Джон Банвил
Морето (1)

Отидоха си, боговете, в деня на необикновения прилив. Цяла сутрин под млечното небе водите в залива прииждаха ли, прииждаха, издигаха се до нечувани височини, малките вълнички пролазваха по пресъхналия пясък, който от години не беше виждал никаква влага, с изключение на дъжда или подлизването само в самата основа на дюните. Ръждясалият корпус на товарен кораб, който беше заседнал в единия край на залива по-отдавна, отколкото някой от нас можеше да си спомни, вероятно си е помислил, че отново ще го пускат на вода, да плава. След онзи ден обаче аз никога повече нямаше да плувам. Морските птици скимтяха и кръжаха изнервени, поне така изглеждаше, при вида на онази огромна купа вода, издула се като пришка, оловносиня и със злокачествени отблясъци. Изглеждаха неестествено бели, тези птици, през онзи ден. Вълните отлагаха бордюр от мръсножълта пяна по цялото протежение на прибоя. Нито едно платно не се мяркаше на хоризонта. Нямаше да плувам, не, никога повече.

Ето, побиват ме тръпки от някого. От някого.

 

 

Името на къщата е „Сийдърс“, както беше и навремето. Настръхнала групичка от въпросните дървета^[1], маймунско кафяви на цвят, с миризма на смола, с кошмарно обрасли стволове, все още се издига вляво и гледа — през запусната ливада — към големия заоблен прозорец на онова, което навремето е било гостната, но госпожица Вавасур, като истинска съдържателка, предпочиташе да нарича салона. Входната врата е в срещуположния край и гледа към изцапан с нафта квадрат, покрит с дребен чакъл, точно зад желязната порта, която все още е боядисана в зелено, макар че ръждата е превърнала металните й пръчки в трепетлив ажур. Удивен съм колко малко се е променило за отминалите повече от петдесет години, когато бях тук за последен път. Удивен и разочарован, дори бих стигнал дотам да кажа ужасен, по причини, които са ми неясни, тъй като защо трябва да желая промяна, и то точно аз, който се е върнал тук, за да живее сред отломъците на миналото? Недоумявам защо къщата е била построена така, някак на верев, обърнала надупчения си от камъчета, сляп бял калкан към пътя; може би навремето, още преди да прокарат железницата, пътят е минавал в съвсем различна посока, може би директно пред външната порта, всичко е възможно. Макар че госпожица В. е на „вие“ с датите, според нея първо е била построена малка къщичка още в началото на миналия век, всъщност искам да кажа на века преди миналия, вече съм им изгубил дирята на тия векове, а след това е била достроявана напосоки в продължение на години. Това би обяснило разхвърляния вид на къщата с малки стаи, които водят към по-големи, прозорци с изглед към слепи стени и навсякъде — ниски тавани. Чамовите дъски на пода проскърцват с морски нотки, както и моят въртящ се стол с висока, източена като вретено облегалка. Представям си как край откритата камина дреме стар моряк, най-сетне добрал се до сушата, а зимната фъртуна раздрънчава стъклата на прозорците. О, да съм на негово място. Де да бях.

Когато бях тук преди всичките тези години, по времето на боговете, „Сийдърс“ представляваше лятна къща, която се даваше под наем за две седмици или за месец. Всяка година през целия юни тук се подвизаваше един заможен доктор и голямото му шумно семейство; не харесвахме гласовитите деца на доктора, а те пък ни се присмиваха и ни замеряха с камъни иззад непреодолимата бариера на портата; след тях пристигаше мистериозна двойка на средна възраст, която не разговаряше с никого, само мрачно и мълчаливо разхождаше дакела си по едно и също време всяка сутрин надолу по Стейшън роуд към крайбрежната алея. За нас август беше най-интересният месец в „Сийдърс“. Всяка година наемателите бяха различни, хора от Англия или от континента, понякога младоженци, дошли да си прекарат медения месец, а ние се опитвахме да ги следим; веднъж пристигна дори и трупата на пътуващ театър, която даваше следобедни представления в селското кино от поцинкована ламарина. А после, същата тази година, пристигна и семейство Грейс.

