Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sea, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иглика Василева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis(2018)
Издание:
Автор: Джон Банвил
Заглавие: Морето
Преводач: Иглика Василева
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: „Дедракс“ ООД
Редактор: Миглена Николчина
Художник: Красимир Терзиев
Коректор: Пенка Трифонова
ISBN: 978-954-9757-15-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4231
История
- —Добавяне
Беше вечер също като тази неделна вечер, когато пристигнах, за да се настаня, след като най-накрая Анна си беше отишла. Макар че беше есен, а не лято, старото злато на слънчевата светлина и мастилените сенки, издължени и тънки като повалени кипариси, си бяха същите, витаеше и същото усещане, че всичко е прогизнало и обкичено със скъпоценни дъждовни камъчета, а морето блестеше със същото ултрамариново сияние. Чувствах се необяснимо лек; сякаш вечерта, въпреки потопа на измамния си патос, беше успяла, макар и временно, да поеме част от моето тежко бреме. Нашата къща, или моята къща, каквато се предполага, че е засега, все още не беше продадена, все още сърце не ми даваше да я обявя за продан, но не бих могъл да остана в нея и един миг. След смъртта на Анна тя опустя и се превърна в огромна кънтяща камера. Имаше и нещо враждебно във въздуха, сърдитото ръмжене на престарял пес, неспособен да проумее къде е изчезнала любимата му господарка, и същевременно недоволен от присъствието на омразния си господар. Анна ни беше забранила да говорим за болестта й. Хората подозираха, че има нещо, но това стана чак в последния стадий на болестта, а онова, което „имаше“, за нея беше всичко. Дори Клеър беше държана в неведение, докато сама се досети, че майка й умира. Но сега всичко свърши и нещо ново започна за мен, което се свеждаше до деликатното положение на останалия жив.
Госпожица Вавасур беше свенливо развълнувана от моето пристигане, две малки петънца като кръгчета от розова крепирана хартия аленееха на високите й, леко сбръчкани скули и тя току стискаше ръце пред гърдите си и цупеше устни, за да спре усмивката си. Когато отвори вратата, полковник Блъндън беше там, подскачаше в антрето, като се подаваше ту над едното й рамо, ту над другото; веднага ми стана ясно, че появата ми не му се нрави. Разбирам го; в края на краищата той беше петелът в къщата, преди да дойда и да го изместя. Забил холеричен взор в брадичката ми, която беше на нивото на очите му, защото е нисък на ръст, въпреки изпънатия си войнишки гръб той стисна здраво ръката ми, прокашля се, целият шашма, блъф и мнима мъжественост; често-често изръмжаваше по някой и друг коментар за времето, но като че преиграваше ролята си на стара кримка, поне така ми се струваше. У него имаше нещо не съвсем както трябва, нещо прекалено бляскаво, прекалено добре заучено и предсказуемо. Тези вечно излъскани до блясък алпинки, сакото от туид с кожени кръпки на лактите и маншетите, патешко жълтата жилетка, с която се издокарваше през уикенда, всичко това ми се струваше твърде добро, за да е вярно и истинско. Притежаваше загладената безупречност на актьор, който е играл една и съща роля прекалено дълго. Дори се чудя дали наистина е бил военен. Много умело криеше белфасткия си акцент, но нещо от него успяваше да се измъкне навън като впримчен вятър. Както и да е, но защо да го крие, защо да се бои, в какво бихме могли да го заподозрем? Госпожица Вавасур ми довери, че на няколко пъти го зървала да влиза в църквата за ранната неделна служба. Белфастки католик и полковник? Странно; много странно.
В еркерната ниша на прозореца в салона, бившата гостна, малката масичка беше сложена за чай. Стаята беше такава, каквато си я спомнях, или поне изглеждаше такава, защото спомените много държат да съответстват напълно и безпогрешно на отново посетените места и неща от миналото. Масата, дали не беше същата, до която госпожа Грейс седеше и подреждаше цветя през онзи ден, деня на кучето с топката? Беше изискано подредена с голям сребърен чайник и цедка, която вървеше в комплект с него, най-добрия порцеланов сервиз, старовремска каничка за сметана, щипци за бучките захар, салфетки. Госпожица Вавасур беше в японския си стил, с вдигната на кок коса, промушена с две кръстосани игли, което ми напомни, съвсем неоснователно, разбира се, за онези еротични японски гравюри от осемнайсети век, в които заоблени матрони с порцеланови лица невъзмутимо търпят грубото ухажване на господа с изкривени в гримаса лица, огромни членове и — винаги ми е правило впечатление — удивително гъвкави, извити пръсти на краката.
Разговорът не потръгна. Госпожица Вавасур продължаваше да бъде притеснена, а стомахът на Полковника се бунтуваше. Късната слънчева светлина пронизваше един от храстите навън в избуялата градина и заслепяваше очите ни, от което на човек му се струваше, че приборите по масата се клатят и местят. Чувствах се огромен, непохватен и скован като дете-дебил с престъпни наклонности, изпратено от отчаяните си родители в провинцията, за да го гледат възрастни роднини. Не беше ли това ужасна грешка? Дали да не измънкам някакво извинение, да се махна, да отседна в хотел за през нощта или дори да се върна в къщата и да опитам да се справя с нейната пустота и отекващи пространства? След това си казах, че съм дошъл тук именно заради това, за да бъде грешка, за да бъде ужасно, за да бъде всичко нелепо, за да бъда и аз, по думите на Анна, неуместен. „Ти си луд — беше ми казала Клеър, — там ще пукнеш от скука.“. На нея й е лесно, отвърнах, беше си наела уютен нов апартамент — без да си губи времето — не го добавих. „Тогава ела да живееш при мен — каза ми тя, — има достатъчно място за двама.“. Да живея с нея! Място за двама! Но само й благодарих и отказах с мотива, че предпочитам да съм сам. Едва издържам начина, по който ме гледа напоследък — самата нежност и синовна загриженост, склонила глава на една страна, точно както правеше Анна, едната вежда вдигната, а челото — умислено и сбръчкано. Не се нуждая от внимание. Предпочитам гняв, ругатни, агресия. Приличам на човек с мъчителен зъбобол, който въпреки болката изпитва отмъстително удоволствие от това, да пъха върха на езика си в пулсиращата кухина. Представям си юмрук, който изниква ненадейно и се забива право в лицето ми, почти усещам удара, чувам изчукването на счупения нос, дори мисълта за такова нещо ми доставя зрънце тъжно удовлетворение. След погребението, когато хората пристигнаха у дома — тогава стана ужасно, почти непоносимо — стиснах една чаша за вино толкова силно, че тя се счупи в ръката ми. Така удовлетворен, се загледах в собствената си кръв, докато капеше, сякаш беше кръвта на враг, на когото в яростта си съм нанесъл жестока рана.
— Значи си в бизнеса с картини — обади си Полковника предпазливо. — Бая хляб има в него, нали?
