След като пристигнахме, дълго време останахме в колата пред къщата, не смеехме да влезем в известното ни отпреди, не искахме да говорим — непознати на самите нас и един на друг, такива се оказахме ненадейно. Анна хвърли поглед към залива, където свилите платна яхти стояха като настръхнали на фона на искрящата слънчева светлина. Коремът й беше подут, коланът на полата й пристягаше кръгла твърда бучка. Беше подхвърлила, че хората ще я сметнат за бременна — „На моята възраст!“ — и тогава се бяхме изсмели без да се погледнем. Чайките, които свиваха гнездо в нашите комини, вече бяха отлетели към морето, или бяха мигрирали, или каквото там обикновено правят. През цялото това мрачно лято бяха кръжили над покривите по цял ден, присмиваха се на опитите ни да се преструваме, че всичко е наред, че нямаме никакви проблеми, че светът продължава постарому. Но ето я кротнала в скута й, издутината, която се наричаше голямото бебе Дос’Мърт, се разрастваше в нея и чакаше да й дойде времето.

Най-накрая влязохме вътре, тъй като и без това нямаше къде другаде да отидем. Ярката светлина на пладнето струеше през кухненския прозорец и всичко излъчваше стъклена сияйна острота, сякаш съзерцавах стаята през окуляра на фотоапарат. Направи ми впечатление общата мълчалива неловкост, защото всички тези домашни предмети — буркани по рафтовете, тенджери на печката, онази дъска за хляб с назъбения нож върху нея — сякаш бяха извърнали поглед от нашето изведнъж оказало се чуждо, опечалено присъствие сред тях. Така, дадох си сметка, потънал в отчаяние, така ще бъде отсега нататък; където и да отиде тя, беззвучното подрънкване на звънчето на прокажения ще я предшества. „Колко добре изглеждаш! — ще възкликват един през друг, — никога не сме те виждали в по-добра форма!“. А тя, с лъчезарната си усмивка, ще се преструва на храбра, клетата госпожа Живи мощи.

Стоеше насред стаята както си беше — с палто и шал, ръцете на кръста, и се оглеждаше наоколо с видимо раздразнение. По това време все още беше хубава, високи скули, бистра, прозрачна кожа, тънка като хартия. Винаги съм се възхищавал, най-вече от класическия й гръцки профил — линията на носа, изрязан като от мрамор, която се спуска отвесно от челото.

— Знаеш ли какво? — попита с яростно огорчение. — Не е честно, просто не е честно.

Побързах да извърна поглед от страх очите ми да не ме издадат; очите са винаги като на другия, спотаилото се в тях джудже е полудяло от отчаяние. Много добре разбирах какво иска да каже. Това беше нещо, което не би трябвало да й се случва. Не би трябвало да се случва на нас, защото ние не сме такива хора. Нещастия, болести, преждевременна смърт, тези неща се случват на добрите, на смирените, на онези, които са солта на земята, не и на Анна, не и на мен. По средата на грандиозния напредък, който представляваше съвместният ни живот, един ухилен негодник беше излязъл напред от общата ликуваща тълпа, заемайки позата на пародиен реверанс, за да връчи на моята трагична кралица дискредитираща я призовка.

Включи чайника да заври, взе да тършува в джобовете си и извади оттам чифт очила, сложи ги, като преметна верижката им отзад на врата. Разплака се някак разсеяно и напълно беззвучно. Приближих се и смутено я прегърнах, но тя се отдръпна рязко.

— За бога, без мелодрами! — изсъска. — В края на краищата нищо не е станало, просто умирам.

Чайникът кипна и се самоизключи, а бълбукащата вътре вода притихна сърдито. Учудвах се, не за пръв път, на жестокото самодоволство на обикновените неща. Всъщност не, не жестоко, не самодоволство, а безразличие, но другояче не би могло и да бъде, нали? Отсега нататък ще трябва да се обръщам към нещата такива, каквито са, защото това вече представляваше нова версия на действителността. Взех чайника и чая и те издрънчаха — ръцете ми трепереха, — но в този момент тя каза не, променила решението си, иска бренди, да, бренди и една цигара — тя, която не пушеше и почти никога не пиеше. Погледна ме със строгия поглед на вироглаво дете, застанала до масата, все още с палтото си. Сълзите й бяха пресъхнали. Свали очилата си и ги остави да висят отпред на гърдите върху верижката, после потърка очи с кокалчетата на пръстите си. Взех бутилката бренди и с треперещите си ръце налях една доза в чашата й, гърлото на бутилката и ръбът на чашата се чукнаха като тракащи зъби. В къщата нямаше никакви цигари, откъде да взема цигари? Тя обаче ми каза, че няма значение, всъщност не й се пушело. Металният чайник блестеше, ленива струйка дим се виеше от чучура му и смътно напомняше за духа и лампата. О, изпълни ми едно желание, само едно.

— Поне си свали палтото — казах.

Но защо поне? Що за нещо е това разговорът между хората?

Подадох й чашата бренди, тя я задържа в ръката си, но не отпи. Светлината от прозореца зад мен се отразяваше в стъклата на очилата й, както висяха и пресичаха ключиците, като създаваха зловещото впечатление за една друга, миниатюрна Анна, застанала съвсем пред нея, под брадичката й, със сведени очи. Но ето че най-ненадейно тя отмаля и се отпусна тежко на стола с протегнати напред ръце, над масата, в странен жест, като че на пълно отчаяние, сякаш смирено умоляваше някой, седналия срещу нея съдник. Чашата в ръката й се чукна в масата и половината от съдържанието й се разплиска. Наблюдавах я безпомощно. За миг, за една шеметна секунда, ми хрумна, че повече никога няма да съм в състояние да й кажа и една дума, че ще продължим да съществуваме по този начин, в мъчителна нечленоразделност, до края. Наведох се и целунах белезникавото петно на върха на главата й, с размера на монета от шест пенса, където тъмната коса се беше завила като венче. За миг вдигна лицето си към мен и ме изгледа с черен поглед.

— Миришеш на болница — каза ми. — Или може би аз мириша.

Взех чашата от ръката й, допрях я до устните си и изпих наведнъж онова, което беше останало от парещото бренди. И тогава разбрах кое беше онова чувство, което ме преследваше откакто тази сутрин прекрачих в стъкления блясък на кабинета на господин Тод. Беше неловкост. Анна също го усещаше, бях сигурен в това. Неловкост, да, паническо чувство, че не знаеш какво да кажеш, къде да гледаш, как да се държиш и освен това още нещо, което не беше точно гняв, а по-скоро сърдито раздразнение, ядна ненавист заради положението, в което така мрачно се озовахме и двамата. Сякаш ни бяха съобщили някаква тайна, толкова гадна, гнусна и отвратителна, че едва издържахме присъствието си един на друг, но в същото време не можехме да се откъснем и да избягаме, защото всеки знаеше долната мерзост, която знаеше и другият, и това знаене ни обвързваше. От този ден нататък всичко щеше да бъде лицемерие и преструвки. Няма друг начин да преживяваш със смъртта.

Анна все още седеше до масата, с изправен гръб, извърнала поглед от мен, с протегнати напред ръце, които лежаха безжизнено с дланите нагоре, сякаш в очакване някой да пусне нещо в тях.

— Е? — каза тя без да се обръща. — Сега какво?

Ето го и Полковника, тътри се обратно към стаята си. Това изпълнение в клозета беше доста дълго. Странгурия, хубава дума. В цялата къща моята спалня е единствената, както госпожица Вавасур обикновено казва и превзето се нацупва, която е en suit. Освен това имам и изглед, или по-скоро щях да имам, ако не бяха онези проклети вили в дъното на градината. Леглото ми е умопомрачително, внушително и много високо, в италиански стил, достойно за дож, лицевата му табла над главата — с обли извивки и лакирана като страдивариус. Трябва да попитам госпожица В. за потеклото му. Това сигурно е било голямата спалня, когато семейство Грейс са живеели тук. В онези дни никога не успях да стигна по-далеч от долния етаж, като изключим сънищата ми.

Току-що забелязах днешната дата. Точно една година от онова първо посещение, което двамата с Анна трябваше да направим в кабинета на господин Тод. Какво съвпадение. Или може би не; съществуват ли съвпадения в царството на Плутон, сред безпътната пустош, в която се скитам изгубен, един Орфей без лира? Цели дванайсет месеца! Трябваше да си водя дневник. Моят дневник на чумавата година.

Един сън ме доведе тук. В него вървях по път сред природата и това беше всичко. Беше зима, на свечеряване, или може би беше мъжделиво-сияйна нощ, като онези, които се случват само в сънищата, освен това валеше мокър сняг. Аз упорито крачех нанякъде, отивах си у дома, така изглеждаше, въпреки че нямах никаква представа, какъв е или къде по-точно може да се намира този дом. Вдясно от мен се беше ширнало поле, равно и незабележително, не се виждаше ни къща, нито дори колиба, а вляво от мен тъмнееше плътна редица навъсени дървета, които граничеха с пътя. Клоните им не бяха голи въпреки сезона, а гъстите им, почти черни листа висяха на гроздове, отрупани със сняг, който се беше превърнал в мек, прозрачен лед. Нещо се беше счупило, кола, не, колело, момчешко колело, защото освен че бях на възрастта, на която съм сега, аз бях и малко момче, едро и непохватно, да, вървях към къщи, би трябвало да е към къщи, или пък натам, където някога съм имал дом, който щях отново да разпозная, когато стигна до него. Предстоеше ми дълъг път, но това не ме тревожеше, защото пътуването ми беше от огромно, но неясно значение, пътуване, което бях длъжен да направя и което трябваше да извърша докрай. Самият аз се чувствах спокоен, съвсем спокоен, а също и уверен, макар и да не знаех точно накъде отивам, освен че се връщах вкъщи. Бях сам на пътя. По снега, който цял ден се сипеше бавно, нямаше никакви следи нито от гуми, нито от ботуши, нито от копита, защото никой не беше минавал по този път и никой нямаше да мине. На единия ми крак му имаше нещо, на лявото ходило, сигурно го бях наранил, но отдавна, защото не ме болеше, въпреки че на всяка крачка го замятах спънато и странично в нещо като полукръг и това ми пречеше, не много, но достатъчно. Чувствах състрадание към себе си, тоест сънуващият, който бях аз, чувстваше състрадание към сънувания, защото този клет тъпанар крачеше неустрашимо през снега на свечеряване и пред себе си имаше само един път и никакъв изглед да се завърне у дома.

Това беше всичко, което видях в съня си. Пътуването не свърши, никъде не пристигнах, нищо не се случи. Просто вървях, съкрушен и непоколебим, крачех неотстъпно през снега и вечерния здрач. Но когато се събудих в мрачината на утрото, не се чувствах както през повечето от последните дни, нямах усещането, че през нощта са ми свалили от гърба поредния слой защитна кожа, а по-скоро е убеждението, че нещо е постигнато или поне започнато. Затова веднага и за пръв път от не знам колко време насам, се сетих за селцето Малко Бали и тамошната къща на Стейшън роуд, и за семейство Грейс, и за Хлое Грейс, не мога да разбера защо, но се почувствах, като че изведнъж съм излязъл от мрака и съм стъпил в кръг бледа, окъпана от морска сол слънчева светлина. Това продължи само миг, по-малко от минута, това щастливо безгрижие, но то ми подсказа какво да направя и къде трябва да отида.

За пръв път я видях, Хлое Грейс, на плажа. Беше ясен, разрошен от вятъра ден и семейство Грейс се бяха окопали в една плитка падина, издълбана в дюните от вятъра и приливите, на която тяхното доста разгулно присъствие придаваше вид на антична сцена. Те бяха внушително екипирани с парче избелял раиран брезент, опънат между два кола, за да ги предпазва от студения бриз, със сгъваеми столове и малка сгъваема маса, с плетена кошница колкото куфар, в която се мъдреха бутилки и термоси, тенекиени кутии със сандвичи и бисквити; разполагаха и с истински сервиз за чай. По негласно споразумение тази част на плажа беше запазена за гостите на хотел „Голф“, чиято ливада свършваше точно зад дюните и затова тези безгрижни натрапници от околните къщи с техните модерни плажни съоръжения и бутилки вино бяха станали обект на възмутени погледи, които семейство Грейс или не забелязваше, или се правеше, че не забелязва. Господин Грейс, Карло Грейс, Таткото, отново носеше шорти и раиран като захарна пръчка блейзър на голо, тоест гърдите му бяха голи, с изключение на две големи туфи от ситни къдри под формата на миниатюрен чифт разперени мъхнати криле. Като си помисля, никога преди това, нито след това бях срещал толкова богато окосмен човек. На главата си беше нахлупил платнена шапка, която приличаше на обърната наопаки детска кофичка за игра. Беше се разположил в един от сгъваемите столове, пред себе си държеше отворен вестник и в същото време съумяваше да пуши цигара въпреки силните пориви на вятъра, който духаше откъм морето. Русото момче, онова, което се люлееше на вратата, се казваше Майлс — защо да не го назова по име? Беше клекнал в краката на баща си, цупеше се сърдито и ровеше в пясъка с чепата, но иначе загладена от вълните пръчка. На известно разстояние зад тях, на завет в една дюна, момиче, или по-скоро млада жена беше клекнала в пясъка, загърната с огромна червена хавлиена кърпа, под прикритието на която се опитваше, ужасно раздразнена, да се измъкне от това, което, както се оказа впоследствие, беше мокър бански костюм. Беше много бледа и със сантиментално изражение, с издължено, слабо лице и много черна, тежка коса. Забелязах, че непрекъснато поглеждаше, доста смръщено, както ми се стори, към тила на главата на Карло Грейс. Забелязах, освен това, че момчето Майлс не преставаше да мята към нея коси погледи, очевидно надявайки се, надежда, която споделях и аз, че защитният пешкир на момичето ще се свлече. Значи тя сигурно не му беше сестра.

Госпожа Грейс се появи на плажа. Излезе от морето, носеше прилепнал по тялото черен бански с тъмни блещукащи нишки като тюленска кожа, а над него нещо като малка поличка, направена от някаква прозрачна тъкан, хваната на кръста с помощта на едно-единствено копче, която се издуваше и разтваряше при всяка нейна крачка и така разкриваше голите й, загорели, доста пълни, но добре оформени крака. Спря пред съпруга си, бодна в косата си слънчевите очила с бели рамки и зачака, докато благоволи да дочете новината, след което той свали вестника, погледна нагоре към нея, вдигна едната си ръка, в която държеше цигарата, и засенчи очите си срещу изострената от соления въздух слънчева светлина. Каза му нещо и той килна главата си на една страна, сви рамене, усмихна се и разкри безброй малки бели равни зъби. Зад него момичето, все още под хавлиената кърпа, захвърли банския си, от който най-накрая беше успяла да се освободи, и като се обърна с гръб, седна на пясъка със сгънати крака, нагласи хавлиената кърпа като палатка върху себе си и опря чело в коленете, а Майлс заби ядно пръчката си в пясъка, силно разочарован.

Това бяха семейство Грейс: Карло Грейс и неговата съпруга Констънс, техният син Майлс и момичето, или младата жена, за която бях сигурен, че не е момичето, което бях чул да се смее в къщата през онзи ден; всички неща скупчени около тях, техните сгъваеми столове и чаени чаши, и чаши с бяло вино, и късата поличка на Кони Грейс, и смешната шапка на мъжа й, и вестника, и цигарата, и пръчката на Майлс, и банският на момичето, проснат там, където го беше захвърлила, отпуснат и смачкан, единият му мокър край поръбен с пясък, който приличаше на нещо удавено и после извадено от морето.

Не знам колко време Хлое беше останала на дюната, преди да скочи. Може би през цялото това време, и вероятно ме е наблюдавала как аз наблюдавам другите. Отначало беше само силует, а слънцето зад нея придаваше на късо подстриганата й коса вид на сияен шлем. После вдигна ръце, сгъна коленете си и скочи от дюната. За кратко въздухът изду крачолите на шортите й. Беше боса и се приземи на пети, под които пясъкът изригна и се разлетя. Момичето под хавлиената кърпа — Роуз, да я назова и нея по име, клетата Роуз — изпищя уплашено. Хлое се олюля, ръцете й все още бяха вдигнати, петите й — забити в пясъка, и за миг изглеждаше като че ще падне или най-малкото ще тупне тежко по задник, но тя запази равновесие, усмихна се криво и злостно на Роуз, на която беше влязъл пясък в очите и тя правеше безобразни гримаси, като тръскаше глава и току примигваше. „Хло-е!“, прозвуча порицанието на госпожа Грейс, неодобрителен вик, на който Хлое не обърна никакво внимание, приближи се до брат си, клекна в пясъка до него и се опита да изтръгне пръчката от ръцете му. Лежах по корем върху пешкира си, с подпрени на ръцете си бузи, и се преструвах, че чета книга. Хлое обаче знаеше, че я гледам, но това не я притесняваше. На какво възраст бяхме — десет, единайсет? Да кажем, че сме били на единайсет, твърде вероятно. Гърдите й бяха плоски като на Майлс, ханшът не по-широк от моя. Над шортите си носеше бяла фланелка. Изсветлялата й от слънцето коса беше станала почти бяла. Майлс, който продължаваше да се бори за пръчката си, най-накрая успя да я издърпа от ръцете й и я удари с нея по кокалчетата на пръстите, при което тя изпусна плачливо „ох!“ и му прасна един право в гърдите с малкия си ръбест юмрук.

— Чуй, чуй само тази реклама — обади се баща й, без да се обръща към никого по-специално, и през смях изчете следните изречения от вестника: „Търсят се печени копои за търговци на жалузи. Трябва да притежават шофьорска книжка. За свръзка пощенска кутия двайсет и три.“. Той отново се изсмя, закашля се и докато кашляше, продължи да се смее. — „Печени копои“ — извика. — Боже господи!

Колко глухо отекват всички звуци край морето — глухо, но въпреки това отчетливо, като звук от изстрели в далечината. Вероятно това се дължи на притъпяващия ефект на пясъка. Въпреки че не мога да кажа кога съм имал случай да чуя проехтяването на изстрел или изстрели.

Госпожа Грейс си наля вино, опита го, направи физиономия, седна на един от сгъваемите столове и преметна единия си стегнат крак върху другия, при което плажната й обувка се заклати. Роуз шаваше под хавлиената кърпа, обличаше се мъчително. Сега беше ред на Хлое да свие колена към гърдите си — всички момичета ли го правят, или поне навремето са го правили, да седят по този начин като сгъната надве буква Z? — и да хване пръстите си с ръце. Майлс я смушка в ребрата с пръчката си.

— Тате — извика тя с апатично раздразнение, — кажи му да престане.

Баща й продължи да чете. Кони Грейс поклащаше обувката си в такт с някакъв ритъм, който звучеше в главата й. Пясъкът край мен, напечен от слънцето, издаваше мистериозно лукава миризма. Навътре в залива едно бяло платно потрепери, килна се откъм подветрената страна и светът се наклони. Някой ей там по плажа викаше някой друг. Деца. Къпещи се. Куче с червеникава къдрава козина. Платноходката се обърна пак откъм страната на вятъра и аз чух съвсем ясно, въпреки че беше навътре в морето, отривистото неколкократно издумкване, като биене на барабан, и изплющяването на платното. Вятърът стихна и за миг всичко потъна в покой.

Играеха на нещо — Хлое, Майлс и госпожа Грейс, — като децата си подхвърляха топка едно на друго над главата на майка си, а тя търчеше и подскачаше, правеше опити да я хване, в повечето случаи безуспешни. Когато тичаше, полата й се издуваше отзад и аз не можех да откъсна очи от онази черна стегната издутина, връхната точка от другата страна на скута й. Скача, поема си дъх, издава задъхани писъци, смее се. Гърдите й подскачат. Гледката е направо страшна. Същество с толкова много възвишения и вдлъбнатини от плът по себе си не бива да лудува по този начин, защото може да си увреди някой вътрешен орган, някакви деликатно подредени тлъстинни тъкани или седефени хрущяли. Съпругът й беше свалил вестника си и също я наблюдаваше, като разресваше брадата си с пръсти и се усмихваше сдържано, устните му — леко опънати назад — оголваха онези негови красиви, малки зъби, а ноздрите му се бяха разширили като на вълк, който се опитва да улови миризмата й. Изразът на лицето му беше на възбуда, развеселеност и леко презрение; сякаш много му се искаше да я види как тупва в пясъка и се удря; представих си как го налагам с юмруци точно по средата на косматия му гръден кош, както Хлое беше ударила брат си. Вече познавам тези хора, един от тях съм. Влюбих се в госпожа Грейс.