Първото тяхно нещо, което видях, беше автомобилът, паркиран върху ситните камъчета зад оградата. Беше нисък, издраскан и очукан черен модел с бежови кожени седалки и голям волан със спици от полирано дърво. Книги с избелели и оръфани по краищата корици бяха небрежно захвърлени върху мястото под скосеното като на спортна кола задно стъкло, освен това се виждаше и една измачкана от използване пътна карта на Франция. Предната врата на къщата стоеше широко отворена и отвътре долавях гласове, а от горния етаж се носеше звук от тичащи боси крака, които трополяха по дъските, както и момичешки смях. Бях спрял до вратата и съвсем откровено подслушвах, когато най-неочаквано един мъж с питие в ръка излезе от къщата. Беше нисък и доста масивен в горната половина на тялото — целият рамене и гърди, както и голяма кръгла глава с ниско подстригана, къдрава, лъскава черна коса с преждевременно прошарени кичури тук-таме, както и заострена черна брада, също така прошарена. Беше бос, носеше широка зелена риза, разкопчана, и шорти в цвят каки. Кожата му беше толкова загоряла от слънцето, че блестеше с лилав оттенък. Дори горната извивка на ходилата му, както успях да забележа, беше кафява; повечето бащи, които познавах, бяха бели като сирене от врата надолу. Постави чашата си — леко синкав джин с кубчета лед и резенче лимон — под доста опасен ъгъл върху покрива на колата, отвори вратата на мястото до шофьора, пъхна се вътре и взе да търси нещо под таблото. В невидимата горна част на къщата момичето отново се изсмя, после нададе див, чуруликащ крясък на мнима паника и отново се чу тропот от препускащи крака. Играеха на криеница — тя и безгласният друг. Мъжът се изправи и си взе чашата джин от покрива, след което затръшна вратата на колата. Каквото и да беше търсил, не успя да го намери. Когато се обърна да влезе в къщата, погледът му срещна моя и той ми намигна. Не го направи по начина, по който обикновено го правят възрастните — едновременно лукаво и подкупващо. Не, това си беше едно приятелско, съзаклятническо намигване, почти масонско, сякаш този миг, който ние, двама непознати — възрастен и момче, споделихме, макар и външно без значение, без съдържание дори, все пак си имаше своя смисъл. Очите му имаха невероятно бледия, почти прозрачен нюанс на синьото. После влезе обратно в къщата, като се провикна още преди да е стигнал вратата.

— По дяволите… — рече, — стори ми се, че… — и изчезна.

Помотах се още малко и хвърлих бегъл поглед към прозорците на горния етаж. Не се видя никакво лице.

Това, искам да кажа, беше моята първа среща със семейство Грейс: момичешкият глас от горния етаж, тичащите стъпки и мъжът тук долу със сини очи, който ми намигна развеселено, приятелски и леко сатанински.

И точно тогава се улових, че отново го правя — онова тънко, безрадостно свирукане през предните зъби, което бях започнал да пускам напоследък. Дийдъл дийдъл, дийдъл — нещо такова, звучеше като зъболекарска бормашина. Баща ми имаше навика да си свирука по същия начин, дали не започвах да приличам на него? В отсрещната стая през коридора полковник Блъндън беше пуснал радиото. Много обича следобедните разговори със слушатели, онези, в които побеснели членове на обществото се обаждат, за да се оплачат от безчестни политици, от цената на алкохола и други вечни дразнители.

— Колкото за компания — казва и обикновено се прокашля леко сконфузен, изпъкналите му очи — като сварени — избягваха моите, въпреки че за него не представлявах нито заплаха, нито предизвикателство. Дали лежи в леглото, докато слуша? Трудно ми е да си го представя как мърда пръсти под дебелите си сиви вълнени чорапи, без вратовръзка, ризата му зее разкопчана, с ръце на тила, сплетени под якия му старчески врат. Извън стаята си той е самата вертикалност — от подметките на многократно кърпените му, лъснати в кафяво алпинки до края на източения му като конус череп. Всяка събота сутрин се подстригва при селския бръснар, късо отзад, късо отстрани, безпощадно късо, отгоре само един твърд, щръкнал гребен като на ястреб. Ушите му, също щръкнали, имаха дълга и увиснала месеста част, както и вид на сушена, опушена кожа; бялото на очите му също имаше опушен вид, но с жълтеникав оттенък. Чувам гласовете по неговото радио, но не разбирам какво казват. Тук мога да полудея. Дийдъл дийдъл.

