Джон Банвил
Морето (3)

Като че ли прекарвахме — Хлое, Майлс и аз — почти цялото си време в морето. Плувахме при слънце и при дъжд; плувахме сутрин, когато морето беше лениво като супа, плувахме и нощем, когато водата се разстилаше върху ръцете ни като вълнообразно нагънат черен сатен; един следобед останахме във водата по време на гръмотевична буря и една гръмотевица удари морската повърхност на зигзаг толкова близо до нас, че чухме изпращяването й, след което въздухът замириса на изгоряло. Не бях добър плувец. Близнаците бяха взимали уроци още от бебета и пореха вълните с лекота, като чифт блестящи ножици. Онова, което ми липсваше като умения и изящен стил, го наваксвах с издръжливост. Можех да преплувам големи разстояния без почивка и често го правех, особено ако се случеше да има и публика — енергично разпенвах вълните, докато изтощя не само себе си, но и търпението на зрителите от брега.

В края на едно от тези тъжни и почти безлюдни галапредставления, за пръв път нещо ми подсказа за промяна у Хлое по отношение на мен, или, дали пък не трябва да кажа, някакво подозрение, че в нейното отношение към мен се случваше промяна. Беше късно вечерта и бях преплувал разстоянието — от колко, сто или двеста метра? — между двата зеленясали бетонни вълнолома, които преди много време са били издигнати в морето в напразен опит да се спре пълзящата ерозия на брега. Като излязох от вълните, видях, че Хлое ме беше чакала на пясъка през цялото време, докато бях във водата. Стоеше завита с хавлиената си кърпа и зъзнеше; устните й бяха посинели. „Знаеш ли, няма нужда чак толкова да се фукаш“ — каза ми сърдито. Още преди да успея да й отговоря — какво всъщност бих могъл да й отговоря, след като беше права, наистина гледах да се изфукам, — Майлс изскочи от дюните над нас с размахани във въздуха крака и двамата ни опръска с пясък, при което пред очите ми изникна предишният образ, съвършено чист и странно вълнуващ, когато за пръв път зърнах Хлое през онзи ден и когато от върха на онази другата дюна тя скочи право в живота ми. Сега ми подаде кърпата. На плажа нямаше други хора, освен нас тримата. Усещах леката сивкава мъглица на вечерния въздух като овлажнена пепел. Виждам и трима ни как се отдалечаваме към пролуката в дюните, която водеше към Стейшън роуд. Единият край от кърпата на Хлое се влачи по пясъка. Вървя с хавлията, преметната през едното ми рамо, а мократа ми коса е прилепнала по черепа — римски сенатор в миниатюра. Майлс тича напред. Но кой се мотае там по плажа в сумрака край смрачаващото се море, което извива гърбица като звяр, докато нощта бързо напредва откъм мъгливия хоризонт? Кое е това призрачно мое видение, което ни наблюдава — нас, тях, тези три деца — докато фигурите се мержелеят в пепелявосивия въздух, след което изчезват през пролуката, която ще ги отведе в подножието на Стейшън роуд?

Още не съм описал Хлое. На външен вид между нас нямаше голяма разлика, между нея и мен, по онова време, искам да кажа по отношение на видимите неща. Дори косата й, почти бяла, но когато се намокри, потъмняваше до цвета на лъскава пшеница, едва ли беше по-дълга от моята. Имаше прическа като паж, с бретон отпред, който покриваше красивото й, високо и странно изпъкнало чело — подобно, ето сега ми хрумна, да, удивително приличаше на челото на онази призрачна фигура, която се подава в профил в единия край на картината на Бонар „Маса пред прозорец“, онази с фруктиерата, и книгата, и прозореца, който сам по себе си прилича на платно, видяно отзад и подпряно на статив; на мен всичко ми изглежда като нещо друго, все по-често го установявам напоследък. Едно от по-големите момчета от „Фийлд“ ми подхвърли с хихикане веднъж, че бретон като на Хлое бил сигурен знак за момиче, което си играе само със себе си. Не го разбрах какво иска да ми каже, но бях сигурен, че Хлое не си пада по това, както не си падаше по кеглите и гоненицата, които навремето играех с удоволствие заедно с другите момчета от „Фийлд“. А как само се изсмя и изду ноздри, когато й казах, че сред семействата във вилите има момичета на нейната възраст, които още си играят с кукли. Тя презираше повечето от своите връстници. Не, Хлое не си играеше, освен с Майлс, а онова, което вършеха двамата, не беше точно игра.