Имаше предвид бая пари. Госпожица Вавасур с нацупените си устни, се смръщи свирепо насреща му и поклати неодобрително глава.
— Той само пише за картини — поясни му шепнешком, като поглъщаше думите си, докато ги изговаряше, сякаш по този начин искаше да ми спести възможността да ги чуя.
Полковника бързо премести поглед от мен към нея и обратно, после кимна тъпо. Знае си, че може да не е разбрал нещо както трябва, привикнал е с това. Държи чашата си за чай с щръкнало нагоре кутре. Кутрето на другата му ръка стои свито и винаги прилепнало за дланта, това беше някакъв синдром, честно срещан, името му ми убягва в момента; изглежда сякаш го боли, но той казва, че не. Странно, но с тази ръка винаги прави плавни, широки жестове, като диригент, който дава знак на дървените духови инструменти или пък разпалено подтиква хора към фортисимо. Има и слаб тремор, чашата му с чай на няколко пъти се удари в предните му зъби, които сигурно са изкуствени, иначе как ще са толкова равни и бели. Кожата на това обветрено лице и горната част на ръцете е сбръчкана, загоряла и лъскава като лъскавата кафява хартия, която се използва за опаковане на неопаковаеми неща.
— Разбирам — казва, без нищо да разбира.
Един ден през 1893 Пиер Бонар зърнал момиче, което слизало от трамвай в Париж, и привлечен от крехкото й телце и бледа красота, я проследил до мястото, където работела, pompes funebres[1], където прекарвала дните си да зашива перлени мъниста в погребалните венци. Така още в самото начало смъртта оплела живота им с траурна лента. Той побързал да се запознае с нея — предполагам, че през времето на Belle Epoque тези неща са се извършвали с лекота и апломб — и скоро след това тя напуснала работата си, както и всичко останало в своя живот, за да заживее с него. Съобщила му, че се казва Март дьо Мелиньи и че е на шестнайсет години. Всъщност, въпреки че това щял да го разбере чак след трийсет години, когато най-накрая решил да се ожени за нея, истинското й име било Мария Бурсен, а когато се срещнали за пръв път тя не била на шестнайсет, а, също като самия Бонар на двайсет и няколко години. И двамата щели да останат заедно в добро и лошо, или по-скоро в лошо и по-лошо, докато смъртта й ги раздели след почти петдесет години. В спомените си за художника Таде Натансон, един от първите покровители на Бонар, описва миниатюрната като елф Март с бързи, импресионистични щрихи, наблягайки на безумния й, приличен на птица външен вид и придвижването й на пръсти. Била потайна, ревнива, със свирепо собственическо чувство, страдала от мания за преследване и освен това била голям и докрай отдаден на чувствата си хопохондрик. През 1927 Бонар купил къщата Льо Боске в малкия незабележителен град Льо Кане на Лазурния бряг, където живеел с Март, свързан с нея в едно мъчително, докрай изтормозено уединение до смъртта й петнайсет години по-късно. Във въпросната къща тя добила навика да прекарва дълги часове във ваната и именно там Бонар не спирал да я рисува, продължавайки сериите дори и след смъртта й. Baignoires[2] са триумфът и кулминацията на цялото му творчество. В „Гола в банята с куче“, започната през 1941, една година преди смъртта на Март и завършена чак през 1946, тя лежи във ваната — розова, бледоморава и златиста, богиня на носещия се по водата свят, размита, без възраст, ни мъртва, ни жива, до нея върху плочките се вижда малкото й кафяво кученце, дакел, ако се не лъжа, свито на кълбо, гледа бдително от постелята си или каквото там представлява квадратът от сипкава светлина, която се спуска откъм невидим прозорец. Тясната стая, която представлява нейното убежище, вибрира край нея, цветовете пулсират. Ходилата й, лявото е с изпънати пръсти в края на невъзможно дългия й крак, като че са избутали ваната от обичайната й форма, при което тя изглежда издута в левия край, а под ваната от същата страна, в същата точка на акцент, подът също се е разтеглил, разкривил и сякаш всеки момент ще се излее в ъгъла, не като под, а като подвижна локва цветна вода. Тук всичко се движи, движи се в покоя на воднистата тишина. Човек чува звука на капка, плисък, пърхаща въздишка. Червеното ръждиво петно във водата до дясното рамо на къпещата се може да е ръжда, или дори засъхнала кръв. Дясната й ръка почива върху бедрото, застинала в акта на отпускане, и аз си мисля за ръцете на Анна върху масата през онзи първи ден, когато се върнахме от посещението при господин Тод, безпомощните й ръце, обърнати с дланите нагоре, сякаш молят за нещо от някого срещу нея, който не е там.
Когато се разболя, Анна също започна да си взима дълги вани през следобедите. Казваше, че я успокоявали. В продължение на цялата есен и зима от този дванайсетмесечен период на бавното й умиране ние се бяхме изолирали в нашата къща край морето, също като Бонар и неговата Март в Льо Боске. Времето беше меко, едва ли можеше да се нарече време, привидно нескончаемото лято неусетно отстъпваше пред края на годината, забулено в мъглив покой, който можеше да бъде всеки сезон. Анна се боеше от настъпването на пролетта, от цялото това оживление и шум, свързани с нея, така ми каза, както и с целия този живот. Дълбока мечтателна тишина се трупаше около нас, мека и гъста като тиня. Анна беше толкова тиха там в банята в нишата на първия етаж, че често се паникьосвах. Представях си как безшумно се потапя под водата в онази огромна вана с лъвски лапи за крака, докато лицето й изчезне под повърхността, как за последен път поема дълга водниста глътка въздух. Промъквах се надолу по стълбите, притихвах точно зад чупката на стената, без да шукна, като вцепенен, сякаш аз бях под водата, отчаяно заслушан през вратата за признак на живот. Разбира се, с някоя долна и предателска камера на сърцето си исках да го направи, исках всичко да свърши — за мен, както и за нея. Тогава дочувах тихата въздишка на водата, докато тя се размърдва, ласкав плисък, докато се пресяга да вземе сапуна или кърпата, и тогава се обръщах и тръгвах обратно към моята стая, затварях вратата след себе си, сядах до писалището и се заглеждах в светлеещата сивота на вечерта, като се опитвах да не мисля за нищо.
„Погледни се, клети Макс — каза ми тя един ден, — как само трябва да си мериш думите и непрекъснато да любезничиш.“. — Тогава беше вече постъпила в частна клиника, в една стая в дъното на старото крило с ъглов прозорец, който гледаше към част от симпатична и напълно запусната ливада, както и към група, според мен неспокойно пулсиращи дървета — високи и черно-зеленикави. Пролетта, от която толкова се страхуваше, беше дошла и си заминала, но тя беше твърде зле, за да забележи нейното оживление, а сега бе станало влажно и горещо, типично лепкаво лято — последното в живота й. „Какво искаш да кажеш? — попитах я, — с това да любезнича?“. — По това време говореше толкова много странни неща, сякаш вече се намираше някъде другаде, отвъд мен, където дори думите имаха други значения. Поклащаше глава върху възглавницата и ми се усмихваше. Лицето й, останало само кожа и кости, беше придобило страшна красота. „Вече не ти е разрешено да ме мразиш, дори мъничко — каза ми тя, — както правеше преди.“. — Заглеждаше се за известно време в дърветата, след това отново обръщаше лицето си към мен, усмихваше се и потупваше ръката ми. „Недей да се правиш на толкова нещастен — каза ми тогава. — Аз също те мразих мъничко. В края на краищата живи хора сме, нали?“. — Точно тогава миналото време беше единственото, което използваше.