По-късно същия ден, деня, в който пристигна семейство Грейс, или пък на следващия, или на по-следващия, отново зърнах черната кола и веднага я познах, докато се носеше по малкия гърбав мост, който се издигаше над железопътната линия. Той все още е там, въпросният мост, съвсем близо до гарата. Да, неодушевените неща устояват на времето, докато на одушевените им изтича срокът на годност. Колата беше поела извън селото по посока към града, който ще нарека Голямо Бали, на разстояние няколко мили. Градът е Голямо Бали, това село тук ще е Малко Бали, може би е смешно, но това не ме интересува. Мъжът с брадата, който ми беше намигнал, седеше зад волана, говореше нещо и се смееше с отметната назад глава. До него седеше жена, която беше подала лакътя си през сваления прозорец, главата й също беше отметната назад, светлата й коса се ветрееше, защото откъм прозореца духаше, но не се смееше, а само се усмихваше и тази усмивка беше специално за него — скептична, снизходителна, оскъдно развеселена. Носеше бяла блуза, слънчеви очила с бели пластмасови рамки и пушеше цигара. Къде съм аз, от какъв ъгъл надничам? Не мога да видя себе си. След миг се скриха от погледа ми, изчезнаха, само задният край на колата се изниза плавно и невъзмутимо зад завоя и блъвна струя изгорели газове. Високите треви в крайпътната канавка, руси като косата на жената, потрепериха за кратко, после възвърнаха предишното си сънливо спокойствие.

Крачех по Стейшън роуд в слънчевата пустота на следобеда. Плажът в основата на хълма трептеше в светлобежови отблясъци под индиго. По крайбрежието всичко се простира в стеснени хоризонтали, светът е сведен до няколко дълги водоравни линии, притиснати между земята и небето. Приближих се предпазливо към „Сийдърс“. Как става така, че в детството всичко ново, което събуждаше интереса ми, притежаваше ореола на тайнственото, защото според авторитетите по въпроса тайнственото не е нещо ново, а нещо познато, което ни се явява под различна форма, явява ни се като привидение? Толкова много въпроси без отговор, този е най-незначителният от тях. Докато напредвах към къщата, долових ръждив скърцащ звук, който се обаждаше на равни интервали. Момче на моята възраст се беше увесило на зелената външна врата, ръцете му небрежно уловили най-горната преграда, и се люлееше бавно напред-назад, описвайки четвърт кръг върху дребния чакъл, като се оттласкваше с единия крак. Имаше същата сламеноруса коса като на жената в колата, както и същите, в това нямаше никакво съмнение, небесносини очи като на мъжа. Докато го отминавах бавно, дори нищо чудно и да съм поспрял, или по-скоро подвоумил, той заби върха на гуменката си плимсол в чакъла, за да спре люлеещата се врата, и ме погледна с враждебно любопитство. По този начин всички ние, децата, се поглеждаме при първа среща. Зад него се виждаше, по цялото си протежение, тясната градина в задната част на къщата чак до диагоналната редица дървета, които граничеха с железопътната линия — сега вече ги няма тези дървета, изсякоха ги, за да открият място за цял комплекс дървени вили в пастелни тонове, като кукленски къщички — както и по-нататък, навътре в сушата, където се простираха нивята и пасяха крави, и грееха онези малки взривове в жълто — храстите на прещипа, и още самотната островърха кула в далечината, а после и небето със свитъци от бели облачета. Съвсем ненадейно — нещо, от което се сепнах, — момчето ми направи гротескна гримаса, като кръстоса очи и провеси език, който остана да се поклаща върху долната му устна. Продължих напред, като усещах с гърба си как присмехулният му поглед ме следва.

Плимсол. Ето ви дума, която вече няма да чуете или ще чуете, но рядко, много рядко. Първоначално тя е означавала вид моряшки обувки, по името на някой си, доколкото си спомням, както и на нещо, свързано с кораби. Полковника отново отива до клозета. Обзалагам се, че простатата го тормози. Докато минава покрай вратата ми, приглушава стъпките си, проскърцва на пръсти от уважение към опечалените. Педантично привързан към ритуалите, такъв е нашият галантен Полковник.

Вървя по Стейшън роуд.