Роуз се измъкна изпод хавлиената кърпа, появи се с червена блуза и черни панталони, сякаш асистентка на илюзионист, която цъфва изпод пелерината му с алена подплата, и веднага взе да се прави, че не я интересува никой, най-малко пък играта на жената и нейните деца.

Отведнъж Хлое изгуби интерес към играта, обърна се и се просна на пясъка. Колко добре щях да опозная тези нейни внезапни промени на настроението, тези неочаквани нацупвания. Майка й й викна да се върне в играта, но тя дори не благоволи да й отговори. Лежеше на една страна, подпряна на лакът, с кръстосани глезени и премреженият й, отправен към морето поглед само минаваше покрай мен. Майлс взе да се кълчи като шимпанзе пред нея, да пляска с ръце и да се дръгне под мишниците, като ломотеше нечленоразделно. Тя пък се правеше, че изобщо не го забелязва.

— Джереме! — рече майка й, имайки предвид дъщеря си, която им беше развалила играта, каза го някак безучастно, върна се на мястото си и седна. Беше леко задъхана и гладкият хълм с пясъчен цвят на гърдите й се вълнуваше ту нагоре, ту надолу. Вдигна високо ръка, за да отмахне един залепнал върху влажното й чело кичур, и тогава зърнах тайната сянка под мишницата й с цвят на слива, цветът на моите мокри фантазии в продължение на много предстоящи нощи. Хлое се цупеше. Майлс се върна и пак взе да рови с пръчката си в пясъка. Баща им сгъна вестника и присви очи към небето. Роуз стоеше и гледаше едно копче на блузата си, увиснало на конец и аха да падне. Малките вълни се надигаха и плисваха в брега, червенокосото куче се разлая. Моят живот се промени завинаги.

Но тогава, точно в този момент от всички наши моменти, не се ли промени животът напълно, напълно и така до последната и най-важна промяна?

Прекарвахме ваканциите тук всяко лято, баща ми, майка ми и аз. Но не казвахме така. Идвахме тук да летуваме, така бихме се изразили. Колко ми е трудно да говоря сега така, както говорех тогава. Пристигахме тук за ваканциите всяко лято в продължение на много, много години, докато баща ми не избяга в Англия, както в онези дни понякога правеха бащите и както, ако трябва да сме честни, все още правят. Вилата, която наемахме, беше малко по-малка от типична дървена къща в естествена големина. Имаше три стаи — гостна отпред, която служеше и за кухня, и две малки спални в задната част. Нямаше таван, отвътре се виждаха само полегатите греди на покрива от импрегнирана с дзифт мушама. Стените бяха облицовани с ненужно елегантни тесни, скосени дъски, които в слънчев ден миришеха на боя и смола. Майка ми готвеше на керосинова печка, в която малкият отвор за гориво ми позволяваше да изпитам едно смътно и потайно удоволствие, когато ме извикваха да го почистя, тъй като за тази цел използвах фин инструмент, направен от парче мека тенекия с твърда телена жичка, която се издаваше под прав ъгъл от върха му. Къде ли е сега този малък примус, винаги здрав, устойчив и надежден? Нямаше електричество и нощем преживявахме под светлината на газена лампа. Баща ми работеше в Голямо Бали и се връщаше вечер с влака, обзет от безмълвен гняв, понесъл всичките си неудовлетворености от деня като прекомерен товар, който стискаше в свитите си юмруци. Какво правеше майка ми в свободното си време, когато него го нямаше, пък и аз не бях при нея? Представям си я седнала до покритата с мушама маса в онази малка къща, подпряла глава на ръката си и дундурка лошото си настроение, докато дългият ден започне да гасне. По онова време беше все още млада, и двамата бяха млади, и баща ми, и майка ми — със сигурност по-млади, отколкото съм аз сега. Колко странно, като се замисли човек. Всички като че са по-млади от мен, дори мъртвите. Виждам ги, ето пред очите ми са, моите клети родители, озлобени и пълни с ненавист един към друг да си играят на семейство, когато светът беше още в детските си години. Тяхното нещастие беше едно от постоянните присъствия в невръстните ми години — гръмогласен и непрестанен шум, винаги в обхвата на слуха ми. Не ги мразех. Вероятно съм ги обичал. Само дето ми се пречкаха и засенчваха погледа ми към бъдещето. След време щях да ги проумея, да схвана мотивите и подбудите им — на моите прозрачни родители.

Майка ми се къпеше само на едно отдалечено място, нагоре по плажа, далеч от очите на хотелските тълпи и шумните лагеруващи летовници, опънали палатка за по един ден. Там, оттатък игрището за голф, имаше една постоянна пясъчна плитчина, встрани от брега, която се пълнеше при прилив и образуваше неголяма лагуна. В тези топли като супа води тя се валяше с нескрито и недоверчиво удоволствие, без да плува, защото не умееше да плува, само се пльосваше в цял ръст на повърхността и ходеше на ръце по дъното, като изпъваше шия, за да може устата й да стои над плискащите се вълнички. Носеше сбръчкан на ластик бански с миши-розов цвят и с един тесен, срамежливо опънат кант, който покриваше част от бедрата й точно под чатала. Лицето й изглеждаше голо и беззащитно, пристегнато в опънатата гума на плувната й шапка. Баща ми беше сравнително добър плувец, стилът му приличаше на спънато хоризонтално пълзене с блъскане и боричкане, с механични удари и странично поемане на въздух, при което се подаваше изкривено в гримаса лице и едно опулено око. След като изплува дадена дължина, той се изправяше задъхан и се изплюваше, косата му стоеше прилепнала, ушите — щръкнали, плувките — издути, заставаше с ръце на бедрата и се заглеждаше в непохватните опити на майка ми с лека саркастична усмивка и потръпваща в спазми челюст. Пръсваше вода в лицето й, хващаше я за китките и започваше да я влачи заднешком навътре във водата. Тя стискаше очи и му викаше да престане. Наблюдавах тези техни сприхави лудории в постоянен пристъп на отвращение. Най-накрая той я пускаше и се залавяше с мен, обръщаше ме наопаки, като ме хващаше за глезените и ме буташе напред, като че бях ръчна количка, подкарваше ме към водата и се смееше. Колко силни бяха ръцете му, като окови от студено, ковко желязо, все още усещам здравата им хватка. Той беше агресивен човек, човек на агресивните жестове, на грубите шеги, но иначе плах, нищо чудно, че ни напусна, трябваше да ни напусне. Нагълтвах се с вода, после успявах някак да се извъртя и да се измъкна от ръцете му ужасно паникьосан, скачах на крака, заставах на брега и започвах да повръщам вода.

Хлое Грейс и брат й стояха върху твърдия пясък до водата и ни гледаха.

Както обикновено носеха шорти и бяха боси. Тогава забелязах колко много си приличат. Събираха миди, които Хлое носеше в носна кърпа със завързани краища, така че се получаваше нещо като торбичка. Стояха и ни наблюдаваха безизразно, сякаш ние бяхме някакво шоу, комично представление, предназначено специално за тях, което обаче не им беше нито интересно, нито смешно, само странно. Сигурен съм, че съм се изчервил, колкото и да бях посивял и настръхнал, освен това ме терзаеше осезанието за струйка морска вода, която се излива в неудържима дъга от провисналата предница на плувките ми. Ако можех, на мига бих забранил тези изпълнения на родителите ми, бих ги пукнал като мехурчета морски пръски, моята пълна, дребна, гололика майка и моят баща, с тяло изсечено като от сланина. Лек ветрец целуна плажа и се затича по него на верев под извилия се слой сух пясък, после хукна по повърхността на водата и я насече на малки остри метални отломъци. Потреперих, вече не от студ, а от нещо, което пробяга в мен — мълчаливо, светкавично и неустоимо. Двамата на брега се обърнаха и затътриха крака по посока на разбития търговски кораб.

Тогава ли забелязах, че между пръстите на краката на Майлс има плавателна ципа?

Госпожица Вавасур свиреше на пиано на долния етаж. Гальовно докосваше клавишите, опитваше се да пази тишина. Притеснява се, че може да смути покоя ми, тъй като съм зает с моите непосилни и невъобразимо важни задачи. Много добре изпълнява Шопен. Дано само не продължи с Джон Фийлд, това няма да го понеса. Още в началото се опитах да събудя интереса й към Форе, и по-точно към неговите късни ноктюрни, които много обичам. Дори й купих партитурите, поръчах ги от Лондон специално за нея и платих прескъпо. Оказа се, че съм бил прекалено амбициозен. Тя ми обясни, че пръстите й просто не се справят с тези ноти. По-скоро умът ти, казах си аз. Предателски, предателски мисли. Чудя се защо ли не се бе омъжила. Беше красива жена, или поне някога е била по един сантиментален начин. Сега носи дългата си прошарена коса, която навремето е била гарвановочерна, събрана отзад в стегнат кок, пронизан от две кръстосани игли колкото куки за плетене — стил, който поне за мен напомня, съвсем неуместно, за дом на гейша. Японската нотка имаше своето продължение и в копринения й пеньоар, стегнат с колан като на кимоно, който носеше сутрин; коприната беше щампована с ярко оцветени птички и бамбукови клонки. По друго време на деня предпочиташе практичните спортни костюми от туид, но вечер често ни изненадваше — Полковника и мен, — като прошумоляваше енергично до масата ни с рокля в бледозелено с широк пояс на кръста, или пък с ален испански жакет, тип болеро, тесни черни панталони и изящни малки лъскави черни чехли. Всъщност тя е доста елегантна възрастна дама и обикновено посреща с безмълвен трепет моите одобрителни погледи.

„Сийдърс“ не пазеше почти нищо от своето минало, или поне от онази част на миналото, която бях опознал тук. Надявах се да попадна на нещо веществено от семейство Грейс, без значение колко малко или привидно незначително, като избеляла снимка да речем, забравена в някое чекмедже, кичур коса, или дори фиба, забила се между дъските на пода, но нищо не видях, нищо от този род. Нямаше и намек за атмосферата, която помнех и за която говоря. Предполагам, че многото живи минали оттук, защото в края на краищата това беше пансион, бяха заличили всички следи от мъртвите.

Как яростно духа вятърът днес, напразно налага стъклата на прозорците с меките си юмруци. Това е точно онова есенно време, бурно и ясно, което винаги съм обичал. Намирам есента стимулираща, каквато според други е пролетта. Есента е времето за работа, тук съм на едно мнение с Пушкин. О, да, заедно с Александър, и двамата октябристи. Но сега се намирам в такъв застой, съвсем непушкиновски, че изобщо не мога да работя. Въпреки това не мърдам от масата, размествам абзаците, като че ли са жетони в игра, която съм забравил да играя. Масата е малка, с тънки крака и едно допълнително, съвсем ненадеждно крило, което се отваря на пантички, и което госпожица В. ми донесе собственоръчно и ми го връчи с известна доза свенлива преднамереност. Скърца, малкото дръвце, скърцай мъничко дръвце. Тук е и моят въртящ се стол на морски капитан, същият, какъвто имах и в една друга квартира под наем, където бяхме живели преди години, Анна и аз, този дори скърца по същия начин, когато се облегна назад. Работата, с която се предполага, че съм зает, с монография върху Бонар, един скромен проект, в който съм затънал от не знам вече колко години. Много голям художник по мое мнение, за когото, както след време установих, нямам нищо оригинално да добавя. Булки-в-банята, така го наричаше Анна и се кикотеше. Бонар, Бон’арт, Бон’нарг. Не, не съм в състояние да работя, само си драскам завъртулки.

Както и да е, работа не е думата, която бих използвал за това, което върша. Работа е по-широк термин и доста по-сериозен. Работниците работят. Великите работят. За нас, хората средна ръка, не съществува достатъчно скромна дума, която все пак да може адекватно да опише какво правим и как го вършим. Прахосвам си времето в драсканици е нещо, което категорично не приемам. Само аматьорите драскат, докато ние, класата и видът хора, за които говоря, сме, ако не друго, то поне професионалисти. Създатели на тапети, такива като Вюйар и Морис Дени, които са били толкова старателни — ето още една ключова дума, — колкото и приятелят им Бонар, но едното старание не стига и никога не е стигало. Ние не сме кръшкачи, не сме мързеливци. Всъщност ние сме неистово енергични, на приливи и отливи, но сме свободни, пагубно освободени от онова, което се нарича проклятието на постоянството. Ние се залавяме с нещо и го свършваме, докато за отдадените на работата си, както май поетът Валери е казал, няма свършване, има само временно отлагане. Една малка скица показва Бонар в Люксембургския музей заедно с приятел, всъщност, ако се не лъжа, това е бил именно Вюйар, който се заема да отвлече вниманието на пазача в залата, докато той отваря кутията си с бои и на бърза ръка преработва част от собствената си картина, която висяла там от години. Истински отдадените на работата си умират в нервното безпокойство на неудовлетворението. Толкова много работа трябва да се свърши и толкова много ще остане недовършена!

Уф! Пак тези бодежи. Не спирам да се питам не вещаят ли те нещо по-сериозно. Първите признаци на Анна бяха почти незабележими. През изминалата година станах голям експерт по всякакви медицински въпроси и в това няма нищо чудно. Например знам, че изтръпването на крайниците е един от ранните симптоми на множествена склероза. Усещането, което аз имам, прилича на това изтръпване и дори е по-ясно изразено. Нещо като парещо пробождане, или серия от пробождания в ръката, или отзад на врата, или — случи се веднъж, но го запомних — в горната част на кокалчето на големия пръст на десния ми крак, поради което взех да подскачам на един крак из стаята и да муча жаловито от отчаяние. Болката, или ако щете това смъдене, макар и кратка, често беше много остра. Като проверка на основните ми реакции — възприятия и признаци на живот.

Анна често се присмиваше на тази моя хипохондрия. Доктор Макс, така ме наричаше. Как се чувства днес доктор Макс, пак ли е зле? Разбира се, че беше права, винаги съм бил мрънкало, което се оплаква и от най-малката болка или неразположение.

Ето пак онази червеношийка, всеки следобед долита отнякъде и кацва върху бодливата зеленика до бараката в градината. Забелязах, че обича да върши всичко по три пъти — подскача от горното клонче на по-долното, после на още по-долното, където спира, за да се самоизтъкне с песен от три пронизителни нотки. Всички същества си имат навици. Сега пък от другата страна на градината шарената котка на съседа се е снишила и дебне, придвижва се с меки лапи като леопард. Внимавай, птиче! Тревата трябва да се окоси, поне още веднъж за тази година и толкоз. Трябва да си предложа услугите. Щом ми хрумна мисълта, веднага се озовавам по риза и три четвърти панталони, ето, препъвам се, целият плувнал в пот, подир косачката, стъбълцата ми влизат в устата, около главата ми жужат мухи. Странно, колко често напоследък се виждам така, от разстояние, сякаш съм друг и върша неща, които само някой друг би вършил. Да окося ливадата, как ли пък не! Бараката, макар срутена и запусната, всъщност е много хубава, когато човек я погледне благосклонно; с течение на времето дървото е станало лъскаво и сивее сребристо като дръжката на престарял инструмент, лопата да речем, или любима брадва. Старият Булки-в-банята щеше да пресъздаде тази текстура съвсем точно, тихия й блясък като мъждукаща светлина. Дудъл, дийдъл, дий.

Клеър, моята дъщеря, ми е писала, интересува се как я карам. За съжаление, не добре, светла моя Кларинда, съвсем не добре. Не се обажда по телефона, защото съм я предупредил, че няма да отговарям на никакви телефонни обаждания, дори от нея. Не че има такива, тъй като на никого не съм казал къде заминавам, освен на нея. На колко години е сега, двайсет и нещо, не съм сигурен. Много е умна, същинска интелектуалка. Обаче не е красива, отдавна съм се примирил с това. Не мога да кажа, че не съм разочарован, защото се надявах да бъде една втора Анна. Тя е висока и грубовата, ръждивата й на цвят коса е с дебел косъм и напълно неукротима, стърчи неугледно на всички страни около луничавото й лице, а когато се усмихва, горните й венци се оголват — лъскаво влажни и бледорозови. С тези тънки крака и голям задник, с тази коса и особено с дългата си шия — поне това е нещо, което е наследила от майка си — винаги ме кара да си спомням, с известен срам, за рисунките на Тениъл на Алиса, когато е отхапала от вълшебната гъба. Въпреки това тя е смела и се справя много добре — със себе си и със света. Носи някаква унилост, някаква мрачна духовитост и непохватност, които са така типични за толкова много некрасиви момичета. Ако пристигне сега тук, ще нахлуе като фурия, ще се тръсне на канапето, ще си хване ръцете, после ще ги плъзне надолу по коленете чак до пода, ще свие устни, ще издуе бузи, ще изпусне едно шумно „пфу!“ и ще се впусне в дълга литания за комичните неудачи, които е преживяла след последната ни среща. Скъпа Клеър, най-сладкото ми момиче!

Тя ме придружи, когато дойдох тук в Малко Бали за пръв път след онзи сън, съня, в който се връщах вкъщи през снега. Мисля, че се тревожеше да не би да съм си наумил да се удавя. По всяка вероятност няма представа, какъв страхливец съм. Пътуването ми напомни за отминалите дни, защото двамата винаги сме обичали излетите. Когато тя беше съвсем малка и нощем не можеше да заспи — от самото начало си страдаше от безсъние, също като татко си, — завивах я в одеяло, напъхвах я в колата и тръгвахме да пътуваме по крайбрежния път, покрай тъмнеещото море, изпявахме целия репертоар от песни, на които знаех думите, от което тя не само че не заспиваше, ами започваше да пляска в такт с насмешливо наслаждение и инатливо настояваше за още, и още. Един път, беше по-нататък, двамата решихме да се метнем на колата и да прекараме ваканцията си заедно, само ние двамата, но това се оказа голяма грешка; тя беше вече голямо момиче и много бързо се отегчаваше от разните му там лозя и замъци, както и от моята компания, и нито за миг не спря да врънка, докато не се предадох и не я върнах вкъщи по-рано от заплануваното. Пътуването насам не беше много по-различно.

Беше великолепен, о, наистина великолепен есенен ден, всичко окъпано в отблясъците на византийска мед и злато под небе от син емайл, сякаш излязло изпод четката на Тиеполо, природата — застинала и огледална — не приличаше толкова на себе си, колкото на собственото си отражение в спокойна езерна повърхност. Ден, в който, поне така ми се струва напоследък, слънцето прилича на празното око на света, което с огромно удоволствие се любува на това, как се гърча в собственото си нещастие. Клеър носеше дълго палто от сиво-кафяв велур, което в добре отоплената кола издаваше слаба, но безпогрешно доловима телесна миризма, която ме дразнеше, въпреки че думичка не казах. Винаги съм страдал от нещо като прекалено изострено усещане за смесените аромати, които се отделят при всяко събиране на повече хора на едно място. Може би „страдал“ не е точната дума. Обичам например кафеникавия мирис на мръсна женска коса. Моята дъщеря, придирчива стара мома — уви, но съм убеден, че тя никога няма да се омъжи — обикновено не мирише на нищо, което обонянието ми да долови. Това е още едно от безбройните неща, по които тя не прилича на майка си, чиято животинска миризма — за мен разплодният аромат на самия живот — не можеше да бъде заличена и от най-силния парфюм и именно това беше нещото, което първо ме привлече към нея преди много, много години. Странно, но и досега по ръцете ми има следи от тази миризма, нейната миризма, не мога да се отърва от нея, колкото и да се мъча да я махна. През последните си месеци тя миришеше, в най-добрия случай, на домашна аптека.

Когато пристигнахме, се удивих колко много неща в селото, така както аз го помнех, бяха все още налице, макар и само за очите, които знаят къде да гледат, тоест моите. Беше като среща със стара любов, зад чиито натежали от възрастта черти все още можеха да се различат нежните очертания на предишното обичано лице. Минахме покрай пустата гара, колата се разтресе върху малкия мост — все още непокътнат, все още на мястото си! — и точно на върха му стомахът ми се сви по отдавна познатия ми начин и ето го пред мен — пътя по хълма, в полите му плажът и морето. Не спрях пред къщата, само намалих, докато я отминавахме. Има моменти, когато въздействието на миналото е толкова силно, че човек може да бъде пометен.

— Ето я! — казах на Клеър с развълнуван глас. — „Сийдърс“! — Докато пътувахме й бях разказал всичко, или почти всичко за „Сийдърс“. — Тук живееха те.