— Сега искаш ли да те заведа да видиш стаята си? — попита ме госпожица Вавасур. Последните шипове на слънчевите лъчи пробиваха еркерния прозорец пред нас и се посипваха като парченца стъкло в горяща сграда. Полковника сърдито изчеткваше с ръка предницата на жълтата си жилетка, където беше разлял малко чай. Изглеждаше смутен. Вероятно ми е казал нещо, но аз не го слушах. Госпожица Вавасур ме поведе към антрето. Този момент ме притесняваше, моментът, в който трябва да приема къщата, да я облека, така да се каже, като нещо, което съм носил в друг живот, преди грехопадението — модна навремето си шапка, да речем, или пък овехтял чифт обувки, или измъкнат от нафталина сватбен костюм, който вече не ми става в кръста, който ми е тесен в раменете, но всичките му джобове са издути от спомени. Изобщо не можах да позная антрето. Оказа се късо, тясно и зле осветено, а стените бяха разделени хоризонтално от декориран приплъзващ се панел, чиято долна половина беше облепена с боядисан отгоре анаглипт, който изглеждаше поне на сто години, или дори повече. Не си спомнях тук да е имало коридор. Според мен от външната врата се влизаше направо в — ами, не съм много сигурен точно в какво. Кухнята ли? Докато крачех подир госпожица Вавасур с пътническата си чанта в ръка, като убиец с безупречни обноски в някой черно-бял трилър, открих, че представата ми за къщата, такава каквато я носех в главата си, колкото и да се мъчех да я пригодя към сегашния оригинал, непрекъснато изникваше, въпреки упоритата ми съпротива. Всичко беше някак в друг мащаб, всички ъгли — сякаш нецентрирани. Стълбата беше по-стръмна, стълбищната площадка — по-сбутана, прозорецът на тоалетната не гледаше към пътя, както си мислех, че би трябвало, а към полето отзад. Изпитах нещо като паника, когато реалната, тъпа и самодоволна действителност, взе в свои ръце нещата, които смятах, че помня, и ги раздруса, за да си дойдат на мястото. Нещо безценно се размиваше и изтичаше между пръстите ми. И все пак колко лесно, в края на краищата, го пуснах. Миналото, искам да кажа истинското минало, има по-малко значение, отколкото се преструваме, че има. Когато госпожица Вавасур ме остави в онова, което отсега нататък щеше да бъде моята стая, метнах палтото си върху един стол, приседнах в края на леглото, дълбоко вдишах душния отдавна невдишван въздух и почувствах, че от много отдавна, всъщност от години, пътувам и че най-накрая съм пристигнал на мястото, към което, без да знам, съм се стремил през цялото това време и където трябваше да остана, тъй като засега това беше единственото възможно място, единственото възможно убежище за мен.
Моята приятелка червеношийката се появи в градината преди миг и изведнъж се сетих за какво ми бяха напомнили луничките на Аврил през онзи ден на нашата среща в двора на Дуигнан. Птицата обикновено се застоява на третото най-високо клонче на бодливата зеленика и оглежда релефа на местността с жестоки, блеснали като мъниста очи. Известно е, че червеношийките са безстрашни, а тази специално изобщо не трепна, когато Тидълс излезе от съседната врата и взе да я дебне, като пълзеше по корем във високата трева, дори издаде някакво сардонично писукане и взе да се перчи предизвикателно като изду кървавооранжевите си гърди, сякаш нарочно да го подразни, като му покаже каква сочна и вкусна мръвка би станало от нея, ако котките можеха да летят. Като видях птичето да каца там, веднага си спомних с болка, която имаше абсолютно същия размер и неповторимост, както и самата птица, за гнездото в прещипа, което беше ограбено. Като момче много си падах по птиците. Не бях от онези, дето ги наблюдават, никога не съм бил от наблюдателните, не проявявах никакъв интерес да ги откривам, проследявам и класифицирам, всичко това не беше по силите ми и освен това много скоро би ме отегчило; не, всъщност не бях в състояние да различа един вид от друг, имах малко познания и още по-малко ме интересуваха техните навици и произход. Но умеех да откривам гнездата им, това беше моята специалност. Беше въпрос на търпение, бдителност и орлов поглед, както и на нещо друго — способността да се вживееш в малките същества, които проследяваш по пътя към леговищата им. Един учен, чието име ми убягва в момента, опровергавайки нещо си, беше заявил — и то като неопровержим факт, — че не е възможно човешко същество да си представи напълно какво е да си прилеп. Приемам го по принцип, но вярвам, че бих могъл да му дам много добро описание на такова събратство между видовете от времето, когато бях млад и отчасти все още животинче.
Не бях жесток, не бих убил птица, нито бих откраднал яйцата й, не, в никакъв случай. Онова, което ме подтикваше, беше любопитството, най-обикновена страст да разбера нещо от тайните на един друг, чужд на мен живот.
Онова, което винаги ми е правило впечатление, беше контрастът между гнездо и яйце, искам да кажа тази случайност на първото, независимо колко сръчно или дори колко красиво е построено, и абсолютната завършеност на второто, неговата първична пълнота и цялост. Преди да стане начало, яйцето представлява абсолютния край. То е самата дефиниция за самодостатъчност. Най-мразех да видя счупено яйце — тази малка трагедия. В случая, за който си мисля, вероятно съм издал пътя към гнездото на някого по невнимание. Намираше се сред група храсти от прещип върху един синор насред полето, което значи, че много лесно биха могли да ме проследят как отивам до него — нещо, което вършех със седмици, така че женската беше вече свикнала с мен. Каква птица беше — дрозд ли, кос ли? Във всеки случай някаква по-големичка. И ето че един ден пристигам и яйцата ги няма. Две са били взети, а третото лежеше счупено на земята под храста. Всичко останало от него представляваше едно размазано петно от жълтък и белтък, както и няколко парченца от черупката, всяко осеяно с малки тъмнокафяви петънца. Не бива да придавам кой знае какво значение на случката, сигурен съм, че бях толкова безсърдечен, колкото и всяко друго момче, но и до ден-днешен виждам прещипа, подушвам маслената миризма на цветовете му, все още си спомням точния оттенък на онези кафяви петънца, които толкова приличаха на луничките върху бледите страни и в основата на носа на Аврил. Вече половин век нося спомена за този миг в себе си, сякаш емблема на нещо окончателно, безценно и безвъзвратно.
