Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (17)

Глава шестнадесета

Рано сутринта, докато още бях в леглото, при мен дойде Мрачния.

— Исках нещо да ти кажа — започна той неуверено. — Мислех, че вече си станал.

— Не, още лежа.

— Как спа?

— Чудесно. Сънувах хубав сън.

— Хубав ли? — Мрачния ме погледна изненадано.

— Да. Сънувах танци. Бал на възпитаниците на училището. По този случай Венцковска беше изпекла всичките си кокошки и ни ги поднасяше. Хърбата свиреше на контрабас, а всички танцуваха. Беше много весело. Шефът танцуваше с Жвачек, Рончка — със заместник-министъра.

— А Алкивиад?

— Стига си ме занимавал с тоя Алкивиад.

— Ти не мисли ли по онзи въпрос?

— По кой?

— За Алкивиад.

Аз се засмях.

— Аз ли? Конят Цицерон има голяма глава, нека той да мисли. Аз не мога да поемам отговорност за некадърността на даскалите. Нашата работа е да измисляме такива неща, а задачата на даскалите е да не ни вярват и да ни пречат.

Мрачния беше потресен.

— Не знаех, че си такъв, Чамчо.

— Какъв?

— Твърд.

— О, ти не ме познаваш. Никога не си искал да ме опознаеш.

— Наистина ли никак не те интересува?

— Никак. Няма причини да униваме. Какво толкова е станало? Просто отново сме на изходната точка. Ще изиграем ли едно макао?

Мрачния потръпна.

— Нещо нямам желание.

— Отпуснал си се, Мрачни. Не мислех, че това така ще те потисне. Сигурно си спал лошо. Очите ти са зачервени.

Мрачния се смути.

— Цяла нощ ме боля зъб.

— А, виж, това е неприятно — казах аз. Той се засуети неспокойно.

— Е, аз тогава ще си тръгвам.

— Върви — казах. — Не, чакай, чакай! Не мога да те пусна в такова състояние. Какво мислиш да правиш днес? Струва ми се, че имаш нужда от развлечение. Един малък хигиеничен скандал ще ти се отрази добре. Може би ще отидеш при тези от Елк?

— Да не си полудял? Защо?

— Да им направиш номер на тия типчета. Ще им кажеш, че са те изпратили да ги заведеш в музея. Ще ги напъхаш вътре и работата е наред. Или по-добре качи ги на някой кораб и ги пусни надолу по Висла до Плоцк. Или срещу течението — до Черск. Ще посетиш селянина археолог и ще видиш дали този добър човек не е изорал нещо… Може да вземеш и Алкивиад. Какво ще кажеш?

— Какви ги приказваш, Чамчо — Мрачния се дръпна изплашен към вратата. — Не мога да те позная! Ти май си откачил от страх.

— Чакай, нали щеше нещо да ми казваш?

— Не, вече нищо.

— Виждам, че зъбът продължава да те боли.

— Аз си тръгвам.

— Чао! И те съветвам да отидеш на зъболекар.

Той изтича навън. Щом вратата след него се затвори, аз скочих от леглото, облякох се на бърза ръка и като се оглеждах дали някой няма да ме види, затичах се към училище.

Заварих Алкивиад в малката стаичка до учителската. Отдъхнах си, като видях, че е сам. Часовете бяха започнали преди малко и всички учители вече бяха влезли в класните стаи.

— Добър ден, другарю Мишак.

— Кой е? — дори не вдигна глава той. Седеше над една камара тетрадки.

— Чамчара от осми А клас.

— Какво? Толкова рано? Екскурзията е чак в десет часа.

— Да, другарю Мишак, но аз… аз… — заекнах.

— Имаш някаква работа ли?

— Да, нещо такова… — пристъпих от крак на крак. — Точно дойдох…

— За епидиаскопа ли? Утре ще прожектираме материала от Помпей.

— Не става въпрос за епидиаскопа…

— Знам, предпочитате филм, но тази седмица няма да стане. Затова пък в понеделник…

— Аз не заради филма, ами…

— За кръжока ли? Не се безпокой, момче. В кръжоците стават различни неща, но после всичко се оправя.

— Сигурно, другарю Мишак, но работата не е в това… по-скоро се отнася до вас.

— Да не би за пакта? — попита той, като прелистваше тетрадките.

— В известен смисъл да.

— С нещо не сте съгласни ли? — говореше той, все още, без да ме погледне. — Да не би да съм се отклонил някъде, нещо да съм забравил или пропуснал? Предварително моля за извинение, приятелю. Тази седмица всичко е възможно. Станах титан на труда, Чамчара. Знаеш ли, че сключих дуумвират с осми В, а вероятно ще сключа и с Б клас. В училището ни повя вятърът на историята, както би се изразил нашият скъп директор. Уви, за мелниците вятърът е допълнителен труд. Погледни тези съчинения по история. Всяко е поне от десет страници, а има и по двайсет. И аз съм вятърната мелница, която трябва да смели тая реколта…

Гледах го загрижено. Привидно сърдитото му оживление показваше, че е в изключително настроение. „Как ще му призная“ — мислех с тревога.

А Алкивиад продължаваше да говори:

— Да, скъпи Чамчара, освен това наближава краят на срока, всеки ден имам събрания, а екскурзиите ще ме довършат. Всички легиони завидяха на осми А и сега ги е завладяла страст да пътешествуват, което дори не е чудно, тъй като пролетта освобождава у четириръките, както казва другарят Ейджатович, с когото напълно съм съгласен, първичните атавистични наклонности за многобройни и шумни отлитания. И все пак това, което стана тази пролет, надмина всичките ми очаквания. Не мислиш ли, че това е пролет, достойна за епопея от рода на „Пан Тадеуш“? Уви, подозирам, момчето ми, че само една такава пролет ще имам в живота си по простата причина че май няма да я преживея…

Аз потреперих.

