Хлое, нейната жестокост. Плажът. Нощното плуване. Изгубеният й сандал, онази нощ на прага на залата за танци, пантофката на Пепеляшка. Няма ги. Всичко е изгубено. Няма значение. Уморен, уморен и пиян. Няма значение.

Изви буря. Цяла нощ, откара чак до средата на сутринта, невероятно нещо, не бях виждал друга подобна буря по тези умерени климатични пояси, която да се мери с тази по сила и продължителност. Страшно й се радвах, седнал в богато инкрустираното си легло като в катафалка, ако изобщо това е думата, която търся, цялата стаята край мен светнала, а побеснялото небе гази и мачка всичко наоколо, троши кокали. Най-накрая, помислих си, най-накрая стихиите достигнаха онази степен на величественост, която единствено може да съответства на душевния ми смут! Чувствах се преобразен, като някой от полубоговете на Вагнер, сякаш яхнал буреносен облак, дирижирах силните гръмовни акорди, ударите на небесните чинели. В това настроение на театрална еуфория, съскаща от конячени пари и статично електричество, премислих положението си в една нова, пращяща светлина. Искам да кажа моето общо положение. Винаги съм таял убеждението, противно на всякакви рационални съображения, че в някакъв неопределен бъдещ момент продължаващата репетиция, която представлява моят живот, с нейните безброй погрешни тълкувания, пропуски и засечки, ще свърши и тогава истинската драма, за която винаги и с такова нетърпение съм се подготвял, най-накрая ще започне. Това е често срещана заблуда, знам, всеки се лъже по този начин. Въпреки това снощи, насред внушителната демонстрация на валхалска сприхавост се почудих дали не е дошъл моят ред да изляза на сцената и да продължа нататък, така да се каже. Не знаех как може да се осъществи този драматичен скок насред действието, нито какво точно би могло да се случи на сцената. Все пак очаквах някакъв апотеоз, някаква грандиозна кулминация. Тук не говоря за посмъртно преобразяване. Не вярвам във възможността за живот след смъртта, нито в божество, което може да предложи подобно нещо. Имайки предвид света, който е създал, би било безбожие спрямо Бог да му вярваме. Не, онова, което очаквам с нетърпение, е моментът на земно изявяване. Това, точно това: ще се изявя, тотално. Ще бъда произнесен като възвишена заключителна реч. С една дума, да бъда произнесен. Та това не е ли била винаги моята цел, не е ли всъщност тайната цел на всички нас, да не бъдем вече плът, а да се преобразим в ефирен, нестрадащ дух? Бум, тряс, прас — чак стените потрепериха.

Между другото: леглото, моето легло. Госпожица Вавасур твърди, че винаги е било там. Двамата Грейс — майка и баща, тяхно ли беше, в него ли са спали, в същото това легло? Каква мисъл, не знам какво да правя с нея. Престани да мислиш, това ще е най-добре; най-малкото няма да те изважда от равновесие, това искам да кажа.

Още една седмица си отиде. Колко бързо тече времето, когато сезонът напредва и земята дълбае своя жлеб в последната низходяща крива на отиващата си година. Въпреки че времето продължава да е меко, Полковника усеща приближаването на зимата. Напоследък не се чувства добре, твърди, че страда от нещо, което нарича простуда на бъбреците. Казах му, че това беше едно от вечните оплаквания на майка ми — всъщност най-любимото й — не го добавих, но той и без това ме изгледа особено, вероятно реши, че му се присмивам, както май си и беше. Всъщност какво е това простуда на бъбреците? Мама не можеше да каже нищо по-конкретно от Полковника и дори медицинският речник „Блак“ не хвърляше никаква светлина по въпроса. Може би той иска да си мисля, че това е причината за честите му отбивания до тоалетната и денем, и нощем, а не че е нещо по-сериозно, както подозирам. „Не съм във форма — повтаря той — и това е факт.“. По време на обяда започна да се явява с шал на врата. Рови апатично в чинията си и посреща всеки, дори най-плахия опит за шегички, със сантиментален поглед на страдалец, който свежда уморено под акомпанимента на сподавена въздишка, която е по-скоро стенание. Описах ли вече очарователно обагрения му нос? Променя багрите си с напредването на деня, както и при всяка, дори най-леката промяна на времето — от бледолилаво, през бургундско червено до тъмно кралско мораво. Това ринофима ли е, сетих се изведнъж, дали това не е прочутото зачервяване на носа като у хронични алкохолици според доктор Томсън? Госпожица Вавасур се отнася скептично към неговите оплаквания и винаги ми прави физиономии зад гърба му. Мисля, че той се е обезверил в опитите си да я ухажва. С тази негова патешкожълта жилетка, чието най-долно копче винаги стои педантично разкопчано, а заострените й краища — разтворени над спретнатото му малко коремче, той изглежда така сериозен и разсъдлив, като някоя от онези чуждоземни пернати мъжки птици, като пауна или фазана например, които се носят с цялото си великолепие, като ги зърне човек отдалеч, но всъщност гледат отчаяно и с привидно равнодушие, докато опърпаната кокошка трескаво търси кльопачка и невъзмутимо си кълве между чакъла. Госпожица В. отбива обмислените му и престорено свенливи опити за ухажване с нещо като раздразнение, притеснение и неудобство. От обидените погледи, които й мята, си правя заключение, че някога му е давала повече основание за надежда, която му е била моментално отнета след моята поява като евентуален свидетел на глупостта й, и затова сега се сърди на себе си и бърза да ме убеди, че онова, което Полковника вероятно е изтълкувал като насърчение от нейна страна, в действителност не е било нищо повече от проява на професионална любезност, задължителна за всяка пансионна съдържателката.

Често ми се случва да не знам какво да правя с времето си и тогава се заемам да съставя програмата на един типичен ден на Полковника. Става рано, защото спи зле, а с изразителните си умълчавания, стиснати устни и свиване на раменете ни кара да мислим, че таи у себе си огромен резервоар от бойни кошмари, които биха държали буден всеки нарколептик, въпреки че според мен мъчителните спомени, които го спохождат, не са от далечните колонии, а отнякъде по-близо до дома, например пътеките и изровените селски пътища на Южна Арма^[1]. Винаги закусва сам на малката масичка в къта край огнището в кухнята — не че си спомням да е имало огнище, а още по-малко кът — самотата е неговото предпочитано състояние, докато участва в онова, което често и надуто обявява за най-важното ядене през деня. За госпожица Вавасур е удоволствие да не го смущава, поднася му бекон с яйца, както и черен пудинг с язвително безмълвие. Той сам си носи подправките — шишенца без етикети с кафява, черна и тъмнозелена мазно поклащаща се течност, която пестеливо излива върху храната си с измервателната прецизност на алхимик. Има и един пастет, който сам си приготвя, нарича го „плесница“ — нещо лепкаво с цвят каки, което се прави с аншоа, къри на прах, много пипер и други безименни неща; мирише странно — на куче. „Пастет пречиствател на торбата“ — така го представя. Мина време, преди да разбера, че тази торба, за която говори толкова често, макар и никога в присъствието на госпожица В., е стомахът и неговите предградия. Винаги внимава за състоянието на въпросната торба.

След закуската идва ред на сутрешната разходка за здраве, която се прави, независимо от това, какво е времето: надолу по Стейшън роуд, покрай Скалистата пътека, покрай пристанищния бар и обратно по дългия път, който заобикаля къщите край фара, после квартала Джем, където спира, за да си купи сутрешния вестник, както и една ролка суперсилни ментови бонбони, които смуче цял ден и чиято леко лепкава миризма витае из цялата къща. Движи се бързо и енергично, с нещо, което съм сигурен, че в неговите представи отговаря на войнишки марш, въпреки че през първата сутрин, когато го зърнах да тръгва, забелязах с известно смущение как на всяка крачка замята левия си крак в спретната странична дъга, точно както правеше и моят отдавна изгубен баща. В продължение на първите една-две седмици на престоя ми тук на връщане от тези учебни походи той все още носеше на госпожица Вавасур по малък подарък, нищо особено, нищо претенциозно, китка червеникави листа или зелено клонче, нищо, което не би могло да мине за най-обикновен обект на градинарски интерес, който, без думичка да каже, обикновено поставяше на масичката в салона до нейните градинарски ръкавици и голямата й връзка ключове от къщата. Сега вече се връща с празни ръце, с изключение, разбира се, на вестника и ментовите бонбони. Това си е моя работа; пристигането ми тук, заплатено с церемония по букетчетата.

Вестникът запълва остатъка от сутринта му, изчита го от първата до последната страница, събира сведения, нищо не пропуска. Сяда до камината в салона, където часовникът върху лавицата тиктака колебливо и гериатрично, на половин час и на две четвърти час спира, за да издаде един-единствен немощен раздрънкан звън, но на всеки кръгъл час стиска зъби и мълчи отмъстително. Има си любимо кресло, където е заобиколен от стъкления пепелник за лулата, кутията „Суон вестас“, столчето за крака и стойката за вестници. Дали изобщо забелязва онези бакърени слънчеви лъчи, които пронизват скрепените с оловни лайстни стъкла на еркерния прозорец, изсъхналия букет хортензии в морскосиньо и нежно кървавокафяво пред решетката, зад която все още не е станало нужда да се запали първият за сезона огън? Дали изобщо забелязва, че светът, за който чете във вестника, вече не е като онзи, който познава? По всяка вероятност напоследък цялата му енергия, както и моята, отива в усилието да не забелязва нищо. Веднъж го улових как тайничко се прекръства при призива за молитва на камбаната от каменната църква надолу по Стейшън роуд.

По време на обяда двамата с Полковника трябва да се оправяме, както намерим за добре, тъй като госпожица Вавасур се оттегля в стаята си всеки ден между обяд и три, може би за да спи, да чете, да работи върху спомените си — нищо не би ме учудило. Полковника е преживно животно. Седи пред кухненската маса по риза и един старомоден пуловер без ръкави и дъвче набързо приготвения си сандвич с бучка сирене или парче студено месо, между две дебели филии хляб, намазани с неговата „плесница“ или с лютивия сос „Коулман“, а понякога и с двете, ако усеща, че иска нещо да го извади от апатията, освен това маневрира около мен в опита си да започне разговор, като някакъв вещ и прозорлив полеви командир, който търси пролука във вражеските позиции, за да вземе надмощие. Придържа се към неутрални теми — времето, спортни събития, конни надбягвания, макар и да ме уверява, че не залага. Въпреки че е нерешителен, желанието му е очевидно: изпитва ужас от следобедите, тези празни часове, както аз изпитвам ужас от безсънните нощи. Не успява да ме разчете, а би искал да знае какво всъщност правя тук, аз, който, ако поискам, бих могъл да бъда навсякъде, или поне той така си мисли. Аз, който бих могъл да си позволя топлия юг — „Слънцето е единственият лек за болки и болежки“, смята Полковника — защо ще идвам да скърбя в „Сийдърс“? Не бях му разказал нищо за времето, което бях прекарал тук, нито за семейство Грейс, нищичко.

Не че всичко това представлява някакво обяснение. Ставам да си вървя — „да работя“, казвам му тържествено, а той ме поглежда отчаяно. Дори моята необщителна компания е за предпочитане пред неговата стая и радиото.

Едно случайно изпуснато споменаване на дъщеря ми предизвика развълнувана ответна реакция. И той имал дъщеря, омъжена, с две малки дечица, пояснява ми. Всеки момент ги очаква да го посетят — дъщерята, нейният съпруг инженер и момиченцата, които са на седем и на три годинки. Веднага усещам, че следват снимки и ето че той измъква портфейла си от задния джоб и започва да показва фотографиите — млада жена, която гледа неумолимо и недоволно и изобщо не прилича на Полковника, затова пък малката й дъщеричка с официална рокля, за жалост, страшно прилича на него. Зет му, който се хили на плажа с бебе на ръце, е неочаквано хубав — южняшки тип с широки рамене, зализан перчем и хлътнали очи — как е възможно тази безинтересна госпожица Блъндън да успее да пипне такъв мъжага? Животът на другите, животът на другите. Изведнъж, неизвестно защо, тези снимки ми идват в повече — дъщерята на Полковника, нейният мъж, техните момиченца, затова на бърза ръка връщам снимките и поклащам глава. „О, съжалявам, съжалявам“ — казва ми Полковника, очевидно притеснен, бърза да се упрекне с нервно прокашляне. Той си мисли, че всякакъв разговор на тема семейство буди у мен болезнени асоциации, но не е това, или поне не е само това. Тези дни ми се налага да поемам света на малки и внимателно премерени дози, нещо като хомеопатично лечение, на което съм подложен, въпреки че никак не съм сигурен какво по-точно трябва да излекува това лекарство. Може би се уча отново да живея сред живите. Искам да кажа, упражнявам се. Не, и това не е. Това, че съм тук, е просто начин да не бъда никъде.

Госпожица Вавасур, иначе така усърдна в други области на нейното гостоприемство, е доста своенравна, да не кажа безцеремонна, що се отнася не само до обяда, но и въобще до всички хранения, но това важи с особена сила за вечерята в „Сийдърс“, която често се превръща в нещо напълно непредсказуемо. Всичко е възможно да се появи на масата и се появява. Тази вечер например ни донесе пушена херинга — нещо, което обикновено се дава на закуска — с яйца на очи и варено зеле. Полковника подуши порцията и демонстративно прибягна към шишенцата си с подправки, които взеха да се появяват едно след друго. Отговорът на госпожица Вавасур на този негов безмълвен протест обикновено се свежда до аристократично пренебрежение, което граничи с презрение. След херингата бяха поднесени круши от компот, поставени в някаква зърнеста, сива и полутопла смес, която, ако не ме лъжат детските спомени, май се нарича грис. Божичко, грис! Докато се борехме с този тежък, засищащ десерт, когато нищо друго не нарушаваше тишината, освен потракването на приборите, изведнъж ми се яви странна картина и аз видях себе си под формата на нещо като огромна черна човекоподобна маймуна, нещо, прегърбено над масата, или по-скоро не нещо, а нищо, по-скоро дупка в стаята, осезаемо отсъствие, видима тъмнина. Много странно. Видях сценката, сякаш се намирах извън себе си, трапезарията полуосветена от два лампиона, грозната маса с наредените в кръг крака, госпожица Вавасур зареяла поглед нанякъде, а Полковника приведен над чинията си, оголил едната страна на горното си изкуствено чене, докато дъвчи, а аз — едър, черен, неясен силует, силуетът, който никой от участниците в сеанса не вижда, докато дагеротипният отпечатък не бъде проявен. Мисля, че се превръщам в призрак на самия себе си.