Анна, която се е надвесила от едната страна на болничното легло и повръща на пода, пламналото й чело, отпуснато в дланта ми — заоблено и крехко като яйце на щраус.
Намирам се в кафенето на Странд заедно с Хлое след киното и онази паметна целувка. Седнали сме на една пластмасова маса и пием любимото си питие — висока чаша газиран портокалов сок с една топка ванилов сладолед отгоре. Удивителна е яснотата, с която си спомням, когато се концентрирам, как двамата седим там. Наистина човек може да изживее живота си отново, ако е в състояние да направи достатъчно голямо усилие, за да си спомни. Нашата маса беше близо до отворения вход, през който един дебел откос слънчева светлина се беше промъкнал и лежеше в краката ни. От време на време отвън влизаше лек ветрец и разсеяно обикаляше кафенето, като посипваше пода с фин като шепот пясък, или пък донасяше със себе си по някоя празна хартийка от бонбон, която ту напредваше, ту се спираше и тихо дращеше по земята. Май други хора нямаше, освен няколко момчета, или по-скоро младежи, които играеха карти в един ъгъл в задната част на заведението, а на бара стоеше жената на съдържателя — едра, с жълта като пясък коса, не некрасива, мечтателно зареяла празния си поглед през вратата. Носеше бледосиня права рокля или престилка, поръбена с бял фестон. Как се казваше? Как наистина? Не, няма да се сетя — дотук с удивителните възможности на Паметта. Госпожа Странд, ще я наричам госпожа Странд, ако изобщо се наложи да я наричам някак. Стоеше по един особен начин, това със сигурност си го спомням — едра, четвъртита, едната й покрита с лунички ръка издадена напред и кокалчетата на свития й юмрук подпрени върху високия гръб на касовия апарат. Смесицата от сладолед и портокалов сок бяха образували пласт от жълтеникава пяна в чашите ни. Пиехме през книжни сламки, като взаимно избягвахме погледите си в нов пристъп на стеснителност. Имах усещането, че се намираме сред нещо просторно и меко, усещането за чаршаф, който се разгъва и пада върху легло, за палатка, която се срутва, свива и образува възглавница от собствения си въздух. Фактът на тази целувка в тъмнината на киното — започвам да си мисля, че в края на краищата това трябва да е била първата ни целувка — се мъдреше между нас като едно изумление, нещо огромно и непонятно. Мустачките на Хлое представляваха едва-едва забележима руса сянка, която бях усетил като самурено мек допир с устните си. Чашата ми беше почти празна, но се боях, че остатъкът от течността в сламката ще вдигне неприятен шум като къркорене на червата. Потайно, изпод сведените си клепки, наблюдавах ръцете на Хлое, едната лежеше отпусната върху масата, а другата държеше чашата. Пръстите й бяха по-пълни до първото кокалче, след което изтъняваха до края на пръстите: пръстите на майка й, дадох си сметка. Радиото на госпожа Странд свиреше някаква песен, чиято заглъхваща мелодия Хлое продължи да си тананика разсеяно. По онова време песните бяха нещо важно, напразни копнежи, плач по изгубена изгора, опънатите струни на онова, което смятахме за любов. През нощта, когато лежах буден в леглото си в нашата малка къща, дочувах мелодии — приглушено гръмовитата музика на духов оркестър, понесена от морския бриз откъм балните зали на хотелите „Бийч“ и „Голф“ и тогава си мислех за двойките, момичетата с накъдрени коси, в рокли от свенливо синьо или язвително зелено, младите мъже с лимба или перчем на челото, с къси спортни сака и меки обувки с тънки подметки, които се въртят в кръг в прашния и горещ полумрак. О, скъпи мой, любим самотен, целувки под лунни лъчи, сърце и душа ми вземи! А отвъд всичко това, извън него, съвсем невидими и стаени са: плажът, потънал в мрак, пясъкът студен отгоре, но отдолу още пази топлината на деня, и дългите линии на белите вълни, които се плискат на верев, осветени неизвестно как отвътре, а над всички тях е легнала нощта — тиха, потайна, напрегната.
— Тоя филм беше тъп — заяви Хлое. Беше навела лицето си ниско над ръба на чашата, а бретонът й висеше свободно. Косата й беше по-бледа и от слънчевата светлина на пода в краката й… Не, почакай, това не може да е вярно. Не е възможно това да е бил денят на целувката. Когато излязохме от киносалона, беше вечер — вечер след дъжд, — а това сега е следобед, затова и тази мека светлина на слънцето, този игрив ветрец. А къде е Майлс? Той беше с нас в киното, къде може да е отишъл, той, който никога не се отделяше от сестра си, освен ако тя не го изгони? Наистина, мадам Памет, връщам си назад всички похвали, ако, разбира се, това е самата Памет, която има думата тук, а не някоя друга капризна муза. Хлое изсумтя.
— К’во се правеха уж не знаят, че бандитът е жена.
Отново погледнах ръцете й. Онази, която преди държеше чашата високо горе, сега се беше плъзнала и бе обхванала основата, където настойчиво блестеше върхът на лъч чисто бяла светлина, докато другата, която стискаше сламката между палеца и показалеца, леко прегъната към устните й, хвърляше бледа сянка върху масата във формата на птица с човка и щръкнало на главата перо. Отново се сетих за майка й и този път усетих нещо остро и парещо в гърдите си, сякаш нажежена игла докосна сърцето ми. Дали не беше угризение на съвестта? Защото как би се почувствала госпожа Грейс, какво би си казала, ако можеше да ме види тук на тази маса как хвърлям любовни погледи към бледоморавата сянка в хлътналата буза на дъщеря й, изсмукваща последните капки от содата със сладолед? Истината е, че това изобщо не ме интересуваше, не ме интересуваше истински, не можеше да ме накара да почувствам вина или нещо друго от този род. Любовта, както ние я наричаме, притежава невярната склонност да се прехвърля — безсърдечно и по търлъци — от един блестящ обект на друг, още по-блестящ, и то в най-неподходящия момент. Колко много брачни дни са приключвали заедно с пияния, мрачен и намусен младоженец, който гледа нещастно към своята нова булка, докато тя се тресе под него на двойното легло в апартамента за медения месец, и в нея вижда лицето на най-добрата й приятелка, или на по-хубавата й сестра или дори, недай боже, на закачливата й майка?