Тя се обърна и изгледа къщата.

— Защо не спря? — попита ме.

Какво можех да й отговоря? Че изведнъж съм се почувствал обзет от парализираща плахост, тук, насред този изгубен свят? Продължих да карам, завих по Странд роуд. Кафенето „Странд“ го нямаше, а на негово място се издигаше голяма, квадратна и забележително грозна къща. Двата хотела си бяха там, разбира се — по-малки и по-запуснати, отколкото бяха в спомените ми; „Голф“ стоеше гордо окичен с доста внушително знаме на покрива. Дори от колата можехме да чуем палмите на ливадата отпред, които сънливо поклащаха сухите си листа, звук, който в теменужените летни нощи преди много години носеше обещание за екзотиката на цяла Арабия. Сега под бронзовата слънчева светлина на октомврийския следобед — сенките вече се удължаваха — всичко имаше странно повехнал и старомоден вид, сякаш серия фотографии от стари пощенски картички. Заведението на Майлър — кръчма-плюс-поща-плюс-бакалия, се беше уголемило до размерите на безвкусно лъскав супермаркет с павиран паркинг отпред. Спомних си как през един пуст, тих и приспан от слънцето следобед преди половин век точно тук на покритото с чакъл място пред магазина на Майлър едно малко и безобидно на вид куче се беше промъкнало наблизо и когато протегнах ръка да го погаля, оголи зъбите си в нещо, което аз погрешно възприех като кучешко ухилване, с цел да спечели благоразположението ми, то ме ухапа по китката с учудващо чевръста челюст, след което избяга със сподавен смях, или поне на мен така ми се стори; и как след като се прибрах вкъщи, майка ми вдигна страшен скандал, задето съм бил толкова глупав да предлагам ръката си на някакъв звяр, и веднага ме изпрати да вървя сам-самичък при селския доктор, който, винаги елегантен и вежлив, лепна един пластир върху посинялата издутина, която се беше образувала върху китката ми, след което ми нареди да сваля всичките си дрехи и да седна в скута му, а той взе да притиска изящно бледата си, пълна и пухкава ръка с направен маникюр, в долната част на корема ми, за да ми покаже как трябва да дишам правилно. „Отпусни стомаха си, остави го да се издуе, не го гълтай, ето така“ — каза ми нежно, измърка като котка, а топлият дъх на едрото му ласкаво лице пулсираше в ухото ми.

Клеър се изсмя беззвучно.

— И кое остави у теб по-дълбока следа — попита, — зъбите на кучето или ръката на доктора?

Показах й ръката си, където по кожата върху лакътната кост все още си личаха малките белези от двете дупчици, направени от кучешките зъби.

— Е, това не е Капри — отвърнах, — пък и доктор Френски не беше Тиберий.

Истината е, че от този ден съм запазил хубав спомен. Ароматът от следобедното кафе на доктора, който усещах в дъха му, както и мътният поглед в разногледите очи на икономката, когато тръгна да ме изпраща до вратата.

Двамата с Клеър пристигнахме във „Фийлд“.

Всъщност поле вече няма, а само едно мрачно ваканционно селище, безразборно натъпкано с нещо, което впоследствие определихме като паянтови дървени къщи, предполагам скицирани набързо от някой несръчен чертожник, който беше отговорен за грозотиите в дъното на градината. Въпреки това с удоволствие забелязах, че името, дадено на това място, макар и ерзац, беше „Лупина“ и че строителят, защото предполагам, че това е било дело на строителя, беше пощадил един висок екземпляр от този скромен див храст — Lupinus от семейството на Папионачеа, след което вдигнах поглед към нелепо внушителната псевдоготическа порта, която стърчеше край пътя. Именно под онези храсти от бяла лупина почти през седмица в тъмна доба баща ми, с лопата и фенерче, псувайки под носа си, изкопаваше дупка в меката песъчлива почва, за да зарови съдържанието на помийната кофа от нашата химическа тоалетна. Никога не мога да подуша слабия, странно антропичен парфюм на тези цветове, без да доловя в него следа от сладникавия дъх на човешки екскременти.

— Изобщо ще спираш ли някъде? — обади се Клеър. — Взе да ми писва в тая кола.

С течение на времето все повече се поддавам на илюзията, че дъщеря ми ме настига по възраст и че сега вече почти сме се изравнили и следователно сме едва ли не връстници. Вероятно това е резултат от факта, че имам толкова умно дете; ако беше упорствала малко повече, от нея можеше да излезе далеч по-сериозен учен, отколкото моите възможности ми позволяваха. Освен това ме разбира до стенен, която малко ме притеснява, и отказва да проявява снизходителност към моите слабости и крайности, както правят онези, които ме познават по-малко и следователно се боят повече. Но аз съм съкрушен и наранен и се нуждая от снизхождение. Ако съществува някаква много дълга версия на изповед, тогава точно от това имам нужда. Остави ме на мира, извиках мислено към нея, остави ме да мина покрай оклеветения „Сийдърс“, покрай несъществуващото кафене на Странд, покрай „Лупина“ и някогашното „Фийлд“, покрай цялото това минало, защото ако спра, със сигурност ще се разпадна и за мой срам ще се превърна в локва сълзи. Въпреки това най-смирено спрях колата встрани от пътя, тя излезе, потънала в сърдито мълчание и така затръшна вратата след себе си, сякаш ми зашлеви плесница. С какво чак толкова я раздразних? Понякога, също като майка си, и тя изпадаше в необяснима меланхолия.

Но ето че неочаквано и почти невероятно зад безразборно скупчените уродливи съборетини на „Лупина“ изникна алеята на Дуигнан, с издълбани коловози, както винаги е била и както винаги се шляеше между живите плетове от глогини със заплетени клони и потъналите в прах къпини. Как беше оцеляла след грабителския поход на камиони и кранове, на механични и човешки изкопчии? Като момче точно оттук минавах всяка сутрин, бос и с очукано канче в ръка, отивах да купя мляко от Дуигнан мандраджията или от неговата стоически приветлива съпруга с необятен ханш. Въпреки че по това време слънцето вече отдавна се е вдигнало, нощният влажен хлад все още лепнеше по калдъръма в двора, където кокошките кълвяха със ситни крачки и придирчиво избягваха собствените си тебеширено маслиненозелени курешки. Винаги имаше по едно вързано куче, което лежеше под килналата се на една страна каруца, което ме измерваше с поглед, докато минавах и лекичко се поклащах на пръсти, за да опазя ходилата си от кокошите лайна, а и себе си от мръснобелия впрегатен кон, който неизменно се приближаваше, подаваше глава над прерязаната наполовина врата на обора и ми хвърляше кос, насмешливо скептичен поглед изпод перчема си, който имаше съвършено същия опушен оттенък на кремавото, както и цветовете на орловите нокти. Не обичах да чукам на вратата на мандрата, защото се страхувах, че може да ми отвори майката на Дуигнан — ниска, квадратна старица, която щъкаше навсякъде, дишаше с грухтене, а бледият й и влажен като полип език лежеше проснат върху долната устна, затова предпочитах да се отдръпна във виолетовите сенки на обора и да изчакам самият Дуигнан или неговата госпожа, които да ме спасят от среща със старата вещица.

Дуигнан беше дангалак с глава като топлийка, с рядка коса в пясъчен цвят и невидими мигли. Носеше ризи от хасе без яка, които бяха старомодни още тогава, както и безформени панталони, напъхани в гумени ботуши до коленете със засъхнала по тях кал. В мандрата, докато загребваше с черпака от млякото, непрекъснато ми говореше за момичета с глас, събуждащ неприлични асоциации, дрезгав и тънък — не след дълго щеше да умре от някаква болест на гърлото — като ми повтаряше, че според него си имам приятелка на моята възраст, и много искаше да знае дали тя ми позволява да я целувам. Докато говореше, не вдигаше поглед от дългата тънка струя мляко, която се изливаше в моето канче, като се усмихваше загадъчно и непрекъснато мигаше с тези свои безцветни клепки. Колкото и зловещ да ми се струваше, по някакъв начин ме привличаше. Ужасно се измъчвах, защото все ми се струваше, че е на ръба да ми разкрие — както би могъл да ми извади и неприлична фотография — някакъв ужасен, всеизвестен и отвратителен факт, в който само възрастните са посветени. Мандрата представляваше ниска, правоъгълна варосана килия, толкова бяла, че чак синееше. Металните гюмове за мляко приличаха на ниски набити стражи с плоски шапки и всички имаха по една бяла розетка, която грееше на раменете им, там, където се отразяваше идващата откъм вратата светлина. Големи, плитки и покрити с тензух тави с мляко, потънали в собственото си мълчание, стояха на пода, за да може каймакът да бъде отделен от млякото; освен това имаше и една ръчна дървена бъркалка за избиване на масло, която винаги съм искал да видя как работи, но така и не успях. Хладната плътна и потайна миризма на мляко винаги ме подсещаше за госпожа Грейс и в това вълнение някаква тъмна сила ме подтикваше да се поддам на вечно придумващия ме Дуигнан и да му разкажа за нея, но устоях и без съмнение, постъпих много мъдро.

И ето ме сега отново пред портата на мандрата, детето от онези дни е напълняло, косата му е прошарена, вече е поостаряло. Един зле изписан знак върху стълба до вратата предупреждава, че нарушителите, престъпили границите на собствеността, ще бъдат преследвани по законния ред. Зад мен Клеър подхвърли нещо по адрес на фермерите и ловджийските пушки, но аз не й обърнах внимание. Прекосих калдъръмения двор — все още калдъръм! — сякаш не стъпвах по земята, а по-скоро се носех тромаво като полунадут преграден балон, блъскан от серия изкарващи дъха ми удари на миналото. Ето го обора и прерязаната му наполовина врата. Една ръждясала грапа се подаваше от мястото, където обикновено стоеше каруцата на Дуигнан — дали не си бях измислил тази каруца? Мандрата също беше налице, макар и извън употреба, на разнебитената й врата висеше тежък катинар, срещу кого, човек дори не можеше да си представи, стъклата на прозорците бяха изпоцапани или счупени, а върху покрива беше прорасла трева. Пред мандрата беше издигнат един доста претенциозен покрит вход, белведер от стъкло и алуминий, нещо, което много приличаше на окото на гигантско недоразвито насекомо. И ето че вътре в него се отвори врата и една състарена млада жена се появи, застана зад стъклото и внимателно се загледа в мен. Тръгнах колебливо напред, хилех се и кимах като огромен непохватен мисионер, който се приближава към миниатюрната кралица на някое щастливо, но все още непокръстено пигмейско племе. Отначало за по-сигурно остана вътре в покрития вход, докато аз й говорех през стъклото, изговарях името си и жестикулирах въодушевено. Тя обаче продължаваше да стои и да ме наблюдава. Създаваше впечатление за млада актриса, старателно, но не съвсем убедително състарена. Косата й, боядисана в цвета на кафява боя за обувки и накъдрена в огромна маса от стегнати лъскави вълнички, беше прекалено обемиста за дребното й изпито лице, което обграждаше като ореол от гъсти тръни и приличаше повече на перука, отколкото на истинска коса. Над пуловера си, който със сигурност беше изплела сама, носеше избеляла престилка, освен това мъжки кадифени панталони, издути на коленете, и от онези ботушки до глезена, с цип и от изкуствена кожа в берлинско синьо, които бяха крясъкът на модата сред възрастни дами, когато аз бях малък и които напоследък виждах по краката главно на просякини и алкохолички. Не спирах да й обяснявам през стъклото как съм живял тук като малък, ей там в една от къщите във „Фийлд“, и как съм идвал всяка сутрин в мандрата да купувам мляко. Тя слушаше и кимаше, после се навъси и една гънка взе да се появява и изчезва в ъгълчето на устата й, сякаш се мъчеше да потисне смеха си. Най-накрая отвори вратата на покрития вход, излезе навън и стъпи върху калдъръма. В настроението си на полуналудничава еуфория — наистина бях смешно въодушевен — изпитах желание да я прегърна. Започнах да говоря превъзбудено за семейство Дуигнан, мъжа и неговата съпруга, за майката на Дуигнан, за мандрата, дори за онова зло куче. Тя продължаваше да кима, едната й вежда се изви нагоре, по всичко личеше, че не ми вярва, погледът й мина покрай мен и се стрелна към външната порта, където Клеър стоеше и чакаше със скръстени ръце, завита в огромното си скъпо палто, обшито с кожички.

Аврил, младата жена си каза името. Аврил. Не пожела да издаде фамилията си. Съвсем смътно нещо се събуди в мен, нещо, което от дълго време съм смятал за мъртво, и ме осени споменът за момиченце с мръсна рокличка, което свенливо се крие в дъното на покритото с плочи антре на мандрата, в пълничките си свити ръчички стиска розова, плешива и гола кукла и ме наблюдава с втренчения поглед на гном, който нищо не можеше да отклони. Но това същество пред мен вероятно не беше онова момиченце, което сега би трябвало да бъде на колко, може би над петдесет години. Сигурно детето, което си спомням, е сестра на тази жена, но много постара, родена много преди нея? Възможно ли е? Не, Дуигнан беше умрял млад, на четирийсет и няколко години, така че е абсолютно невъзможно тази Аврил да е негова дъщеря, тъй като той беше вече зрял мъж, когато аз бях още дете и… Умът ми засече, докато пресмяташе като объркано и уморено товарно добиче. Но да се върнем на Аврил. Кой по тия места би окичил детето си с това толкова нежно име, намекващо за пролетна свежест?

Попитах отново за Дуигнан и Аврил ми отговори, че да, Кристи Дуигнан е починал — Кристи ли? Знаех ли аз, че малкото име на Дуигнан е Кристи? — но госпожа Д. била все още жива, намирала се в старчески дом, някъде по крайбрежието.

— Земята на Патси е близо до стария Оулд Бан, а Мери е в Англия, но бедничкият Уили умря.

Кимнах. Изведнъж ми домъчня за тях, за тези издънки от династията Дуигнан, така познати дори само по име, така земни и истински, Патси фермерът, Мери емигрантката и малкият Уили, който умрял, всички те нахълтаха в личния ми ритуал по извикване на спомените като неканени бедни роднини на въображаемо погребение. Не можах да кажа нищо. Цялата ми приповдигната еуфория отпреди миг се изпари и аз се почувствах натежал от плът и несъразмерен с момента, стоях и се усмихвах, кимах едва-едва, изпускайки последните си глътки въздух. Аврил все още не се беше представила, с изключение на малкото си име, и по всяка вероятност си въобразяваше, че аз я помня, че съм я познал — но как да я помня, откъде да я познавам, въпреки че обитаваше това, което навремето бе къщата на Дуигнан? Почудих се откъде може да знае толкова много за всички Дуигнан, ако не е една от тях, както на мен ми се струваше, но може би просто не беше от най-близките роднини; от друга страна, всичките тези Уили, Мери и Патси, никой от тях очевидно не можеше да й е родител, защото иначе, без съмнение, би го споменала. Изведнъж цялото ми мрачно настроение се сгъсти и надигна в нещо като ядна ненавист срещу нея, сякаш тя по някаква си нейна престъпна причина се беше самонастанила и приела тази убедителна маскировка — боядисаната с кана коса, ботушките на стара дама — само и само да узурпира един кът от моето митично минало. Направи ми впечатление, че сивкавата кожа на лицето й беше нагъсто осеяна със ситни лунички. Те обаче не бяха червеникавокафяви като на Клеър, нито големи и размити като онези, които бях виждал по странно момичешките ръце на Кристи Дуигнан, не, нито, ако щете, като онези тревожни петънца, които напоследък са започнали да излизат от горната страна на собствените ми длани, както и по бялата кожа надолу по плещите ми от двете страни на ключиците, които са доста по-тъмни, всъщност имат същия тъмнокафяв оттенък като палтото на Клеър и едва ли са по-големи от главата на топлийка; съжалявам да го кажа, но те по-скоро говореха за хронична и обща липса на хигиена. Напомняха ми нещо неприятно, но не можех да кажа какво.

— Само да съобщя — обадих се аз, — че жена ми почина.

Не знам какво ми стана, че го споменах ни в клин, ни в ръкав. Надявам се, че Клеър зад мен, не ме е чула. Аврил ме гледаше втренчено и безизразно, несъмнено в очакване да доуточня. Но какво повече можех да кажа? Някои известия не се нуждаят от доуточняване. Тя сви рамене в знак на съчувствие, повдигна едното си рамо и изкриви уста на една страна.

— Съжалявам — каза го с обикновен, равен тон. — Съжалявам да го чуя. — По всичко личеше, че не е искрена.

Есенното слънце падаше косо в двора и камъните на калдъръма сияеха в синьо, а в закрития вход се виждаше здравец, размахал нависоко своите последни за сезона пламнали цветове. Доблестно, в този свят.

Във валмото от тишина, обгърнало хотел „Голф“, дъщеря ми и аз като че бяхме единствените посетители. Клеър искаше да си изпие следобедния чай, а когато го поръчах, ни упътиха към една пуста и студена оранжерия в дъното на хотела, която гледаше към брега и настъпилия отлив. Тук, независимо от ледения въздух, все още се усещаше приглушеният намек за отминали пиршества. Долавяше се и смесената миризма на разлята по пода бира и застоял цигарен дим, а на подиума в ъгъла се мъдреше обикновено пиано, което съвсем неуместно напомняше за Дивия запад — вдигнатият му капак и клавишите приличаха на уста, в която се виждат липсващи зъби. След срещата в двора на мандрата се скапах, почувствах се някак нереален като оперна дива, която с олюляване напуска сцената в края на представление, което се е оказало пълно фиаско — с фалшиво взети тонове, липсващ суфльор и паднали декори. Двамата с Клеър седнахме един до друг на канапето и след малко се появи едно непохватно червенокосо момче, наконтено в черно келнерско сако и панталони със страничен кант, поднесе ни табла, положи я с дрънчене върху ниската масичка пред нас и побърза да отстъпи спънато с големите си черни обувки. Торбичките чай са отвратително изобретение, които поне в моите доста гнусливи очи напомнят нещо, което немарливият човек оставя след себе си в клозета, като забравя да пусне водата. Налях си чаша чай с цвета на торф и го подсилих с глътка от плоската си бутилка — никога не оставам без запаси от упоителни течности; това е нещо, което научих през тази, вече изминала година. Светлината на следобеда беше станала мътна и зимна, а на хоризонта се задаваше стена от облаци — плътни и мръсносини. Вълните забиваха нокти в пасивния подмилкващ се пясък по продължение на прибоя, дращеха, мъчеха се да отстояват територията си, но очевидно не успяваха. Там имаше повече палми, разрошени и източени, сивата им кора изглеждаше дебела и груба като кожата на слон. Трябва да са много жилав сорт, щом оцеляват в този студен северен климат. Дали клетките им още помнят жаркия зной на пустинята? Дъщеря ми седеше сгушена в палтото си, обвила длани около чашата чай, за да ги стопли. Проряза ме болката на умилението, като забелязах бебешките й нокти с бледолилав оттенък. Собственото дете си е винаги собствено дете.

Взех да й разказвам за „Фийлд“, за къщата, за семейство Дуигнан.

— Ти живееш в миналото — каза ми тя.

Тъкмо да й отвърна рязко, но се спрях. В края на краищата беше права. Предполага се, че животът, истинският живот е борба, неуморни напъни и утвърждаване; воля, която блъска тъпата си глава в стената на света или нещо от този род, но когато обръщам поглед назад, виждам, че по-голяма част от силите ми са отивали в най-простичкото търсене на подслон, утеха и — да, признавам си — уют. Това е учудващо, да не кажа шокиращо откритие. Доскоро в собствените си представи се имах за безскрупулен авантюрист, който посреща всеки новодошъл с чаша и чупи стъклото й със зъби, докато сега съм принуден да си призная, че това е било чиста илюзия. Да съм подслонен, защитен и неуязвим — това е всичко, което всъщност винаги съм искал, да се заровя навътре в нещо като топла утроба, да се свия там и да се спотайвам скрит от безразличния взор на небето и от вредното въздействие на суровия въздух. Затова миналото е убежище за мен, с удоволствие отивам там, потривам ръце, свалям от себе си студеното настояще и още по-студеното бъдеще. И все пак какво съществуване всъщност има миналото? В края на краищата то е само това, което някога е било настоящето, настоящето, което си е отишло — нищо повече. И все пак.