След вечеря госпожица Вавасур вдига масата със замах, няколко широки префърцунени жеста — тя е прекалено добре квалифицирана за този вид слугинска работа, — докато ние двамата с Полковника седим обзети от неясна горест, заслушани в работата на храносмилателните си органи, които полагат неимоверни усилия да се справят с току-що нанесената им обида. След което госпожица Вавасур величествено ни повежда към стаята с телевизора. Тя е неприветлива, зле осветена и атмосферата в нея е някак подземна — винаги усойна и студена. Мебелите също имат подземен вид, като неща, които са потъвали тук през годините, идвайки от друго, по-светло място някъде отгоре. Тапицираното със сатинирана басма канапе се е проснало сякаш втрещено, двете му странични облегалки като широко разтворени ръце, а възглавниците му са хлътнали. Има и едно кресло, облечено с шотландско каре, както и малка трикрака маса с едно прашно цвете в саксия, което според мен е истинска аспидистра, каквато не съм виждал не знам откога, ако изобщо някога съм виждал. Пианото на госпожица Вавасур със затворен капак е допряно до задната стена, стои нацупено, с възмутено стиснати устни срещу пищния си съперник насреща — могъщия, металносив телевизор „Пиксилат Панорамик“, съзерцаван от притежателката си със смесица от гордост, малко срам и лошо предчувствие. На този екран обикновено гледаме комедийни шоупрограми, като даваме предпочитание на онези с по-умерен хумор, главно повторения отпреди двайсет или трийсет години. Седим в пълно мълчание, смях се носи само от записите, направени като фон на предаванията. Трептящата цветна светлина от екрана играе върху лицата ни. Седим в захлас като омагьосани деца. Тази вечер има предаване за някакво място в Африка, май че равнината Серенгети, така мисля, и нейните огромни стада слонове. Какви невероятни животни са те, не се съмнявам, че са пряката ни връзка с време, далеч преди нашето време, когато бегемоти, дори по-големи от тях, са препускали с рев през гори и блата. Изглеждат някак меланхолични и в същото време сякаш тайничко се присмиват, очевидно на нас. Крачат тежко и спокойно в редица по един, краят на хобота на единия гальовно преметнат около смешно малката свинска опашница на братовчеда отпред. Малките слончета, по-космати от възрастните, се мотаят доволни и предоволни между краката на майките си. Ако някой се хване да търси сред ближните ни, най-малко сред сухоземните, същества, които представляват пълната ни противоположност, човек няма нужда да ходи по-далеч от слоновете. Как така сме им позволили да оцелеят толкова дълго? Тези тъжни малки будни очи без съмнение те подканват да грабнеш пушката. Точно така, да пуснеш един куршум право в тях или пък в някое от онези големи, абсурдни, припляскващи уши. Да, да изтребим всички зверове, да окастрим дървото на живота, докато остане да стърчи само едно голо стебло и тогава милосърдно да вдигнем секирата и да го бастисаме. Да се свърши веднъж завинаги.

Путка, ти шибана путка, как можа да ме напуснеш ей така, да ме оставиш да се давя в собствената си мръсотия и няма кой да ме спаси от самия мен. Как можа.

Като говоря за тази телевизионна стая, изведнъж си давам сметка и дори недоумявам защо не съм се сетил по-рано, толкова очевидно е, че онова, за което ми напомня тя, за което, ако щете, цялата къща ми напомня и по всяка вероятност това е истинската причина, поради която дойдох именно тук да се скрия, преди дори да помисля за друго място, са именно тези стаи под наем, които заедно с мама бяхме обитавали, бяхме заставени да обитаваме през всичките години на моето юношество. След като баща ми се махна, тя беше принудена да си намери работа, за да ни издържа и за да плаща за образованието ми, каквото и да беше то. Преместихме се в града, тя и аз, където си мислеше, че със сигурност ще има повече възможности за нея. Тя не притежаваше никакви умения, беше напуснала училище много рано, след това беше работила известно време като продавачка, преди да срещне баща ми, да се омъжи за него и да се махне от семейството си, но въпреки това беше убедена, че някъде я чака идеалното място за нея, работата на всички работи, онази, която тя и само тя е в състояние да върши, но все още не можеше да я открие и това я влудяваше. Затова се местехме от място на място, от квартира на квартира и не знам защо се случваше все така, че в следващата пристигахме винаги в дъжделива неделна вечер през зимата. Всички квартири си приличаха, онези стаи, най-малкото си приличаха в спомена ми за тях. Винаги едно кресло със счупен подлакътник, подът покрит с надупчен като от шарка линолеум, квадратната черна газова печка, която винаги стои начумерена в ъгъла и мирише на пържената вечеря на предишния наемател. Клозетът в дъното на коридора с неизменната нащърбена дървена седалка и едно продълговато кафяво ръждиво петно в задната част на клозетната чиния, а теленият ринг, за който се дърпа верижката за водата, липсва. Миризмата в коридора е като собственият ми дъх, когато го издухвам в скупчените си шепи, за да видя как се чувства човек, който се задушава. Повърхността на масата, на която се хранехме, беше винаги лепкава на пипане, независимо колко яростно я изжулваше мама. След чая тя обикновено разчистваше приборите, разстилаше „Ивнинг мейл“ върху масата под бледата светлина на шейсетватовата крушка и започваше да следи с фиба колоните с обяви за работа, като отмяташе повечето предложения с едно сърдито измънкваше под носа си „Необходим е предишен стаж… изискват се препоръки… трябва да има завършено виеше образование… Пфу!“. После се изваждаше мазното тесте карти, кибритените клечки се разделяха на две равни половини, металният пепелник преливаше от угарки, какаото за мен и чашата готварско шери за нея. Играехме на „Старата мома“, на „Джин руми“ и на „Хартс“. После идваше ред на канапето, което трябваше да се разтегне, миришещият на възкисело чаршаф да се опъне като по конец, а одеялото да се закачи по някакъв начин на тавана, за да отдели нейната половина от леглото в нещо като самостоятелна спалня. Лежах заслушан в безпомощния гняв на нейните въздишки, нейното хъркане, паническите й задъхани писъци, които издаваше. През нощ, или поне така ми се струваше, се събуждах и я чувах как плаче, запушила устата си с притиснат в устните юмрук, заровила лице във възглавницата. Името на баща ми почти не се споменаваше, освен ако се случеше да закъснее с ежемесечния си пощенски запис. Не можеше да събере сили дори името му да произнесе, наричаше го как ли не — Джентълменът Джим, Негова светлост или пък, когато изпаднеше в поредния пристъп на ярост или пък беше изпила повече от шерито, Фил Флейтата, или дори Пък Пръднята. Тя си въобразяваше, че той жъне огромен успех, някъде там, успех, който по най-жесток начин отказваше да сподели с нас, както би било редно и както ние заслужавахме. Пликовете, в които пристигаха платежните нареждания — никога нямаше писмо, най-много картичка за Коледа или за моя рожден ден, надписани с измъчения му калиграфски почерк, с който толкова се гордееше, — носеха пощенски марки от места, които дори и сега, когато вече самият аз се намирам някъде там и ги виждам изписани върху пътните знаци по магистралите, построени с помощта и на неговия черен труд, предизвикват у мен объркване на чувствата, което включва нещо като лепкава тъга, гняв или последиците от него, както и един странен копнеж, който прилича на носталгия, носталгия по някакво място, където никога не съм бил. Уотфорд. Ковънтри. Стоук. Той също е познавал неприветливите стаи, линолеума на пода, газовата печка, миризмата в коридора. После пристигна последното писмо от непозната жена — името й Морийн Стрейндж!^[2] — с известието за тъжната вест, която трябва да ви съобщя. Горчивите сълзи на майка ми бяха толкова от гняв, колкото и от скръб. „Коя е тая — изплака тя, — тая Морийн?“. Единственото листче хартия на сини линии трепереше в ръката й. „Бог да го порази! — изсъска през зъби. — Дявол да го вземе, копелето му с копеле!“. Мислено го видях за миг в малката ни дървена къща, както често се случваше нощем, как влиза през отворената външна врата на фона на плътната жълтеникава светлина от парафиновата лампа, поглежда ме странно, с насмешка дори, може би направо усмихнато, едно петно светлина от лампата блести върху челото му, а оттатък него през вратата се вижда кадифената бездънна тъма на лятната нощ.

Когато телевизионните станции са на път да се впуснат в техните неприемливо сензационни среднощни предавания, апаратът се изключва безпрекословно и Полковника получава чаша билков чай, приготвен от госпожица Вавасур специално за него. Вече ми е споделил, че го ненавижда — „Да не си посмял да кажеш, чуваш ли!“, — но не смее да й откаже. Госпожица Вавасур бди над него, докато го изпие. Твърди, че ще му помогне да заспи, но той стои мрачен, напълно убеден в противното, въпреки това не възразява и изпива чашата до дъно с физиономията на обречен. Една нощ го склоних да отидем заедно до кръчмата „На кея“ за по едно „приспивателно“, но инициативата се оказа несполучлива. Той взе да нервничи в моята компания — не го виня, самият аз често нервнича в собствената си компания, — да подмята лулата си нервно в ръце, да опипва чашата си с черна бира и тайничко да повдига маншета си, за да види колко е часът. Малкото местни, които се намираха в кръчмата, ни зяпаха злобно и много скоро се изнизахме, тръгнахме пеш към „Сийдърс“, крачехме в пълно мълчание под необятното октомврийско небе, осеяно със звезди, една пламтяща луна и прокъсани облаци. През повечето нощи се приспивам с пиене, или поне се опитвам да го направя с помощта на половин дузина чаши коняк, които пълня догоре от голяма бутилка от най-добрия „Наполеон“, която държа в стаята си. Мисля си, че бих могъл да му предложа малко и на него, но после се разкандърдисвам. Мисълта за среднощни разговори с Полковника за живота и свързани с него въпроси не ми импонира. Нощта е дълга, а избухливият ми нрав дава на късо.

Говорих ли вече за моето пиене? Пия като риба. Не, не като риба, рибите не пият, те просто дишат, така си дишат. Докато аз пия като наскоро овдовял — оскотял? — човек със съмнителен талант и още по-съмнителни амбиции, посърнал с течение на годините, несигурен и изгубен, копнеещ за утеха и за краткия отдих на пиянското забвение. Ако имах, щях да взимам наркотици, но нямам и не знам как бих могъл да си ги набавя отнякъде. Съмнявам се, че в Малко Бали има търговец на наркотици. Вероятно Човката Деврекс би могъл да ми помогне. Човката е страховит тип — целият плещи, гръден кош като буре, едро, грубо изсечено загоряло лице и криви ръчища като на горила. Цялото му огромно лице е надупчено от някакво прастаро акне или шарка, като във всяка дупчица се е загнездило връхче лъскава чернилка. Навремето е плавал в открито море, твърди се, че дори човек убил. Сега има овощна градина, където, под дърветата, живее в каравана без колела с мършавата си като хрътка дребна женица. Продава ябълки и — контрабандно — някакво мътно жълто-зелено спиртно питие, което вари от окапалите плодове и от което младите мъже в селото направо пощръкляват всяка събота вечер. Защо говоря за него по този начин ли? Какво ми влиза в работата Човката Деврекс? По тези места х-то в Devereux се произнася, затова му викат Деврекс — ето, не мога да спра. Как само вилнее отвързаното въображение.

Денят ни днес е олекотен, ако може изобщо да се каже така, от посещението на приятелката на госпожа Вавасур Бън, която ни гостува за неделния обяд. Попаднах на нея в салона — плътта й преливаше извън плетеното кресло в нишата на еркерния прозорец, поклащаше се безпомощно и тихо въздишаше. Пространството, където се беше настанила, бе запълнено с опушена слънчева светлина и в първия миг не можах да различа силуета й, въпреки че всъщност тя, подобно покойната кралица на Тонга, не може да бъде пропусната. Огромна е и с неясна възраст. Носеше рокля от туид с цвят на зебло, силно пристегната в кръста, поради което изглеждаше като напомпана до спукване в гърдите и ханша, а късите й дебели крака, нашарени като коркова тапа, стърчаха пред нея като два гигантски чепа, подаващи се от пъклените недра на долницата й. Малко хубаво личице с фини черги и розов тен сияеше в огромния белезникав пудинг на главата й, остатъчна вкаменелост, чудесно запазена, от момичето, което някога е била, много отдавна. Сребристопепелявата й коса беше сресана старомодно, с път по средата на главата, силно опъната назад в епонимен кок^[3]. Тя ми се усмихна и кимна за поздрав, при което увисналата й брадичка се заклати. Нямах представа коя е и реших, че е току-що пристигнала наемателка — госпожица Вавасур разполагаше с пет-шест празни стаи за даване под наем през този не в разгара си сезон. Когато се надигна да се изправи на крака, плетеният стол изпъшка мъчително и с облекчение. Обемът й наистина беше чудовищен. Помислих си, че ако катарамата поддаде и коланът й се скъса, туловището й ще се издуе в съвършена сфера, върху която главата й ще остане да се мъдри като огромна череша на, ами… на голяма кръгла кифла. Стана ясно от начина, по който ме погледна — смесица от съчувствие и любопитство, че знае кой съм и че е била осведомена за състоянието ми на опечаленост. Каза ми името си, което звучеше грандиозно, нещо с малко тире по средата, но аз го забравих на мига. Ръката й беше малка, мека, топла и влажна, ръка на бебе. В този момент в стаята влезе полковник Блъндън с неделните си вестници под мишница, погледна я и се намръщи. Когато се мръщи по този начин жълтеникавото бяло на очите му помръква и устните му се издават напред тъпо и квадратно като зурла.