Да, влюбвах се в Хлое — всъщност вече се бях влюбил, свършено. Имах усещането за някаква тревожна еуфория, за щастливо и безпомощно катурване, което онзи, който знае, че ще трябва да извърши любенето, винаги усеща в трескавата привързаност на началото. Защото дори на моята крехка възраст аз знаех, че има любещ и любен, знаех точно в този случай и кой от двамата ще бъда аз. За мен изминалите седмици с Хлое представляваха серия от малко или много пленителни унижения. Тя ме приемаше в олтара си като смирен молител със самодоволство, което ме объркваше. Когато изпадаше в по-отнесено настроение, дори не се преструваше, че ме забелязва, а и когато вниманието й беше погълнато от мен, в него винаги имаше някаква пукнатина — частица умисленост или разсеяност. Тази преднамерена отвеяност на поведението й ме измъчваше и вбесяваше, но по-лошо от това беше възможността тя да е неволна. Това, че предпочита да ме презира, можех да го приема, дори да го приветствам като нещо, което би ми доставило мрачно удоволствие, но мисълта, че това може да са интервали, в които аз просто избледнявам до прозрачност пред взора й, не, това не бях в състояние да понеса. Често, когато се случеше да я заваря в някое от нейните непонятни умълчавания, тя се сепваше и започваше объркано да шари с очи — към тавана или ъгъла на стаята, където и да е, но не и към мен, в търсене на източника на гласа, който я бе повикал. Дали това беше безсърдечие и игра от нейна страна, за да ме дразни, или тези моменти на пустота и несвяст бяха истински? Така предизвикан, не се стърпявах, сграбчвах я за раменете, разтърсвах я, виквах й да ме погледне, да гледа право в мен, но тя се отпускаше в ръцете ми, забелваше очи, оставяше главата си да се олюлява като на парцалена кукла, изсмиваше се гърлено, досущ като Майлс, сякаш не можеше да се владее, а когато, отвратен от нея, я блъсвах встрани, тя падаше върху пясъка или канапето, просваше се с разперени и неестествено разкривени крайници и се преструваше — с гротескно ухилена физиономия, — че е мъртва.
Защо продължавах да търпя капризите и властните й своеволия ли? Не бях момче, което лесно понася обидите, винаги гледах да си отмъстя, дори на хората, които обичах, особено на хората, които обичах. Моята търпеливост в случая с Хлое се дължеше, според мен, на силното желание, което изпитвах към нея, да я закрилям. Нека обясня, това е интересно, поне аз мисля, че е интересно. Тук беше в сила една хубава и много деликатна тактичност. Тъй като тя беше човекът, на когото бях избрал — или бях избран — да отдам любовта си, тя трябваше да бъде запазена колкото е възможно по-непокътната, както в духовен, така и в чисто практически план. Най-важното беше да я спася от нея самата и грешките, които правеше. Естествено, задължението се падаше на мен, тъй като нейните недостатъци си бяха нейни и не можеше да се очаква сама да избегне лошите последствия от тях по собствена воля и желание. И не само че трябваше да бъде спасена от тези нейни грешки и последиците, породени от поведението й, но трябваше и да не узнава за тях, доколкото това беше по силите ми. И не само от грешките при някакви конкретни действия. Невежеството, неспособността й за преценка, тъпото й самодоволство — такива неща също трябваше да останат скрити, а предизвиканите от тях прояви — отречени. Например фактът, че не знаеше, че е дошла по-късно в моите любовни предпочитания в сравнение с майка й — от всички хора на света! — я правеше да изглежда ужасно уязвима в моите състрадателни очи. Забележете, въпросът не се състоеше в това, дали тя е дошла по-късно в обичта ми или не, а в това да не го узнае. Ако по някакъв начин би разкрила тайната ми, имаше вероятност от това да пострада самочувствието й, да реши, че е глупачка, задето не е забелязала увлечението ми по майка й, и дори би могла да се почувства човек второ качество в сравнение с майка си, поради факта че се е оказала на второ място в моя избор. А това не биваше да се случва.
За да не изглежда, че се мъча да изтъкна собственото си благородство, бързам да добавя, че моята загриженост и безпокойство по отношение на Хлое и нейните недостатъци не беше само и единствено в нейна полза. Нейното самочувствие ме интересуваше по-малко от моето собствено, макар че второто зависеше от първото. Ако нейното самоуважение би било разклатено от съмнение, или глупост, или липса на проницателност, моето уважение към нея, също би се разклатило. Затова не биваше да има сблъсъци, нито брутални думи на просвещение, нито изричане на ужасната истина. Можех да я хвана за раменете и да я разтърся, докато кокалите й се раздрънчат, можех, обзет от отвращение, да я блъсна на земята, но в никакъв случай не биваше да й казвам, че съм бил влюбен в майка й, че мирише на граниви бисквити, нито пък че Джо от „Фийлд“ е забелязал зеленикавия оттенък на зъбите й. Докато крачех покорно зад поклащащото й се тяло с ласкав и изтерзан от нежност поглед, впит в запетаята руса коса на врата й или пък в тънките като косъм линии в порцеланово гладките свивки на краката й отзад, усещах като че нося у себе си стъкленица, пълна с най-скъпоценния и лесно избухлив материал. Не, никакви резки движения, абсолютно никакви.
Имаше и още една причина, поради която тя трябваше да бъде пазена чиста и непокътната, неопетнена от твърде много самопознание или, не ще и дума, от проницателно познание за мен. Това я правеше различна. Чрез нея аз успях да изживея абсолютната другост на другите. Не е кой знае какво откритие — всъщност е, но въпреки това ще го кажа — чрез Хлое светът за пръв път ми се яви като обективна същност. Нито баща ми, нито майка ми, нито моите учители, нито другите деца, нито дори Кони Грейс, за мен нито един от тях не е бил реален по начина, по който беше Хлое. А щом тя е реална, тогава изведнъж такъв ставах и аз. От нея, така си мисля, произлезе моето истинско съзнание за мен самия и за собственото ми аз. Преди това винаги съществуваше нещо и аз бях част от него, сега обаче имаше аз и всичко останало, което не беше аз. Но тук също се появи известно разкривяване, една своеобразна сложност. Като ме откъсна от света и ме накара да се осъзная, като ми направи тази услуга, тя ме изключи от онова усещане за иманентност на всички неща, всички неща, които ме бяха включвали в себе си и сред които дотогава бях съществувал в малко или много блажено невежество. Преди бях подслонен, сега стоях на открито, насред полето, без наоколо да се вижда убежище. Тогава не знаех, че повече няма да вляза вътре през тази вечно стесняваща се врата.
С нея никога не знаех къде съм или какво да очаквам и именно с това, така предполагам, ме привличаше толкова силно, защото такава е донкихотовската природа на любовта. Един ден, както си вървяхме по плажа в края на водата и търсехме един по-особен вид розова черупка от мида, която й трябваше, за да си довърши гердана, тя се спря изведнъж, изви се и без да обръща никакво внимание на къпещите се във водата, нито на насядалите по пясъка, сграбчи ме отпред за ризата, придърпа ме към себе си и ме целуна така яростно, че от удара в предните зъби горната ми устна се разцепи и усетих вкуса на кръв, докато Майлс зад нас изпусна гърления си кикот. Само след миг ме отблъсна, както ми се стори, високомерно и презрително, и продължи да крачи напред, начумерена, очите й, като преди, вперени в прибоя, където невъзмутимият корав пясък алчно всмукваше изпреварващия бяг на всяка нова вълна със съскава въздишка. Огледах се тревожно. Ами ако се беше случило майка ми да е наоколо и да ме види, или госпожа Грейс, или дори Роуз? Но по всичко личеше, че на Хлое изобщо не й пукаше. Все още усещам допира с онези естествени жилки в мекото месо на нашите устни и смачкването им между зъбите.