Клеър скри глава като костенурка надълбоко в корубата на палтото си, изрита обувките си и опря ходила върху ръба на малката масичка. Винаги се умилявам при вида на женски крака, обути в чорапи, вероятно поради пръстите на краката, които изглеждат плоски и така подредени един до друг, сякаш са запоени. Естествено пръстите на Майлс Грейс изглеждаха по този начин неестествено. Когато ги разперваше, което правеше с лекота, сякаш бяха пръсти на ръцете, плавателната ципа помежду им се опъваше като ефирен воал, розов и прозрачен, прорязан като листо от ажурна плетеница фини вени, червени като нажежени жички — без съмнение белег за свръхестественост.

Изведнъж в ума ми изплува, сякаш от сгъстяващия се синкав мрак на вечерта, семейството плюшени мечета, които бяха най-верните приятели на Клеър през цялото й детство. Смятах ги за леко отблъскващи, тези имитиращи животинчета неща. Като се надвесвах над нея в зърнестата светлина на нощната й лампа, за да й пожелая „лека нощ“, усещах как изпод завивката й наднича цяла дузина малки проблясващи стъклени очи, влажно кафяви, безжизнени и зловещо бдителни.

— Твоите lares familiars^[1] — обърнах се към нея, — предполагам, че още ги пазиш, подпрени върху моминското ти легло?

Островърхи, косо падащи отражения от слънчева светлина се спускаха над плажната ивица и сухият пясък заблестя като бели кости, а една бяла морска птица, цялата сияеща на фона на тъмнеещ облак, се издигна, разпери извитите си като лунен сърп криле, завъртя се безшумно и се стрелна надолу като отвес, като затворен шеврон към бурната чернота на морето. Клеър седеше неподвижно, но след миг се разплака. Без звук, само стичащи се сълзи, искрящи топчици живак, огрени от залязващите отблясъци морска светлина, които се процеждаха през високата стъклена стена пред нас. Плачеше съвсем безмълвно, като че ли случайно, по същия начин, както правеше и майка й.

— Ти не си единственият, който страда — каза тя.

Всъщност знам толкова малко за нея, за моята дъщеря. Един ден, беше още малка, може би дванайсет или тринайсет години, вече застанала на прага на пубертета, неволно налетях на нея в банята, чиято врата не си беше дала труда да заключи. Беше гола, с изключение на една хавлиена кърпа, увита като тюрбан около главата. Обърна се и ме изгледа през рамо под спокойната светлина, която идваше откъм матираното стъкло на прозореца, без изобщо да се смути, изгледа ме в упор, открито, сякаш от сърцевината на самата си същност. Гърдите й бяха едва напъпили, но отзад вече имаше голям като пъпеш задник. Какво почувствах ли, като я видях така? Вътрешен хаос, пронизан от нежност и лека уплаха. Десет години по-късно тя заряза образованието си по история на изкуството — Воблен^[2] и стила fete galante, това е то, моето момиче, или поне беше, — за да стане учителка на умствено изостанали деца в един от безбройните и множащи се, пренаселени бедняшки квартали. Какво прахосване на талант? Не можах да й простя и още не мога. Опитвам се, но не успявам. Всичко стана заради един млад мъж, пристрастен към книгите келеш с малка брадичка и крайно егалитарни възгледи, в когото се беше влюбила. Любовната им връзка, ако изобщо е имало такава — подозирам, че още е девствена, — приключи много зле за нея. След като я беше убедил да зареже онова, което иначе би било работата на живота й, в името на един социално безполезен жест, мерзавецът офейка и остави моето нещастно момиче на сухо. Исках да тръгна след него и да го убия. Най-малкото, така й казах, остави ме да платя на добър адвокат да го съди за неизпълнено обещание. Тогава Анна ми каза да престана, че с това само влошавам нещата. Вече беше болна. Какво можех да направя при това положение?

Навън мракът се сгъстяваше. Морето, което допреди малко беше съвсем кротко, изведнъж се надигна в смътно безпокойство, може би отливът се беше обърнал. Сълзите на Клеър бяха секнали, но стояха непопити. Сякаш не ги беше забелязала. Потреперих; тези дни често-често ме полазваха цели пълчища безчувствени тръпки.

Откъм вратата зад нас се появи едър мъж в ежедневен костюм и продължи безшумно да крачи със сервилни стъпки, погледна към нас любезно и въпросително, срещна погледа ми и се оттегли. Клеър подсмърчаше, пъхна ръка в джоба си, извади носна кърпа и шумно се издуха.

— Зависи — отвърнах й тихо — какво разбираш под страдание.

Тя нищо не отговори, прибра си носната кърпа, изправи се, огледа се намръщено, сякаш търсеше нещо, без да знае какво. Каза, че ще ме изчака в колата, и се отдалечи с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на онази кожа във формата на палто. Въздъхнах. На фона на смрачаващия се небесен свод морските птици се издигаха и спускаха, носеха се като ветреещи се парцали. Дадох си сметка, че ме мъчи главоболие, пулсираше в черепа ми, без да му обръщам внимание, още откакто седнах в тази остъклена килия с отегчен въздух.

Момчето келнер се върна, предпазливо като малко лисиче, наведе се да прибере таблата и един червен като морков кичур отпред увисна безпомощно от челото му. С този цвят на косата би могъл да бъде още една от издънките на клана Дуигнан, най-младата издънка. Попитах го как се казва. Той спря на място, пречупи се непохватно в кръста, изгледа ме изпод белезникавите си вежди, замислен и смутен. Сакото му лъщеше от износване, а ръкавелите му, които трябваше да преливат в седефени отблясъци, бяха изцапани.

— Били, сър — каза ми той.

Дадох му една монета, той ми благодари, прибра я, вдигна таблата, тръгна, но ето че се поколеба.

— Добре ли сте, сър? — попита.

Извадих ключовете от колата и ги изгледах озадачено. Всичко ми се струваше, че е нещо друго. Отвърнах, че да, добре съм, и той се отдалечи. Тишината около мен беше дълбока като морето. Пианото върху подиума се хилеше със зловещата си усмивка.

На излизане от фоайето човекът в костюм беше на входа. Едър мъж, с бледо, восъчно бяло и странно безизразно лице. Поклони ми се, грейнал в сияеща усмивка, ръцете му, свити в юмрук, стояха отпред на гърдите му в пресилен театрален жест. Какво у тези хора ме кара да ги помня? Изражението му беше мазно и угодливо, но в същото време и заплашително. Вероятно от мен се очаква и на него да дам бакшиш. Както обичам да казвам: ах, този свят.

Клеър ме чакаше до колата с прегърбени рамене, използваше ръкавите на палтото си за маншон.

— Трябваше да вземеш ключовете — казах й. — Нима смяташ, че няма да ти ги дам?

По пътя към къщи настояваше тя да кара въпреки категоричните ми възражения. Вече беше съвсем тъмно и в облещения блясък на фаровете еднообразните дървета-плашила, скупчени на групи, току изникваха ненадейно и страховито пред нас и също така ненадейно изчезваха, пропадаха в мрака от двете ни страни, сякаш повалени от въздушната струя на колата. Клеър се беше навела толкова напред, че носът й почти докосваше предното стъкло. Светлината от таблото, като някакъв зелен газ, придаваше на лицето й призрачен вид. Казах й, че е по-добре аз да карам. Тя ми отвърна, че съм прекалено пиян, за да шофирам. Отвърнах й, че изобщо не съм пиян. Тя ми каза, че съм изпил до дъно плоската си бутилка, била ме видяла как съм я пресушил. Отвърнах й, че не е нейна работа да ме поучава по този начин. Тя отново се разплака и се разкрещя през сълзи. Казах й, че дори пиян представлявам по-малка опасност зад волана, отколкото е тя, особено в това състояние. И този спор продължи доста дълго с ожесточение, с настървение, както искате го наречете. Разбира се, че не й останах длъжен — длъжен ли? — и като изправителна мярка — изправителна ли? — колко неточно нещо е езикът и колко неадекватен за дадени ситуации — побързах да й напомня за годината, през която майка й умираше, когато тя много удобно се намираше в чужбина, уж учеше, докато аз трябваше сам да се справям, доколкото мога. Това я уцели право в сърцето. Нададе дрезгав вой през стиснатите си зъби и взе да налага волана с разтворени длани. След което взе да ме обсипва с всевъзможни обвинения. Каза ми, че аз съм прогонил Джеръм от нея. Спрях. Джеръм ли? Джеръм? Разбира се, че имаше предвид онзи наивен филантроп без брадичка — дето се отнесе толкова добре с нея! — и някогашен обект на нейните чувства. Джеръм, да, точно това беше невероятното име на онзи мерзавец. И как, моля, попитах я, но вече овладял чувствата си, как по-точно съм успял да го прогоня от теб? В отговор на въпроса ми тя само изсумтя и тръсна глава. Замислих се. Вярно, че го смятах за неподходящ ухажор и дори му го бях казал в очите, и то на няколко пъти, но тя говореше така, сякаш съм го прогонил с камшик или оръжие в ръка. Освен това, ако моето неодобрение го беше прогонило, тогава какво да кажем за неговия характер или за неговата решителност да преследва целта си? Не, не, за нея самата е много по-добре да не се замесва с такива типове, това е сигурно. Но засега не казах нищо повече, премълчах съвета си и след една-две мили на нея й мина. Това е нещо, което често откривам у жените — изчакай известно време и тогава твоето си става от само себе си.

Когато се прибрахме, тръгнах към къщата и я оставих тя да паркира колата, след което взех номера на „Сийдърс“ от телефонния указател, обадих се на госпожица Вавасур и й казах, че искам да наема една от нейните стаи. После се качих на горния етаж и пропълзях в леглото си по гащи. Изведнъж се почувствах страшно уморен. Всяко скарване със собствената ти дъщеря те омаломощава. Тогава вече се бях преместил от стаята, която беше нашата спалня с Анна, в стаята за гости над кухнята, която навремето беше детска стая и където леглото беше ниско и тясно, приличаше на койка. Чувах Клеър долу в кухнята, дрънчеше с тенджери и тигани. Все още не й бях казал, че съм решил да продам къщата. По телефона госпожица В. ме попита колко време възнамерявам да остана. От тона й долових, че е озадачена, дори мнителна. Нарочно й отвърнах с известна неяснота. Няколко седмици, казах, или може би месеци. Умълча се задълго, очевидно размишляваше. Спомена Полковника, който бил постоянен посетител, така каза, а и човек с установени навици. Отминах подмятането й без коментар. Какво ме интересуваха нейните полковници? Ако иска, можеше да настани и цял офицерски корпус в пансиона си, това изобщо не ме засягаше. Спомена, че трябва да давам прането си навън. Попитах я дали ме помни. „О, да — отвърна ми със съвършено равен глас, — да, разбира се, че те помня.“.

Чух стъпките на Клеър по стълбите. Гневът й се беше изпарил и сега тътреше безутешно краката си. Сигурен съм, че и за нея тези словесни престрелки са уморителни. Вратата на спалнята ми беше открехната, но тя не влезе, само ме попита през процепа с апатичен глас дали искам нещо за ядене. Не бях светнал лампите в стаята и дългия, изтънен трапец светлина се беше разлял по линолеума откъм площадката, където стоеше тя, подобно пътека, която води право към детството — нейното и моето. Когато беше малка и спеше в тази стая, в това легло, тя много обичаше да слуша потракването на моята пишеща машина, което идваше от кабинета ми на долния етаж. Успокоителен звук, така беше казала, както когато слушала мислите ми, въпреки че не ми я ясно как слушането на моите мисли може да успокои когото и да било; бих казал точно обратното. О, но колко далечни са сега тези дни, тези нощи. Въпреки всичко не биваше да ми крещи по този начин, както преди малко в колата. Не заслужавам да ми се крещи.

— Татко — обади се пак, вече с нотка на раздразнение в гласа си, — искаш ли да вечеряш или не? — Не й отговорих и тя се махна. Живея в миналото, точно така.

Обърнах се към стената и с гръб към идващата от процепа светлина. Въпреки че колената ми бяха свити, ходилата ми стърчаха извън леглото. Докато се въртях в омотаните чаршафи — никога не успявам да се оправя с усуканото спално бельо — долових полъх от собствения си топъл и вмирисан дъх. Преди болестта на Анна гледах на физическото си тяло с нежно отвращение, както правят повечето хора — гледат така на собствените си тела, не на моето, — с толерантност и по необходимост приемах продуктите на моята, за съжаление, неизбежна човещина, различните зловонни изпарения, изригванията отпред и отзад, гнойните течения, пърхота, потта и другите всеизвестни и всеобщи течове и дори онова, което бардът от Хартфорд старомодно нарича отломките на долницата. Когато обаче тялото на Анна я предаде и тя започна да се бои от него и неговите враждебни възможности, аз развих, по силата на някакъв загадъчен процес на симпатията и пренасянето, пълзящо отвращение към собствената си плът. Не изпитвам това отвращение от себе си непрекъснато, или поне не си давам сметка за него през цялото време, въпреки че по всяка вероятност то си стои и чака, докато остана сам, нощем, или, да, особено рано сутрин, и тогава се надига край мен като миазма от блатен газ. Освен това развих и някакъв гнуслив интерес към процесите в моето тяло, онези постепенните, например начина, по който косата и ноктите ми не спират да растат, независимо в какво състояние се намирам, каква мъка изживявам. Това ми се струва толкова грубо, толкова нелепо предвид дадените обстоятелства, това неумолимо възпроизвеждане на материята, която е вече мъртва, по същия начин, както животните продължават да ходят по животински си дела, без да се притесняват, без да ги е грижа, че господарят им лежи проснат в изстиналото си легло на горния етаж с отворена уста и изцъклени очи и никога вече няма да слезе, за да ги нахрани с голямата паница, нито ще отвори последната консерва сардина.

Като стана дума за пишещи машини — така, само преди малко споменах моята пишеща машина — снощи в един сън, ето, сега се сетих за него, се опитвах да напиша завещанието си на такава машина, в която обаче липсваше думата I^[3]. Буквата I, както малката, така и голямата.

Там долу, край морето, тишината на нощта притежава особено свойство. Не знам дали не е плод на моето въображение, искам да кажа, дали аз не внасям това свойство в тишината на стаята, дори на цялата къща, или пък то е нещо като местен ефект, дължащ се на соления въздух може би, или пък най-общо на морския климат. Не си спомням да съм го забелязвал, като бях млад и живеехме във „Фийлд“. Тоест става по-плътна и същевременно куха. Дълго време ми трябваше, нощ след нощ, за да установя на какво ми напомня. Прилича на тишината, която познавам от болничните стаи на моето детство, когато лежах с температура, увит като пашкул под горещата, влажна планина от одеяла, а празнотата биеше по ушните ми тъпанчета като въздуха в батисфера. През онези дни на болестта се падаше особено място, уединено място, където никой друг не можеше да влиза, освен доктора със студения си стетоскоп, от който те полазват тръпки, или майка ти, която слага студената си ръка върху пламналото ти чело. То е място, подобно на мястото, в което чувствам, че се намирам сега, на мили разстояние откъдето и да било, от когото и да било. Мисля и за другите в къщата, за госпожица Вавасур, за Полковника, заспали в стаите си, а после си казвам, че може да не са заспали, да лежат будни като мен, с навъсени, унили погледи, втренчени в оловносиния мрак. Може би единият от тях мисли за другия, защото Полковника има нещо наум по отношение на нашата хазяйка, убеден съм в това. Тя обаче му се присмива зад гърба, не без известно умиление, нарича го не Полковник, а Нашия храбър войник, или граф Гаф. Понякога сутрин очите й са зачервени, като че е плакала цяла нощ. Дали не обвинява себе си за всичко случило се с нея и продължава да тъжи? Какви малки съдове с тъга сме всички ние, плаваме в приглушената тишина през мрака на есенните дни.

За семейство Грейс си мислех най-вече нощем, легнал в тесния си железен креват във вилата под отворения прозорец, заслушан в монотонния дрезгав и нестроен прибой на вълните, в самотния вик на безсънна морска птица, понякога в далечния крясък на дърдавец и в мелодичните джазови стенания на танцовия оркестър в хотел „Голф“, който свиреше последния бавен валс, а майка ми и баща ми се караха в гостната, както правеха винаги, когато смятаха, че съм заспал, зъбеха се един срещу друг със стържещи снишени гласове, всяка нощ, всяка нощ, докато най-накрая една нощ баща ми ни напусна и повече никога не се върна. Но това беше през зимата, някъде другаде и много отдавна. За да не се напрягам да подслушвам какво си казват един на друг, аз се разсейвах, като си измислях разни драматични ситуации, в които спасявах госпожа Грейс от голямо и всеобщо бедствие, корабокрушение или опустошителна буря, отвеждах я на безопасно място в една пещера, където за по-голямо удобство се уединявахме на сухо и топло и където — лунната светлина, корабът вече е потънал, бурята е стихнала — аз нежно й помагах да свали прогизналия си бански и загръщах фосфоресциращата голота на тялото й с хавлиена кърпа, след което двамата лягахме, тя отпускаше глава върху ръката ми, галеше лицето ми от благодарност и въздишаше, после и двамата заспивахме, тя и аз, обвити от безкрайната мекота на лятна нощ.

В онези дни боговете взеха много да ме занимават. Не говоря за Бог, онзи с главна буква, а за боговете изобщо. Или по-скоро идеята за богове, което ще рече възможността да съществуват. Бях ненаситен читател и доста добре познавах гръцките митове, въпреки че на героите в тях трудно можеш да им хванеш дирята, толкова често се преобразяваха и толкова различни бяха приключенията им. От тях бях запазил един по необходимост стилизиран образ — грамадни, почти голи скулптурни фигури, целите в изпъкнали мускули и гърди като буре, — съставен главно от платната на големите майстори на Италианския ренесанс, най-вече Микеланджело, а репродукции на тези картини вероятно съм виждал в книга или списание, защото бях точно такъв — винаги нащрек за всякакви илюстрации на гола плът. Разбира се, най-вече еротичните подвизи на тези божествени същества разпалваха въображението ми. Мисълта за цялата тази напрегната и възбудено потръпваща гола плът, напълно невъзпрепятствана, с изключение на мраморните дипли на мантията или някоя полупрозрачна случайно преметната лента — може би случайно, но така обезсърчаващо и благоприлично, както плажният пешкир на Роуз или, дори по-точно, банският костюм на Кони Грейс — насищаха неопитното ми, но вече превъзбудено въображение с мечтания за любов, но най-вече за прегрешенията на любовта, и всичко това неизменно под формата на стръвно преследване, залавяне и агресивно овладяване на обекта. Що се отнася до детайлите в тези боричкания насред златистите пясъци на Древна Гърция, там вече положението ми се изплъзваше. Представях си енергичните тласъци и тръпката на загорели бедра, от които бледите слабини се отдръпваха дори когато се отдаваха, чувах смесените стенания на екстаз и сладостно страдание. Механиката на акта обаче беше извън полето на моите познания. Веднъж, докато се скитах по трънливите пътеки на Канавката, както се наричаше онази част, покрита с храсти от магарешки бодил, която се простира между морския бряг и полето, едва не се спънах в двама души, легнали в пясъчна плитчина, които се любеха, покрити с шлифер. От напористите им движения шлиферът се беше качил върху главите им и изобщо не покриваше долните им части — или може би те го бяха поставили така, предпочитайки да скрият лицата си, по които в края на краищата се разпознават по-лесно, отколкото по задниците си — и тази гледка на двамата там, хълбоците на мъжа, които дълбаеха ритмично между вдигнатите под формата на ядец женски крака, широко разтворени встрани, ме вцепени, нещо заседна в гърлото ми, стегна ме и ме задави, кръвта ми кипна от уплаха и възбудено отвращение. Значи това, помислих си аз, или мисълта сама ми се натрапи, значи това правят те.

Любовта между възрастните. Странно, ако речеш да си ги представиш, да си ги представиш как се боричкат в леглата си с олимпийски размери в мрака на нощта под взора единствено на звездите, как се стискат и напъват, как задъхано си шептят нежности, как викат от удоволствие сякаш от болка. Как така успяват да съгласуват тъмните си нощни дела и това, което представляват денем? Това е нещо, което силно ме озадачаваше. Защо не се срамуват от себе си? В неделя сутрин, да кажем, пристигаха в църквата с тела, все още разгорещени от среднощните страсти. Свещеникът ги посреща на входа, те му се усмихват целомъдрено и промърморват някакви невинни слова. Жената топва края на пръстите си в съда със светена вода, смесвайки следите от лепкавите сокове на любовта със светената вода. Под празничните неделни дрехи бедрата им се отъркват сладостно при спомена за изживяната наслада. Коленичат, без да се притесняват от тъжния, укорителен взор, с който статуята на техния Спасител ги гледа от кръста. След неделния обяд по всяка вероятност ще изпратят децата да играят навън и ще се оттеглят в светилището на запердената си спалня, за да го направят пак, без да подозират за втренченото кървясало вътрешно око на моето въображение, което ги следи с немигащ поглед. Да, такова момче бях. Или по-добре казано, у мен все още съществува една част, която е онова момче, което бях тогава. Иначе казано, животинче с мръснишко подсъзнание. Сякаш другите са други. Ние никога не порастваме. Или поне аз не пораснах.

