствие, заради самата себе си.

Разправят, че много бързо успели да стигнат до върха. Но ако питали Бинаку, той навярно не би се съгласил с това. „На мене ми трябваше цял един живот за такъв път“, би се противопоставил категорично. Затова трябвало просто да се каже, че са стигнали до върха на планината. Щом навлезли под меката сянка на буката, приказките и смехът на Сося изведнъж секнали. Тя свалила ръце от врата на Бинаку, стъпила на земята и извикала учудена:

— Пристигнахме! Колко бързо пристигнахме!

— Пристигнахме — проговорил той за пръв път от тръгването им с толкова ясен глас, че му се сторило, че не е неговият. — И пристигнахме, както пожелахме, не е ли така?

Бинаку не обърнал внимание дали Сося потвърдила думите му. Той се опитал да си припомни предишния си глас, така мотолевещ през зъби, че гласните се чували винаги приглушено, но не успял. Зарадвал се, защото искрено повярвал, че онзи негов глас никога не е съществувал. По-скоро, решил той, е бил на някое от чудовищата, дето често му се присънвали. Но тази радост същевременно го накарала и да се опомни. Той отстъпил крачка назад, за да стори място на Сося да се излегне и отпусне изтръпналото си тяло. Срещнал настойчивия й поглед, но в момента не му минало през ум, че тя има основателна причина да го гледа така изпитателно.

Но Сося не помръднала от мястото си и едва тогава той забелязал, че очите й са толкова изцъклени, че не приличат на човешки. Изведнъж в тях пресъхнала цялата бляскава влага. Горе от челото до трапчинката на брадичката й се спускала такава бледност, сякаш са изсипали кофа разбито мляко върху лицето й. „Какво ти става“, искал да я попита, но гласът му секнал в гърлото.

— Но какво ти става? — напрегнал той всичките си сили, за да произнесе думите, и му се сторило, че успял. Познал и гласа си, без съмнение бил неговият, но независимо от това го завладяло ново, смътно безпокойство, защото движението, необходимо на устните, за да проправят път на звуците, се извършило от Сося. Той много добре разбрал това, тъй като от гърлото му се разнесло едно остро хъхрене, което не ти позволява да се изразиш със звуци. Само веднъж му се било случвало да е благодарен за своя недостатък — бил се озовал пред един ням, който се опитвал с очи и жестове да каже нещо и не успявал. Докато го гледал, Бинаку затаил дъх, защото чувствал в собствените си гърди натиска на думите, напиращи отвътре. „Охо — помислил си Бинаку — това е моето цвете. Дано никога не остана без глас. Благодарен съм и на малкото, което имам. Но ето я и немотата, от която най-много съм се страхувал — си казал, както стоял вцепенен на крак. — Най-накрая ме сполетя. Колко ужасно!“

Хриптенето, което продължавало в гърлото му, сякаш го опомнило и той се сетил за водата, която бликала наблизо като жужене на пчели. „Може би ще ми дойде добре една глътка“ — си рекъл. Отстъпил крачка назад, после бавно тръгнал напред, като че ли искал да се откъсне от настойчивия поглед на Сося, и се запътил към извора. През един дървен чучур, който изглеждал отколешен заради зеленията, течала тънка струя вода, която се чувала само когато падне в малката локва под него, без да нарушава гладката й повърхност.

Щом се навел да допре устни до чучура, Бинаку видял в локвата лицето на младеж, който никога не бил срещал. Бяла кожа, като недокосната от слънцето и вятъра, опъната, без никаква бръчка, високо чело, което хвърляло лека сянка над дълбоките очи, спускаща се към скулите, без да се задържи нито за миг над орловия нос и стигаща чак до брадичката. Бинаку съвсем забравил за водата, дето щял да пие, и за хриптящите звуци в гърлото си, напълно обсебен от красотата на това младежко лице. Постепенно, когато забравил и за Сося на няколко крачки от него, му се сторило, че добре познава чертите на това лице. И то не на случайно срещнат човек — този младеж бил стоял близо до него и той удивено дълго го бил съзерцавал. Много добре си спомнял…

— Какво правиш? — разнесъл се зад гърба му спокойният глас на Сося. — Ако няма да пиеш вода, отстъпи мястото аз да пия. За тази капка вода извървяхме целия тоя път…

Бинаку искал да й отвърне, че не са блъскали пътя за капка вода, а нещо друго ги било подтикнало. Нещо съвсем друго… Но в последния миг от устата му се изплъзнали други думи.