Обичаше да отправя предизвикателства, но страшно се дразнеше, когато някой дръзнеше да ги приеме. Рано през едно мрачно утро с буреносни облаци на хоризонта, а морето плоско като тепсия и светлеещо в сиво, стоях пред нея до кръста в топлата вода и се канех да се гмурна и да изплувам между краката й, ако ми позволи, което тя понякога правеше. „Побързай! — извика ми тя и присви очи, — защото току-що се изпиках.“. Не можех да постъпя другояче, освен да й се подчиня, като един истински начинаещ джентълмен. Но когато отново изплувах на повърхността, тя ми каза, че съм отвратителен, потопи се във водата до брадичката и бавно се отдалечи с плуване.
Имаше склонност най-ненадейно да изпада в необуздани, напълно лишени от самоконтрол изблици на агресия. Сещам се за един дъждовен следобед, когато бяхме самички в гостната на „Сийдърс“. Въздухът в стаята беше влажен и студен, освен това се усещаше онази тъжна дъждовна миризма на сажди и кретонени завеси. Хлое влезе откъм кухнята и се отправи към прозореца, а аз станах от канапето и тръгнах към нея, предполагам, за да я прегърна. Щом я приближих, тя се закова на място, вдигна внезапно извитата си в дъга ръка и ме зашлеви право в лицето. Толкова неочакван беше този удар, така силен, че приличаше на дефиниция на нещо дребно, съществено и съдбоносно. Чух го как изсвистя и ехото се върна откъм ъгъла в тавана. За миг останахме на място — аз с извърнато лице, докато тя отстъпи назад, изсмя се, после се навъси и продължи до прозореца, където взе нещо от близката маса и се загледа в него със свирепо нацупена физиономия.
Веднъж на плажа си набеляза един мъж от града за жертва. Беше ветровит сив следобед към края на ваканционния период, леки есенни нотки вече се носеха във въздуха, тя изглеждаше отегчена и в много лошо настроение. Градският мъж беше бледо, треперещо човече с провиснали черни бански гащета, с хлътнали гърди, а зърната им — издути и обезцветени от студа. Ние го приклещихме на тясно — и тримата — зад бетонната стена на вълнолома. Той беше по-висок от близнаците, но аз пък бях по-висок от него и тъй като много исках да направя впечатление на моето момиче, го блъснах с все сила и го заковах върху зеленясалата стена. Хлое се изтъпанчи пред него и със заповеднически тон поиска да узнае името му, след което го попита какво търси тук. Той я изгледа бавно и недоумяващо, неспособен да разбере, поне така изглеждаше, защо точно него са набелязали и какво всъщност искат от него, което, разбира се, не знаехме и ние. „Е?“ — изкрещя му Хлое с ръце на кръста, като потропваше с крак върху пясъка. Той се усмихна неуверено, повече смутен, отколкото изплашен от нея. Бил пристигнал, така каза, или по-скоро измънка, с майка си с влака. — „О, с мама значи?“ — присмя му се Хлое и това като че беше сигнал за Майлс да пристъпи напред и да го прасне яко по главата, при което се чу едно силно и отривисто „туп!“. — „Ето, така ти се пада — извика Хлое пискливо, — задето много знаеш да остроумничиш!“. Градският човечец, бедната тъпа овчица, какъвто си беше, само се сепна, вдигна ръка и опипа лицето си, сякаш да удостовери невероятния факт, че са го ударили. Настъпи трепетен миг на зловеща тишина, когато всичко можеше да се случи. Нищо не се случи. Гражданинът само изсумтя примирено, сви тъжно рамене и бавно се отдалечи с ръка, все още допряна до челюстта му, докато Хлое се обърна към мен предизвикателно, не каза нищо, а Майлс пак се изсмя.
Онова, което остана у мен след въпросната случка, не беше кръвнишкият поглед на Хлое, нито кикотът на Майлс, а погледът, който ми хвърли градският мъж накрая, преди да се обърне и да си тръгне натъжен. Той ме позна, веднага разбра, че и аз като него съм гражданин човек, независимо на какво се правя. Ако в този поглед беше имало обвинение в предателство, гняв срещу мен, задето съм се съюзил с чужди срещу него, или нещо подобно, не бих имал нищо против, дори ако съм честен, ще кажа, че бих се почувствал благодарен, макар и засрамен. Не, онова, което ме вбеси, беше благосклонното му изражение, онзи овчи поглед на всеопрощение, с който прие коварството ми. Изпитах желание да го настигна, да сложа ръка върху рамото му, не за да му се извиня или да се опитам да намеря оправдание за себе си, задето съм помогнал на онези да го унижат, а за да го накарам отново да ме погледне или по-скоро да го накарам да си оттегли онзи свой поглед, да го анулира, да го заличи от архивния запис в очите си. Защото за мен мисълта да бъда разпознат по начина, по който той ме позна и разбра, беше непоносима. По-добре, отколкото сам се познавах. И толкоз по-зле.
Винаги съм мразел да ме снимат, но най-много мразех да бъда сниман от Анна. Странно звучи, знам, но когато тя заставаше зад обектива, като че се превръщаше в слепец, очите й се вторачваха безжизнено и нещо от най-съществения им блясък угасваше. Тя сякаш не гледаше през обектива към обекта, а по-скоро надничаше навътре в себе си, като че търсеше някаква определяща перспектива, някаква съществена гледна точка. Държеше фотоапарата с нетрепкаща ръка, на нивото на очите и току подаваше глава отстрани като граблива птица, за да погледне за миг, май без изобщо да вижда, сякаш чертите на лицето са изписани с някаква брайловата азбука, която умее да чете само от разстояние; когато натискаше затвора, това изглеждаше като най-маловажното нещо, нищо повече от жест, колкото да успокои апарата. В началото на нашата връзка бях достатъчно глупав да се оставя на няколко пъти да ме убеди да й позирам; резултатът беше шокиращо суров и шокиращо издайнически. В тези може би половин дузина черно-бели портрети, които ми направи — направи е думата, — ми се струва, че изглеждам по-гол и по на показ, отколкото ако бях в цял ръст и съвсем гол. Бях млад, с гладка кожа и не некрасив — скромнича, разбира се, — но във въпросните снимки приличам на неестествено голям хомункулус. Не че ме беше направила да изглеждам грозен или уродлив. Хора, които тогава видяха снимките, казаха, че съм представен в много ласкателна светлина. Но аз не бях никак поласкан, съвсем не. В тях приличам на човек, сграбчен, миг преди да офейка, а виковете „Дръжте крадеца!“ кънтят навсякъде около мен. Изражението ми е изцяло обаятелно и подкупващо, изражение на мерзавец, който се страхува, че може да бъде обвинен в престъпление, което знае, че е извършил, но не е в състояние да си го спомни, въпреки това обаче вече си подготвя всевъзможни извинения и оправдания. Каква отчаяна, умоляваща усмивка имам, и циничен поглед, много циничен. Беше насочила фотоапарата си към свежолик и многообещаващ човек, а снимките, които извади, представляваха кадри със сурата на стар изпечен мошеник, злоупотребил с доверието на безброй хора. Изобличен, да, това е дума.