Денем се скитах край Стейшън роуд с надеждата да зърна госпожа Грейс. Минавах край зелената метална порта, забавях крачка, движех се като сомнамбул и мислено я призовавах да излезе навън, точно както през онзи ден, когато излезе не тя, а мъжът й, и тогава го видях за пръв път, докато тя упорито се криеше вътре. В отчаянието си заобикалях къщата, за да погледам проснатото в градината пране, но и то се състоеше главно от детски дрехи, шорти и чорапи, едно-две неща на Хлое, част от ненужно изрязаното й бельо, и разбира се, развлечените сиви гащи на бащата и веднъж дори неговата шапка с формата на детска кофичка, която беше така защипана, че изглеждаше килната на една страна. Единствената дреха на госпожа Грейс, която някога бях зървал, беше нейният черен бански костюм, увиснал за презрамките, отпуснат и скандално празен, вече изсъхнал и затова не приличаше толкова на кожата на тюлен, колкото на пантера. Често се заглеждах в прозорците, особено онези на спалнята на горния етаж и един ден бях възнаграден — как само се разтупка сърцето ми! — зад едно матирано стъкло се мерна нещо като голо бедро, което можеше да бъде само нейно. След което обожаваната плът се премести и изведнъж се оказа, че това е косматото рамо на съпруга й, очевидно в клозета, което се пресягаше към рулото тоалетна хартия.

Един ден обаче вратата наистина се отвори, но оттам излезе Роуз и така ме изгледа, че аз сведох поглед и побързах да се отдалеча. Да, Роуз ми имаше зъб от самото начало. И несъмнено още ми има зъб.

Аз обаче бях решен да намеря начин да вляза в къщата, да походя там, където ходи госпожа Грейс, да поседя там, където седи тя, да докосна нещата, които докосва тя. За тази цел трябваше да се запозная с Хлое и брат й. Беше лесно, защото при децата тези неща наистина са лесни, дори за толкова предпазливо дете, каквото бях аз. На тази възраст няма светски разговори, няма ги и ритуалите на любезни опити за сближаване и срещи, а просто трябваше да се натрапиш в полезрението на другия и да чакаш да видиш какво ще стане. Един ден ги видях и двамата да се мотаят пред кафене „Странд“, проследих ги, преди да ме забележат, прекосих пътя по диагонал, излязох точно там, където стояха, и спрях. Майлс, силно съсредоточен, ядеше сладолед, като го ближеше по равно от всички страни, както котка облизва малките си, докато Хлое, която, предполагам, беше привършила нейния, го изчакваше, заела позата на тъпо безразличие, облегната пред прага на кафенето, като с единия си сандал беше стъпила върху горната част на другия, а безизразното й лице беше вдигнато към слънцето. Нищо не казах, нито пък те. Тримата просто си стояхме там, облени от ранните лъчи на слънцето, сред миризмата на водорасли и ванила, както и на онази течност, която в „Странд“ наричаха кафе, докато най-накрая Хлое благоволи да сведе глава, след което изгледа коленете ми и попита как се казвам. Когато й казах името си, тя го повтори, сякаш беше подозрителна монета, която проверяваше със зъби.

— Мордън ли? — каза. — Що за име е това?

Продължихме бавно по Стейшън роуд, Хлое и аз отпред, Майлс зад нас подскачаше, за малко да кажа, по петите ни. Били от града, осведоми ме Хлое. Не ми беше трудно да се досетя. Попита ме къде сме отседнали. Аз махнах с ръка неопределено.

— Ей там — казах. — Нататък, покрай църквата.

— В къща или хотел?

Колко бързо реагираше. Първо реших да излъжа, да кажа всъщност в хотел „Голф“, но бързо прозрях какво може да ми докара такава лъжа.

— Къща — измънках.

Тя кимна умислено.

— Винаги съм искала да отседнем в къща — рече.

Това не ми подейства утешително. Точно обратното, накара ме да си представя за миг, ала съвсем отчетливо, малката разкривената дървена постройка, нашия клозет сред храстите от лупина, който се виждаше от прозореца на спалнята ми и дори ми се стори, че долавям дървесинния полъх на накъсаните квадрати от вестникарска хартия, забучени върху ръждясал пирон от вътрешната страна на вратата.

Стигнахме до „Сийдърс“ и спряхме пред външната врата. Колата беше паркирана отпред върху чакъла. Изглежда скоро се беше върнала отнякъде, защото двигателят все още изстиваше с тихо цъкане, сякаш в суетата си нещо недоволстваше. Откъм вътрешността на къщата се дочуваха тихите, топящи се карамелени тонове на кралски оркестър, който свиреше по радиото, и тогава си представих как госпожа Грейс и съпругът й танцуват заедно, въртят се плавно покрай мебелите, тя — с отметната назад глава и оголена, изпъната шия, а той сигурно ситнеше до нея на косматите си сатирски копита и се хилеше похотливо в лицето й — беше по-нисък от нея с инч-два, — извадил на показ цялата си редица остри малки зъби, а бледосините му очи са грейнали от напориста сласт. Хлое чертаеше фигури в чакъла с върха на сандала си. По прасците й имаше малки бели косъмчета, но пищялите й бяха гладки и лъскави като мрамор. Изведнъж Майлс подскочи на място като че от радост, но прекалено механично, за да е от радост, по-скоро като пружинено човече, което най-ненадейно се е размърдало, и ме шляпна закачливо по тила с отворена длан, обърна се и с гъгнещ смях чевръсто се покатери по металните пръчки на портата, тупна върху чакъла от другата страна, завъртя се с лице към нас, прегъна колене и лакти като акробат в очакване на полагащите му се овации. Хлое направи физиономия, като изкриви устата си на една страна.

— Не му обръщай внимание — каза тя с тон на раздразнено отегчение. — Той не може да говори.

Двамата бяха близнаци. Никога преди това не бях виждал близнаци на живо и затова ги гледах като омагьосан, но и с известна погнуса. Сякаш имаше нещо неприлично в това положение на нещата. Вярно, бяха брат и сестра, поради което не можеше да бъдат съвършено еднакви — самата мисъл за съвършено еднакви близнаци полазваше по гърба ми като тръпка от страховито и потайно вълнение, — но въпреки това между тях сигурно съществуваше ужасно силна близост. Как ставаше това? Все едно да имаш един ум и две тела ли? Ако е така, изглежда ужасно и отвратително. Представете си да знаете някак — отблизо и отвътре — какво представлява тялото на другия, да познавате различните му части, различните му миризми, различните му пориви и подтици. Как, как ли би се чувствал човек? Умирах от любопитство да узная. През един дъждовен неделен следобед в импровизирания киносалон — тук прескачам напред в разказа — седяхме и гледахме филм за двама каторжници в окови, които успяха да избягат, но продължаваха да бъдат оковани един за друг и тогава Хлое, която седеше до мен, се размърда и изсумтя с нещо средно между смях и въздишка.

— Виж ги — прошепна тя, — все едно ние с Майлс.

Това направо ме слиса, почувствах как се изчервявам, добре че беше тъмно. По същия начин можеше да ми сподели далеч по-интимна и срамна тайна. Но именно мисълта за нещо непристойно, което се крие в подобна близост, събуди у мен неистово желание да узная повече, хем желание, хем леко отвращение. Веднъж — това е друг, дори още по-дълъг скок напред в разказа — когато се престраших да помоля Хлое да ми каже съвсем откровено, защото много исках да узная как се чувства човек, какво представлява това състояние на неизбежна близост с брат й — нейното друго аз! — тя се замисли за миг, после вдигна ръце пред лицето си, дланите почти опрени една в друга, но без да се докосват.

— Като два магнита — така каза, — но откъм обратната страна, привличат се и се отблъскват.

След като го каза, потъна в мрачно мълчание, сякаш този път си помисли, че е издала срамна тайна, обърна се с гръб към мен и тогава за момент почувствах нещо като замайване и паника — същото усещане, както когато задържах дъха си под вода прекалено дълго. Тя винаги всяваше паника, тази Хлое.

Връзката помежду им беше осезаема. Представях си я като невидима тънка нишка от нещо лепкаво и лъскаво, като паяжина или като седефената следа, която охлювът оставя след себе си, като пролазва от едно листо на друго, или пък като стоманена и блестяща жичка, нищо чудно, опъната като струните на арфа или като гарота. Бяха като завързани един за друг, завързани и обвързани. Усещаха нещата по един и същ начин — болки, емоции, страхове. Споделяха едни и същи мисли. Събуждаха се нощем, лежаха заслушани в дишането на другия и знаеха, че са сънували един и същ сън. Не си го разказваха. Нямаше нужда. Знаеха си го.

Майлс беше ням по рождение. Или по-скоро просто никога не беше говорил. Докторите не можеха да открият причината, която да обясни това негово упорито мълчание и си признаваха, че са озадачени или скептични, или и двете. Отначало мислели, че просто се развива по-бавно и че след време ще проговори като всички останали, но годините минавали, а той не проронвал и дума. Дали изобщо притежавал способността да говори, но е избрал мълчанието, това никой не знаел. Дали е ням или предпочита да мълчи, дали предпочита да мълчи или е ням? Възможно ли е да има глас, но да няма желание да го използва? Дали пък не го упражнява нощем в леглото под завивките, като си шепти и се усмихва с онази негова странна усмивка като на пакостливо джудже. Или пък разговаря само с Хлое. Как биха се превивали от смях двамата — допрели чела, обвили ръце около вратовете си — заради удоволствието от споделената тайна.

— Ще проговори, когато има какво да каже — изръмжаваше баща му с типичната си заплашителна бодрост.

Беше ясно, че господин Грейс не се интересува от сина си. Избягваше го, когато може, а най-много мразеше да остава насаме с него. И в това нямаше нищо чудно, защото да останеш насаме с Майлс, беше като да си в стая, в която някой току-що е затръшнал вратата. Неговото безмълвие беше като всепроникваща и пресищаща въздуха еманация. Нищо не говореше, но не беше и тих. Непрекъснато пипаше разни неща, взимаше ги и веднага след това ги захвърляше, вдигаше шум, трополеше. Освен това от гърлото му непрестанно излизаха накъсани сухи цъкащи звуци. Чуваше се как диша.

Майка му се държеше с него отнесено и неопределено. На моменти, докато лъкатушеше през деня си — макар и да не беше закоравяла пияница, тя винаги изглеждаше леко размекната от алкохола, — при вида му тя спираше по пътя си изненадано, сякаш не можеше да се сети кой е, после се намръщваше и усмихваше едновременно по един доста унил и безпомощен начин.

Нито един от родители му не беше научил езика на жестовете и двамата говореха на Майлс с помощта на импровизирана и безцеремонна пантомима, която не приличаше толкова на опит за общуване, колкото на изнервено отпращане, сякаш с едно махване на ръката искаха да го прогонят от погледа си. Въпреки това той разбираше много добре какво му казват, при това често преди да са се доизказали, което още повече ги вбесяваше и те страшно се дразнеха от него. Дълбоко в себе си, сигурен съм, и малко се бояха от него. Но и в това нямаше нищо чудно. Вероятно са имали усещането, че живеят с един не твърде видим и не твърде осезаем полтъргайст.

Що се отнася до мен, макар и да ме е срам да го кажа, или поне би трябвало да ме е срам, онова, на което Майлс най-много ми напомняше, беше едно куче, което имах навремето — неудържим и вечно въодушевен териер, който много обичах, но при определени случаи, когато нямаше хора наоколо, го спуквах от бой, бедният Понго, заради жестокото удоволствие от превъзбудата, която ми доставяше неговият изтерзан лай и умолителни гърчове. Какви пръсти имаше Майлс, като вейки, и какви крехки като на момиче китки! Често ме вбесяваше, защото все ме дърпаше за ръкава, вървеше по петите ми или пък, както обичаше да прави, изневиделица мушваше ухилената си физиономия под мишницата ми, докато най-накрая не се обърна да му прасна един, което не беше никак трудно, тъй като дори тогава бях голям и силен, както и по-висок от него с цяла глава. Но веднъж паднал на земята, възникваше въпросът, какво да правя с него, защото не го ли спра, той мигом се преобръщаше на една страна и отново скачаше на крака, досущ като онези самоизправящи се играчки, които, веднъж разклатени, без усилие възвръщат равновесието си. Тогава сядах отгоре на гърдите му и усещах как сърцето му се блъска в слабините ми, как гръдният му кош се напряга да ме издържи, как опънатата вдлъбнатина под гръдната му кост пърха като птица, а той ми се изсмиваше в лицето, задъхан, оголил влажния си, безполезен език. Но не изпитвах ли и аз страх от него — в сърцето си или където и да е мястото, обитавано от страха?

Съгласно мистериозните протоколи на детството — деца ли бяхме? според мен би трябвало да има друга дума за онова, което бяхме — те не ме поканиха в къщата си през онзи първи път, когато ги бях пресрещнал пред кафенето „Странд“. Всъщност дори не си спомням точно при какви обстоятелства успях в крайна сметка да се вмъкна в „Сийдърс“. И досега се виждам как след онази първа среща ужасно разочарован се разделих с близнаците пред зелената им порта, а те ме изпратиха с бездушен поглед; после се виждам как през един друг ден вече се намирам в самата светая светих, сякаш по силата на някакъв магически прескок, като онзи на Майлс през оградата, съм успял да преодолея всички препятствия, озовал съм се в гостната и стоя до един като че плътен слънчев лъч с метален блясък, който пада косо, а госпожа Грейс с широка рокля на цветя — светлосиня с по-тъмносини цветчета, се извръща от мястото си до масата и ми се усмихва с преднамерена отнесеност, очевидно без да си спомня кой съм, но съзнавайки все пак, че трябва да го направи, което пък показваше, че тази среща вероятно не е била първата ни, когато сме се видели лице в лице. Къде беше Хлое? Къде беше Майлс? Защо бях оставен насаме с майка им? Тя ме попита дали не искам нещо, чаша лимонада, може би. „Или — каза, а в гласа й долових отчаяние — ябълка?“. Поклатих глава. Нейната близост, самият факт, че беше там, ме разтреперваше от вълнение и от някаква неясна тъга. Кой може да познава болките, които пронизват сърцето на едно малко момче? Тя килна глава на една страна, леко озадачена, но същевременно и развеселена, несъмнено от безмълвното напрежение на моето присъствие. Сигурно съм приличал на нощна пеперуда, която пърха неистово пред пламъка на свещта или може би дори като самия пламък, тръпнещ в собствената си поглъщаща го горещина.

Какво правеше там на масата ли? Подреждаше цветя във ваза — това не е ли твърде претенциозно? В спомените ми се явява едно разноцветно петно за онзи момент, блещукането на пъстра светлина, където ръцете й се носят във въздуха. Нека остана още известно време тук с нея, преди да се появи Роуз, преди Майлс и Хлое да се върнат откъдето са били, преди нейният приличен на козел съпруг да нахлуе в картината; и без това скоро ще бъде изместена встрани от пулсиращия център на моето ухажване. Колко силно блести този слънчев лъч. Откъде ли идва? Отблясъците му са като в църква, като че ли, колкото и да е невъзможно, се спускат от някакъв прозорец-розетка високо над нас. Оттатък тлеещата слънчева светлина се простира спокойният сумрак на вътрешността на къщата в летен следобед, където паметта ми търси да напипа детайли, твърди предмети, компоненти на миналото. Госпожа Грейс, Констънс, Кони продължава да ми се усмихва по онзи разсеян начин, който, сега като се замисля, е начинът, по който тя съзерцаваше всичко, сякаш не беше съвсем убедена в твърдата монолитност на света и очакваше всеки момент — вихрено, чудодейно и ужасно смешно — той да се превърне в нещо съвършено различно.

По онова време бих казал, че е красива, ако изобщо имаше човек, пред когото можех да споделя подобно мнение, но предполагам, че всъщност не беше. Беше доста ниска и набита, имаше пълни и зачервени ръце, освен това и някаква издутина на върха на носа си, както и два тънки, проскубани кичура руса коса, които пръстите й непрекъснато завиваха зад ушите, а те отново се измъкваха и падаха напред, бяха по-тъмни от останалата коса и имаха леко мазен оттенък като блясъка на импрегниран дъб. Вървеше с леко прегърбена, провлачена походка, сякаш премаляла, мускулите на бутовете й потрепваха под ефирната материя на лятната й рокля. Миришеше на пот, на крем за лице и много леко на мазнина за готвене. С други думи просто жена, при това майка. Но макар да беше толкова обикновена, за мен тя бе далечна и непостижимо желана като бледата дама от някоя рисунка с книга в ръка и приятел еднорог. Не, не, би трябвало да съм по-честен пред себе си, макар и още дете, макар и още новак в романтичните дела. В моите очи тя не беше бледа дама, нито дама от някоя рисунка, а напълно реална, месеста, почти ядивна жена. И това бе най-забележителното нещо у нея — че беше едновременно дух, плод на моето въображение и жена от неизбежната плът и кръв, от жили, мускули, мускус и мляко. Моите сънища до този момент, които едва ли можеха да се нарекат прилични, за това, как я спасявам и страстно ухажвам, вече се бяха превърнали в развихрени фантазии, съвсем като истински, но безнадеждно лишени от съществени подробности — как тя ме завладява, обладава ме чувствено, как падам на земята под нейната топла тежест, как ме търкаля, как ме възсяда, как ме мачка между бедрата си, затиснала ръцете ми върху гърдите, да не мога да мърдам, цялото ми лице пламнало — едновременно неин демоничен любовник и нейно дете.

Понякога образът й изникваше пред мен неканен, като вътрешен дух, подобно онези, които се съвкупяват със спящи мъже, и тогава в мен лумваше ненаситен копнеж и изгаряше цялото ми същество. Веднъж, в зеленикавия здрач след дъжд, с един клинообразен, влажен слънчев лъч, проникнал през прозореца, с невъзможната и крайно неуместна песен на дрозда отвън сред прогизналата лупина, се бях проснал по корем в леглото си, до болка пропит от неутолима страст — тя, тази страст витаеше като ореол над образа на моята любима, като я обгръщаше отвред, но никъде не успяваше да я фокусира, — когато тялото ми се разтресе в плач — обилни, шумни, раздиращи ме, напълно неконтролируеми ридания. Майка ми ме чу и влезе в стаята, но, крайно нетипично за нея, не каза нищо — по-скоро очаквах грубиянски разпит, последван от плесница, — само вдигна възглавницата, която под напора на неистовите ми мятания в леглото, беше паднала на пода, и след много кратко колебание отново излезе, като затвори вратата след себе си безшумно. За какво ли бе решила, че плача, почудих се, както се чудя и сега. Дали беше успяла по някакъв начин да различи моята нетърпимо болезнена любовна мъка, дали беше успяла да разбере за какво става дума? Не можех да повярвам. Как би могла, тя, която ми беше просто майка, да разбира нещо от тези бурни страсти, които ме раздираха отвътре и аз безпомощно висях, разпънат между небето и земята, а крехките криле на моите чувства бяха опърлени и прогорени от безмилостния пламък на любовта? О, мамо, колко малко те разбирах, защото си мислех, че ти нищо не разбираш.