Сред малкото или много мъчителни последствия от моята тежка загуба беше и овчето усещане, което изпитвах, че се натрапвам. След като Анна умря, навсякъде се грижеха за мен, отнасяха се почтително, превърнаха ме в обект на много специално внимание. Хората, които бяха чули за загубата ми, ме обграждаха с тишина, затова нямах избор, освен в отговор и аз да поддържам сериозно и умислено мълчание, от което скоро ме полазваха тръпки. Това започна, това специално отношение, още на гробището, ако не и преди това. С каква нежност ме зяпаха през зиналата паст на гроба и колко гальовно, макар и силно, стискаха ръката ми, когато церемонията приключи, сякаш имаше опасност да падна, не, да припадна и да се свлека с главата напред право в изкопаната яма. Дори мисля, че долових умисъл в сърдечността, с която някои от жените ме прегръщаха, в начина, по който дълго не пускаха ръката ми и ме гледаха право в очите, като поклащаха глава в безмълвно съчувствие с онази разтапяща се каменност на изражението, която едновремешните трагични актриси слагат на лицето си в последното действие, когато изтерзаният герой излиза на сцената с олюляване, понесъл на ръце трупа на своята любима. Имах желание да спра, да вдигна ръка и да кажа на тези хора, че всъщност не заслужавам тяхното благоговение, защото това приличаше точно на благоговение, че през цялото време не съм бил нищо повече от наблюдател, изпълнител на второстепенна роля, докато цялото умиране си го понесе Анна съвсем самичка. По време на обяда Бън много държеше да се обръща към мен с тон на топла загриженост и приглушен пиетет, но аз, колкото и да се опитвах, не успявах да си преинача гласа така, че да звучи храбро и стеснително. Госпожица Вавасур, и това си личеше съвсем ясно, намираше тези нейни излияния за страшно досадни и на няколко пъти направи опит да промени сантименталната атмосфера с нещо по-жизнерадостно, поне докато сме на масата, но така и не успя. Полковника също не помогна, въпреки че се опита, като прекъсна неумолимия словесен поток от загрижеността на Бън с прогнози за времето и други теми от ежедневниците, но всеки път биваше най-безцеремонно изшъткван. Той просто не можеше да излезе насреща й, не беше в нейната категория. Като излагаше на показ потъмнелите си изкуствени зъби в зловеща серия от призрачни усмивки и гримаси, той заприлича на хиена, която подскача и се гърчи пред безглавата атака на хипопотам.

Бън живее в града, в апартамент над някакъв магазин, в среда, която — даде ми да разбера с категоричен тон — е далеч под нейното положение като дъщеря на заможни родители с тиренце в името, каквато си беше. Напомня ми за някоя от онези енергични девици от едно време, сестрата, която се грижи за къщата на стар свещеник ерген, да речем, или на овдовял земевладелец. Докато продължаваше да чурулика, аз си я представих с тоалет от камгарен плат, каквото и да означава това, и ботуши с копчета, седнала с тържествен вид върху гранитните стъпала пред огромна порта сред наредената по височина прислуга, всички погледнали злобно и завистливо; видях я мислено, същинска Немезида за малките лисици, в розов ловджийски тоалет и бомбе с воалетка на главата, възседнала огъналия се под тежестта й гръб на огромен черен галопиращ жребец; или пък друга картина — тя в просторна кухня по средата с готварската печка, изжулена до бяло чамова маса и провесени от тавана бутове месо да дава нареждания на старата госпожа Гръб точно от кое говеждо да отреже за ежегодната вечеря на господаря по случай Славната Дванайсетгодишнина. Докато се забавлявах по този невинен начин, не бях забелязал битката, която се беше разгоряла между нея и госпожица Вавасур, докато в един момент тя доби доста сериозни измерения, а аз нямах никаква представа как беше започнала, нито защо. Двете кръгчета върху скулите на госпожица Вавасур, които обикновено грееха приглушено, сега пламтяха яростно, докато Бън, която сякаш се беше издула до още по-обемист калибър под пневматичния ефект на растящото си възмущение, седеше и гледаше приятелката си отсреща със замръзнала върху устните си жабешка усмивка, а дъхът й излизаше на припрени експлозивни пресекулки. Разговаряха с отмъстителна любезност, нападаха се — неравностойни съпернички, — сякаш яхнали дървени кончета. Наистина, не разбирам как можеш да кажеш… Трябва ли да разбирам, че ти?… Въпросът не е в това, че аз… Въпросът е, че ти го направи… Ами, какво да кажа, това е просто… Изобщо не е… Прощавай, но точно това е!

Полковника, все по-разтревожен, поглеждаше неспокойно ту към едната, ту към другата, очите му щракаха в очните орбити, сякаш гледаше тенис мач, който беше започнал съвсем приятелски, но ненадейно двубоят се бе ожесточил.

Мислех си, че госпожица Вавасур ще извоюва лесна победа, но това не стана. Тя не се сражаваше с целия арсенал на оръжията, с които, сигурен съм, разполагаше. Нещо, и това се виждаше с просто око, я възпираше, нещо, за чието съществуване Бън очевидно знаеше и на което се беше облегнала с цялата си мощ, за да наклони везните в своя полза. Въпреки че в разгара на спора си бяха забравили, или поне така изглеждаше, за мен и Полковника, изведнъж ми хрумна, че те разиграваха това сражение поне отчасти заради мен, да ми направят впечатление, да се опитат да ме спечелят — на едната страна или на другата. Личеше си от начина, по който малките черни очи на Бън не спираха да мятат трескави, престорено свенливи погледи към мен, докато госпожица Вавасур категорично отказваше да обърне очи към мен и не го направи нито веднъж. Започнах да разбирам, че Бън е далеч по-проницателна и лукава, отколкото я бях преценил първоначално. Човек е склонен да мисли, че хората, които са дебели, са и глупави. Тази тлъста личност обаче веднага беше разбрала колко пари струвам и — в това бях убеден — вече знаеше много добре какво представлявам, най-малкото по отношение на съществените неща. И какво всъщност беше видяла у мен? През целия си живот никога не съм се притеснявал, че ме е издържала богата, или да речем богатичка съпруга. Роден съм да бъда дилетант, всичко, което ми липсваше бяха средствата до момента, в който срещнах Анна. Още по-малко съм се интересувал от произхода на нейните пари, които бяха първо собственост на Чарли Вайс, а сега на мен, нито колко на брой и какъв вид тежки машини е трябвало да купи Чарли и да ги продаде, за да натрупа богатството си. Какво са парите в края на краищата? Почти нищо, когато ги имаш в изобилие. Тогава защо се гърчех като червей под забуления, изпитателен и непреодолим взор на Бън?

Хайде, Макс, хайде стига! Добре де, не отричам, че винаги съм се срамувал от потеклото си, дори и досега ми трябва само една повдигната вежда или снизходително подхвърлена дума от такива като Бън, за да се разтреперя вътрешно от възмущение и пареща ненавист. Още от самото начало бях решен да се превърна в нещо по-добро. Какво друго съм искал от Хлое Грейс, ако не да бъда на нивото на издигнатото социално положение на нейното семейство, макар и за кратко, независимо какво разстояние трябваше да извървя, нали така? Беше трудно, изкачването на тези олимпийски върхове. Седнал там срещу Бън, аз си спомних с леко, но неудържимо потреперване един друг неделен обяд в „Сийдърс“ преди половин век. Кой ме беше поканил? Със сигурност не беше Хлое. Вероятно майка й, когато все още бях неин почитател и тя обичаше да ме гледа как седя на нейната маса глътнал езика си, защото това я забавляваше. Колко нервен бях и колко ужасѐн. На масата имаше неща, които никога преди това не бях виждал — шишенца със странна форма, порцеланови сосиери, една сребърна подставка за ножа, с който се разрязва месото, както и голяма вилица с кокалена дръжка и предпазно лостче. При поднасянето на всяко блюдо изчаквах да видя към кои прибори ще посегнат другите, преди да рискувам с моите. Спомням си как някой ми подаде купичка със сос от джоджен и аз не знаех какво да правя с нея — сос от джоджен! От време на време откъм другия край на масата Карло Грейс, който дъвчеше енергично, ми хвърляше развеселен поглед. Искаше да знае как живеем в малката дървена къща. На какво готвим? На примус, казах му. „Ха! — извика той. — Primus inter pares!^[4]“. И в какъв смях само избухна, както и Майлс, дори устните на Роуз се разтеглиха трепетливо, въпреки че никой друг, освен него, в това съм сигурен, не разбра духовитата му забележка. Хлое пък се намръщи, не на подигравките им, а на моето нещастие.

По тези въпроси Анна не беше в състояние да разбере моята чувствителност, тъй като самата тя беше продукт на една безкласова класа. Смяташе например че майка ми е възхитителна — ужасна, което ще рече, безпощадна и безсърдечна, но въпреки това възхитителна по някакъв си неин начин. Майка ми, едва ли е нужно да казвам, не отговори със същото на това нейно мило мнение. Двете се видяха два или три пъти и според мен с катастрофален ефект. Мама не дойде на сватбата ни — нека си призная, че не я поканих — и скоро след това умря, почти едновременно с Чарли Вайс. „Сякаш са искали да ни освободят, и двамата“ — подхвърли тогава Анна. Аз не споделях това нейно любезно тълкуване, но не го изкоментирах. Веднъж, случи се, когато беше още в частната клиника, започна да говори за майка ми без, доколкото си спомням, какъвто и да е повод; равносметки от далечното минало, те винаги се връщат, за да си получат дължимото. Беше една сутрин след буря и гледката през прозореца в ъгловата стая беше унила, раздърпана и уморена, разрешената ливада беше покрита с преждевременно окапали листа, а дърветата продължаваха да се олюляват като страдащи от махмурлук пияници. Върху едната си китка Анна имаше пластмасов етикет, а на другата — някакво апаратче, което приличаше на ръчен часовник с бутон, който при натискане вливаше фиксирана доза морфин във вече отровената й кръвоносна система. Първия път, когато отидохме на посещение у дома — у дома: потръпвам от тази дума, направо заеквам — майка ми почти не й продума. Мама живееше в апартамент до канала, мрачно жилище с нисък таван, което миришеше от котките на хазяйката. Бяхме й купили подаръци — цигари от безмитния магазин и бутилка шери, които тя прие с демонстративно пренебрежение. Каза ни, че се надява, че няма да преспим у нея. Отседнахме в евтин хотел наблизо, където водата в банята беше кафява, а чантата на Анна беше открадната. На следващия ден заведохме мама в зоологическата градина. Много се забавляваше с павианите, присмиваше им се злобно, каза ни, че й приличат на един човек, на мен, разбира се. Единият от павианите мастурбираше със странно апатичен вид и току поглеждаше през рамо. „Простак!“ — подхвърли мама презрително и го загърби.

Пихме чай в кафенето на градината, където ревът на слоновете се смесваше с глъчката от многолюдната тълпа — беше празникът, в който всички банки са затворени. Мама си пушеше безмитните цигари, като съвсем демонстративно ги гасеше след три-четири всмуквания, с което искаше да покаже какво мисли за моя подарък, даден с молба за примирие.

— Тя защо ти вика Макс? — изсъска ми, когато Анна беше отишла до щанда да й купи топла кифличка. — Ти не се казваш Макс.

— Вече се казвам — отвърнах й. — Не си ли чела нещата, които ти изпратих, статиите, които съм публикувал, подписани с моето име?

Тя сви рамене провокативно.

— Мислех, че са на някой друг.

Умееше да показва яда си ей така, както си седи, извила тялото си на една страна в стола, с изправен като бастун гръб, ръцете й лепнати върху чантата в скута, шапката й във формата на козуначна кифла с черна мрежеста воалетка отгоре, килната върху разрошените й прошарени къдрици. На брадичката й растяха малки, също прошарени косми. Гледаше пренебрежително около себе си.

— Ха — обади се, — какво място! Предполагам, с удоволствие бихте ме оставили тук, в една клетка с маймуните, да ме хранят с банани.

Анна се върна с кифличката. Мама я погледна надменно.

— Не я искам — отсече. — Не съм ти я поръчвала.

— Мам! — извиках.

— Не ми мамкай.

Но когато си тръгвахме, тя се разплака, скри се зад отворената врата на апартамента, за да не я виждаме, и вдигна ръка пред очите си като дете, очевидно ядосана на себе си. Умря същата зима, седнала на една пейка до канала през необикновено топъл следобед в средата на седмицата. Ангина пекторис, никой не знаеше за болестта. Гълъбите все още се боричкали за трохите, които им била хвърлила на алеята, когато един скитник седнал до нея, предложил й да си пийне от завитата му в кафяв книжен плик бутилка, без да забележи, че е умряла.

— Странно — каза Анна. — Да си тук, ей така, и да те няма.

Въздъхна и погледна към дърветата. Те винаги я очароваха, тези дървета, искаше да излезе навън и да застане между тях, да послуша вятъра в клоните им. Но за нея повече нямаше да има никакви излизания, никакви.

— Да си тук — повтори.

Някой ми говореше. Беше Бън. Колко ли време съм стоял така отнесен, зареян из камерата на ужасите в собствената ми глава? Обядът беше приключил и Бън вече се сбогуваше. Когато се усмихва, дребното й лице става още по-малко, сгъва се и се разгъва около малкия й като копче нос. През прозореца виждам как се събират облаци, въпреки че влажното слънце ниско на запад все още се блещи насред бледосребристото, бледозеленикаво небе. За миг отново ме навести онзи мой портрет как огромното ми туловище седи прегърбено на стола, розовата ми долна устна е увиснала, а големите ми ръце лежат безпомощно пред мен на масата, голяма човекоподобна маймуна — пленена, упоена и с помътнели очи. Понякога, и това понякога се случва все по-често напоследък, имам усещането, че нищо не знам, когато всичко, което знам, като че се разпада и напуска ума ми, сякаш отмито от дъжд, и за момент оставам като парализиран, объркан, в очакване всичко да се върне отново, без обаче да съм сигурен, че ще стане. Бън вече събира нещата си, преди да направи неимоверното усилие да издърпа мощните си крачища изпод масата и да се изправи на тях. Госпожица Вавасур се е надигнала и кръжи край едното рамо на приятелката си — голямо колкото топка за боулинг, обзета от нетърпение тя да се махне час по-скоро, нетърпение, което се мъчи да прикрие. Полковника стои от другата страна на Бън, приведен напред под много неудобен ъгъл, като извършва неясни маневри и размахва ръце във въздуха като хамалин, който се мъчи да изправи гръб под много тежка и особено непригодна за носене мебел.

— Е! — каза Бън, почука по масата с кокалчетата на ръката си и погледна ведро — първо госпожица Вавасур, после Полковника, при което и двамата пристъпиха напред, готови, ако се наложи, да пъхнат ръка под двете й мишници и да я изправят на крака.

Излязохме навън под лъчите на бакъреното слънце в късната есенна вечер. Силни пориви на вятъра върлуваха по Стейшън роуд, разклащаха върхарите на дърветата и разпиляваха сухите листа по небето. Враните грачеха дрезгаво. Годината беше към края си. Защо си въобразявам, че нещо ново може да дойде на нейно място, само поради една смяна на числото в календара? Колата на Бън — малък, пъргав, червен модел — ярка като калинка, беше паркирана върху чакъла пред къщата. Изпъшка върху ресорите си, когато Бън се напъха на шофьорското място заднешком, като първо положи необятния си гъз, после вдигна краката си и с шумно изсумтяване се отпусна тежко върху тапицерията, имитираща тигрова кожа. Полковника й отвори външната порта и застана на пътя, за да я направлява с широки драматични жестове. Миризми — на изгорели газове, на море, на есенната плесен в градината. Кратко запустение. Нищо не знам, нищо, аз съм само една стара маймуна. Бън бодро натисна клаксона и ни махна, дребното й лице ни се ухили през стъклото, госпожица Вавасур също й помаха без ентусиазъм и колата отпраши наклонена на една страна по пътя, после по моста над железопътната линия и се скри от погледа ни.