Това беше нейната специална дарба — лишеното й от илюзии око разваляше всякакви магии. Мисля си за снимките, които беше направила в болницата в края или по-скоро в началото на края, когато все още провеждаше лечение и имаше достатъчно сили да стане от леглото без чужда помощ. Беше накарала Клеър да издири фотоапарата й, тъй като бяха минали години, откакто не го беше използвала. Перспективата да се върне към старата си страст ми внуши някакво много силно, макар и напълно необяснимо лошо предчувствие. Фактът, че именно Клеър, а не аз, беше човекът, когото помоли да й донесе апарата, според мен беше доста обезпокоителен, въпреки че отново не мога да кажа точно защо, още повече ме безпокоеше мълчаливото им споразумение, че аз не биваше да знам за това хрумване. Какво означаваше цялата тази потайност и шушу-мушу? Клеър, която съвсем наскоро се беше върнала от обучението си в чужбина — Франция, Белгия, Холандия, Воблен и така нататък — беше направо шокирана, когато видя, че майка й е толкова зле и разбира се, ми се разсърди, че не я бях извикал по-рано. Не й казах, че Анна ми беше забранила да го правя. Това също беше доста странно, тъй като в миналото двете бяха много близки, те — тази необикновена двойка. Ревнувах ли? Да, малко, всъщност малко повече от малко, ако трябва да бъде честен. Давам си ясна сметка, какво очаквах, какво очаквам от моята дъщеря, както и за егоизма и патоса на моите очаквания. Големи надежди се възлагат на детето на един дилетант. Тя трябва да направи всичко онова, което аз не можах — да бъде голям учен, ако, разбира се, изобщо имам думата по този въпрос, а аз я имам. Майка й й остави известна сума пари, но недостатъчно. Аз съм големият тлъст гъсок, който си стиска златните яйца.
Съвсем случайно хванах Клеър натясно, докато се опитваше да изнесе фотоапарата от къщата. Направи се, че го е взела уж случайно, но Клеър никак не я биваше да се прави на уж случайна. И тя като мен не беше наясно защо всичко трябва да е толкова скрито-покрито. Но Анна винаги е била потайна, дори в най-дребните неща, които върши; предполагам, че това е остатъчното влияние на баща й и техният напрегнат живот в началото. У нея имаше нещо детинско. Искам да кажа, че беше вироглава, потайна и ненавиждаше всеки опит за намеса или възражение. Да говоря — да, колкото на това имах право. Мисля си, че причината се крие във факта, че и двамата бяхме единствени деца. Звучи странно. Искам да кажа, че и двамата бяхме единствени деца на родителите си. И това звучи странно. Дали пък всъщност неодобрявах опитите й да се изявява като творец, ако правенето на снимки може да се смята за творческа работа? Всъщност не обръщах почти никакво внимание на нейните фотографии и тя нямаше причина да смята, че бих скрил апарата от нея. Всичко беше много озадачаващо.
Както и да е, ден или два след като бях спипал Клеър с фотоапарата, ме извикаха от болницата да ме осведомят с най-строг тон, че съпругата ми снимала останалите пациенти и че имало много оплаквания срещу това. Изчервих се заради Анна, така както стърчах пред писалището на старшата сестра, почувствах се като ученик, когото са завели пред директора да дава обяснение за чужди провинения. По всичко личеше, че Анна е обикаляла отделенията боса, по избелялата си болнична нощница, като с едната си ръка е бутала системата за венозно хранене — наричаше я моята малка масичка за сервиране — в търсене на колкото е възможно по-тежки и осакатени случаи сред съпациентите си, и тогава застопорявала системата, изваждала лайката и започвала да щрака, докато някоя от сестрите не се появи да я изгони.
— Казаха ли ти кой се е оплаквал? — попита тя нацупено. — Не пациентите, предполагам, а роднините. Какво ли знаят те?
Накара ме да занеса филмите на нейния приятел Серж, за да ги прояви. Нейният приятел Серж, който в един момент от далечното минало вероятно е бил нещо повече от приятел, представлява едър мъж с леко накуцване и огромна грива красива черна коса, която отмята назад от челото с грациозен жест на двете си огромни лапи с къси дебели пръсти. Ателието му се намира на тавана на една от онези високи тесни стари къщи на Шейд стрийт до реката. Занимава се с модна фотография и често спи с фотомоделите си. Твърди, че е бежанец от не знам къде си и говори с фъфлещ акцент, който момичетата намират за неотразим. Не използва фамилно име и дори това Серж, доколкото знам, може да е nom-d’qppareil. Той е от хората, с които се събирахме навремето — Анна и аз — и които тогава бяха нещо ново. Сега изобщо не мога да си представя как съм го понасял; нищо не може да ти разкрие колко евтин и измамен е твоя свят, твоя предишен свят, както сполетялото те нещастие.
Изглежда у мен има нещо, което според Серж е страшно смешно. Той непрекъснато ме залива с малки тъпи шегички, в които няма нищо забавно и които, убеден съм в това, са само претекст, за да може да се смее спокойно, без да изглежда, че ми се присмива. Когато дойдох да взема от него проявените филми, той започна да ги търси сред целия живописен хаос на ателието си — няма да се учудя, ако нарочно аранжира този хаос, както се аранжира витрина, — като ситнеше пъргаво върху неестествено малките си стъпала въпреки силното залитане наляво на всяка втора крачка. Сърбаше кафе от някаква като че бездънна чаша и разговаряше с мен през рамо. Кафето е още една от запазените му марки, заедно с косата и накуцването, както и широките бели ризи тип Толстой, по които си пада. „Как е красивата Анни?“ — попита ме. Погледна ме крадешком и се изсмя. Винаги я наричаше Анни, което никой друг не правеше; потиснах мисълта си, че това вероятно е старото гальовно име, с което я е наричал. Не му бях казал за болестта й — и защо да го правя? Той продължаваше да рови в бъркотията върху голямата маса, която използваше за работно бюро. Киселата миризма на проявителя от тъмната стаичка пареше ноздрите и очите ми. „Някакви новини от Анни?“ — изчурулика със звънлив глас и пак се изсмя гърлено и носово. Представих си как се спускам с вик към него, избутвам го до прозореца и го пращам да полети презглава към калдъръма на улицата. Но ето че изсумтя победоносно и ми подаде дебел кафяв плик, ала когато се пресегнах да го взема, той го дръпна назад и ме погледна усмихнато и умислено, с глава, килната на една страна. „Тези неща, дето ги е снимала, са станали страхотни“ — така ми каза, като същевременно държеше плика, сякаш претегляше на ръка тежестта му, а с другата ръка го почукваше вяло по неговия си обигран средноевропейски маниер. През таванското прозорче над нас лятното слънце грееше право върху работната му маса, от което разпръснатите листове фотографска хартия като че горяха с нажежен бял блясък. Серж поклати глава и изсвирука беззвучно през свитите си устни. „Страхотни снимки!“.