Ето ме отново в онзи миг на блаженство, който ненадейно се оказа центърът на света, със снопа слънчеви лъчи и онези загнили цветя — ароматен грах ли? — изведнъж ми се привидя растението ароматен грах — с русата госпожа Грейс, която ме черпи с ябълка, която обаче не се виждаше, и всичко за малко да бъде прекъснато от зловещото стържене на зъбни колела и страховитото разтърсване на пода, от което ти се свива стомахът. Всевъзможни неща взеха да се случват едновременно. Отвън, през отворената врата се вмъкна малко черно рунтаво куче — неизвестно как, но сега действието се премести от гостната в кухнята — ноктите му почукваха френетично по пода от смолист бор, сякаш удари от игра на кегли. В устата си носеше топка за тенис. Веднага след него се появи Майлс, който го преследваше, както и Роуз, която преследваше Майлс. Той обаче се спъна, или се престори, че се спъва в прегънатия килим, залитна напред, но после чевръсто се преметна презглава и отново се изправи на крака, като едва не блъсна майка си, а тя нададе вик, в който се долови смесица от уплаха, досада и раздразнение — „За бога, Майлс!“ — докато кучето, увисналите му уши пошляпваха шумно, промени курса си и се завря под масата, като продължаваше да стиска топката между ухилените си зъби. Роуз понечи да го докопа, но животинчето се сви встрани и й се изплъзна. Ето че през една друга врата обаче, досущ като самия Дядо Хронос, влезе Карло Грейс по шорти и сандали, с голяма плажна кърпа, преметната през раменете, върви с косматото си шкембе напред. Като зърна Майлс и кучето, веднага се направи на страшно ядосан, тропна заплашително с крак, при което кучето изпусна топката и заедно с момчето изфирясаха през вратата така светкавично, както се бяха и появили. Роуз се изсмя — пискливо, радостно изцвилване, — хвърли моментален поглед към госпожа Грейс и прехапа устна. Вратата се затвори с трясък и в същото време й отговори ехото на друга една затръшната врата от горния етаж, където водата в тоалетната беше пусната преди миг и сега последва серия от шумно давене, клокочене и гъргорене. Топката, която кучето беше изпуснало, се изтърколи бавно, цялата олигавена, и се спря по средата на пода. В този миг господин Грейс ме видя, един непознат — сигурно беше забравил онзи ден с намигването, — направи гримаса, която говореше за закъсняла реакция, отметна глава назад, изкриви лицето си на една страна и ме погледна озадачено, като плъзна поглед по билото на носа си. Чух, че Хлое слиза по стълбите, сандалите й шляпаха по стъпалата. Но още преди да влезе в стаята, госпожа Грейс ме представи на съпруга си — мисля, че това беше първият път в живота ми, когато ме представяха официално на някого, въпреки че се наложи сам да кажа името си, тъй като госпожа Грейс не го беше запомнила — и той хвана ръката ми да се здрависа с престорена тържественост, като ме нарече „скъпи ми сър!“, имитирайки говора кокни, след което заяви, че всеки приятел на неговите деца е винаги добре дошъл „в скромния ни дом“. Хлое забели очи и потрепери с нескривано отвращение. „Стига, татко!“ — изсъска му през зъби, а той, като се престори, че много го е страх от нея, пусна ръката ми, метна пешкира върху главата си, приведе се и напусна стаята на пръсти, като току изцвърчаваше като прилеп, уж стреснат и объркан. Госпожа Грейс си запали цигара. Хлое, без дори да погледне към мен, прекоси стаята и излезе след баща си. „Трябва да ме закараш… Трябва да отида…“ — Вратата на колата се затръшна, двигателят се включи, огромните гуми смачкаха чакъла. — „По дяволите!“ — ядоса се Хлое.

Госпожа Грейс се беше привела над масата — онази, върху която стоеше ароматният грах, защото по силата на някакво вълшебство ние отново се намирахме в гостната, — пушеше цигарата си по начина, по който го правеха жените тогава, едната ръка сгъната през кръста, а лакътя на другата — подпрян в скупчената й длан. Повдигна вежда към мен, усмихна ми се малко тъжно и полушеговито, сви рамене и махна едно парченце тютюн от долната си устна. Роуз се наведе, сбърчи нос и много неохотно хвана олигавената топка между палеца и показалеца си и я вдигна от земята. Навън клаксонът се обади закачливо на два пъти, след което чухме как колата потегли. Кучето лаеше разярено, искаше да го пуснат обратно в къщата, за да си вземе топката.

Между другото, това куче повече не го видях. На кого би могло да бъде?

Странно усещане за лекота, за, как да кажа, летливост. Отново излезе вятър, задуха, сякаш се канеше да извие буря и по всяка вероятност това бе причината за особената замаяност, която чувствам. Защото винаги съм бил податлив на въздействието на времето. Като дете обичах да се свивам на кълбо до радиото през зимните вечери и да слушам морския бюлетин за времето, и тогава си представях всички онези безстрашни морски вълци в лапите на силния югозападен вятър, които се борят с вълни, по-високи и от цяла къща, някъде във Фогър, Дишър, в Джодръл Банк или както там се наричат всички останали безбрежни води. Това усещане продължи да ме преследва и като възрастен, вече заедно с Анна в нашата прекрасна стара къща между хълмовете и морето, когато есенните хали беснееха в комина, а вълните заливаха диги и вълноломи с кипнала бяла пяна. Преди да се отвори бездната под краката ни през онзи ден при господин Тод и неговите помещения — в които, сега като се замисля, витаеше атмосферата на зловещо лъскав бръснарски салон, — често се улавях да размишлявам колко много от хубавите неща в живота са ми били дадени даром. Ако някой бе попитал онова момче, замечтано до радиоапарата, какъв иска да стане като порасне, онова, което в крайна сметка станах, би било малко или много това, което би описал и той, независимо от многобройните спънки, в това съм сигурен. Направо невероятно, така си мисля, дори имайки предвид сегашното ми страдание. Та нима повечето мъже не са разочаровани от съдбата си, нима не креят безмълвно оковани в собственото си отчаяние?

Чудя се дали и други хора, когато са били малки, не са имали тази представа, едновременно смътна и конкретна, за това, какви ще станат като пораснат. Не говоря за надежди и въжделения, за мъгляви амбиции и други подобни. От самото начало съм бил съвършено точен и съвсем наясно в очакванията си. Никога не съм искал да ставам машинист или голям изследовател и пътешественик. Когато надничах с копнеж през мъглите на твърде реалното тогава към блаженството на въображаемото сега, както вече казах, бях предвидил съвсем безпогрешно бъдещия си аз — човек с умерени интереси и почти никакви амбиции, който си седи в стая като тази, в моя си капитански стол, приведен над малката масичка, точно по това време на годината, която клони към своя край, в ширини с мек климат, листата прошумоляват навън, светлината на деня гасне едва доловимо и с всяка изминала вечер уличните лампи светват малко по-рано. Да, точно така си представях моя живот като възрастен — нещо като дълго циганско лято, състояние на пълен покой, на тихо безразличие, когато вече от суровата близост на детството няма да е останало нищо непоносимо, когато всички неща, които са ме озадачавали като малък, са вече ясни, всички загадки разбулени, всички въпроси с намерени отговори и моментите ще капят и отминават почти незабелязано, златиста капка подир златиста капка, към финала, почти незабелязано, към последното приключване на сметките.

Разбира се, имаше неща, които момчето, което бях тогава, не можеше да си позволи да предвиди в своите нетърпеливи очаквания, дори да е било в състояние да го направи. Загуба, печал, мрачни дни и безсънни нощи, такива изненади по принцип не се отпечатват върху фотографската плака на пророческото въображение.

Но ето че когато разглеждам нещата отблизо, виждам, че моята версия за бъдещето, която си бях изградил като момче, носи в себе си странно старинен отблясък. Светът, в който живея сега, трябваше да бъде, според тогавашните ми представи, въпреки цялата ми прозорливост, различен от това, което е в действителност, но съвсем малко по-различен; във всеки случай там трябваше да шестват същите широкополи меки шапки и вълнени пардесюта тип „Кромби“^[4], големите квадратни автомобили с крилати израстъци, щръкнали от капака на мотора. Откъде съм знаел подобни неща, че да успея да ги видя така картинно? Според мен станало е така — тъй като не съм бил в състояние да предвидя как точно ще изглежда бъдещето, но съм бил сигурен, че в него аз ще бъда личност с известна значимост, по всяка вероятност съм го обзавел с капаните на успеха, така както съм ги наблюдавал у известните мъже в нашия град, докторите и адвокатите, провинциалните индустриалци, за които баща ми смирено превиваше гръб, както и у малкото останали представители на протестантската аристокрация, които продължаваха да оцеляват в големите си имения по гористите склонове, недалеч от градския хинтерланд.

Не, и това не е. Това не може да бъде обяснението за благороднически отживялата атмосфера, наситила представите ми за бъдещето. Точните образи, които бях таил за себе си, вече като пораснал — седнал, да речем, с костюм от три части на тънки райета, килната на една страна мека шапка, на задната седалка на моя Хъмбър Хоук с шофьор, коленете ми завити с одеяло — са били пропити, давам си сметка за това, от онази посърнала, уморена от света елегантност, от онази недъгава самоувереност, която свързвах, или поне сега свързвам, с времето преди моето детство, онази недалечна древност, която беше, разбира се, иска ли питане, светът между двете войни. Така че онова, което в същност съм предвидил за в бъдещето, ако изобщо може да се говори за същност, е картина не на нещо друго, а на едно въобразено минало. Аз, така да се каже, не толкова съм очаквал бъдещето, колкото съм изпитвал носталгия по него, тъй като онова, което в моите представи трябваше да дойде, в действителност си беше вече отишло. И най-ненадейно чак сега това изведнъж ми се стори много важно. Дали наистина бъдещето съм очаквал с нетърпение аз, или нещо отвъд бъдещето?

Истината е, вече всичко започваше да се слива в едно — минало и възможно бъдеще, и невъзможно настояще. През пепеливите седмици на дневни страхове и нощни ужаси, още преди Анна най-накрая да бъде принудена да признае неизбежността на господин Тод, на неговите инжекции и илачи, аз като че ли се бях озовал вече в здрача на долната земя, където беше почти невъзможно да различиш сънувано от видяно, тъй като и двете бяха изтъкани от една и съща проницаема, тъмна и кадифена материя, където се носех насам-натам в състояние на трескава летаргия, сякаш не Анна, а аз бях обречен скоро да се превърна в още една от вече и без това безбройните сенки. Нещо като ужасяваща версия на онази мнима бременност, която бях изживял, когато Анна разбра, че е бременна с Клеър; сега обаче ми се струваше, че страдам от мнима болест заедно с нея. Навсякъде виждах поличби на тленността. Измъчваха ме всевъзможни съвпадения; отдавна забравени неща ненадейно изскачаха в паметта ми; изникваха предмети, които от години смятахме за изгубени; животът ми сякаш шестваше пред мен, не в един миг, както разправят, че ставало с удавниците, а в нещо като ленива конвулсия, която се изпразва от тайните си и от ежедневните си мистерии в подготовка за мига, в който трябва да се кача на черната лодка по засенчената река с таксата от една монета — студена във вече изстиващата ми ръка. Но колкото и странно да изглеждаше това въображаемо място за отпътуващи, то не ми беше съвсем непознато. При един случай в миналото, в момент на необясним екстаз или някакво увлечение, вероятно в моя кабинет, на писалището, потопен в думи, колкото и незначителни да са те, защото понякога дори второстепенните писатели са осенени от вдъхновение, усетих как пробивам мембраната на обичайното съзнание и изпадам в друго състояние, такова, което няма име, където обикновените закони не са в сила, където времето напредва различно, ако изобщо напредва, където не съм нито жив, нито другото, обратното, но въпреки това се чувствам по-ярко присъстващ, отколкото когато и да било в онова, което наричаме, защото така трябва, реален свят. Дори и много години преди това, застанал например заедно с госпожа Грейс в онази огряна от слънцето гостна, или пък седнал до Хлое в сумрака на киносалона, се чувствах и там, и не там, и себе си, и като дух, завърнал се от оня свят, изолиран в момента и в същото време сякаш се носех трескаво като пред отпътуване. Вероятно целият живот не е нищо друго, освен една дълга подготовка за напускането му.

За Анна, докато беше болна, най-лошото бяха нощите. И това трябваше да се очаква. Толкова много неща трябваше да се очакват сега, когато последната неочакваност беше дошла. В мрака цялата бездиханна скептичност на деня — не е възможно това да се случва точно с мен! — у нея отстъпваше пред едно тъпо и непреклонно удивление. Докато лежеше будна до мен, усещах страха й като нещо почти физическо, въртеше се равномерно у нея, като динамо. Имаше моменти, когато се изсмиваше на глас в тъмнината — смях, който издаваше внезапно осенилото я искрено недоумение от бедата, в която се беше озовала така безжалостно и срамно. През повечето времето обаче лежеше притихнала в своята половина на леглото, свита на кравай като някой изгубил се пътешественик в палатката си, полуунесена, полузамаяна, полубезразлична, поне така изглеждаше, пред вероятността за оцеляване или гибел. До този момент всичките й преживявания са били временни. Мъката се е уталожвала, макар и с течение на времето, радостите са се превръщали в установени навици, тялото й се беше излекувало от много дребни оплаквания. Това обаче, това сега беше нещо абсолютно, необичайно и окончателно, но въпреки това тя не можеше да го осъзнае, да го приеме. Ако имаше болка, така ми казваше, това поне би удостоверявало автентичността, би й напомняло, че случващото се с нея е по-реално от реалността, която е познавала до този момент. Но тя нямаше болки, не още; само онова, което сама описваше като общо състояние на възбуда, нещо като вътрешно кипене, сякаш клетото й, озадачено тяло дращи вътре в себе си, отчаяно се мъчи да се защити срещу нашественика, който беше успял да направи тайния си пробив и лъскавите му черни щипци вече щракаха и гризяха.

През тези безкрайни октомврийски нощи, когато лежахме един до друг в мрака, рухнали статуи на самите себе си, търсехме изход от непоносимото настояще в единственото възможно друго време, в миналото, и още по-точно — в далечното минало. Припомняхме си нашите първи дни заедно, като се доуточнявахме един друг, поправяхме се, помагахме си взаимно, като двама старци, заклатили се под ръка край стената на град, в който някога, много отдавна са живели.

Най-често си припомняхме мъгловитото лондонско лято, когато се срещнахме и оженихме. За пръв път зърнах Анна на едно парти в нечий апартамент през непоносимо душен следобед, когато всички прозорци бяха отворени, а въздухът отвън — син от автомобилните газове — беше понесъл клаксоните на отминаващите автобуси, които звучаха нелепо и наподобяваха сирени за мъгла насред шума и сумрака на препълнената стая. Първо привлече вниманието ми с размерите си. Не че беше много едра, но беше направена в мащаб, по-различен от този на която и да е друга жена, която бях познавал до този момент. Широки рамене, големи ръце, големи крака, онази огромна глава с корона от гъста тъмна коса. Стоеше между мен и прозореца, с дрехи от нещо като тензух и по сандали, разговаряше с друга жена по онзи неин начин — едновременно съсредоточено и отнесено, като мечтателно навиваше кичур коса около пръста си, и за миг окото ми не успя да ги улови на фокус, защото ми се стори, че от двете Анна, тъй като беше по-високата, би трябвало да е по-близо до мен, отколкото другата, с която разговаряше.

О, тези купони, по онова време нямаха край. Сега, когато мислено се връщам назад, винаги си представям как двамата пристигаме, спираме заедно на прага за миг, ръката ми обгърнала талията й и през тънката коприна напипва онази дълбока и хладна вдлъбнатина там, още усещам дивата й миризма в ноздрите си и топлата й коса до бузата си. Колко ли внушително сме изглеждали, ние двамата, при влизането — по-високи от всички други, погледът ни зареян над главите на останалите, като че ли в някакъв далечен красив изглед, който само ние сме били привилегировани да зърнем.

По онова време тя се опитваше да пробие като фотограф, правеше потискащи етюди на зазоряване — целите сажди и студено сребро — в някои от най-мрачните кътчета на града. Искаше да работи, да прави нещо, да бъде някой. Ист Енд я привличаше, Брик Лейн, Спитълфийлдс — такива места. Аз обаче не гледах сериозно на тези нейни занимания. А вероятно трябваше. Тя живееше с баща си в апартамент под наем в тъмночервена сграда — с цвят на черен дроб, — в едно от онези неприветливи затънтени места, недалеч от Слоун Скуеър. Беше огромен апартамент с поредица просторни стаи с високи тавани и високи прозорци, които сякаш извръщаха своя стъклен поглед от гледката на хора, които се разхождаха напред-назад между тях. Нейният баща, старият Чарли Вайс — „Не се безпокой, не е еврейско име“ — веднага ме хареса. Бях млад, едър и стеснителен и моето присъствие сред тези тежкарски помещения с позлата го забавляваше. Той беше дребен веселяк с малки деликатни ръце и малки крака. Гардеробът му ме смайваше — безкрайни костюми от Савил Роу^[5], ризи от „Шарве“, всичките копринени в кремаво, бутилково зелено и аквамарин, цели дузини чифтове ръчно изработени миниатюрни обувки. Главата му, която през ден предоставяше на Тръмпърс, за да бъде обръсната — космите, твърдеше той, са все едно козина и никое човешко същество не бива да ги търпи, — представляваше съвършено полирано яйце, освен това носеше големи очила с тежки рамки, които по онова време бяха на мода сред магнатите — със завити краища зад ушите и стъкла с размера на малка чинийка, през които неспокойните му наблюдателни очи шареха с нахалното любопитство на екзотични рибки. Не можеше да стои на едно място, ту скачаше на крака, ту сядаше, после отново рипваше, и под онези високи тавани приличаше на малък лъскав орех, който дрънчи и подскача в прекалено голямата си черупка. При първото ми посещение той гордо ме разведе из апартамента, показа ми картините си, до една от стари майстори, поне така си въобразяваше, гигантският телевизор се намираше в орехов шкаф, виждаше се бутилка „Дом Периньон“, както и кошница с изящно подредени и неставащи за ядене плодове, която му беше изпратена същия ден от негов бизнес съдружник — Чарли нямаше приятели, партньори, или клиенти, а само съдружници. Лятна светлина, гъста като мед, се процеждаше през високите прозорци и огряваше десенираните килими. Анна седеше на канапето, подпряла брадичка в ръката си, сгънала единия крак под себе си, гледаше равнодушно, докато аз се мъчех да се докарам пред нейния абсурден, дребен баща. За разлика от повечето дребни хора, той изобщо не се притесняваше от нас големите, дори като че масивната ми фигура му вдъхваше увереност и той непрекъснато се притискаше към мен почти гальовно; имаше моменти, докато ни запознаваше с лъскавите плодове на успеха си, когато ми се струваше, че може най-ненадейно да скочи и да се настани удобно в обятията ми. Когато спомена „търговски интереси“ за трети път, осмелих се да го попитам за какъв бизнес става дума, при което той се обърна, изгледа ме с най-чистосърдечна прямота през двата блещукащи глобуса на аквариума си:

— Тежко машиностроене — отговори, като все пак успя да сдържи смеха си.

Чарли гледаше на живота си с нескривано възхищение и с известно недоумение от факта, че е успял да се измъкне сух толкова лесно с толкова много. Беше мошеник, по всяка вероятност опасен мошеник, напълно доволен и безразсъдно безнравствен. Уважението на Анна към него беше едновременно любящо и малко печално. Как е възможно такъв дребен мъж да има такава огромна дъщеря, за мен си оставаше загадка. Колкото и млада да беше, тя повече приличаше на всеопрощаваща майка, а той — на своенравен и преуспяваш мъж-дете. Майка й починала, когато Анна била на дванайсет години, и оттогава баща и дъщеря се борели с живота като двойка авантюристи от деветнайсети век — примерно странстващ комарджия и неговото момиче-алиби. В апартамента имаше купони поне два-три пъти седмично, шумни събирания, по време на които шампанското се лееше като бълбукаща, искряща и леко гранясала река. Една вечер в края на същото това лято двамата се връщахме през парка — обичах да вървя с нея по мрак през прашните сенки на дърветата, които вече се разшумоляваха с онзи плачлив, сух, хартиен шепот, който предвещава есента — и още преди да излезем на улицата, вече чухме врявата от пиянския гуляй в апартамента му. Анна сложи ръка върху моята и двамата спряхме на място. Нещо във вечерния въздух говореше за мрачно обещание. Обърна се към мен, хвана едно от копчетата на сакото ми между палеца и показалеца си и взе да го върти напред-назад, сякаш беше шайбата на заключен сейф, и тогава по обичайния си мек и леко разсеян начин ми предложи да се оженя за нея.