— Каква досадница! — каза Полковника, потри ръце и се обърна да си влезе.

Госпожица Вавасур въздъхна.

Нямаше да вечеряме, тъй като обядът беше продължил прекалено дълго и бе достатъчно обилен. Забелязах, че госпожица В. бе все още превъзбудена от острата размяна на реплики с приятелката си. Когато Полковника я последва в кухнята, като й се умилкваше поне за един следобеден чай, тя му отвърна твърде рязко и той подви опашка и пое към стаята си и футболните коментари по радиото. Аз също се оттеглих, но в салона с книга в ръка — Бел върху Бонар, скучна като застояла вода — но се оказа, че не съм в състояние да чета, затова оставих настрана книгата. Посещението на Бън беше нарушило деликатното равновесие на общия ни дом и в атмосферата се чувстваше нещо като безшумно трептене, сякаш някой беше настъпил тънка опъната алармена жица и тя продължаваше да вибрира. Седнах на перваза на еркерния прозорец и се загледах в помръкващия ден. Голите дървета оттатък пътя бяха съвсем черни на фона на последните отражения на залязващото слънце, а шумното ято на полските врани кръжеше, спускаше се и сред препирни и дебати накацваше дърветата за пред нощта. Замислих се за Анна. Насилих се да мисля за нея, правя го като упражнение. Тя се е забила в мен като нож, но въпреки това започвам да я забравям. Нейният образ, който пазя в ума си, вече е започнал да се разнищва, олющени парченца от пигмент и златист варак непрекъснато се ронят. Дали един ден няма и цялото платно да се окаже празно? Започнах да си давам сметка, колко малко съм я познавал, искам да кажа, колко повърхностно съм я познавал, колко неистински. Не се обвинявам за това. Но може би трябва. Не бях ли прекалено ленив, прекалено невнимателен, твърде много погълнат от себе си? Да, всички тези неща, но все пак не мисля, че тук става въпрос за вина, това забравяне, това не-съм-знаел. По-скоро си мисля, че очаквах твърде много, що се отнася до знаенето. Самият аз познавам себе си толкова малко, как е възможно да опозная друг?

Но почакайте, не, не е точно така. Тук не съм искрен — по изключение казвате вие, да, да. Истината е, че ние двамата не искахме да се опознаем. Дори нещо повече, искахме точно това, а именно да не се опознаем. Вече казах някъде — нямам време да се връщам назад и да се вглеждам тепърва, впримчен, както изведнъж се оказах, в капана на тази мисъл — че онова, което открих у Анна от самото начало, беше начинът, по който тя сбъдваше фантазиите ми. Когато го казах, не знаех точно какво имам предвид, но сега, когато се замислям, изведнъж установявам, че съм прогледнал. Така ли е наистина? Нека се опитам да разплета нещата, разполагам с предостатъчно време, тези неделни вечери са безкрайни.

От самото начало съм искал да съм друг. Съветът nosce te ipsum ^[5] винаги е имал пепелив вкус в устата ми, още от онзи пръв път, когато един учител ме караше да го повтарям след него. Познавах себе си, и то много добре, и никак не харесвах онова, което познавах. Отново се налага да доуточня. Не онова, което представлявах, мразех аз, искам да кажа не неповторимото и същественото у мен — макар и да съм съгласен, че неповторимото и същественото у мен бе доста проблематично, — а купищата чувства, предпочитания, наклонности, заимствани идеи, класови тикове, с които моето рождение и възпитание ме беше обременило и които бяха изместили личността у мен. Изместили, да. Никога не съм бил личност, не и по начина, по който са другите хора, или пък си мислят, че са. Винаги съм бил отявлен никой, чието най-ясно желание е било да бъде неясен някой. Много добре знам какво говоря. Анна, и това е нещо, което забелязах на мига, щеше да бъде факторът за моето преобразяване. Тя си остана вълшебното огледало, в което всички мои недостатъци се изправяха. „Защо не искаш да бъдеш себе си?“ — питаше ме още в самото начало на нашата връзка — да бъдеш, забележете, не да опознаеш — и наблюдаваше със съчувствие нескопосните ми опити да схвана големия свят. Бъди себе си! С други думи, бъди когото си искаш. До това се свеждаше споразумението, което подписахме и така се освободихме един друг от бремето да бъдем хората, които всички други ни казваха, че сме. Или поне тя ме освободи от това бреме, но какво направих аз за нея? Може би не е редно да я включвам в тези напъни на опознаването, може би само аз съм бил този, който е предпочитал да не знае.

Въпросът, който ме измъчва сега, е точно въпросът за опознаването. Кои, ако не себе си, сме ние? Добре, да оставим Анна настрана. Кой, ако не себе си, съм аз? Философите ни казват, че ние сме крайни, определени и постигаме себе си чрез другите. Розата и в мрака ли е червена? В гора на далечна планета, където няма уши да чуват дали трясъкът от падащо дърво е трясък? Питам: кой друг да ме опознае, ако не Анна? Кой да опознае Анна, ако не аз? Нелепи въпроси. Бяхме щастливи заедно, или поне не бяхме нещастни, което е повече от онова, което постигат много други хора; това не е ли достатъчно? Имало е напрежение помежду ни, обтегнати отношения и обиди, как ли би могло да бъде другояче във връзка като нашата, ако друга такава изобщо съществува. Виковете, крясъците, хвърлянето на чинии, някой случаен шамар или още по-случаен юмрук — разбира се, че всичко това го е имало. После се появи Серж и цялата му пасмина, да не споменавам другите Сержовци, да, по-добре да не ги споменавам. Но дори и в най-яростните си скандали ние по-скоро се правехме на агресивни, като Хлое и Майлс, когато се боричкаха. Нашите караници свършваха със смях, горчив смях, но въпреки това смях; чувствахме се сконфузени и дори малко засрамени, засрамени не от нашето ожесточение, а от липсата му. Избухвахме, за да се почувстваме, да се почувстваме истински, тъй като и двамата бяхме самоуки като хора. Или поне аз бях.

Можехме ли двамата, можех ли аз да постъпя другояче? Можех ли да живея по-различно? Безполезен въпрос. Разбира се, че можех, но не го направих и точно в това се крие абсурдът на самото питане. Както и да е, къде са образците на автентичност, с които моят измислен аз може да се съпостави? В онези последни платна от банята, които Бонар е правил на седемдесетгодишната Март, той продължава да я рисува като девойката, за каквато я е мислел при първата им среща. Защо аз да искам по-голяма правдивост на собствения си образ от един голям и трагичен художник? Направихме каквото можахме, Анна и аз. Простихме си един на друг за всичко, което не бяхме. Какво повече може да се очаква в таз юдол плачевна? Недей да се правиш на толкова нещастен, казваше ми Анна, случвало се е и аз да те мразя мъничко, живи хора сме в края на краищата. Въпреки това не мога да се отърва от убеждението, че пропуснахме нещо, че аз пропуснах нещо, само дето не знам какво може да е било.

Изгубени следи. Всичко объркано. Защо продължавам да се терзая с тези неразрешими двусмислици, не се ли наситих вече на тази казуистика? Остави себе си на мира, Макс, остави себе си на мира.

Госпожица Вавасур влезе, движещ се дух сред сенките на сумрачната стая. Попита ме дали не ми е студено, да запали ли камината. Аз пък я попитах за Бън, коя е, как са се запознали, ей така, колкото да попитам нещо. Мина известно време, преди да ми отговори, а когато го направи, отговори не на въпроса ми, който й бях задал.

— Ами, как да ти кажа — подхвърли, — тази къща е собственост на роднините на Вивиан.

— Вивиан ли?

— Бън.

— А-ха.

Наведе се към камината и взе от решетката вейка от изсъхналата хортензия — листенцата изпукаха.

— А нищо чудно самата тя да е вече собственичката — допълни, — тъй като повечето от роднините й си отидоха от този свят. — Отвърнах, че съм учуден, че съм смятал къщата за нейна собственост. — Не, не — продължи и се намръщи срещу чупливите цветчета в шепата си, после вдигна поглед, доста дяволит, и изплези едва-едва само връхчето на езика си. — Но аз вървя с нея, така да се каже.

Откъм стаята на Полковника, макар и приглушено, се чу ревът на запалянковците, както и превъзбудените крясъци на спортния коментатор; някой беше вкарал гол. Все още играят, въпреки че е почти тъмно. Време за контузии.

— И никога не си се омъжвала? — попитах.

На това тя се усмихна пестеливо и отново сведе очи.

— Още — каза тя. — Никога не съм се омъжвала. — Погледна ме и бързо отдръпна погледа си. Двете алени кръгчета на скулите й сияеха. — Вивиан — додаде — беше моята приятелка. Тоест Бън.

— А! — казах пак. Какво друго бих могъл да кажа?

Ето я, седна да посвири на пианото. Шуман, „Детски сцени“. Сякаш ме подкани да си вървя.

Странно, нали? Начинът, по който се загнездват в главата привидно маловажни неща. Зад „Сийдърс“, където единият от ъглите на къщата граничеше със запуснатата ливада, под една крива черна канализационна тръба стоеше каца за вода, която, разбира се, отдавна вече я няма. Дървено буре, истинско, голямо, дъговите му дъски почернели от времето, а железните обръчи разядени на люспи от ръждата. Горният му ръб беше идеално скосен и заравнен, толкова гладък, че почти не се напипваха съединенията между отделните дъги — тоест изрязан с трион и рендосан, ала самият прогизнал влакнест строеж на дървото се беше разръфал и стоеше като кардиран, или по-скоро приличаше на мекия семенник на папура, само дето беше по-корав на пипане, по-студен и по-мокър. Въпреки че сигурно побираше не знам колко десетки галони вода, бурето винаги беше пълно догоре благодарение на честите дъждове по тези места, дори, или по-скоро най-вече през лятото. Когато надничах в него, водата ми се струваше черна и плътна като петрол. Тъй като бурето беше леко наклонено на една страна, повърхността на водата образуваше дебела елипса, която потрепваше при най-слабия полъх и се диплеше на изпаднали в ужас вълнички при всяко преминаване на влака. Зле поддържаният кът в тази част на градината си имаше свой собствен мек и влажен климат благодарение на присъствието на водното буре. Тук бурените избуяваха на воля — коприва, пача трева, грамофончета, както и много други растения, на които не знам имената, а дневната светлина зеленееше, особено сутрин. Водата в бурето, тъй като беше дъждовна и следователно мека или твърда, не си спомням — едно от двете, — се смяташе, че по тази причина е много полезна за косата или кожата на главата, или нещо от този род, вече не знам. Именно там през една ясна сутрин попаднах на госпожа Грейс, която помагаше на Роуз да си измие косата.

Паметта мрази движението, предпочита да държи нещата в покой и както се случва с повечето от тези спомени, аз ги виждам като живи картини. Роуз стои приведена напред, пречупена в кръста, с ръце на коленете, косата й виси надолу от лицето в дълъг, черен, блестящ клин, от който капе сапунена пяна. Боса е, виждам пръстите на краката й, въпреки високата трева, носи една от онези нещо като тиролски бели памучни блузи с къс ръкав, които бяха толкова на мода по онова време, широки в кръста и тесни в раменете, отпред на гърдите с абстрактна бродерия в червено и пруско синьо. Деколтето е дълбоко изрязано във формата на кръгла раковина, а вътре в него виждам съвсем ясно увисналите й гърди, малки и остри като източения връх на пумпал. Госпожа Грейс носи син атлазен пеньоар и красиви сини пантофи, с които, поради будоарния им вид, изглежда съвсем нелепо тук навън. Косата й е хваната от двете страни с две фиби с украса, имитираща бронята на костенурка, или може би бяха шноли, да, май така се казваха. Вижда се, че скоро е станала от сън и на фона на сутрешната светлина, лицето й изглежда сурово и грубо изрязано. Стои в съвършено същата поза като девойката с кана мляко на Вермеер, с глава и лявото рамо сведени на една страна, едната ръка скупчена под тежката коса на Роуз, а с другата излива плътната сребриста струя вода от каната с нащърбен емайл. Водата — там, където пада върху главата на Роуз — оголва пътечка, която потръпва и се плъзга като кръгчето лунна светлина върху ръкава на Пиеро. Роуз надава възмутени викове — О! О! О! — при студения допир на водата с главата й.

Клетата Роузи. Не мога да мисля за името й без този епитет. Беше на колко, деветнайсет или най-много двайсет години. Висока, удивително слаба, тънка в кръста, с дълги бедра, тя притежаваше нещо като копринена, капризна грациозност от бледото си плоско чело на главата до прибраните, добре оформени и леко патрави ходила. Предполагам, че ако някой иска да злослови — например Хлое, — би описал чертите й като остри. Носът й с неговите фараонски, оформени като сълза ноздри, имаше лека гърбица, върху която кожата стоеше опъната и прозрачна. Малко крив е този нос, малко наляво, така че когато човек я гледа анфас, получава се илюзията, че я вижда едновременно анфас и в профил, като в някой от онези измамни потрети на Пикасо. Този дефект съвсем не създава впечатлението за непропорционалност, а само засилва сантименталното изражение на лицето й. В покой, когато не знае, че я наблюдават — какъв малък шпионин бях аз! — тя отпускаше глава надолу, очите й закачулени, плитката трапчинка на брадичката й забита в рамото. Тогава прилича на мадона на Дучо^[6] — меланхолична, далечна, отнесена, изгубена в мрачни мечтания за онова, което предстои, но което за нея не предстои.