— Ах, да, извини ме, съвсем се обърках — отвърнал той като хванат на местопрестъпление. — Има нещо над водата, привлече ме едно лице…

— Не го ли разпозна?

— Как да ти кажа? И го познавам, и не го познавам. Някъде съм го виждал, но не мога да си спомня къде.

— Насън ли? Ала това е твоето лице, онова, което би желал да имаш и което заслужаваш да имаш от днес нататък… В моите очи то изглежда още по-красиво.

И Сося го приближила. Хванала Бинаку за раменете, като нежно повдигнала и извърнала лицето му към себе си. Той уверено последвал движенията й. Но вместо да вдъхне смелост на девойката, подчинението му я направило още по-боязлива.

Когато лицата им се озовали едно срещу друго, толкова близо, че можели да различат съвсем ясно чертите си, тя почувствала как кръвта й стремглаво нахлува под кожата, за да стигне до скулите й. Сега вече не знаела какво да прави. Не й идвало нищо наум.

Никаква мисъл не осенила и Бинаку.

В очите на Сося, които с усилие държала широко отворени, Бинаку видял лицето, което току-що съзерцавал в локвата. То било още по-красиво, отколкото във водното огледало. Той едва успял да потисне желанието си да го целуне. Да го целуне поне веднъж, да го погали и целуне.

Сякаш доловила тайното му желание, Сося бавно обвила ръце около врата му и го притиснала към себе си. Смятала, че е настъпил мигът да се целунат. Но целувката закъснявала и девойката усетила някаква болка в гърдите. Тялото на Бинаку било като от камък. Искало й се да му каже на смях да не стои така вцепенен, но не продумала. Не му казала също, че едва се държи на крака. Не проговорила, защото изпитвала необяснимо състрадание към младежа и към себе си. Страхувала се да не рухне у него представата за истинската прегръдка… Тя само леко се отдръпнала, за да опре по-здраво нозе в земята.

Тълпата младежи, които се изкачвали нагоре задъхани, после разказвали, че Сося и Бинаку дълго стояли прегърнати. А може би тяхната прегръдка само от завист им се сторила твърде продължителна. Подобна гледка била в състояние да замъгли погледа на всеки от младежите.

Никой не срещнал повече Сося и Бинаку, за да ги попита дали наистина тяхната прегръдка е продължила толкова дълго.

Какво всъщност се случило?

След известно време, когато Бинаку в мълчаливо очакване, с устни съвсем близо до тези на Сося, вече не можел и да помръдне, тя помислила, че той съвсем се е объркал и трябва да го освободи от смущението, а тъй като и Сося чакала тази целувка, решила първа да го целуне. Като се опитала да бъде колкото се може по-закачлива и непринудена, хванала с две ръце главата му, която стояла като забравена на врата. В този миг главата на Бинаку се олюляла и увиснала встрани като отсечена. Девойката ужасена изцъклила очи и отстъпила крачка назад. Тогава тялото на младежа, останало без опора, се превило в кръста, коленете му се подкосили и той се строполил на земята.

Сося искала да нададе вик, но от устата й се отронило само стенание.

— Умря ли?… Защо умря?… А аз сега какво ще правя без тебе?…

Когато пристигнали тълпата младежи, изпотени и без дъх, заварили Бинаку безжизнен на земята, а Сося изправена до него и бледа като свещ, с полуотворени уста и очи, впити в бездиханното му тяло. От някогашния си другар младежите познали само дрехите, които сякаш всеки миг щели да се пукнат по шевовете. Облеклото му не било за толкова налято младежко тяло. Докато се суетели около Бинаку, Сося се олюляла и паднала ничком до него.

Невероятната вест се разчула из цял Катунд, преди младежите да стигнат в селото с безжизнените тела на двамата млади.

Не се разбрало кой пръв съобщил за случилото се на Зеф Мици. Само разправят, че щом чул вестта, той първо почервенял, после изведнъж пребледнял, сякаш кръвта внезапно се отдръпнала от току-що избръснатото му лице.

— Дръж се! — произнесъл вестителят със сподавен глас обичайния израз при такива случаи.

— Ех, като не успях да я удържа, как да се държа аз? — отвърнал покрусен Зеф Мици.