През цялото това лято на очакване, замъглено от омарата на нетърпима горещина, аз като че ли едва си поемах дъх, като скачач, застанал на най-високата платформа над мъничък квадрат от синя вода някъде долу, много ниско долу. И ето че в този миг Анна ме подкани със звънкия си глас — скачай, скачай! В днешно време, когато само най-ниските съсловия на дребната аристокрация благоволяват да се женят, а всички останали се събират с партньор, като че животът е танц или търговска сделка, може би на човек му е трудно да си даде сметка, колко шеметен скок представляваше това навремето — да се сгодиш и ожениш. Аз се хвърлих в порочния свят на Анна и баща й, като че скочих в друга атмосфера, фантастична и измислена, където правилата, такива каквито ги познавах, не важаха, където всичко блестеше и нищо не беше истинско, или пък беше истинско, но изглеждаше фалшиво като подноса със съвършените плодове в апартамента на Чарли. Ето че бях поканен да стана обитател на тези вълнуващи и чужди дълбини. Онова, което Анна ми предложи в сумрака на онази прашна лятна вечер на ъгъла на Слоун стрийт, не беше толкова брак, колкото шанс да осъществя една фантазия за самия себе си.

Самата сватба се състоя в огромна раирана палатка в неочаквано просторния заден двор на къщата. Беше през един от последните дни на горещата вълна това лято и въздухът, сякаш издраскано стъкло, изглеждаше като напукан от отблясъците слънчева светлина. През целия следобед дълги лъскави автомобили спираха отпред и стоварваха още и още гости, прилични на чапли дами с огромни шапки и момичета с бяло червило и бели кожени ботуши до коленете, разгулни господа с костюми на тънки райета, деликатни млади мъже, които стояха нацупени и пушеха трева, както и по-незначителни типове, които мъчно се поддаваха на квалификация, съдружници на Чарли, мазни, издокарани, наблюдателни и сериозни с елегантни костюми и ризи с разноцветни яки, с шпиц обувки до глезените, отстрани с ластичен плат. Чарли подскачаше сред всички тях, синкавото му теме лъснало, а гордостта се лееше от него като пот. По-късно през деня групичка топлооки, тежкоподвижни, притеснителни пълни мъже с кофии на главата и безупречно бели джелаби се присъединиха към нас като ято гълъби. Още по-късно една трътлеста вдовица с шапка на главата, доволно пияна, тупна на земята и се наложи да бъде изнесена на ръце от собствения й шофьор с каменна физиономия. Когато светлината в дърветата се сгъсти и сянката на съседната къща започна да прихлупва градината като врата на люк и последните пияни двойки в ярките си като на клоун дрехи все още влачеха крака по импровизирания дансинг в последния танц с глави, отпуснати върху раменете на партньора, със затворени очи или притварящи се клепки, ние с Анна застанахме в раздърпаните краища на тази гледка и ето че неизвестно откъде изригна тъмна експлозия от скорци и прелетя ниско над палатката, а крилете им вдигнаха шум, който приличаше на внезапно избухнали овации — темпераментни и саркастични.

Нейната коса. Изведнъж се сещам за косата й, дългите тъмни лъскави къдри, които падаха назад от челото, бухнали от двете страни на лицето й. Дори когато беше вече на средна възраст, нямаше и едни побелял кичур в нея. Връщахме се от болницата един ден, когато тя взе част от косата си от рамото, приближи я близо до очите си и намръщено започна да я разглежда косъм по косъм.

— Има ли птичка, която да се нарича плешивочела? — попита тя.

— Има белочела — отвърнах й предпазливо, — но не е точно птичка. Защо питаш?

— Очевидно до месец-два ще остана съвсем без коса.

— Кой ти каза?

— Една жена в болницата, която вече е минала курса на лечение, който ми предстои. Беше съвършено плешива, така че предполагам знае. — Известно време остана загледана в къщите и магазините, които се нижеха покрай прозореца на колата, сякаш се прокрадваха съвсем равнодушно, после пак се извърна към мен.

— Какво е това белочела?

— Кокошка.

— А! — изсмя се тя. — Когато косата ми опада, с Чарли ще си бъдем лика-прилика.

Така и стана.

Той умря, старият Чарли, от мозъчен кръвоизлив само няколко месеца след като се оженихме. Анна наследи всичките му пари. Не бяха чак толкова много, колкото очаквах, но все пак бяха доста.

Странното нещо, едно от странните неща във връзка с моята страст по госпожа Грейс, бе, че се изпари почти в същия миг, когато достигна онова, което можеше да се смята за апогей. Случи се следобеда в деня на пикника. По онова време ходехме навсякъде заедно — Хлое, Майлс и аз. Как само се гордеех, че ме виждат с тях, с тези божества, защото, разбира се, аз ги смятах за богове, толкова различни бяха от всички, които бях познавал до този момент. Моите предишни приятели от „Фийлд“, където вече не играех, ме намразиха заради това дезертьорство. „Сега прекарва цял ден с нафуканите си нови приятели“, чух майка ми да казва един ден на майката на един от тях. „Знаеш ли, момчето им — сниши глас и добави — не може да говори.“. На мен обаче ми викаше защо не си направя устата пред тези Грейс да ме осиновят. „Нямам нищо против — така ми казваше. — Тъкмо няма да се мотаеш в краката ми.“. След което се обърна към мен със спокоен, суров и немигащ поглед — същия, с който често ме даряваше, след като баща ми се махна, сякаш искаше да каже Предполагам, не ти си следващият, който ще ме предаде. Предполагам, че бях.

Моите родители не се бяха запознали с господин и госпожа Грейс, нито пък имаха подобно желание. Хората, обитаващи нормалните къщи, не общуваха с хората от малките вили, а ние не го и очаквахме. Ние не пиехме джин, при нас не пристигаха гости за уикенда, нито имахме пътни карти на Франция, небрежно оставени на показ под задното стъкло на автомобилите — всъщност малцина във „Фийлд“ притежаваха автомобил. Социалната стълбица на нашия летен свят беше толкова твърдо установена и трудна за изкачване, колкото е зикуратът. Няколкото семейства, които притежаваха летни резиденции стояха на върха, после идваха онези, които можеха да си позволят да отседнат в хотел — „Бийч“ беше за предпочитане пред „Голф“, — следваха онези, които взимаха къщи под наем и най-накрая бяхме ние. Хората, които живееха там цяла година, не влизаха в тази йерархия — това бяха общо взето селяните, такива като Дуигнан, мандраджията, или глухият Колфър, дето събираше изгубени топки за голф, или пък двете стари моми протестантки, които живееха в Айви Лодж, или онази французойка, която стопанисваше тенискортовете и за която разправяха, че редовно се сношава с немската си овчарка, всички те бяха в друга категория и присъствието им не беше повече от размит фон на нашите далеч по-напрегнати и огрени от слънцето дела. Това, че бях успял да пропълзя от основата на тези стръмни социални стъпала чак до нивото на семейство Грейс, приличаше — подобно тайната ми страст по Кони Грейс — на отличителен знак, за това, че единствен съм бил призван сред толкова много неизбрани. Боговете ме бяха набелязали за техен любимец.

Пикникът. През въпросния следобед пътувахме в пъргавата кола на господин Грейс, изминахме цялото разстояние успоредно на Канавката чак до мястото, където свършваше павирания път. Усетих леко чувствена нотка в самото начало и това беше допирът до голата, непокрита кожа на седалката, залепнала за долната част на бедрата ми, които се показваха от шортите. Госпожа Грейс седеше отпред до съпруга си, полуобърната към него, поставила лакът върху своята облегалка, така че пред мен се разкриваше цялата гледка на подмишницата й, с вълнуващо наболи косъмчета, и дори долавях, от време на време, когато вятърът откъм прозореца духваше в лицето ми, мирис от потната й плът с аромат на цибетин. Беше облечена с дреха, която, предполагам, че дори и в онези далеч по-свенливи дни, се е наричала — с графична точност и откровеност — оглавник — бяло парче плат без презрамки, прилепнало по тялото, което много ясно разкриваше извивката на тежките й гърди. Носеше слънчевите си очила с бели рамки като на филмова звезда и пушеше дебела цигара. Възбуждах се, като я наблюдавах как дълбоко всмуква дима, после устата й оставаше отворена за миг и леко изкривена на една страна, а гъстата струйка дим увисваше неподвижно между двете й восъчно лъскави алени устни. Ноктите на ръцете й също бяха лакирани в ярък кървавочервен цвят. Седях на задната седалка точно зад нея, а Хлое беше по средата между Майлс и мен. Горещото кльощаво бедро на Хлое беше небрежно притиснато в крака ми. Брат и сестра бяха заети с една от техните лични безсловесни схватки, като непрекъснато се боричкаха, дърпаха, гърчеха, блъскаха, щипеха и се опитваха да се ритат по кокалчетата в тясното пространство между двете седалки. Така и не успях да проумея какви са правилата на тези техни игри, ако изобщо такива имаше, въпреки че винаги завършваха с победител, в повечето случаи Хлое. Спомням си, и досега изпитвам жалост за клетия Майлс, първия път, когато се случи да наблюдавам една от техните игрички, или по-скоро двубои. Беше дъждовен следобед и бяхме затворени вътре в „Сийдърс“. Какво наказание само беше дъждовният ден за нас, децата! Близнаците се бяха настанили на пода в гостната, седнали върху петите си с лице един към друг, с допрени колена, гледаха се изпитателно в очите, пръстите на ръцете им бяха сключени, поклащаха се, напрягаха се, целите настръхнали като самураи в схватка, докато най-накрая се случи нещо, не видях какво точно, но очевидно нещо решаващо, защото веднага след това Майлс трябваше да се предаде. Издърпа пръстите си от нейните стоманени лапи и размаха ръце във въздуха — той много умееше да прегръща нараненото си или обидено тяло — и се разплака от безсилие и гняв, като нададе писклив, сподавен вой, долната му устна прихлупи горната, а през стиснатите му очи бликнаха големи, безформени сълзи и целият ефект беше толкова драматичен, че чак не изглеждаше убедителен. А какъв само победоносен и злорадстващ поглед ми хвърли Хлое през рамо, слабото й сгърчено лице ликуваше, а един от кучешките й зъби проблясваше. Сега в колата пак тя беше победителят, след като направи нещо на китката на Майлс, от което той изпищя.

— О, я престанете вие двамата! — обади се майка им отегчено, без дори да ги погледне. Хлое, която продължаваше да се усмихва тънко и победоносно, притисна бедрото си още по-силно в моя крак, докато Майлс гримасничеше, окръглил устните си в измъчено „О“, но този път сдържа сълзите си, макар и едва-едва, само взе да разтрива зачервената си китка.

Господин Грейс спря колата в края на пътя, кошницата със сандвичите, с чашите за чай и бутилките вино беше извадена от багажника и ние поехме по широка пътека от отъпкан пясък, маркирана с една полузаровена, ръждясала ограда от бодлива тел, която си стоеше там от памтивека. Никога не съм харесвал, дори винаги малко съм се боял от тази дива блатиста пустош и от тинестите плитчини, където всичко изглеждаше сякаш изгонено от сушата, обърнало отчаян, блуждаещ поглед към хоризонта в търсене на спасителен знак. На слънцето калта синееше като току-що натъртено място, имаше и нагъсто израсъл папур, както и забравени шамандури, вързани за прогнили дървени колове с полепнала по тях слузеста тиня. Тук приливът, дори в най-високата си точка, не стигаше повече от няколко инча, водата се разливаше върху плитчините бърза и блестяща като живак, не се спираше пред нищо. Господин Грейс вървеше най-отпред с кривите си крака, стиснал по един сгъваем стол под всяка мишница, с онази комична, прилична на кофичка за игра шапка, килната над едното му ухо. Заобиколихме носа и оттатък пролива видяхме града, метнал се върху гърба на собствения си хълм; приличаше на играчка — бледолилава неразбория от плоскости и ъгли, над които стърчеше островърха кула. Господин Грейс, който очевидно знаеше къде отива, пое встрани от пътеката и нагази в ливада, обрасла с висока папрат. Ние го последвахме, госпожа Грейс, Хлое, Майлс и аз. Папратта стигаше до главата ми. Господин Грейс ни изчака върху тревистото възвишение в края на ливадата под една разперена като чадър пиния. Без да забележа, изглежда бях настъпил папратово стъбло, което бе прорязало бразда в голия ми глезен над сандала.

Върху кръг трева между ниското обрасло с трева възвишение и стената от папрат беше разстлана бяла покривка. Госпожа Грейс на колене, с цигара, увиснала в единия край на устата й, и едното й око стиснато да не влиза дим в него, нареждаше приборите за пикника, докато съпругът й, чиято шапка се беше килната още по-ниско встрани, се мъчеше да пребори една упорита коркова тапа. Майлс вече беше нагазил навътре в папратта. Хлое клечеше на хълбоците си като жаба и нагъваше сандвич с яйце. Роуз — къде е Роуз? Ето я, с червена блуза, с ниски обувки и черен, опънат по тялото й клин, чиято долна част минаваше под ходилото й като скоба, а гарвановочерната й коса беше вързана на опашка отзад на изящната й глава. Но как беше стигнала дотук? Нямаше я в колата с нас. С колело, да, видях колело захвърлено на бърза ръка сред папратите, кормилото му изкривено на една страна, докато предното колело стърчеше някак неприлично под странен ъгъл — многозначително загатване, както ми се струва сега, за онова, което предстоеше да се случи. Господин Грейс стисна бутилката вино между коленете си и продължи да дърпа, да дърпа, докато ушите му пламнаха. Зад мен Роуз се беше настанила в единия край на покривката, беше се подпряла на изпънатата си ръка, бузата й почиваше върху рамото, краката й — свити на една страна в поза, която би трябвало да е неудобна, но не беше. Чувах стъпките на Майлс, който тичаше сред папратите. Най-накрая тапата изскочи от бутилката с комичен пукот, който ни изплаши.

Седнахме да обядваме. Майлс се правеше на див звяр, изскачаше от високата папрат, грабваше по нещо за ядене и отново изчезваше с цвилене и крясъци. Господин и госпожа Грейс отпиваха от виното и не след дълго господин Грейс отвори втора бутилка, този път без предишните усилия. Роуз каза, че не е гладна, но госпожа Грейс й отвърна, че това са глупости, и й заповяда да започва да се храни, а господин Грейс се усмихна и й предложи банан. Подухваше лек ветрец, но засега небето си оставаше безоблачно. Разперената пиния стенеше тихо над нас, миришеше на иглолистни бодлички, както и на изпотъпкана трева и прекършена папрат, усещаше се и соленият мирис на морето. Роуз се нацупи, предполагам задето госпожа Грейс я беше скастрила, а и поради похотливото предложение на господин Грейс с този банан. Хлое пък беше погълната от това да чопли пунктира от рубинени корички под лакътя си, където предишния ден един трън я беше одраскал. Аз се заех да изследвам грозния си розов разрез между полупрозрачните необрязани краища на белезникавата плът; не беше кървил, но на дъното на прореза блестеше парче сукървица. Господин Грейс се беше свлякъл в сгъваемия си стол, преметнал единия си крак върху другия, пушеше цигара, шапката му бе паднала ниско над челото и засенчваше очите му.

Нещо меко ме удари по бузата. Хлое беше престанала да чопли малките си корички и ме замеряше с топчета хляб. Погледнах я, тя ми отвърна с напълно безизразна физиономия и продължи да ме замеря. Този път не улучи. Взех топчето от тревата и се прицелих в нея, но и аз не улучих. Госпожа Грейс ни наблюдаваше лениво, полегнала на една страна точно пред мен, върху лекия наклон на зеленото възвишение с ръка, подпряна на едната си ръка. Беше поставила чашата си с вино така, че столчето й беше в тревата, но чашката се беше опряла под ъгъл върху увисналата й на една страна гърда — често съм се чудел дали пък не тежи да ги носиш тези две големи грудки от млечна плът, — и в този момент облиза пръста си, след което го прокара по ръба на чашата, опитваше се да изтръгне мелодия, но не се получи нищо. Хлое пъхна в устата си късче хляб, намокри го със слюнка, извади го, взе да го меси между пръстите си бавно и замислено, прицели се внимателно и пак го метна, но топчето падна пред мен. „Хлое!“ — обади се майка й с едва доловим упрек, но Хлое не й обърна никакво внимание, а ми се усмихна по нейния си котешки, злорад начин. Имаше жестоко сърце, моята Хлое. Ей така, за да й направя удоволствие, събирах по една шепа скакалци, откъсвах им единия заден крак, за да не могат да избягат, и слагах потръпващите им в гърч тела в капака на кутия за боя, поливах ги с парафин и ги запалвах. Как напрегнато само, клекнала, с длани върху коленете, наблюдаваше нещастните създания, докато кипяха и се пържеха в собствената си мас.

Ето я, пак месеше топче хляб.

— Хлое, ти си отвратителна — каза й госпожа Грейс с въздишка, а Хлое като че изведнъж се отегчи, изплю хляба, избръска трохите от скута си, изправи се и с нацупена физиономия се изгуби в сенките на пинията.

Дали Кони Грейс беше уловила погледа ми? Тази нейна усмивка на съучастник ли беше? С дълбока въздишка тя се обърна и легна по гръб върху тревистото възвишение с отметната назад глава и сгъна единия си крак така, че изведнъж можех да надникна под полата й по цялата дължина от вътрешната страна на бедрото й чак до вдлъбнатината на скута й и заобления хълм, покрит с броня от изпънат бял памучен плат. Ето, всичко забави ход. Изпразнената й чаша се катурна и тупна в несвяст, а една последна капка от виното се плъзна до ръба, увисна, блесна за миг и се изля. Гледах втренчено и втренчено, челото ми пламна, дланите ми се навлажниха. Господин Грейс като че ми се хилеше ехидно изпод шапката си, но това изобщо не ме интересуваше, можеше да се хили колкото си ще. Едрата му жена, която ставаше все по-едра пред смалената перспектива на погледа ми, безглава великанка, в чиито огромни крака се бях свил в нещо, което най-много приличаше на страх, се размърда, повдигна коляното си още по-високо, при което пред мен се откри сърповидната гънка в пълната плът отзад на крака й, там, където започваше задникът. Слепоочията ми думкаха като барабан, от което дневната светлина помръкна. Усещах как пулсира и раната на глезена ми. Но ето че отдалеч, някъде откъм папратта, се извиси тънък писклив звук, като прастария писък на свирка, прониза лакирания въздух, и Хлое, там горе при дървото, се намръщи, сякаш извикана да дава дежурство, наведе се, отскубна стръкче трева, притисна го между двата си палеца и в отговор изсвири повторен писък с раковината на скупчените си длани.

След една-две безкрайни минути моята проснала се на земята маха прибра краката си, отново се обърна на една страна и най-неочаквано заспа на мига — приглушените й похърквания приличаха на звука на малък, тих локомотив, който непрекъснато се опитва да потегли, но всеки път засича — тогава се изправих полека, сякаш нещо у мен едва-едва се крепеше и можеше да се счупи и при най-предпазливото движение. Изведнъж изпитах горчивото усещане на пустота и изпразване. Вълнението от предишния момент беше отминало, оставяйки след себе си едно тъпо стягане в гърдите, пот по клепачите и горната устна, както и влажна кожа под ластичния колан на шортите ми, която ме боцкаше и пареше. Бях напълно объркан и неизвестно защо, сърдит и обиден, сякаш не тя, а аз бях този, чието лично пространство е било накърнено и оскърбено. Онова, което бях наблюдавал, беше едно от проявленията на богинята, в това нямаше никакво съмнение, но мигът на божественост се оказа безутешно кратък. Под ненаситния ми взор госпожа Грейс се беше преобразила от жена в демонична изкусителка, а после само след миг — отново в жена. В един момент беше Кони Грейс, съпруга на мъжа си, майка на децата си, а в следващия — обект на дълбоко благоговение, безлик идол, древен и първичен, извикан на живот по силата на моето желание, след което нещо внезапно се скъса и аз почувствах пристъп на отвращение и срам, не срам от себе си и онова, което бях откраднал от нея, а някак смътно заради самата нея; нито от нещо, което тя беше направила, а от това, което беше, когато с дрезгаво стенание се обърна на една страна и мигом потъна в дебрите на съня, без да е вече демонична изкусителка, а такава каквато си беше, простосмъртна жена.