Момчето, което беше изкоментирало бретона й — ето го, пред очите ми е, Джо еди-кой си, тежко, тромаво и едро момче с уши като дръжки на тенджера и щръкнала коса — беше казало още, че Хлое има зелени зъби. Вбесих се, но излезе прав; още на следващия път, когато ми се отвори възможност да ги погледна отблизо, видях, че емайлът на резците й наистина има зеленикав оттенък — по-скоро слаб сиво-зеленикав и влажен оттенък, като влажната светлина под дърветата след дъжд, или убитото зелено от долната страна на листата, отразени в спокойна вода. Ябълки, да, дъхът й ухаеше на ябълки. Бяхме като животинчета, душехме се един друг. Най-много обичах, когато след време вече имах възможност да я подуша, онази нейна напомняща сирене миризма, която идваше от сгъвките на лактите и коленете. Тя не беше момиче, трябва да призная, което много държи на хигиената, и общо взето издаваше — все повече с напредването на деня — един равен, светлобежов дъх, подобен на онзи, който имат, или по-скоро имаха, празните метални кутии за бисквити в магазините — магазините продават ли още бисквити на бройка от онези големи квадратни кутии? Ръцете й. Очите й. Изгризаните й нокти. Всичко си спомням, помня го ясно, но всичко се оказва някак несъизмеримо и аз не успявам да го сглобя в едно цяло. Колкото и да се опитвам, колкото и да се мъча, не съм в състояние да я извикам в съзнанието си така, както мога да извикам нейната майка да речем, или Майлс, или дори Джо от „Фийлд“ с щръкналите като дръжки уши. С една дума не мога да я видя. Олюлява се пред вътрешния ми взор на определено разстояние, винаги оттатък точката на фокусиране, като се отдалечава със същата скорост, с която аз напредвам. Но онова, което придвижвах напред, беше започнало да се смалява все по-бързо и по-бързо, тогава защо не можех да я настигна? Дори и досега все още я виждам на улицата, искам да кажа някого, който би могъл да е тя, със същото високо заоблено чело и белезникава коса, същата неудържима и в същото време странно неуверена, леко патрава походка, но винаги прекалено млада, с години, години по-млада. Това е загадката, която ме тормозеше тогава, тормози ме и сега. Как е възможно да е с мен в един момент и да не е в следващия? Как е възможно да бъде навсякъде другаде по един абсолютен начин. Това не можех да разбера, не можех да се примиря с него и още не мога. Веднъж излязла от обсега на моето присъствие, тя по право се превръщаше в чиста измислица, в мой спомен, в мой сън, но в същото време всички доказателства ми казваха, че дори и далеч от мен, тя си оставаше тя — твърдо, упорито и непонятно. Нали все пак хора си отиват, така е, изчезват. Това е по-голямата загадка — най-голямата. Мога да си отида, о, да, без предупреждение дори, бих могъл да си тръгна ей така, сякаш никога не ме е имало, само дето вкорененият ми навик да живея ме прави неспособен да умра, както твърди доктор Браун.

— Пациент — каза ми Анна веднъж, вече към края, — странна дума. Идва от търпение. Не се чувствам никак търпелива.

Кога по-точно прехвърлих обичта си — как непоправимо привързан съм към тези старомодни фрази! — от майката към дъщерята, не мога да се сетя. Имаше един безспорен миг на прозрение по време на онзи пикник с Хлое под дървото, но това беше по-скоро естетическо, отколкото любовно или еротично изкристализиране на момента. Не, не си спомням никакъв незабравим миг на откровение или изповед, не си спомням Хлое да е пъхвала свенливо ръката си в моята, нито някаква бурна прегръдка, нито изречено с трепет признание във вечна любов. Но сред това, сред всички тези неща накуп трябва да е имало първи път, когато сме се хванали за ръце, прегърнали, врекли във вярност, но тези първи пъти са се изгубили сред диплите на едно все по-мимолетно минало. Дори през онази вечер, когато с тракащи зъби излязох от морето и видях, че ме чака с посинели от студ устни на плажа в мрака, не изживях въпросния безмълвен взрив, който се предполага, че любовта възпламенява дори в сърцето на едно уж неподатливо момче. Видях колко е измръзнала и си дадох сметка, че е чакала дълго; мислено отбелязах също така и безцеремонния и в същото време нежен начин, по който зави кльощавите ми настръхнали от студ гърди с единия край на хавлиената кърпа, която после разстла върху раменете, но всъщност видях, дадох си сметка и запомних ласкавия блясък на задоволството — сякаш топъл дъх беше раздухал пламък, който гореше вътре в мен, някъде в областта на сърцето, и бързо го беше разпалил. През цялото време това преобразуване, да не кажа преосъществяване, е ставало тайно.