Същото лято от трите централни фигури в избеления от солта триптих, странно, но именно тя стои най-отчетливо изрисувана върху стената на паметта ми. Мисля, че причината се състои в това, че първите две фигури в картината, искам да кажа Хлое и нейната майка, са изцяло мое творение, докато Роуз е дело на друга, неизвестна ръка. Ето, приближавам се към тях, ту майка, ту дъщеря, цапвам по едно цветно петно тук, леко разтърквам рисунъка там и резултатът от всичко това в близък план е, че фокусът ми по-скоро се размива, отколкото да се изостря, дори когато се отдръпвам назад, за да погледна творението си. Но Роуз, портретът на Роуз е завършен, напълно готов. Това не означава, че за мен тя е по-реална или по-важна от Хлое и нейната майка, съвсем не, а само това, че мога да си я представя по-непосредствено. И това не е защото тя е все още тук, тъй като нейната сегашна версия е толкова променена, че е почти неузнаваема. Виждам я с деколтираните си обувки, чисто черни панталони и блуза в алено червено — въпреки че вероятно е носела и други дрехи, облечена е с тези в почти всички мои спомени за нея — застанала сред маловажности, сред произволния реквизит на ателието, тъмна драперия, прашна сламена шапка с цвете, боднато в панделката, покрита с мъх стена, вероятно направена от картон, и високо в единия от ъглите, жълтеникавокафява врата, където много загадъчно дълбоки сенки се отварят към златистобяло сияние от празна светлина. За мен нейното присъствие не беше по-живо от това на Хлое или госпожа Грейс, и как би могло да бъде, но въпреки това имаше нещо, което я отделяше от останалите с тази нейна среднощно черна коса и онази бяла кожа, чиято мъхеста руменина не можеха да размият нито ослепителният слънчев блясък, нито бурният морски вятър.

Тя беше, така си мисля, онова, което навремето, искам да кажа по-назад от времето, за което говоря, би се наричало гувернантка. Една гувернантка обаче би имала своите скромни сфери на влияние, докато клетата Роуз беше напълно безпомощна с близнаците и техните родители, които не се интересуваха от нищо. За Хлое и Майлс тя представляваше отявленият враг, прицелната точка на най-жестоките им шеги, обект на презрение и безкраен присмех. Имаха само два начина на поведение с нея. Държаха се или с пълно безразличие — до такава степен, че спокойно можеше да бъде невидима, или пък подлагаха всяко казано или направено от нея нещо, колкото и безобидно да е то, на неумолима критика и кръстосан разпит. Докато вървеше из къщата, те я следваха по петите, съвсем буквално — направо я настъпваха по петите, като наблюдаваха отблизо всяко нейно действие — как оставя някаква чиния, взима книга, опитва се да не поглежда лицето си в огледалото — сякаш онова, което върши, е най-чуждоземното и необяснимо поведение, което някога са виждали. Тя не им обръщаше внимание, доколкото можеше, но в един момент вече не издържаше, обръщаше се към тях, цялата пламнала и разтреперана, и ги молеше, моля ви, моля ви, да я оставят на мира, като снишаваше гласа си до измъчен шепот от страх възрастните Грейс да не чуят, че е изгубила самообладание. Разбира се, точно тази реакция преследваха близнаците и тогава я притискаха още по-натясно, надничаха в лицето й, като се правеха на смаяни, а Хлое започваше да я бомбардира с въпроси — какво е имало в чинията? книгата хубава ли е? защо няма желание да се поглежда в огледалото? — докато очите й плувваха в сълзи, а устата й печално увисваше на една страна в израз на безсилен гняв, след което двамата избягваха предоволни от себе си с демонски кикот.

Открих тайната на Роуз през един съботен следобед, когато бях дошъл в „Сийдърс“, за да взема Хлое. Когато пристигнах, тя тъкмо влизаше в колата с баща си, канеха се да отскочат до града. Заковах се пред външната порта. Имахме уговорка да отидем заедно да играем тенис — нима беше забравила? Нищо чудно. Бях объркан; да бъдеш така изоставен в един съвършено пуст съботен следобед е нещо, което не се преглъща лесно. Майлс, който отваряше портата, за да може баща му да мине с колата, видя смущението ми и се ухили като зло духче, каквото си беше. Господин Грейс погледна към мен през предното стъкло, склони глава към Хлое и каза нещо, след което също се ухили. До този момент като че самият ден — ветровит и ясен — излъчваше само презрение и всеобщо хилене. Господин Грейс настъпи здраво газта и колата със силен бумтеж откъм задната част подскочи върху чакъла с такъв летящ старт, че трябваше пъргаво да се дръпна встрани — въпреки че нямаха нищо друго общо помежду си, баща ми и Карло Грейс притежаваха едно и също грубиянско чувство за хумор, — а Хлое, с лице, залепено и леко размито зад страничния прозорец на колата, ме гледаше с навъсена изненада, сякаш току-що бе забелязала, че стоя там, което, нищо чудно и да беше точно така. Махнах с ръка, колкото успях по-небрежно, а тя ми се усмихна с увиснала в двата края уста, уж много нещастна, и пресилено повдигна рамене — чак до нивото на ушите, — сякаш с това ми се извиняваше. Колата намали ход, колкото Майлс да скочи вътре, и тогава тя приближи лицето си до стъклото и произнесе нещо, след което вдигна лявата си ръка в необикновено тържествен жест, нещо като благословия, и какво можех да направя аз, освен да се усмихна, да вдигна рамене в ответ и да й помахам, докато колата я отнесе сред вихър от изгорели газове, а главата на Майлс, която стоеше като отрязана на задното стъкло, се ухили злорадо.

Къщата приличаше на опустяла. Минах покрай външната й врата и продължих по диагонал, където редицата дървета маркираха края на градината. Оттатък беше железопътната линия, посипана с остри синкави шисти, които изпускаха типичния дъх на пепел и нафта. Дърветата, засадени близо едно до друго, бяха тънки, заострени и уродливо разкривени, най-високите им клони се поклащаха объркано, като гора от ръце размахани в смутен безпорядък. Какви бяха? Не бяха дъбове — може би платани? Още преди да разбера какво правя, вече се катерех по едно от дърветата по средата. Това не беше никак типично за мен, защото не бях нито смелчага, нито авантюрист по дух, пък и имах, още имам, фобия от височина. Но въпреки това се изкачих нависоко, и още по-нависоко — ръка и крак, после пак ръка и пак крак, от клон на клон. Изкатерването се оказа страшно лесно въпреки листата, които прошумоляваха край мен, протестираха скандализирани, въпреки клончетата, които ме шибаха по лицето, много скоро се озовах на самия връх, откъдето по-нагоре не можеше. Там увиснах, безстрашен като моряк, яхнал такелажа, а палубата на земята леко се олюляваше под мен, докато отгоре ниското небе, като сумрачен седеф, изглеждаше толкова близо, сякаш можех да го докосна. На тази височина лекият бриз представляваше силен порив от плътен въздух, който носеше миризми от вътрешността — пръст, пушек, оборски тор. На хоризонта се виждаха покривите на града, а още по-нататък и по-нависоко, като мираж, се мержелееше малък сребрист кораб, сякаш пуснал котва сред петно от бледнеещо море. Една птичка долетя и кацна наблизо, погледна ме учудено и бързо отлетя, като изписука обидено. Вече бях забравил за Хлое и нейната разсеяност, така ликувах, така преливах от безумна радост, че съм успял да се кача толкова нависоко и толкова надалеч от всичко, че не бях забелязал Роуз под мен, не и преди да чуя плача й.

Стоеше под съседното дърво с прегърбени рамене и лакти забити в хълбоците, сякаш единствено те я крепяха да стои права. Неспокойните й пръсти стискаха свита на топка носна кърпа, а позата й беше толкова романтична, така разплакана сред шепота на следобедните стенания, че отначало си помислих, че онова смачкано нещо в ръката й не е носна кърпа, а любовно писмо. Колко странно изглеждаше от моята гледна точка, смалена до разкривен диск от рамене и глава; пътят по средата на косата й имаше същият мръснобял цвят както и прогизналата носна кърпа, която стискаше — но ето че се обърна рязко при шума от стъпки зад гърба си, заклати се леко като кегла, която топката е успяла само лекичко да перне. Госпожа Грейс идваше по пътеката, чиято трева под простора за пране беше изпотъпкана, със сведена глава и ръце, кръстосани пред сплесканите й по този начин гърди — всяка ръка хванала кръстообразно противоположното рамо. Беше боса, по шорти и с една от белите ризи на мъжа си, която й беше твърде голяма, но въпреки това й стоеше добре. Спря се на известно разстояние от Роуз и за миг остана смълчана, само дето направи по една четвърт завъртане на едната и на другата страна около оста на тялото си, с ръце все още хванати за раменете, сякаш и тя като Роуз се държеше права по този начин — сама дете, което люлееше в обятията си.

— Роуз — викна й със закачливо ласкав глас, — о, Роуз, какво има?

Роуз, която решително обърна лицето си към далечните поля, изсумтя плачливо.

— Какво има? — изплака, гласът й се разлетя при последната дума и се разсипа от само себе си. — Какво има?

Изсекна се гордо в края на смачканата си носна кърпа и завърши с отмятане на косата и с повторно изсумтяване на запушения си нос. Дори от този ъгъл можех да видя как госпожа Грейс се усмихна и прехапа устна. Зад мен някъде отдалеч се обади свирка. Следобедният влак от града с матовочерен локомотив и половин дузина зелени дървени вагони, пуфтеше към нас през полето като голяма полудяла детска играчка и изпускаше издути, закръглени брънки от гъст бял пушек. Госпожа Грейс пристъпи напред безшумно и с върха на пръста си докосна лакътя на Роуз, ала Роуз дръпна ръката си рязко, сякаш беше усетила допира на нажежено желязо. Порив на вятъра прилепи ризата на госпожа Грейс към тялото й и тогава ясно се видяха големите заоблени очертания на гърдите й.

— О, Роуз, я стига! — опита се да я придума отново и този път успя да пъхне длан в свивката на ръката й и чрез няколко гальовни подръпвания я обърна с лице към себе си, колкото и да се опъваше Роуз, колкото и сковано да се инатеше, след което двете тръгнаха да се разхождат под дърветата. Роуз крачеше като спъната и говореше ли, говореше, докато госпожа Грейс вървеше с наведена глава както преди и като че ли изобщо не говореше; от позата на раменете й, както и от приведената й походка, я заподозрях, че се мъчи да потисне смеха си. От трепетливите разхълцани думи на Роуз, единствените, които успях да доловя, бяха любов и глупаво, и господин Грейс, а от отговорите на госпожа Грейс само едно извикано на висок глас Карло ли?, последвано от нещо като боен вик, означаващ „не мога да повярвам“. Изведнъж се оказа, че влакът съвсем се е доближил, от което стволът на дървото взе да вибрира между коленете ми; докато локомотивът отминаваше, погледнах в кабината му и съвсем ясно зърнах бялото на едно око, което ме стрелна изпод блеснало, изцапано със сажди чело. Когато отново се обърнах да ги проследя, двете се бяха спрели на място, стояха във високата трева, лице срещу лице, а госпожа Грейс се усмихваше, после вдигна ръка към рамото на Роуз, докато Роуз, ноздрите й зачервени по края, търкаше разплаканите си очи с кокалчетата и на двете си ръце, след което един ослепителен облак от пушека на влака ме блъсна в лицето, а когато се разсея, двете вече се бяха отдалечили, връщаха се обратно към къщата.

Значи това било. Роуз чезнеше от любов по бащата на поверените й деца. Тази прастара история, въпреки че не знам защо трябва да е прастара за мен, който бях толкова млад? Какво си помислих ли, какво почувствах? Спомням си съвършено ясно смачканата на топка носна кърпа в ръцете на Роуз, както и синята ажурна плетеница от разширени вени в начален стадий върху прасците на силните голи крака на госпожа Грейс. Както и парния локомотив, разбира се, който беше спрял с оглушителен трясък на гарата и стоеше на място, разгорещен и задъхан, а пленителните му подкоремни вътрешности току изцъркваха струи пареща вода, докато чакаше нетърпеливо отново да поеме на път. Какво представляват живите същества в сравнение с непоклатимата сила на нещата?

Когато Роуз и госпожа Грейс се изгубиха от погледа ми, слязох от дървото — оказа се по-трудно от изкачването, — тихичко се промъкнах край смълчаната и сляпа къща и сред студената светлина на лъснат до блясък калай, която обливаше пустеещия следобед, се спуснах по Стейшън роуд. Онзи влак беше потеглил от гарата и вече беше някъде другаде, някъде съвсем другаде.

Естествено, без да губя време, отидох да кажа на Хлое за моето откритие. Отговорът й нямаше нищо общо с онова, което очаквах. Вярно, отначало ми се стори шокирана, но много бързо се съвзе и си придаде скептичен вид, дори май раздразнен, искам да кажа раздразнен от мен, вероятно задето съм й казал. Това много ме обърка. Разчитах, че за сцената под дърветата, която й бях описал, ще ме поздрави с доволен кикот, който на свой ред би ми дал увереност да погледна на въпроса откъм смешната му страна, ала вместо това се наложи да го възприема в по-сериозна и мрачна светлина. Мрачна светлина, представяте ли си? Но пък защо и смешна страна? Защото за младите смехът е неутрализираща сила и опитомява ужасите, затова ли? Роуз, въпреки че беше почти два пъти по-голяма от нас, все още се числеше от нашата страна на бездната, която ни делеше от света на възрастните. Не стига че трябваше да понасяме мисълта за тях, за истинските възрастни с техните лукави лудории, ами и вероятността, че тази Роуз се е захласнала по мъж на годините на Карло Грейс — шкембето, набъбналият му чатал, косматите гърди, прошарени в сребристо — това едва можеше да се изтърпи от чувствителност така деликатна и незряла, каквато беше моята тогава. Дали беше изповядала любовта си пред господин Грейс? Дали той й беше отвърнал със същото? Картините, които се редяха пред очите ми — бледата Роуз в грубиянските обятия на сатира, — ме смущаваха не по-малко. А какво да кажа за госпожа Грейс? Колко спокойно беше посрещнала изпелтечената изповед на Роуз, с каква лекота, дори сякаш развеселена. Защо не беше издрала очите на момичето с блестящите си кървавочервени нокти?

А после и самите любовници. Как само се възхищавах на лекотата, на наглостта, с която прикриваха всичко, което ставаше между тях. За мен нехайството на Карло Грейс по-скоро издаваше престъпно намерение. Кой, ако не безсърдечен прелъстител, ще се смее по този начин и ще дразни околните, като вирва брадичка и нервно чеше прошарената си брада под нея, а пръстите му издават стържещ звук? Фактът, че на публично място той не обръщаше повече внимание на Роуз, отколкото на някой друг, случайно попаднал пред погледа му, беше само още едно доказателство за неговото лукаво и ловко лицемерие. Роуз трябваше само да му подаде вестника и той само да го поеме от нея и това вече стигаше на моето бдително и превъзбудено око да види в жеста потайна размяна на знаци с циничен подтекст. Нейното меко и почтително поведение в негово присъствие ми приличаше на поведението на прегрешила монахиня; сега, когато вече знаех за срамната й тайна, картините, които моето въображение рисуваше, стигаха все по-навътре в мен — тялото й, белеещо и преплетено с неговото в безутешно грубиянско сношение, дори чувах задавените му ревове и нейните приглушени стенания на тъмна наслада.