Човекът се отдалечил с наведена глава, безсилен да го утеши.

Зеф го проследил с угаснали очи, докато го изгубил от погледа си, и бавно се запътил към къщи. Жена му стояла на прага потресена и чула всичко.

— Бях ти казал, че дяволът се е вселил в нея — заговорил той, без да я погледне, а само направил знак с ръка да се отмести от пътя му.

— Остави я със собствената й красива смърт, не я кори повече! — отвърнала тя с глас, в който едновременно звучали молба и закана.

Но Зеф Мици не бил в състояние да долови смесените й чувства. И двамата останали така на прага, един срещу друг, като вцепенени.

* * *

Внезапната и необяснима смърт на Сося, дъщерята на Зеф Мици, и Бинаку, сина на Марк Тага, привидно сякаш щяла да остави за известно време настрана жадното търсене на невидимите щурци в Катунд.

Били налице всички признаци да се случи подобно нещо. И било напълно естествено при такава необикновена смърт. А и мъртвите били двама млади и подобни случаи се преживявали винаги с всеобща болка. Не останал човек, който да не дойде на погребението. Нямало и един, който да не се просълзи.

И всичко минало, както си му е редът, докато върху гробовете на младежа и девойката трябвало да се хвърли последната шепа пръст. Не се намерил човек, който да не изпита съжаление, че липсват цветя. Но в Катунд и наоколо те отдавна били изсъхнали. Не се разбрало коя от жените била донесла, но се говорело, че гробът на девойката бил покрит с рокля на цветя, булчинска рокля, което предизвикало последната и най-дълбока въздишка у присъстващите.

На хората оставало само да чуят заупокойната молитва, та да почиват двамата млади във вечен мир. Всички чакали. После трябвало да изкажат съболезнованията си на семейството на Зеф Мици и Марк Тага. Ако се съдело по опечалените лица, съболезнованията щели да бъдат съвсем искрени, което е от голямо значение за онези, които са изгубили скъп човек. До известна степен това е вид облекчение за болката на скърбящите.

Но възцарилото се мълчание, в очакване на молитвата, повлияло твърде зле. При погребалните церемонии мълчанието е нещо съвсем обикновено, но не и през онова лято в Катунд. В селото, независимо от обстоятелствата, били забравили, че може да се мълчи. Хората намерили повод ушите им отново да се изпълнят със звуците от песента на щурците и това било достатъчно да забравят за молитвата, за съболезнованията, дори и за току-що погребаните.

Изведнъж се разнесъл глас. Може да е бил на всеки от присъстващите. Защо не на Зеф Мици, или на Марк Тага, и на някой от тях би могъл да бъде, а и гласът на двамата едновременно, или този на жените им.

— Как ни излезе от ума да оставим поне единия гроб открит?

Това било фаталната намеса.

— Защо? Нито младежът, нито девойката бяха прокълнати, за да не ги оставим да изтлеят в мир…

— Абе, какви ги дрънка тоя за проклятия или благословия? Добре го каза оня, това бе една добра възможност да намерим прохладно място за щурците…

— Уф! Може би никога няма да хванем щурец…

— Да ти изсъхне устата, макар! Няма начин да не хванем.

— Добре, но кой знае кога ще го хванем, а мъртъвците не могат да издържат незаровени в тая жега…

— Можем да ги покрием само с камъни.

— Камъните не вършат работа… Ще се вмирише цял Катунд.

— Да не би ние да усетим миризмата? Носовете ни са запушени като с восък.

— Може би мъртвата девойка ще привлече някой щурец? Кой знае, поне да опитаме? Приживе тя бе толкова красива…

— И като мъртва пак е красива.

— Какво общо имат щурците с хубостта или грозотата на девойките?

— С тях може да нямат, но имат работа с нашето мъдро решение…

— Волю-неволю, трябва да поумуваме…

— И как, я кажи?

— Ако хората са умни, ще хванат щурец. И то не един и два, а колкото искаш. Катунд гъмжи от тях, ослушай се!

— Излиза, че не сме били умни. Значи сме глупаци…

— Кой казва такова нещо?

— Ти, всички го чуха!

— Чухме го, как да не сме? Ч-у-у-у-х-х-х-м-м-м-е-е-е г-г-г-о-о-о… Ч-у-у-у-х-х-х-м-м-м-е-е-е г-г-г-о-о-о…

— Ние или щурците се обадиха?