От болничното си легло Анна протегна нетърпеливи, по детски разперени пръсти и грабна плика от ръцете ми, без да каже думичка. В стаята беше прекалено топло и влажно; върху челото и горната й устна блестеше сивкаво було от пот. Косата й беше започнала отново да расте — апатично, само на отделни места, сякаш знаеше, че няма да е нужна задълго, висеше безпомощно отпусната, черна и миришеше на мазно, като облизаната козина на котка. Седнах отстрани на леглото и я загледах как нетърпеливо разкъсва капака на плика с нокти. Какво има в болничните стаи, което ги прави толкова привлекателни, въпреки всичко, което става в тях? По нищо не приличат на хотелските. Хотелските стаи, дори най-луксозните, са винаги анонимни; в тях няма нищо, което да показва загриженост към госта, нито леглото, нито малкият хладилник с питиета, нито дори пресата за гладене на панталони, която стои така почтително в поза „мирно“ с гръб към стената. Въпреки всички усилия на архитекти, дизайнери и управа хотелските стаи винаги очакват с нетърпение да се махнем от тях; болничните стаи, точно обратното, и то без никакви усилия, ни подканят да останем — да останем и да останем доволни. Носят в себе си нещо от успокояващия ефект на детската стая, цялата тази кремава боя, нанесена в дебел пласт върху стените, гумираните подове, малката мивка в ъгъла и скромната кърпа на специална пръчка под нея, и разбира се, леглото с неговите колела и лостове, което прилича на детско креватче, но в усложнен вариант, където човек може да спи и сънува, и да бъде под наблюдение, и да се грижат за него, и никога, никога да не умре. Дали бих могъл да взема под наем такава стая, болнична стая, за да работя в нея, дори да живея в нея. Удобствата биха били чудесни — всяка сутрин жизнерадостно повикване за събуждане, сервиране на храната в точно определени часове, леглото ти оправено и опънато като по конец, докато заприлича на дълъг бял плик, и цял медицински екип стои в пълна готовност да се справи с всякакво извънредно или спешно положение. Да, бих се чувствал много добре в една от тези бели килии с решетки на прозореца, не, решетки няма, май се поувлякох, прозорецът ми ще гледа надолу към града, комините, шумните улици, прегърбените къщи и всички онези малки фигури, които непрекъснато щъкат насам-натам.
Анна разстла снимките върху леглото и взе да ги поглъща с жадни светнали очи, очите й, които вече изглеждаха огромни, изскочили напред от арматурата на черепа. Първата изненада беше, че беше използвала цветен филм, защото тя винаги е предпочитала черно-бял. После и самите снимки. Със същия успех можеха да бъдат направени в полева болница по време на война, или пък в отделението за пострадали в току-що превзет и опустошен град. Имаше например възрастен мъж без един крак от коляното надолу, издутият край на шева приличаше на първообраза на шивашки цип, който обрамчва лъскавия подгъв на ампутирания крак. Дебела жена на средна възраст беше останала само с една гърда, а плътта, там, където другата е била премахната неотдавна, беше набръчкана и подута като гигантска празна очна ябълка. Едрогърда усмихната майка с дантелена нощница показваше болното си от хидроцефалия бебе с учуден поглед в изпъкналото си като на видра око. Изкривените от артрит пръсти на старица, снимани отблизо, бяха възлести, чворести и със заоблени кокалчета като корен на джинджифил. Едно момче с гангрена, сякаш гравирана върху бузата му със сложни плетеници като мандала, се хилеше срещу обектива с вдигнати във въздуха ръце, два щръкнали нагоре победоносни палеца и дебел, нахално изплезен език. Имаше и един кадър, насочен надолу към метален леген с храчки и сухожилия от тъмно влажно месо с неясен произход — дали бяха остатъци от кухнята или от операционната?
Онова, което най-много ме стъписа у тези снимани хора, беше колко спокойно и усмихнато показваха своите рани, шевове и гнойни гнезда. Особено добре си спомням един на пръв поглед формален етюд в едър план с ръбести, ъгловати сенки в пластмасово розово, червеникавокафяво и лъскаво сиво, направен от ниско долу, откъм краката на леглото, на дебела, възрастна жена с гъста, буйна, разпиляна коса; отпуснатите й крака със сини вени бяха качени на леглото и коленете разтворени, така че се виждаше това, което предполагам се нарича смъкната матка. Аранжировката беше толкова шокираща, колкото и внимателно композирана, почти като илюстрация от някоя от пророческите книги на Блейк. Централното пространство представляваше обърнат наопаки триъгълник, ограничен от двете страни от свитите под ъгъл крака на жената, а горната линия, която следваше подгъва на бялата й нощница, силно опъната от коляно до коляно, приличаше на празен лист пергамент в очакване на огнен надпис, възвестяващ може би мнимото раждане на нещо розово и тъмномораво, което вече се подаваше от скута й. Над този триъгълник, подобната на Медуза глава на жената поради някакъв тънък трик на перспективата приличаше на отрязана, леко повдигната и застанала категорично на една плоскост с коленете, а ясно очертаният ствол на врата й като че беше уравновесен под права линия с подгъва на нощницата, която образуваше основата на обърнатия наопаки триъгълник. Въпреки позицията, в която се беше озовало, лицето излъчваше съвършено спокойствие, дори май се усмихваше едновременно осъдително и развеселено, с известно задоволство и — да, с известна гордост. Спомням си как един ден вървях с Анна по улицата, след като цялата й коса беше опадала, и тя изведнъж зърна на отсрещния тротоар жена, която също беше плешива. Не знам дали Анна забеляза, че съм уловил погледа, който двете си размениха — празен, в същото време проницателен, потаен и съучастнически. През целите тези безкрайни дванайсет месеца на болестта й не мисля, че някога съм се чувствал по-отчужден от нея, отколкото в този миг, избутан встрани от сестринското общество на страдащите.
— Е? — обади се тя, като не сваляше очи от снимките, изобщо не си даде труда да ме погледне. — Какво мислиш?
Не че се интересуваше от моето мнение. В този момент вече се намираше отвъд мен и моите мнения.
— Показа ли ги на Клеър? — попитах. Защо именно това беше първото нещо, което мина през ума ми?
Тя се направи, че не ме е чула, или пък изобщо не ме слушаше. Някъде в сградата звънеше звънец, като слаба постоянна болка, която е станала доловима.
— Те са моето досие — каза тя. — Моят обвинителен акт.
— Обвинителен акт ли? — попитах безпомощно, защото почувствах неясна паника. — За какво?
Тя сви рамене.
— О, за всичко — каза тихо. — За всичко.