Въпреки цялото ми объркване обаче именно тази, простосмъртната, а не божествената, продължава да блести в ума ми с леко помръкнало сияние сред сенките на отминалото. В паметта ми стои като самото въплъщение на собствената си божественост. Коя е по-истинската, жената, полегнала върху тревистото възвишение на моите спомени, или пръснатите прах и пепел, и сухите кости, което е всичко останало от нея в земята? Без съмнение за други хора, там някъде, тя остава да живее, да се движи сред восъчните фигури на паметта, но тяхната версия несъмнено ще бъде различна от моята, както една от друга ще се различават и техните. Така в съзнанието на мнозина човек се разклонява и разпръсва. Това не продължава вечно, не е възможно, това не е безсмъртието. Ние носим мъртвите у себе си само докато умрем, а после ние сме онези, които са носени за известно време, а после и нашите носители на свой ред окапват и така всичко продължава поколение след невъобразимо поколение. Аз помня Анна, нашата дъщеря Клеър ще помни Анна, ще помни и мен, после Клеър ще си отиде на свой ред и ще останат онези, които ще помнят нея, но не и нас, и това ще бъде нашето последно разложение. Вярно, винаги има по нещо, което остава от нас, избеляла снимка, кичур коса, отпечатък от пръсти, искрящите атоми във въздуха на стаята, където сме издъхнали, но нищо от това не е ние — онова, което сме и сме били, а само мъртвешка прах.

Като момче бях много религиозен. Не набожен, само религиозен по принуда. Богът, когото почитах, беше Йехова, унищожителят на светове, а не нежният Исус — милосърден и хрисим. За мен божествената същност беше заплаха, на която отвръщах със страх и вечно съпътстващо ме чувство за вина. В онези млади дни на моето юношество бях същински виртуоз на тема вина, както, ако трябва да съм честен, съм и сега — в старите ми. Навремето преди моето първо причастие или още по-точно, преди първото изповядване, което го предшества, в нашето училище към метоха всеки ден пристигаше един свещеник, за да въведе нашия клас от начинаещи грешници в лабиринта на християнската доктрина. Беше сух и слаб, блед фанатик, с мехурчета бяла пяна, които непрекъснато избиваха в ъгълчетата на устата му. Спомням си с особена яснота разпалената му беседа, която ни изнесе през една майска утрин по въпроса за греха, наречен заглеждане. Точно така, заглеждане. Бяхме вече посветени в различните категории грях, тези на действието и бездействието, простимите и непростимите, седемте смъртни, онези ужасните, за които се казва, че само епископ може да ги опрости, но ето че се появи и една нова категория: пасивният грях. Нима си мислим, подхвърли ни с насмешка отец Разпенявен, като крачеше стремително от вратата до прозореца и от прозореца до вратата, а расото му просъскваше и една ослепителна звезда блещукаше върху тясното му олисяващо чело като отражение на самата божествена еманация, нима си въобразяваме, че грехът винаги предполага извършването на някакво действие? Самото заглеждане с лъст, или завист, или омраза е вече нещо лъстиво, завистливо и омразно; желанието, непоследвано от действие, оставя същото петно върху душата ни. Та нима самият Отец, извика той с цяло гърло, като все повече се въодушевяваше от темата, нима сам Бог не е повелил, че онзи, който поглежда жена с прелъстителни помисли, е толкова грешен, колкото и ако е извършил прелюбодеянието? В този момент съвсем беше забравил за нас, а ние седяхме като скупчени мишлета и го зяпахме със страхопочитание и недоумение. Въпреки че това беше нещо съвсем ново за мен, както и за останалите в класа — какво означаваше прелюбодеяние, грях, който само възрастните могат да извършват, така ли? — разбрах всичко много добре, по мой си начин, и дори го приветствах, защото макар и едва седемгодишен, аз бях вече специалист, да не кажа рецидивист, в шпионирането на неща, които не би трябвало да виждам, и много добре познавах мрачното удоволствие от съзерцанието, както и черния срам след това. Така че когато гледах до насита, а насита имаше, докато гледах нагоре по сребристата дължина на бедрото на госпожа Грейс, чак до чатала на гащите й и онази гънка, пресичаща заоблената горна част на крака, точно под дупето, беше съвсем естествено веднага да се озърна, обзет от страх, че през цялото това време някой друг на свой ред може да е наблюдавал мен — наблюдаващия. Майлс, който изникна от високата папрат, беше изцяло зает с това да зяпа влюбено Роуз, а Хлое продължаваше да се рее в празни мечтания под пинията, но ето го и господин Грейс, дали пък той не ме беше наблюдавал през цялото време изпод периферията на онази негова шапка? Седеше, сякаш се беше сгънал надве вътре в себе си, забил брадичка в гърдите си, косматото му шкембе беше изхвръкнало напред и стърчеше изпод разтворената риза, единият му гол глезен продължаваше да стои преметнат върху голото коляно, така че се виждаше вътрешната страна на крака му — нагоре, чак до месестата топка в шортите му с цвят каки, прищипана до пръсване между дебелите му бедра. През целия този дълъг следобед, когато пинията приплъзваше своите бавно смрачаващи се лилави сенки по тревата все по-близо до него, той нито веднъж не помръдна от сгъваемия си стол, освен когато трябваше да долее чашата на жена си с вино или да си вземе нещо за ядене — още е пред очите ми как смачка половин сандвич с шунка между стиснатите си пръсти и палец, след което наведнъж напъха така получилата се каша право в червената дупка посред брадата си.

За нас тогава, на онази възраст, всички възрастни бяха непредсказуеми, дори малко луди, но Карло Грейс се нуждаеше от особено бдително наглеждане. Имаше навика да се преструва, че уж върши нещо, след което нападаше внезапно. Разположен в някое кресло, сякаш погълнат от вестника си, той най-ненадейно стрелваше ръката си — мълниеносно като змия, — докато Хлое минаваше покрай него, щипваше ухото й или сграбчваше шепа от косата й, извиваше ги силно и болезнено, без дума да обели, без дори да вдигне поглед от вестника си, сякаш ръката му действаше самостоятелно. Често се случваше, докато говори, да млъкне насред изречението и да застине като статуя с вдигната във въздуха ръка, с празен поглед, втренчен в нищото отвъд нечие нервно потрепващо рамо, сякаш вцепенен от задаваща се смъртна опасност или далечна глъчка, която само той чуваше, след което все така неочаквано ще се пошегува, като сграбчи някого за гърлото и се изсмее съскащо през зъби. Често спираше пощаджията, един полумалоумен идиот, и най-сериозно държеше да се консултира с него за това, какво евентуално ще бъде времето, или пък за възможния резултат от предстоящия мач, като кимаше, и се мръщеше, и подръпваше брадата си, сякаш чуваше да се ръсят най-чисти бисери мъдрост, след което измаменият клетник си тръгваше и гордо си свирукаше, а той ще се обърне към нас, ще се ухили, ще вдигне вежди, ще свие устни и ще поклати глава в безмълвен присмех. Въпреки че цялото ми внимание беше съсредоточено върху другите, сега вече смятам, че именно от Карло Грейс за пръв път добих усещането, че се намирам в присъствието на богове. Защото въпреки цялата си затворена уединеност и усмихнато безразличие той като че ли господстваше над всички нас, присмиващо се божество, същински Посейдон на нашето лято, по чиято воля малкият ни свят се пренареждаше покорно в определени действия и участи.

Но онзи ден на волност, разпуснатост и непозволено привличане все още не беше свършил. Докато госпожа Грейс, просната върху тревистото възвишение, продължаваше да похърква лекичко, някаква вцепененост легна над нас, останалите, в тази долчинка, нещо като невидимата мрежа на пълна отпадналост и апатия, която обикновено се спуска над компанията, стига само един да се отдалечи и заспи. Майлс лежеше по корем в тревата до мен, но гледаше в обратната посока, мяташе нежни погледи към Роуз, а тя все още беше приседнала зад мен в единия край на бялата покривка, без дори да забелязва, както винаги, любовните му погледи. Хлое продължаваше да седи в сянката на пинията, държеше нещо в ръка, с вдигнато лице, гледаше напрегнато, вероятно към някоя птичка, или пък към решетката от клони, която се открояваше на фона на небето, по което откъм морето вече се задаваха бели пухкави облачета. Колко отнесена изглеждаше и в същото време с колко отчетливо изрязан силует, дори шишарката — шишарка ли беше? — в ръката й се виждаше, както и захласнатият й поглед, зареян между пронизаните от слънчеви лъчи клони. Изведнъж се оказа в центъра на картината, убежната точка, в която всичко се слива и изчезва, сякаш именно заради нея всички тези шарки и сенки бяха подредени с такава педантична непринуденост: бялата покривка върху блестящата трева, наклоненото, синьо-зелено дърво, папратите с накъдрени по краищата листа, дори онези малки облачета, които се опитваха да изглеждат застинали, високо-високо в безбрежното, морско небе. Погледнах госпожа Грейс, погледнах я почти с презрение. Изведнъж ми се стори, че не представлява нищо друго, освен огромен древен безжизнен торс, поваленото изображение на някаква богиня, която вече никой от племето не почита, изхвърлено на бунището, където можеше да служи единствено за мишена на селските момчета с техните прашки, лъкове и стрели.

Внезапно, сякаш сепната от студения допир на моето презрение, тя се изправи, огледа се замаяно и примигна няколко пъти. Надникна в чашата с вино и изглежда се изненада, че е празна. Капката вино, която беше паднала върху бялата й дреха, беше оставила розово петно, тя го потърка с пръст и изцъка с език. После ни огледа един по един, прокашля се и обяви на всеослушание, че трябва да играем на гоненица. Всички я зяпнаха, дори господин Грейс.

— Аз няма никого да гоня — отсече Хлое от мястото си под сенчестото дърво, после се изсмя — изсумтяване, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а когато майка й й заповяда и я обвини, ме винаги разваля игрите и удоволствието от тях, тя отиде до баща си, застана до стола му, облегна лакът върху рамото му, изгледа майка си с присвити очи, а господин Грейс, този стар ухилен бог-козел, протегна ръка и обви бедрата й, след което я взе в косматите си обятия. Госпожа Грейс се обърна към мен:

— Ти ще играеш, нали? — каза. — Както и Роуз.

И досега виждам гоненицата като серия от живи картини, уловени мигове на движение, трескава възбуда и цветове: Роуз от кръста нагоре, препуска през папратите с червената си блуза, главата й вдигната високо, черната й разпусната коса се ветрее след нея; Майлс, с черта от папратов сок на челото, като бойна маскировка, се опитва да се отскубне от ръцете ми, докато аз съм забил нокти дълбоко в месото му и усещам как ябълката в раменната му става изскърцва в гнездото си; още един мимолетен образ на Роуз, която тича, този път върху твърдия пясък оттатък ливадата, където госпожа Грейс я преследва с див смях, две босоноги менади, обрамчени за миг от дънера и клоните на пинията, а отвъд тях — сумрачно сребристият блясък на залива и небето, обагрено в тъмно, непроменливо матово синьо чак до хоризонта. Ето я госпожа Грейс насред ливадата от папрат, приклекнала на едно коляно като спринтьор преди старт, който, когато я изненадвам, вместо да побегне, както е според правилата на играта, ми прави знак, много настоятелно, да се сниша до нея, след което ме прегръща, придърпва ме към себе си, притиска ме силно, така че усещам меките издутини на гърдите й, долавям ударите на сърцето й и млечно-оцетения мирис на тялото й. „Шшт!“ — казва и вдига пръст пред устните ми — моите, не нейните. Цялата трепери, вълни на сподавен смях пробягват по тялото й. Не съм бил толкова близо до зряла жена от времето, когато мама ме притискаше в обятията си, но вместо желание чувствам по-скоро нещо като обида и страх. Роуз ни открива как стоим двамата приклекнали и се нацупва. Госпожа Грейс обаче я хваща за ръката, сякаш иска да се изправи с нейна помощ, но вместо това я дръпва надолу върху нас, последва същинско меле от ръце, крака и развяващата се коса на Роуз, след което и тримата, подпрени на лакти и задъхани, лежим проснати, с допрени пръсти на краката във формата на звезда сред изпомачканата папрат. Изправям се страшно уплашен, че госпожа Грейс, която изведнъж се превръща в моята бивша възлюбена, ще реши най-безсрамно да ми покаже чатала си още веднъж, ала тя засенчва очите си с ръка и ме поглежда с непроницаема, сурова и студена усмивка. Роуз също скача на крака, изтръсква полата си и измънква нещо сърдито, което не успявам да чуя, след което нагазва в гъстата папрат и се отдалечава. Госпожа Грейс свива рамене:

— Ревност — казва, след което ме моли да й донеса цигарите, защото изведнъж, така се изрази, страшно й се допушило.

Когато се върнахме на тревистото възвишение с пинията, Хлое и баща й ги нямаше. В остатъците от пикника, пръснати по бялата покривка, имаше нещо преднамерено, сякаш бяха специално подредени — кодирано послание, което трябваше да дешифрираме.

— Много добре — обади се госпожа Грейс с огорчение в гласа — оставили са ние да почистим всичко.

Майлс пак се появи от папратта, наведе се и откъсна стръкче трева, сложи го между палците си и изсвири пронизително, след което застина като фавн на място и взе да се ослушва, а сламенорусата му коса блестеше като полирана под слънчевите лъчи; само след миг някъде отдалеч се чу и ответното изсвирване на Хлое — ясен, писклив звук, който прониза гаснещия летен ден като игла.

По въпроса за наблюдаващия и наблюдавания трябва да спомена продължителния мрачен поглед, с който всяка сутрин се удостоявам пред огледалото в банята. Напоследък обикновено не се любувам на отражението си повече отколкото е необходимо. Имаше време, когато доста харесвах онова, което виждах в огледалото, но вече не е така. Сега се сепвам, дори повече от сепвам от лицето си, което изведнъж изниква в огледалото и което никога и никак не прилича на онова, което очаквам. Сякаш съм бил изблъскан с лакът от някаква пародия на самия мен, тъжна, рошава фигура с маска за Халоуин, направена от провиснала, сиво-розова гума, която съвсем бегло напомня онази представа за мен, която продължавам упорито да пазя в паметта си. Освен това съществува и проблемът, който имам с огледалата. Аз имам много проблеми с огледалата, но в същността си повечето от тях са метафизически, докато този, за който говоря, е чисто практически. Поради моя прекомерен и абсурден ръст, огледалата, на които се бръсна и други подобни, винаги са поставени на стената прекалено ниско за мен, така че трябва да се навеждам, за да видя цялото си лице. Напоследък, като се зърна как надничам от огледалото, така приведен, с онова изражение на мрачна изненада и смътна, тромава уплаха, която сега вече е неизменна част от мен, с отпусната уста и вежди, извити като че в отегчено изумление, смятам, че наистина доста приличам на обесен човек.

Когато пристигнах тук, първо реших да си пусна брада, по-скоро от мързел, отколкото от нещо друго, но след три-четири дни забелязах, че наболата ми четина има един особен тъмноръждив цвят — сега вече разбирам откъде е червената коса на Клеър, — който по нищо не прилича на косата върху главата ми, при това прошарен тук-там със сребристи нишки. Това ръждивокафяво нещо, твърдо като шкурка, в комбинация с боязливо шарещите ми кървясали очи, ме правеше да приличам на затворник от комиксите, истински закоравял тип, вярно, още необесен, но със сигурност поел към бесилото. Слепоочията ми, там, където прошарената ми коса е оредяла, са покрити с шоколадови лунички, или, както предполагам, старчески петна, всяко едно от които, в това съм напълно убеден, може всеки миг да се развилнее според капризите на някоя видоизменена клетка. Освен това ми прави впечатление, че моята розацея се разраства бързо. Кожата на челото ми е покрита със зачервени петна, не стига това, ами се вижда и раздразнен обрив по двете ми ноздри, дори бузите ми са придобили една много противна и постоянна руменина. Според моя високо ценен и измачкан от прелистване екземпляр на медицинския речник „Блак“ от уважавания и винаги невъзмутим Уилям А. Р. Томсън, доктор по медицина — Адам & Чарлс Блак, Лондон, тринайсето издание, с 441 черно-бели, или по-скоро сиво-сиви илюстрации и четири цветни коли, при вида на които сърцето ми неизбежно се свива, розацеята, прекрасно име за това неприятно страдание, се дължи на хронична конгестия по откритите части на лицето и челото, която води до образуването на червени пъпчици; получената в резултат на това еритема, името, с което ние, медиците, наричаме зачервяването на кожата, може да започне да избледнява и намалява, но в крайна сметка никога не изчезва, дори е възможно, предупреждава ни честният доктор, да бъде съпътствано от силно увеличение на мастните жлези (виж Кожа), което на свой ред води до силно уголемяване на носа, известно като ринофима (qv) или пиянски нос. Самото повторение — силно увеличение… силно уголемяване — е крайно нетипичен и неуместен израз в иначе евфоническата, макар и малко старомодна проза на доктор Томсън. Чудя се дали още ходи по домовете. Сигурно умее да действа много успокоително на болните, а вероятно притежава и голям запас от познания по всевъзможни теми, при това не непременно свързани със здравето. Медиците са много по-всестранно развити, отколкото ги смятат. Рожей от енциклопедичния речник „Рожей“ е бил лекар, има важни научни открития в областта на туберкулозата и райския газ, но покрай всичко това със сигурност е успял да излекува и не един или двама пациенти. Но този пиянски нос, като патладжан, е нещо, за което си струва да се замисля.

Като съзерцавам лицето си в огледалото по този начин, естествено, веднага се сещам за последните етюди на Бонар, направени пред огледалото в банята му в Льо Боске в края на войната, след смъртта на жена му — критиците наричат тези негови портрети безмилостни, въпреки че ако питате мен, за каква милост става дума; всъщност онова, на което моето отражение най-много ми напомня — току-що го осъзнах, — е автопортретът на Ван Гог, не най-известният с превръзка на главата, лула и шапка, а онзи от по-ранните му серии, направени в Париж през 1887, където е гологлав, с висока яка и вратовръзка в провансалско синьо, с непокътнати уши, и гледа така, сякаш току-що е излязъл от някое заведение за излежаване на наказание, челото скосено, слепоочията вдлъбнати, страните хлътнали като от гладуване; наднича някак странично от рамката, предпазливо, с гневно предчувствие, очевидно очаквайки най-лошото, и съвсем основателно.

Тази сутрин най-много ме занимава състоянието на очите ми — бялото в тях е замрежено от тънки яркочервени венички, а влажните долни клепачи са възпалени и увиснали под очните ябълки. Забелязвам, че почти не са ми останали мигли, и то на мен, който на младини се славех с копринени ресници, на които можеше да завиди всяко момиче. Във вътрешния край на горния клепач виждам малка пъпчица точно в цепката на кантуса, която би била доста красива, ако връхчето й не беше винаги жълто, като че инфектирано. Пъпчицата в самия кантус, за какво ли е тя? Нищо в човешкото лице не издържа на внимателно взиране. Розовата бледност на бузите ми, които са, да, боя се, че са хлътнали, точно като на клетия Винсент, изглежда още по-студена и болезнена заради отражението на белите стени и емайла на умивалника. Тази светлина не е точно блясъкът на северната есен, а по-скоро ослепителното, свирепо и сухо сияние на юга. Грейна върху огледалото пред мен, после потъна в посърналите стени и им придаде вид на прегорялата крехка текстура на кост от сепия. Едно петънце върху извивката на таса пръсна лъчи във всички посоки като далечна небула. Докато стоях там, в този бял квадрат светлина, за миг се пренесох на някакъв далечен бряг, истински или въображаем, не знам кое от двете, въпреки че детайлите удивително напомняха видение; седях на слънце върху билото от пясъчни шисти, в ръцете си държах голям плосък син камък. Камъкът беше сух и топъл, май го допрях до устните си, имаше соления вкус на морски дълбини и далечини, на незнайни острови, изгубени места под олюляващи се палми, с крехките скелети на риби, изхвърлени водорасли и гнилости. Малките вълни пред мен се плискат и говорят с човешки глас, неспокойно нашепват за древни морски катастрофи, обсадата на Троя може би, или за потъването на Атлантида. Всичко е брегове — солени и блестящи. Водни мъниста се откъсват и падат като сребрист наниз от края на веслото. Виждам черния кораб в далечината, едва доловимо се приближава с всеки изминал миг. Там съм. Чувам твоята песен на сирена. Там съм, почти.

Бележки

[1] Лари, или духове — покровители на домашното огнище. — Б.пр. ↑

[2] Името на този неизвестен художник се среща и в други книги на Банвил, например „Призраци“, „Книга на доказателствата“ и „Атена“. — Б.пр. ↑

[3] На английски буквата I е и дума, защото означава „аз“. — Б.пр. ↑

[4] Известна шотландска фирма, производител на мъжка конфекция. — Б.пр. ↑

[5] Улица в Лондон, където се намират ателиетата на най-скъпите мъжки шивачи. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Банвил Морето (2)

Метаданни

Данни

Морето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Джон Банвил
Морето (2)