Спомням си една целувка — една сред много, много други, които съм забравил. Дали това беше нашата първа целувка, това не знам. По онова време те означаваха толкова много — целувките, защото от тях тръгваха цял куп неща — изблици, пламъци, фишеци, фонтани, бликащи гейзери и всичко останало. Тази се случи — не, разменихме си я, не, не, беше изконсумирана, това е думата — в киносалона от вълнообразна поцинкована ламарина, който през цялото време се подава крадешком именно с тази цел, дори изпъква сред безбройните многозначителни подхвърляния, с които съм изпълнил тези страници. Приличаше на хамбар, издигнат върху неголяма, обрасла с шубраци пустош между Клиф роуд и плажа. Покривът му беше с остри ъгли, прозорци нямаше, само врата от едната страна с провесена отпред дълга завеса, ако се не лъжа, от кожа или пък някаква друга такава материя — твърда и тежка, за да не изсветлява екранът, когато закъснелите се вмъкваха по време на дневните представления или на вечерните, когато слънцето все още пронизваше въздуха с последните лъчи откъм тенискортовете. За сядане имаше дървени пейки — викахме им банки, — а екранът представляваше огромно квадратно платно, което и най-слабото течение разклащаше лениво, като по този начин допълнително разлюляваше облечените в коприна бедра на главната героиня или пък придаваше неуместен трепет на стисналите оръжие ръце на безстрашен гангстер. Собственикът се казваше господин Рекет или Рикет, дребен мъж, винаги облечен с пуловер на разноцветни ромбове, помагаха му двамата му големи красиви синове, всъщност тийнейджъри, които, поне така си мислех, малко се срамуваха от този семеен бизнес, който се родееше със стриптийза и бурлеската. Имаше само един прожекционен апарат, шумна машина, която често прегряваше — убеден съм, че веднъж дори видях от вътрешността й да излиза дим — така че при пълнометражен филм лентата трябваше да се сменя поне два пъти. По време на тези интервали господин Р., който освен това работеше и в апаратната, не светваше лампите, като по този начин даваше възможност — нарочно, в това съм сигурен, защото киносалонът на този Рекет или Рикет се славеше изкусително с лошата си репутация — на безбройните двойки в салона, дори на малолетните, да се поопипат за миг-два в еротично черния като катран мрак.

В следобеда — дъждовен съботен следобед — на паметната целувка, която се каня да опиша, двамата с Хлое бяхме седнали по средата на една от предните банки, толкова близо до екрана, че той сякаш се надвесваше застрашително над нас, готов да ни захлупи и дори и най-миловидните от бяло-черните призраци, които играеха по него, се спускаха към нас с маниакална устременост. От толкова дълго време стисках ръката на Хлое, че вече не я усещах — дори първичното единение не би могло да скрепи две тела от плът така плътно, както това първо, ранно стискане на ръцете — когато с поклащане и пращене екранът угасна, пръстите й се размърдаха неспокойно, както и моите. Екранът все още пазеше пулсиращото сивкаво сияние, което продължи един дълъг миг, преди да изчезне, и от което нещо като че оставаше да трепти дори и след това — духът на духа. В тъмнината се чуха обичайните подвиквания и дюдюкания, както и гръмкото тропане с крака. Като че по даден сигнал, под този балдахин от шум, двамата с Хлое обърнахме глави едновременно и като благоговеещи богомолци наклонихме лица един към друг, докато устните ни се срещнаха. Нищо не виждахме, което още повече напрегна сетивата ни. Имах усещането, че летим без никакво усилие, като насън, през ситна като прашец гъста тъма. Шумът около нас беше безкрайно далеч, сякаш ехо от едва доловим грохот. Устните на Хлое бяха студени и сухи. Вкусих припрения й дъх. Когато най-накрая със странна, тихо изсвистяваща въздишка тя отдръпна лицето си от моето, нещо парливо се стече по гръбначния ми стълб, сякаш горещината в него внезапно се беше втечнила и ливна надолу по релефа на извивките му. Когато господин Рикет или Рекет — или може би беше Рокет? — отново вдъхна живот на прожекционния апарат и той изпращя предупредително, тълпата се смълча в нещо като затишие. Екранът лумна в бяло, филмовата лента изпука и само миг преди да гръмне музиката, долових как силният дъжд, който беше барабанил по ламаринения покрив над нас, спря изведнъж.

В детството щастието е нещо различно. Тогава то е повече въпрос на натрупване, на събиране — нови преживявания, нови емоции — и залепването им, като безброй лъскави плочки, към онова, което един ден щеше да се превърне в чудния и напълно завършен павилион на аза. Неверието също представляваше голяма част от усещането за щастие, говоря за онази еуфорична неспособност да повярваш напълно в късмета си. Ето ме мен, най-ненадейно, с момиче в обятията, образно казано, да върша неща, които обикновено възрастните вършат — да държа ръката й, да я целувам в тъмното и, когато филмът свърши, застанали един до друг, да се прокашлям сериозно и учтиво да й направя път да мине пред мен под тежката завеса, през вратата, навън в измитата от дъжда слънчева светлина на лятната вечер. Бях аз и в същото време някой друг, някой съвършено друг и напълно нов. Докато крачех подир нея сред тътрещата се тълпа, поела към кафенето на Странд, докоснах устните си с върха на пръста, устните, които бяха целували нейните, очаквайки, че ще ги открия променени по някакъв почти неуловим, но много съществен начин. Очаквах вече всичко да бъде различно, подобно на самия ден, който беше мрачен и влажен, с надвиснали търбухести облаци, когато влизахме в киното, тогава беше все още следобед, а сега привечер всичко беше обляно в жълтеникавокафява светлина и скосени сенки, недораслата трева беше поръсена с блещукащи бисери и една червена платноходка в залива се завъртя и заплава към сумрачно синята далечина на хоризонта.

Кафенето. В кафенето. В кафенето ние.