Какво я беше накарало да си признае, още повече пред неговата любима съпруга? И какво ли си е помислила тя, клетата Роуз, първия път, когато погледът й се е спрял върху тебеширените букви, които Майлс беше издраскал върху страничните подпори на дървения вратник, през който се излизаше на пътечката — РВ обича КГ и елементарната илюстрация към текста, която представляваше женско тяло, две кръгчета с точка в средата, две заоблени линии за хълбоците и по-долу две скоби, между които рязък вертикален разрез? Сигурно се е изчервила, о, сигурно е пламнала. Смяташе, че не аз, а Хлое я е разкрила по някакъв начин. Колко странно обаче, че от този факт силата на Хлое над Роуз не нарасна, а стана точно обратното, или поне така изглеждаше. Погледът на гувернантката придобиваше нова стоманена светлина, когато се случеше да попадне на момичето, а то, за голямо мое учудване и изненада, изглеждаше сплашено под този взор, както никога не е изглеждало преди това. Когато се сещам за тях сега, едната със съскащ поглед, другата — сплашена, не мога да не си помисля, че онова, което се случи в деня на странния прилив, се явяваше по някакъв начин последствие от разкритата тайна страст на Роуз. В края на краищата, защо трябва да бъда по-малко податлив към мелодрамата от всеки друг и да не копнея за неочакван финален обрат, какъвто историята изискваше?

Приливът заля плажа чак до подножието на дюните, сякаш морето се беше разляло извън границите си. Смълчани, наблюдавахме неудържимото прииждане на водата, и тримата седнали в редичка — Хлое, Майлс и аз — с гръб към олющените сиви стени на вече неизползваната къща на пазача, която се намираше до първата могилка на игрището за голф. Бяхме плували, но после се отказахме, защото ни хвана шубето от това море без вълни, от неспирния му прилив и от зловещия невъзмутим начин, по който настъпваше. Небето белееше под мрежа от тънка мъглица, забулила плоския бледозлатист диск на слънцето, което стоеше неподвижно, като боднато по средата му. Чайките кръжаха с крясъци. Въздухът не помръдваше. Въпреки това съвсем ясно си спомням как отделни стръкчета от пробилата в пясъка трева описваха ясно очертан полукръг пред себе си, което означаваше, че духа вятър или поне бриз. Може би това е било друг ден — денят, в който бях забелязал тази тревна маркировка по пясъка? Хлое беше по бански, наметната с бяла жилетка. Мократа й коса изглеждаше по-тъмна и стоеше прилепнала по черепа й. В тази стаена млечна светлина лицето й изглеждаше почти безизразно и двамата с Майлс, защото той стоеше до нея, приличаха на профилите от чифт монети. Под нас, в една закътана дупка в дюните, Роуз лежеше по гръб върху плажна кърпа с ръце под главата си и като че беше заспала. Разпененият прибой на морето беше само на метър от петите й. Хлое я изгледа и се усмихна: „Дано да я отнесе морето“ — така каза.

Майлс беше човекът, който разби вратата на къщурката, като взе да усуква катинара, докато резето поддаде; катинарът се откърти и остана в ръката му. Вътре имаше само една малка стая, празна, която вонеше на застояла урина. До стената се виждаше дървена пейка, а над нея — малък прозорец, на който черчевето беше непокътнато, но стъкло отдавна нямаше. Хлое коленичи върху пейката, лицето й цъфна пред прозореца, а лактите си облегна върху перваза. Аз седнах от едната й страна, а Майлс от другата. Защо си мисля, че имаше нещо египетско в начина, по който се бяхме курдисали там — Хлое на колене и наднича навън, а ние двамата с Майлс на пейката с лице към малката стая? Дали защото в момента пиша Книга на мъртвите? Тя беше сфинксът, а ние — седналите под нея жреци. Като се изключат крясъците на чайките, цареше тишина.

— Надявам се, че вече се е удавила — обади се Хлое, говореше през прозореца, след което нададе остър, резлив смях. — Много се надявам — гъл, гъл — мразя я!

Последни думи. Беше рано сутринта, преди зазоряване, когато Анна дойде на себе си. Не мога да кажа със сигурност дали бях буден или сънувах, че съм буден. Онези нощи, които прекарвах проснат в креслото до леглото й, гъмжаха от странно досадни и тривиални халюцинации, просъници за това, как й приготвям нещо за ядене, или разговарям за нея с хора, които никога не съм виждал, или просто се разхождаме двамата, вървим по неприветливи, невзрачни улици, по-скоро аз вървя, а тя лежи в безсъзнание до мен и все пак успява някак да се движи, дори да не изостава, плъзга се по плътния въздух по пътя си към Полето на тръстиките. Като се разсъни, обърна глава върху влажната си възглавница и ме погледна с широко отворени очи сред подводното блещукане на нощната светлина с израз на голямо и тревожно недоумение. Мисля, че не ме позна. Имах това парализиращо усещане — отчасти благоговение, отчасти паника — което обзема човека, когато сам и безпомощен се случи да срещне див звяр в гората. Сърцето ми биеше с бавни, плавни, сонорни удари, сякаш прескачаше безкрайна редица от еднакви препятствия. Анна се изкашля, издавайки звук като тракането на кокали. Знаех, че това е краят. Чувствах се неподготвен и неадекватен на момента, исках да извикам за помощ. Сестра, сестра, елате бързо, жена ми ме напуска! Не бях в състояние да мисля, умът ми беше задръстен като от изпадала зидария. Анна продължаваше да ме гледа втренчено, все още в недоумение, учудена и мнителна. Някъде надолу по коридора някой изпусна нещо, което издрънча, тя чу шума и това като че ли я успокои. Вероятно бе решила, че е нещо, което съм казал, и си е помислила, че ме е разбрала, защото кимна с глава, но някак нетърпеливо, сякаш искаше да ми каже Не, не си прав, изобщо не е това! Протегна ръка и стисна китката ми като в клещи. Още ме държи тази хватка. Станах от стола и се хвърлих напред слепешката, обзет от паника, свлякох се на колене до леглото като богомолец, напълно онемял от обожание пред явилото му се привидение. Анна продължаваше да стиска китката ми. Сложих другата си длан върху челото й и ми се стори, че усещам трескавия й ум, който прави сетно, огромно усилие да измисли последната си мисъл. Поглеждал ли съм я някога през живота й с такова неотстъпчиво внимание, както я гледах сега? Сякаш самото вторачване можеше да я задържи тук, сякаш не би могла да си отиде, докато очите ми я гледат с нетрепкащ поглед. Дишаше тежко, тихо и бавно, като поспрял на място бегач, на когото предстоят още дълги мили. Дъхът й изпускаше мек, сух мирис на повехнали цветя. Казах името й на глас, но тя само затвори очи за миг, сякаш да ме отпъди, сякаш трябваше да зная, че тя повече не е Анна, че вече не е никой, после ги отвори и отново ги впи в мен, по-сурово от всякога, този път не учудено, а с повелителна строгост, настояваше да я чуя, да я чуя и да разбера онова, което имаше да ми каже. Пусна китката ми и за кратко пръстите й взеха да дращят по завивката, като че търсеха нещо. Стиснах ръката й. Долових ускорения й пулс в основата на палеца. Казах нещо, нещо съвсем безсмислено като Не си отивай, или Остани при мен, но тя отново поклати глава нетърпеливо и задърпа ръката ми, за да се приближа към нея. „Спират часовниците“ — каза ми с тънък като нишка шепот, съзаклятнически. „Аз спрях времето“. И кимна — тържествено и многозначително, после се усмихна, заклевам се, че това беше усмивка.

Именно сръчният рязък жест, с който Хлое разкърши рамене, за да отметне жилетката си, ме подкани, позволи ми да сложа ръка върху задната част на бедрото й, докато стоеше от едната ми страна. Кожата й беше студена и настръхнала — сякаш гравирана с пунктир от точици, но въпреки това усетих неспокойния прилив на кръв под повърхността. Тя не реагира на докосването ми, а продължи да си гледа навън към каквото там се виждаше — цялото това безбрежие от вода може би или неумолимия муден прилив — и тогава много лекичко плъзнах длан по-нагоре, докато пръстите ми напипаха опънатия край на банския й костюм. Жилетката й, която се беше спряла в скута ми, сега се свлече надолу и тупна на земята, като с това ме накара да си представя нещо друго — захвърлена китка цветя може би или покосена птица. За мен би било предостатъчно да продължа да си седя с ръка под дупето й, сърцето ми разтупкано в синкопа, очите ми фиксирани в дупката от чвор на дървената врата срещу мен, ако тя не се беше размърдала в едва доловимо конвулсивно движение, премествайки коляното си леко встрани по пейката, колкото да отвори лоното си под слисаните ми пръсти. Подпълненият чатал на банския й беше подгизнал от морска вода, която, щом я докоснах, ме опари. Пръстите ми още не бяха я опипали там, когато тя отново стисна бедра и ги впримчи като в капан. Тръпки, сякаш слаб електрически ток, пробягаха по тялото й и се срещнаха в лоното на чатала й, след което с едно енергично извъртане тя се освободи от мен, при което реших, че с това всичко е приключило, но не бях познал. Тя се извърна светкавично, свлече се на пейката по колене и лакти, сгърчи се, седна, обърна лицето си към мен и ми предложи студените си устни и гореща уста, за да я целуна. Презрамките на банския й костюм бяха вързани на фльонга отзад на врата й и сега, без да отлепи устата си от моята, пресегна се с ръка назад, развърза възела и дръпна мокрия си бански надолу до кръста. Като продължавах да я целувам, сведох глава на една страна и с едното си око, с онова, което можеше да погледне край ухото й, плъзнах поглед по изпъкналия хребет на гръбначния й стълб чак до началото на прибраното й дупе и цепката между двете кълба с цвят на нож от чиста стомана. С нетърпелив жест тя взе ръката ми и я притисна към едва доловимото възвишение на гърдите си, чийто зърна бяха леденостудени и твърди. От другата й страна Майлс седеше с леко разтворени крака, отметнал глава назад, облегнат на стената със затворени очи. Слепешката Хлое протегна ръка встрани, напипа ръката му, която лежеше с дланта нагоре върху пейката и я стисна — докато го правеше, устата й се впи още по-силно в моята и тогава по-скоро почувствах, отколкото чух, сподавеното мяукащо стенание, което се надигна в гърлото й.

Не чух отварянето на вратата, само регистрирах, че светлината в стаята се промени. Хлое се размърда, рязко извърна глава и каза нещо — една дума, която не схванах. На прага стоеше Роуз. Беше по бански, но обута с нейните си деколтирани обувки, от което дългите й бели и слаби крака изглеждаха още по-дълги, по-бели и по-слаби. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя какво — едната й ръка върху вратата, другата върху страничната каса, тя като че бе увиснала във въздуха, подпряна от два силни срещуположни порива, единия отвътре в къщата, който духаше насрещно, и другия отвън, който притискаше гърба й. Хлое бързо облече горнището на банския си и отново завърза презрамките зад врата си, и ето че пак изсъска думата — злобно и тихо, думата, която пак не успях да доловя — дали беше името на Роуз или някоя ругатня? — след което скочи от пейката, бърза като лисица, шмугна се под мишницата на Роуз и излетя навън през отворената врата. „Веднага се върни тук, госпожичке!“ — извика подире й Роуз с разтреперан глас. „Върни се тук на секундата!“. И тогава погледна към мен с повече тъжен, отколкото гневен поглед, поклати глава, обърна се и гордо се отдалечи върху белите си кокили, досущ като щъркел. Майлс, проснат на пейката до мен, се изсмя тихо. Изгледах го. Стори ми се, че бе проговорил.

Всичко, което се случи след това, го виждам като миниатюра, като камея, или пък като онези пейзажи в обла рамка, сякаш от птичи поглед, в периферията на които старите майстори изобразяват някакъв драматичен момент с такива дребни детайли, че едва се забелязват сред синия и златист простор на морето и небето. Останах още малко на пейката, задъхан. Майлс ме наблюдаваше, изчакваше да види какво ще направя. Когато излязох от къщата, Хлое и Роуз стояха върху един от пясъчните полукръгове между дюните и края на водата и настръхнали си крещяха една срещу друга. Не можех да чуя какво си викат. Но ето че Хлое се отдалечи, взе да тъпче земята бясно, завъртя се в тесен кръг и разрита пясъка. Риташе плажната кърпа на Роуз. Знам, че може би е плод единствено на въображението ми, но и досега виждам как малките вълни започнаха жадно да облизват петите й. Най-накрая, с един последен крясък и странен, отсечен жест на ръката и дланта, тя се обърна и закрачи към прибоя, подгъна крака, тръсна се върху пясъка, седна с колене притиснати до гърдите, обви ги с ръце и вдигна очи към хоризонта. Роуз, с ръце на кръста, стоеше и гледаше злобно гърба й, но като видя, че няма да получи отговор, се върна обратно и започна гневно да събира нещата си — изританата плажна кърпа, книгата, плувната шапка — в сгъвката на ръката си, както рибарска съпруга мята рибата във въдичарска кошница. Чух стъпките на Майлс зад себе си и само след миг той профуча край мен, тичайки презглава — стори ми се като че ли не тича, а се премята като акробат. Когато стигна до Хлое, седна до нея, прегърна я през рамо и опря главата си в нейната. Роуз се спря и ги изгледа неуверено, както стояха прегърнати, обърнали гръб на света. После се изправиха бавно и нагазиха в морето, водата — гладка като земно масло — почти не помръдна, двамата се наведоха едновременно, хвърлиха се и заплуваха бавно, само главите им се подаваха над белезникавата повърхност на мъртвото вълнение — навътре, навътре.

Стояхме загледани в тях, Роуз и аз, тя стискаше събраните си неща към гърдите, а аз просто стърчах до нея. Не знам какво съм си мислел, не си спомням изобщо да съм си мислел нещо. Има такива моменти, не много често, когато умът се изпразва. Двамата бяха вече доста навътре, приличаха на бледи точици между бледото небе и още по-бледото море, след което една от точиците изчезна. След това нещата се развиха светкавично, искам да кажа, доколкото можехме да видим нещо. Един плисък, малко бели пръски, по-бели от водата наоколо, после нищо, равнодушният свят се затвори.