Навремето, когато бяхме млади, в живота имаше много тишина и спокойствие, или поне така ни се струва сега; изчакваща тишина, бдителна. Чакахме в нашия все още неоформен свят, хвърляхме поглед към бъдещето, както двамата с момчето се бяхме изгледали, като войници на бойното поле, в очакване какво ще стане. Спрях в полите на хълма, застанах на едно място и се огледах в трите посоки — по продължение на Странд роуд, обратно към Стейшън роуд и нататък към ламариненото кино и обществените тенискортове. Жива душа не се мяркаше. Пътят оттатък тенискортовете се наричаше Скалистата пътека, въпреки че каквито и скали да е имало някога, морето отдавна ги беше прояло и погълнало. Говори се, че точно там, на пясъчното дъно на морето, лежи цяла потънала църква, съвсем непокътната, заедно с камбанарията и камбаната; някога е стояла на носа, но той също бил отнесен, и рухнала право в мътните талази през една паметна нощ на страшна буря и невиждан прилив. Такива бяха историите, които обичаха да разказват местните хора, като Дуигнан мандраджията например, или глухия Колфър, който преживяваше, като продаваше изгубени в храстите топки за голф, за да накарат приходящите летовници да смятат, че тяхното иначе скучно крайбрежно селце някога е било арена на големи ужасии. Тенекиената табела на кафенето „Странд“, която рекламираше цигари „Нейви кът“ с изображението на брадат моряк вътре в спасителна шамандура, или пък беше навито на обръч въже, скърцаше на ръждясалите си от солта панти под напора на морския бриз, досущ като ехо на вратата пред „Сийдърс“, върху която според мен онова момче продължаваше да се люлее. Скърцат — тази настояща врата, онази табела от миналото, и до този ден, и до тази нощ скърцат в сънищата ми. Поех по Странд роуд. Къщи, магазини, два хотела — „Голф“ и „Бийч“, гранитна църква, заведението на Майлър, което представляваше едновременно бакалия, поща и кръчма, и после полето — „Фийлд“ — с дървени къщи, една от които беше нашият летен дом — на татко, мама и моят.

Ако хората в колата са неговите родители, нима са оставили момчето само в къщата? А и момичето, момичето, което се смееше?

Миналото пулсира в мен като второ сърце.

 

 

Името на консултанта беше господин Тод^[2]. Това може да се сметне единствено за проява на лош шегаджийски вкус от страна на многоезичната съдба. Можеше да бъде и по-зле. Има друго едно име, Дос’Мърт, с тази претенциозна главна буква по средата и апотропичен апостроф, с който не можеш да излъжеш никого. Та въпросният Тод се обръщаше към Анна с госпожо Мордън, но мен наричаше Макс. Никак не бях сигурен, че ми харесва това разграничение, нито грубиянската фамилиарност на тона му. Кабинетът му, не, по-скоро неговите помещения, казва се помещения, както се казва и господин, а не доктор, на пръв поглед приличаше на орлово гнездо, въпреки че се намираше само на третия етаж. Сградата беше нова, цялата стъкло и стомана — имаше дори и цилиндрична асансьорна шахта, пак стъкло и стомана, която съвсем уместно напомняше за резервоара на спринцовка, през която асансьорът се вдигаше и спускаше с глухо бучене като гигантско бутало, което ту се издърпва, ту се натиска, а две от стените в главния му консултантски кабинет приличаха на листове шлифовано стъкло от пода до тавана. Когато двамата с Анна бяхме въведени, в първия миг очите ми се заслепиха от блясъка на ранното есенно слънце, чийто лъчи влизаха през тези огромни плоскости. Администраторката на рецепцията — размитите очертания на блондинка с престилка на медицинска сестра и удобни ниски обувки, които скърцаха — в такъв момент кой изобщо би обърнал внимание на тази сестра? — постави досието на Анна върху бюрото на господин Тод и се оттегли с изскърцване. Господин Тод ни покани да седнем. Не можех да си представя да седя на едно място, затова се приближих към стъклената стена и се загледах навън. Точно под мен се виждаше дъб, или може би бук, никога не съм сигурен с тези големи широколистни дървета, но в никакъв случай не беше бряст, тъй като те всички бяха изсъхнали, но както и да е, беше благородно дърво, широката му зелена лятна корона все още непопарена от есенна слана. Покривите на колите лъщяха. Една млада жена в тъмен костюм крачеше забързано през паркинга и дори от това разстояние можех да си представя, че чувам тенекиеното почукване на токчетата й върху твърдата настилка. Отражението на Анна в стъклото пред мен беше бледо. Седеше с изправен гръб върху металния стол в три четвърти профил, образцова пациентка, едното коляно преметнато над другото, ръцете й сключени и положени в скута. Господин Тод седеше странично пред бюрото си и прелистваше документите от досието й; бледорозовият картон на папката ми напомни за онези студени първи сутрини, когато след лятната ваканция се връщаш в училище, както за усещането от допира със съвсем новите учебници и тяхната вещаеща злини миризма на мастило; и още за подострени моливи. Как се рее умът, дори в най-напрегнати моменти.