— И вие, и щурците…

— А ти къде беше? Защо се слагаш настрана от другите?

— Аз не съм отворил уста.

— Нито пък аз.

— Нито аз.

— Аз също.

— Значи никой от нас не е отварял уста?

— Както изглежда — никой.

— Но тогава откъде дойде този глас? Заприлича ми на нашите гласове. Исках да кажа на вашите гласове.

— Аз дума не съм обелил.

— Нито пък аз.

— Аз също не съм продумвал.

— Сигурни ли сте, че не сте отваряли уста?

— Съвсем сигурни.

— Тогава това са били щурците?

— Защо да не са?

— Тук има нещо, което не върви.

— Та тук какво ли върви?

— А ние правим ли нещо? Защо сме тук?

— Ние търсим да хванем щурци. Търсим щурци…

— Щурците са наоколо. Току-що ни дадоха неопровержимо доказателство — заговориха с нашите гласове.

— Но къде са? Защо не ги виждаме?

— Защото не знаем как да ги търсим?

— Как да не знаем? Обърнахме всички камъни в Катунд.

— С ръце и крака, не оставихме трънак неразбутан…

— Дърветата претърсихме клон по клон, лист по лист.

— Блъскахме се като обезумели и въпреки това досега не сме открили къде се крият.

— Ф-и-и-у…

— Всъщност те не се крият. Живеят си живота…

— Ф-и-и-у…

— Ослушайте се добре, за да чуете откъде идва свирукането им!

Мълчание. По-точно не мълчание, а светът наоколо за миг останал без човешки гласове. А щурците не се подчиняват на такава заповед.

— Доловихте ли посоката, от която идват звуците?

— Аз ги чувам еднакво от всички страни.

— И на мен така ми се струва.

— И аз същото мога да кажа за себе си.

— Виждате ли? Чувате ги от всички страни.

— И какво от това?

— Какво ли? Не идва от нито една страна.

— Как така?

— Не идва отвън… Свирукането на щурците е в главите ви…

— Ф-и-и-у…

— А ти си се избавил от това, така ли? Ха-ха-ха!

— И аз не съм се избавил. Свирукането бучи и в моята глава. Черепът ми се пръска от тая песен…

Отново мълчание, но не и за щурците. Само хората бяха замълчали.

Започнали пак да се ослушват. Но подобно мълчание никога не продължава дълго.

— И на мен ми се пръска черепът от тяхното свирукане. И на мене са ми влезли в главата…

— На мен също.

— И с мене е така…

След като всеки, от първия до последния, потвърдил същото, че главата му гъмжи от песента на тези насекоми, отново настъпило мълчание. И както винаги, млъкнали само хората. Щурците изобщо не предполагали опасността, която ги застрашавала. А хората съвсем сериозно размисляли как да се освободят от тази ужасна напаст. Всеки бил погълнат от собствената си грижа. Останалите нека се оправят, както знаят…

Не се разбрало дали първо на някой му било хрумнало или всички вкупом стигнали до това решение. Известно е само, че мало и голямо едновременно започнали да удрят главите си в земята, в стъблата на дърветата, които ги заобикаляли, по камъните в гробището. Веднъж… дваж… три пъти… И все със затворени очи, слепешката. Навярно така по-леко понасяли болките или пък не искали да се гледат едни други. А може би очите им били прекалено уморени от нажежения свят наоколо, за да ги отворят. Бам… Бам… Бам… Дали за този звук вина са имали щурците, заели място в мозъците им, или всяка глава, която се удря в твърд предмет издава такъв притъпен екот?

И така, със затворени очи, без да простенат, продължавали да удрят главите си, докато накрая по наранената кожа на лицата си усетили как ги облива лепкава течност. В същия миг окончателно секнала песента на щурците. Но те пак не отваряли очи, нито пък се сетили да простенат от болка. Едва когато за пръв път си поели облекчено дъх, извикали в един глас:

— Дъжд! Дъжд! Дойде есента!

А кръвта се стичала на струйки по лицата им, край ушите и се събирала под брадичката. И там като че ли изчезвала, но всъщност се стичала на капки по земята. Хората заблъскали още по-силно глави, където завърнат, за да усетят по-добре дългоочакваната разхлада. И крещели с цяло гърло:

— Д-ъ-ж-д-д-д…

И въпреки всичко се страхували да отворят очи.