Чу се вик, Роуз се обърна и видя едър мъж със зачервено лице и ниско подстригана прошарена коса, който тичаше по дюните към нас, подскачаше високо по плъзгащите се пясъци с комична забързаност. Носеше жълта риза, панталони в цвят каки и двуцветни обувки; размахваше стик за голф. Обувките може и да съм си ги измислил. Сигурен съм обаче, че на дясната си ръка имаше ръкавицата, ръката, с която държеше стика; беше светлокафява, без пръсти и с дупчици отгоре; не знам защо толкова привлече вниманието ми. Той продължи да крещи, че някой трябва да извика бреговата охрана. Беше страшно разтревожен, вдигнал стика във въздуха като зулуски воин, който размахва боздуган. Зулуси, боздугани? Може би искам да кажа копия. Междувременно момчето, което носеше стиковете му, се беше качило на дигата — дребен, мършав пигмей без възраст, със закопчано догоре сако от туид и шапка от туид, стоеше и наблюдаваше случващото се под него с язвително изражение, небрежно облегнат на сака със стиковете, кръстосал глезени. Но ето че ненадейно се появи мускулест млад мъж с опънати по тялото сини плувки, неизвестно откъде, сякаш се материализира от въздуха, и без думичка да каже, се хвърли в морето и заплува с всичка сила и с обигран уверен замах на ръцете. Роуз крачеше назад-напред в края на водата, три стъпки в едната посока, стоп на място, кръгом, три стъпки в другата посока, стоп, кръгом, също като клетата полудяла Ариадна, изоставена на остров Наксос, като продължаваше да притиска към гърдите си плажната кърпа, книгата и плувната шапка. След известно време евентуалният спасител се върна, излезе от гладкото като тепсия море и тръгна към нас с типичната за уморен плувец залитаща походка, като тръскаше глава и пръхтеше. Няма смисъл, каза, свършено е. Роуз извика, нещо като ридание, и взе да клати главата си бързо в двете посоки, а играчът на голф я гледаше гневно. После те всички останаха зад мен, тъй като вече тичах, опитвах се да тичам по плажа в посока към Стейшън роуд и „Сийдърс“. Защо не хукнах напряко през градината на хотела, откъдето можех да изляза на пътя, а там тичането щеше да е по-лесно? Не исках да ми е лесно. Не исках да стигна там, закъдето бях тръгнал. Често в сънищата си се връщам на мястото, газя в пясъка, в който ходенето става все по-трудно, а самите ми крака сякаш са от тежък, масивен, ронлив материал. Какво чувствам ли? Най-силно, така си мисля, някакво благоговение, благоговение към себе си — човека, който познаваше две живи същества, които изведнъж и по изумителен начин станаха мъртви. Наистина ли вярвах, че са мъртви? Мислено си ги представях как са увиснали насред огромно ярко пространство, прави, хванати за ръце, с широко отворени очи, гледат сериозно пред себе си към безпределните дълбини на светлината.

Ето, най-накрая стигнах желязната зелена врата, колата беше паркирана върху чакъла, а външната врата на къщата, както винаги — стоеше широко отворена. В къщата беше тихо, нищо не помръдваше. Тръгнах да обикалям стаите, сякаш самият аз бях от въздух, носещ се ефирен дух, един Ариел — най-накрая освободен и объркан. Открих госпожа Грейс във всекидневната. Обърна се към мен и покри устата си с длан на фона на млечната следобедна светлина. Всичко е тихо, с изключение на сънливото жужене на лятото навън. После Карло Грейс влезе и каза „По дяволите, стори ми се, че…“ и също спря, така че останахме смълчани тримата, накрая.

Добре ли беше?

Нощ и всичко е толкова тихо, като че няма никой, дори мен ме няма. Не чувам морето, което в други нощи бучи и реве, като ту ръмжи отблизо, ту глъхне отдалеч. Не искам да съм така сам. Защо не дойдеш да ме посетиш, както правят духовете? Това е най-малкото, което мога да поискам от теб. Защо това мълчание ден след ден, нощ след безкрайна нощ? Като мъгла е това твое мълчание. Първо беше като неясно петно на хоризонта, в следващия миг бяхме вътре в него, полуслепи и спънати, хванати един за друг. Всичко започна в деня след посещението ни при господин Тод, когато излязохме от клиниката, отидохме до опустелия паркинг, всички онези коли строени една до друга, лъскави като делфини, безмълвни, нямаше я дори онази млада жена и нейните потракващи високи токчета. После къщата ни изпадна в шок и се забули в мълчание, а много скоро след това дойдоха и тихите коридори на всевъзможни болници, безшумните отделения, чакални и накрая последната от всички стаи. Изпрати ми духа си. Измъчвай ме, ако искаш. Раздрънкай окови, влачи погребалните си одежди по пода, вий като зловещ призрак — всичко, каквото искаш. Поне ще си имам дух.

Къде е бутилката ми. Имам нужда от големия си биберон. Моят утешител.

Госпожица Вавасур ме поглежда състрадателно. Сепвам се под погледа й. Тя знае въпросите, които искам да задам, въпросите, които горя от желание да й задам, откакто съм пристигнал, но не смея. Тази сутрин, когато ме видя как си ги подготвям наум, пак поклати глава, но някак любезно. „Не мога да ти помогна“ — каза ми и се усмихна. „Трябва да го знаеш“. Какво има предвид с това трябва? Аз знам толкова малко за всичко. Намираме се в салона, седнали сме на широкия перваз на еркерния прозорец, както често правим. Навън е ясно и студено, първият истински зимен ден. Всичко това е сегашно историческо. Госпожица Вавасур кърпи нещо, което подозрително прилича на чорап на Полковника. Прави го с помощта на дървено приспособление във формата на голяма гъба, върху която опъва петата и замрежва дупката. Почивам си, като я гледам как го прави — сякаш извън времето. Имам нужда от почивка. Главата ми е като натъпкана с мокър памук, а в устата си усещам киселия вкус на повръщано, от който не може да ме отърве и госпожица Вавасур, въпреки че ме налива с млечен чай и ми пробутва строени като войници тънки препечени филийки. На едното ми слепоочие има подутина, която пулсира. Седя пред госпожица В. смутен, възглупав и разкаян. Повече от всякога се чувствам като малолетен престъпник.

Но какъв ден беше вчера, каква нощ, о, небеса! И каква сутрин след това! Всичко започна с едно хубаво обещание. По ирония на съдбата, както се оказа впоследствие, именно дъщерята на Полковника се очакваше да пристигне на гости заедно със съпруга и децата си. Полковника се опитваше да запази самообладание, правеше се на безгрижен, дори на малко груб — „Очаква ни истинско нашествие, така да знаете!“, — но по време на закуската ръцете му трепереха от вълнение толкова силно, че чак масата се тресеше, а чашите за чай дрънчаха в чинийките си. Госпожица Вавасур настояваше, че дъщеря му и семейството й трябва да останат за обяд, че тя ще сготви една кокошка, дори попита какъв сладолед предпочитат децата. „О, не — отсече Полковника, — наистина няма нужда чак толкова!“. Но и с просто око се виждаше, че е превъзбуден, дори очите му се навлажниха за миг. Самият аз очаквах посещението с любопитство, защото най-накрая щях да зърна тази негова дъщеря и нейния мъжествен съпруг. Мисълта за нахлуващите деца малко ме плашеше, защото поначало децата ми вдъхват ужас и събуждат у мен дремещият Жил дьо Ре^[7].

Очаквахме ги по пладне, но звънецът за обяд се обади, обядът дойде и си отиде, а никаква кола не спря пред вратата и никакви радостни викове на Малките не се чуха. Полковника крачеше с едната ръка стиснала китката на другата зад гърба си, или пък се паркираше пред прозореца с издадена напред муцуна и току стрелваше едната си ръка напред, за да се дръпне маншета, задържаше я на нивото на очите и поглеждаше укорително часовника си. Двамата с госпожица Вавасур ходехме на пръсти около него, не смеехме дума да обелим. Ароматът на печено пиле в къщата приличаше на безсърдечна подигравка. Чак късно следобеда телефонът в салона иззвъня и всички се стреснахме. Полковника сведе ухо към слушалката, досущ като изгубил надежда отец в изповедалнята. Разговорът беше кратък. Опитвахме се да не слушаме какво отговаря той. После влезе в кухнята и се прокашля.

— Колата — каза, без да ни поглежда. — Счупила се. — Беше ясно, че са го излъгали или пък че сега нас лъжеше. Обърна се към госпожица Вавасур с тъжна усмивка.

— Язък за пилето — подхвърли.

Поканих го да дойде с мен да пийнем по нещо, но той ми отказа. Чувствал се малко уморен, така ми отвърна, пък изведнъж и главата го заболяла. Влезе в стаята си. Колко тежко изкачи стълбите и колко безшумно затвори вратата след себе си.

— О, божичко! — изпъшка госпожица Вавасур.

Отидох сам до кръчмата „На кея“ и се напих като свиня. Нямах такова намерение, но го направих. Беше една от онези тъжни есенни вечери, прошарена от ивиците на залязващото слънце, която сама по себе си бе като спомен за нещо, което в далечното, далечно минало е било ослепителният апогей на пладнето. Дъждът, който бе паднал по-рано през деня, беше оставил след себе си локви, които светлееха по-бледи и от небето, сякаш остатъците на деня умираха в тях. Беше ветровито и полите на балтона се увиваха около краката ми, сякаш моите Малки дечица, които молят Татко да не ходи в кръчмата. Но аз отидох. „На кея“ е мрачно заведение, над което властва огромен телевизор, досущ като Панорамиката на госпожица В., винаги включен, но с намален докрай звук. Собственикът е дебел, отпуснат, муден, пестелив на думи мъж. Има особено име, в момента не мога да си го спомня. Взех да се наливам с двойни брендита. Отделни моменти от вечерта изпъкват в паметта ми, едновременно ярки и забулени в мъгла като глобусите на улични лампи. Спомням си, че се държах предизвикателно или май бях предизвикан да участвам в нещо като спор с възрастен мъж на бара, след което с мен взе да се препира един далеч по-млад мъж, вероятно синът му или внукът му, когото блъснах, а той ме заплаши, че ще извика полицията. Когато се намеси собственикът — Барагри, така се казваше, — аз се опитах и него да блъсна, като се хвърлих с всичка сила към тезгяха с дивашки крясък. Сериозно, това изобщо не е в стила ми, не знам какво ми беше станало, искам да кажа какво друго, освен обичайното. Най-накрая ме озаптиха и аз сърдито се оттеглих на една маса в ъгъла, под безгласния телевизор, където останах да си мърморя недоволно и да въздишам. Тези пиянски въздишки, мехурчести и трепетни, как звучат само, досущ като разхълцани стенания. Последната светлина на вечерта, или поне онова, което можех да видя от нея през горната неоцветена една четвърт от витрината на кръчмата, беше гневна, с мораво-кафеникави оттенъци, които намирах за трогателни и тревожни — истинският цвят на зимата. Не че имам нещо против зимата, всъщност тя е моят любим сезон заедно с есента, но тази година това ноемврийско сияние ми приличаше на предвестие за нещо повече от зима и затова изпаднах в мъчителна меланхолия. Реших, че трябва да успокоя натежалото си от мъка сърце и поисках да ми донесат още бренди, но Барагри категорично отказа и постъпи много мъдро, което чак сега оценявам, но в отговор на това, съвсем побеснял и освирепял, аз отново го атакувах, или поне се опитах, но истината е, че така силно взех да залитам, че поех направо към „Сийдърс“ при моята собствена бутилка, която бях кръстил с гальовното Малкия капрал. По стълбите срещнах полковник Блъндън и двамата си поговорихме, не знам за какво точно.

Нощта беше вече паднала и вместо да остана в стаята си и да си легна, аз скрих бутилката под балтона си и отново излязох. От онова, което е последвало, имам само откъслечен, мъждукащ спомен. Спомням си как стоях срещу вятъра под разлюляната светлина на една улична лампа в очакване да ме осени някакво грандиозно и генерално прозрение, но не го дочаках, защото изгубих интерес към него. После си спомням как се бях озовал на плажа в тъмното, седях върху пясъка с изпружени напред крака, а бутилката бренди, вече почти празна, се полюшкваше в скута ми. Навътре в морето като че имаше светлини, много надалеч от брега, които подскачаха и се клатеха като светлините на риболовна флотилия, но по всяка вероятност са били плод на въображението ми, тъй като в тези води риболовни кораби не плават. Въпреки балтона ми беше студено, очевидно дебелият му плат не стигаше да предпази задните ми части от ледената влага на пясъка, в който бях тупнал. Но не влагата и студът ме накараха най-сетне да се изправя на крака, а решението да отида по-близо до въпросните светлини и да ги разуча; сигурно съм се канел да нагазя в морето и да ги стигна с плуване. Но на брега, точно в края на водата, залитнах, изгубих равновесие, паднах и ударих слепоочието си в един камък. Останах да лежа, не знам колко време, като ту изпадах в несвяст, ту идвах на себе си, но нито можех, нито имах желание да помръдна. Добре че беше часът на отлива. Нищо не ме болеше, дори не се чувствах разстроен. Всъщност струваше ми се съвсем естествено да си лежа там, проснат в тъмното под непокорното небе, загледан в леко фосфоресциращите вълни, докато прииждаха нетърпеливо само за да се отдръпнат отново като редица любопитни, но плахи мишлета, а Малкия капрал, очевидно и той пиян като мен, се търкаляше напред-назад върху дребните камъчета със стържещ звук; чувах вятъра над себе си как духа през огромните невидими хралупи и фунии на ефира.

Точно тогава изглежда съм заспал, или дори припаднал, защото не си спомням как ме е открил Полковника, макар че той твърдеше, че съм разговарял с него съвсем нормално и съм му позволил да ми помогне да се изправя и да ме върне обратно в „Сийдърс“. Трябва да е било точно така, искам да кажа, че сигурно съм бил в нещо като съзнание, защото иначе не би било по силите му, и това е абсолютно сигурно, да ме изправи на крака без чужда помощ, още по-малко да ме домъкне от плажа до вратата на спалнята ми било на гръб, било да речем, като ме влачи за краката след себе си. Но как е разбрал къде да ме намери? Изглежда по време на нашия разговор на стълбата, въпреки че разговор не е точната дума, тъй като според него само аз съм говорил през цялото време, съм успял да му обясня надълго и нашироко добре известния факт, добре известен и факт според мен, че удавянето е най-безболезнената смърт, и когато станало вече много късно, а той не ме чул да се връщам, уплашил се, че в моето алкохолно опиянение може да се опитам да свърша със себе си, затова решил, че трябва да излезе и да ме потърси. Наложило се дълго да броди по плажа и тъкмо се канел да вдигне ръце и да се връща обратно, когато някакъв лъч от луната или от най-ярката звезда осветил полегналото ми туловище върху каменистата крайбрежна ивица. Когато след дълги криволици, заобикалки и обстойни обяснения от моя страна по редица теми най-накрая сме пристигнали в „Сийдърс“, той ме качил по стълбите и ме оставил в стаята. Всичко това ми беше докладвано по-късно, защото от цялата тази колеблива анабиоза, както вече казах, не си спомнях нищо. После ме беше чул, все още в стаята ми, да повръщам шумно — не върху килима, казвам го с облекчение, а през прозореца в задния двор, след което съм се строполил тежко на земята, затова решил, че трябва пак да отскочи до стаята ми, където ме открил — за втори път през тази нощ — паднал, в насипно състояние, както казват, до леглото, в безсъзнание и според неговата преценка нуждаещ се от спешна медицинска помощ.