 

 

Обърнах се с лице към стаята, изведнъж външното ми стана непоносимо.

Господин Тод беше широкоплещест мъж, нито висок, нито тежък, но много широк: човек добиваше впечатление за квадратност. Имаше обиграни, старомодни обноски, които действаха успокояващо. Носеше костюм от туид с жилетка и часовник в джобчето, от което висеше верижка, както и червеникавокафяви обувки, които щяха да срещнат одобрението на полковник Блъндън. Косата му беше намазана с нещо като брилянтин, в стила на старото време, и прилежно сресана назад; освен това имаше мустаци — къси и щръкнали, които му придаваха вид на упорит и решителен мъж. Бях леко шокиран, като си дадох сметка, че въпреки това въздействие, пресметнато да внушава респект, той едва ли имаше повече от петдесет години. Кога докторите станаха по-млади от мен? Взе нещо да пише, печелеше време; не го обвинявам, и аз щях да правя така на негово място. Най-накрая остави писалката, но все още нямаше желание да говори, по-скоро искаше да направи впечатление на човек, който не знае откъде да започне и как. Имаше нещо заучено в двоумението му, нещо театрално. И пак казвам, че го разбирам. Един доктор трябва да бъде толкова добър актьор, колкото и лекар. Анна се размърда нетърпеливо на стола си.

— Е, докторе — обади се тя с по-висок глас от обичайното и с лъчезарния, отривист тон на филмовите звезди от четирийсетте години, — смъртна присъда ли ме чака или ще живея?

В стаята беше тихо. Тази духовитост, със сигурност репетирана, не разсмя никого. Изпитах желание да се спусна към нея, да я грабна в обятията си като пожарникар и да я изнеса от това място. Не помръднах. Господин Тод я погледна с лека паника в по заешки уплашените му очи, а веждите му се извиха чак до средата на челото.

— О, няма да ви изпуснем, госпожо Мордън — изрече, оголвайки големите си сиви зъби в ужасяваща усмивка. — Не, това няма да го позволим.

Повторно умълчаване. Ръцете на Анна бяха в скута й, тя ги погледна и се намръщи, като че чак сега ги забеляза. Дясното ми коляно се уплаши и взе да трепери.

Господин Тод се впусна в убедителна беседа, загладена от непрекъснати повторения, за обещаващи лечения, за нови лекарства и за могъщ арсенал от химически оръжия, с които разполагал; със същия плам можеше да говори за вълшебни отвари и за цярове на алхимици. Анна продължи да се цупи на ръцете си, изобщо не го слушаше. Най-накрая той млъкна и остана загледан в нея със същия отчаян заешки поглед както и преди това, като дишаше шумно, а устните му се опънаха назад в нещо като ухилване, при което зъбите му отново излязоха на показ.

— Благодаря ви — каза тя учтиво с глас, който сякаш идваше от много далеч. После кимна на себе си. — Разбирам — от още по-отдалеч, — благодаря ви.

При тези думи, сякаш освободен, господин Тод побърза да се шляпне по колената с разтворени длани, скочи на крака и най-любезно ни подкара към вратата. Когато Анна прекрачи прага, той се обърна към мен и ме дари с окуражителна усмивка, като между мъже, и ръкостискане — сухо, енергично и решително, което, в това съм сигурен, пазеше специално за съпруги или съпрузи в подобни случаи.

Покритият с килим коридор погълна стъпките ни.

Асансьорът, натиснат, потегли надолу.

Прекрачихме в деня, като че стъпихме на нова планета, планета, на която не живееше никой друг, освен нас.