Събудих се доста рано на следващата все още тъмна сутрин, а пред очите ми странна и тревожна гледка, която в първия миг взех за халюцинация. Полковника стоеше чист и спретнат в обичайния си туид — изобщо не си беше лягал — и крачеше намръщен; там беше и госпожица Вавасур, нещо далеч по-невероятно, която, както щеше да се окаже, бе чула, или по-скоро почувствала чрез самите кокали на старата къща моето гръмовно строполясване на пода след пристъпа на повръщане през прозореца. Беше облечена с японския си пеньоар, косата й бе събрана под мрежа, подобна на онези, които не бях виждал от дете. Седеше на един стол на известно разстояние от мен, до стената, с преметнати встрани крака, в същата поза като майката на Уислър^[8], със сключени в скута си ръце, обронила глава, така че очните й ябълки приличаха на две ями от черен мрак. Една лампа, която отначало взех за свещ, гореше на масата пред нея и глобусът й хвърляше мъждива светлина, така че сценката общо взето — слабо осветен кръг, в който има седнала жена и крачещ наоколо мъж — можеше да се оприличи на нощен етюд от Жерико или Латур. Объркан и съвършено неспособен да разбера какво става, нито защо тези двамата са се озовали до мен, аз отново съм заспал или може би припаднал.

При следващото ми събуждане завесите бяха вече разтворени и навън беше ден. Стаята имаше смирен и малко сконфузен вид, така ми се стори, и всичко изглеждаше бледо и безлико, като негримирано женско лице сутрин рано. Навън изцяло бялото небе се беше проснало сърдито и неподвижно, сякаш на не повече от метър-два над покривите. Макар и смътно, събитията от през нощта взеха засрамено да се точат пред размътеното ми съзнание. Чаршафите под мен бяха измачкани и усукани като след дива оргия, освен това се усещаше силна миризма на повръщано. Вдигнах ръка и болка прониза главата ми, когато пръстите ми напипаха мека подутина върху слепоочието, където се бях ударил в камъка. Чак тогава, сепнат и при едно рязко движение, от което леглото изскърца, забелязах младия мъж, седнал на стола ми, приведен напред с ръце, положени върху писалището ми, който четеше отворена пред него книга. Носеше очила с метални рамки, имаше високо олисяло чело и рядка коса с трудно определим цвят. Дрехите му бяха също толкова лишени от индивидуалност, въпреки че зърнах нещо като износено кадифе. Като чу, че съм се размърдал, бавно вдигна очи от страницата, обърна глава и ме погледна съвършено спокойно, дори се усмихна, макар и пресилено, и ме попита как се чувствам. Слисан — да, това е точната дума — аз се помъчих да се изправя в леглото, което се разклати под мен, като че дюшекът бе пълен с плътна леплива течност, и тогава го изгледах с нещо, което се надявах да прилича на властно-въпросителен взор. Въпреки това той продължи да ме съзерцава съвсем спокойно и невъзмутимо. Докторът, започна — каза го, сякаш в света съществува само един-единствен Доктор — минал по-рано да ме прегледа, докато съм бил аут — аут, така се изрази, и за момент се размислих трескаво дали пък не съм излизал навън до плажа, без да разбера — и установил, че изглежда страдам от акутно неразположение вследствие на силно, но временно алкохолно отравяне. Изглежда? Изглежда?

— Клеър ни докара с колата — каза той. — Сега спи.

Джеръм! Любовникът без брадичка! Сега вече го познах. Как беше успял отново да спечели благоразположението на дъщеря ми? Нима е единственият, към когото е можела да се обърне посред нощ, когато Полковника или госпожица Вавасур, който и да е от двамата, се е обадил да й съобщи за последната каша, в която баща й се е забъркал? Ако е така, помислих си, тогава вината е моя, въпреки че не виждам защо. Как само се проклинах, проснат върху венецианското канапе, алкохолизиран, замаян, напълно безпомощен и лишен от сила да скоча, да сграбча нахалника за врата и да го изхвърля навън за втори път. Но лошото тепърва предстоеше. Когато излезе, за да види дали Клеър не се е събудила вече, и когато тя се върна заедно с него с изопната физиономия, зачервени очи и с шлифер върху комбинезона си, без никакви заобикалки ми изтърси — като човек, който стреля бързо, за да има време да предотврати очакваното нападение, — че двамата са се сгодили. За миг се почувствах толкова объркан, че изобщо не разбрах какво ми казва — реших, че ми говори за някакво сгодно предложение, но от кого, за какво? — миг, който, както се оказа, беше предостатъчен, за да капитулирам. Не успях да повдигна въпроса навреме и всеки следващ миг, който отминаваше, затвърдяваше нейната победа над мен. Ето така, в един миг, тези битки се губят и печелят. Четете Местър по въпроса за войната.

Но тя не спря дотук, напротив, разгорещена от първоначалния си триумф и като се възползва от предимството, предоставено й от моята временна немощ, продължи директно напред с ръка, красноречиво поставена на хълбока й, че трябвало веднага да си стегна багажа и да се махнем от „Сийдърс“ на секундата, след което да ме заведе у дома — у дома, тя го казва! — където щяла да се грижи за мен, а въпросните грижи естествено включват, даде ми да разбера — въздържание от всякакви алкохолни стимуланти или сънотворни, докато Докторът, пак вездесъщият Доктор, не каже, че вече съм в състояние да водя друг, такъв или онакъв живот — така предполагам. Какво да правя? Как да се противопоставя? Тя ми вика, че било крайно време да се върна сериозно към работата си.

— В момента довършва — осведоми тя годеника си, не без синовна гордост — голяма книга върху Бонар. — Сърце не ми даде да й кажа, че моята голяма Книга върху Бонар — звучи като нещо, което можеш да замеряш с кокосови орехи — не е стигнала по-далеч от половин предполагаема първа глава и бележник, пълен с неоригинални, полусурови бъдещи резюмета. Добре де, няма значение. Има и други неща, които умея да върша. Мога да отида в Париж и да рисувам. Или пък да се оттегля в манастир и да прекарвам дните си в тихо съзерцание на безкрая, или там да се заема да напиша един голям трактат, нещо като Вулгата на мъртвите; представям си как стоя в килията с дълга брада, с паче перо, шапка и един кротък лъв в нозете, докато през прозореца в далечината се виждат миниатюрни селяни, които косят трева, а над главата ми кръжи сияен гълъб. О, да, животът гъмжи от възможности.

Предполагам, че няма да ми разрешат и къщата да продам.

Госпожица Вавасур твърди, че ще й липсвам, но смята, че постъпвам правилно. Това, че напускам „Сийдърс“, не е мое решение, казвам й, правя го по принуда. Тя ми се усмихва.

— О, Макс — казва, — не мисля, че си човек, който може да бъде принуден.

Замислям се, не заради преклонението пред моята воля, а поради факта, който регистрирам с лек шок, че за пръв път се бе обърнала към мен на малко име. Въпреки това не мисля, че това ми дава право да я наричам Роуз. Известно формално разстояние е нужно за поддържането на добри и любезни отношения, които са били изграждани, и то на два пъти между нас през изминалите седмици. При този намек за интимност обаче старите незададени въпроси отново нахлуха у мен. Бих искал да я попитам дали се обвинява за смъртта на Хлое — тук трябва да кажа, че според мен, без да разполагам с каквито и да било доказателства, Хлое се е удавила първа, а Майлс след нея, докато се е опитвал да я спаси — и дали е сигурна, че съвместното им удавяне е било изцяло нещастен случай или нещо друго. Тя вероятно щеше да ми отговори, ако наистина я бях попитал. Не е от мълчаливите. С удоволствие разказваше какво ли не за двамата Грейс, Карло и Кони — „Животът им беше съсипан, разбира се“ — и как те също починали, много скоро след близнаците. Карло си отишъл пръв от аневризма, после Кони — в автомобилна катастрофа. Попитах каква катастрофа, а тя ме погледна многозначително. „Кони не беше жена, която ще се самоубие“ — така ми отговори и леко изкриви устни.

След случката и двамата били мили с нея, така ми каза, никога не я упрекнали, нито намек от обвинение, че е пренебрегнала задълженията си. Настанили я в „Сийдърс“, защото познавали хората на Бън, убедили ги да я наемат да се грижи за къщата.

— И ето ме тук до ден-днешен — каза с мрачна пестелива усмивка, — през всичките тези дълги години.

Полковника крачи на горния етаж, вдига дискретни, но ясно различими шумове; доволен е, че си тръгвам, знам го. Благодарих му за помощта през изминалата нощ.

— Май спаси живота ми — казах и изведнъж си помислих, че вероятно това е самата истина. Последва мусене и прокашляне, после — Ха-ха, сър, само изпълних проклетия си дълг! — ръката му се стрелна и ме стисна за рамото. Дори извади един прощален подарък, автоматична писалка, марка „Лебед“, стара колкото него, така си мисля, все още в оригиналната си кутийка, в гнездо от пожълтяла опаковъчна хартия. Сега извайвам тези думи с нея, пише много красиво — леко и бързо, само от време на време пуска по някое петънце. Откъде ли се беше сдобил с нея, почудих се. Не знаех как да му благодаря.

— Няма какво да ми благодариш — каза той. — Никога не ми се е налагало да я използвам, ти трябва да я вземеш, защото нали пишеш и така нататък. — Млъкна и потри белите си сухи старчески длани. Направи ми впечатление, че макар и да не беше краят на седмицата, си бе облякъл жълтата жилетка. Сега вече никога няма да науча дали наистина беше военен или самозванец. Това е още един от въпросите, които не събрах кураж да задам на госпожица Вавасур.

— Именно тя ми липсва най-много — продължи тя. — Кони… искам да кажа госпожа Грейс. — Сигурно съм я зяпнал с недоумение, защото тя пак ме погледна състрадателно. — А не той, това е сигурно — продължи. — Не си си помислил нещо, нали? — Сетих се как стоеше под мен през онзи ден, когато бях на дървото, как хълцаше, а главата й стърчеше върху раменете като на тепсия поради скъсената перспектива, как стискаше смачканата си на топка носна кърпа. — О, не — повтори, — никога не ми е било мъчно за него. — И тогава пак се сетих за деня на пикника и как седеше зад мен на тревата и гледаше накъдето и аз надзъртах жадно, и видях каквото не биваше да виждам.

Анна умря преди зазоряване. Истината е, че не бях до нея, когато се случи. Бях излязъл навън и стоях върху стъпалата на клиниката да вдишвам дълбоко от черния, лъскав въздух на сутринта. И само след миг, така спокоен и унил, си спомних друг един момент, много отдавна, в морето през онова лято в Малко Бали. Бях влязъл да поплувам сам, не знам защо, нито къде може да са били Хлое и Майлс; по всяка вероятност в колата с родителите си, трябва да е било едно от последните им пътувания заедно, може би дори най-последното. Небето беше забулено с прозирна мараня, не лъхваше ветрец, повърхността на морето не помръдваше, само в края малките вълнички се разбиваха в бездушен строй, отново и отново, като подгъв, който сънлива шивачка прегъва наново и наново. На плажа имаше малко хора и те бяха далеч от мен, и тогава нещо в плътния неподвижен въздух преиначи гласовете им и те зазвучаха, като че идват от още по-далеч. Стоях до кръста във водата, която беше съвършено прозрачна, така че под себе си виждах съвсем ясно набраздения пясък на дъното, малките раковини, отчупените щипци на рак, както и собствените си крака, бледи и чужди, като експонати под стъкло. И докато стоях така, изведнъж, не, не изведнъж, а по-скоро като прииждащ прилив, цялото море се надигна — не беше една вълна, а бавно търкаляща се подутина, дошла като че от дълбините, сякаш нещо огромно там долу се беше размърдало и за миг бях подхванат и понесен към брега, после пак стъпих на краката си както преди, сякаш нищо не се беше случило. И наистина нищо не се беше случило, едно съдбовно нищо — за пореден път големият свят бе свил рамене с пълно безразличие.

Една сестра дотича да ме вземе, обърнах се и я последвах, влязох обратно в сградата, сякаш нагазих в морето.

Бележки

[1] Име на едно от графствата в Ълстър, което се намира в южната част на Северна Ирландия. — Б.пр. ↑

[2] На английски думата означава „непознат“ — Б.пр. ↑

[3] Епонимен, защото „кок“ на английски се произнася „бън“, както с името на гостенката. — Б.пр. ↑

[4] Пръв между равни (лат.) — Б.пр. ↑

[5] Познай себе си (лат.) — Б.пр. ↑

[6] Дучо ди Буонинсеня (ок. 1255–1319) — италиански живописец, основоположник на Сиенската школа. — Б.пр. ↑

[7] Жил дьо Ре (1404–40) — един от най-силните барони на Бретан и голям френски феодален владетел. Участва в Стогодишната война срещу англичаните, където проявява изключителна храброст. Шарл VII го провъзгласява за маршал на Франция, преди да е навършил двайсет и пет години. Става най-верният рицар на Орлеанската дева, но след смъртта й на кладата в Руан неговата бляскава кариера приключва и той се отдава на разгул и всевъзможни перверзии, най-вече гавра и изнасилване на малки момчета, които след това собственоръчно убивал. Твърди се, че броят на жертвите му варира между 100 и 200, макар че някои източници посочват много по-големи числа. Смята се за един от първите масови убийци. В едноименната приказка на Шарл Перо носи прозвището Синята брада. — Б.пр. ↑

[8] Джеймс Абът Уислър (1834–1903) — американски художник и график, работил главно в Англия. Една от най-известните му картини е „Портрет на майката на художника“ (1871). — Б.пр. ↑

Край

Джон Банвил Морето (5)

Метаданни

Данни

Морето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Джон Банвил
Морето (5)