— Другарю Мишак.

— Ти потръпна, Чамчара. Днес забелязвам у тебе странна нервност. Може би смяташ, че правя намек за пуническата война, която водя с другарката Калино за кабинета на първия етаж, анексиран от жалките географи. А не, не се бой! Тази война, приятелю, аз я водя с хладна упоритост и в отлична форма, като на всички съвети повтарям: „Ceterum censeo Kalinam delendam esse“^[1] (научих това от нашия приятел Катон). Но, казвам ти, горе главата! Един Анибал в рокля не може да ме надвие. Ако се боя от нещо, то е да не стана жертва на supplicium rotae, или мъките на колелото. Както знаеш, това е мъчение, прилагано още в Средновековието. Връзвали нещастната жертва на едно колело и я въртели до смърт. Това мъчение, макар и в по-изфинен вид, е просъществувало до днес. Предчувствувам, че ме очаква точно такъв край. Само че ще трябва да кръжа с много колела и колелца едновременно, защото пак се формираха два нови кръжока на учениците от по-горните класове. Тези младежи имат особени амбиции. Решили са да обърнат наопаки някои традиционни гледища. И знаеш ли, Чамчара, аз треперя от страх. Да се ревизират гледища е опасно нещо, тъй като не всички могат да се носят от опаката страна. Но мога ли да гася научните пориви на младежта? Това ще бъде много тъжно. Тъжно и жестоко. Все едно, да кърша клоните на разцъфнала ябълка.

Алкивиад вдигна поглед от тетрадките и с увиснала във въздуха писалка се загледа в разцъфналата градина отсреща.

Аз го наблюдавах съчувствено. Горкият, той дори не подозираше, че само след миг спокойствието на духа му и самодоволството му ще рухнат по-страшно и от Картаген.

— Съжалявам — казах, — но не става дума за някакво отклонение или пропуск от ваша страна.

— А за какво?

— Просто исках във връзка с днешната екскурзия…

— Разбирам. Имаш някакво предложение за маршрута.

— Не, по-скоро бих искал да изясня… — отново заекнах.

— Нещо неясно ли има?

— По-скоро грешка.

— Да не би нещо да не е в ред? Някакви трудности?

— Да го наречем тревога.

— Тревога преди екскурзията?

— Да.

— Научната тревога ражда истинското творчество — спокойно забеляза Алкивиад.

— Боя се, че нашата тревога няма научен характер.

— Тревога на съвестта ли е?

— Да, може така да се нарече. Става въпрос за… — окашлях се аз. — Не бих искал да ме разберете погрешно и да си помислите нещо лошо за нас… Става въпрос за това, че в началото на учебната година ние извършихме известни тактически действия.

— Тактиката се е ценяла високо още в древността.

— Така е, другарю Мишак, и поради това ние изхождахме именно от тактически съображения.

Някой почука на вратата на учителската стая.

— Я виж кой е — каза Алкивиад. — И кажи да не ми пречат.

Аз минах през учителската стая, отворих вратата и застанах лице срещу лице с Мрачния, Четковски и Слабака.

Призля ми. Те ме погледнаха враждебно.

— Ето го! — измърмори Четката. — Значи все пак е дошъл тук!

— Подозирах, че е в състояние да направи това! — Слабака се задъха от възмущение. — Ще стовари всичко върху нас!

— Правиш се на невинен пред Алкивиад за наша сметка — изсъска Мрачния. — Значи така? Когато дойдох у вас, ти се шегуваше и увърташе! Какъв гювеч щеше да направиш с ония от Елк! Навиваше ме да ги предизвикам. А ти самият тихомълком… Предател такъв! Измамник!

— Чамчо винаги е бил двуличен! — каза Слабака.

— Ще ви обясня — простенах аз, — само ми позволете да говоря! Реших да се жертвувам. Не исках да излагам и вас и мислех сам да уредя всичко.

— Лъжеш долно, Чамчо! Не го усуквай! Тази сутрин ти напълно разголи липсата на човешки чувства у теб и цялата си морална низост!

Без да обръщат внимание на моите протести, те се вмъкнаха в кабинета.

— Другарю Мишак — задъхаха се и тримата. — Какво правеше тук Чамчо?

— Чамчара дойде да ме тормози.

— Той… каза ли ви вече?

— Туй-онуй.

— Не му вярвайте, другарю Мишак. Ние го правехме без никакви лоши намерения. Изхождахме единствено от тактически съображения — заекна Мрачния, като ме гледаше под вежди.

— Дипломатически — обади се Четката.

— Хигиенични — добави и Слабака.

— Същото говореше и Чамчара — разсеяно въздъхна Алкивиад и се върна към тетрадките. — Но аз в края на краищата не разбирам за какво става дума.

— Става дума… ами става дума за това, че… — започна Мрачния и се задави.

— Виждаш ли, глупако, как се давиш — прошепнах аз и го дръпнах за ръкава — съвсем ненужно нахлухте тук, щях да уредя всичко сам.

— Щеше да признаеш всичко? Честно? — погледна ме той недоверчиво.

— При сегашното положение само нашето признание може да спаси Алкивиад. Иначе той ще се хвърли в пропастта като дете, съвсем несъзнателно.

— Ами нали сутринта точно за това мислех да говоря с теб, а ти не искаше, правеше се на идиот и разголваше моралната си низост.

— Така е. Разголих моралната си низост, защото не исках вие да дойдете тук и да мънкате пред Алкивиад като някакви нещастници. Това дразни театралното ми ухо. За тези неща човек трябва да има политическо умение и дипломатически такт, от които съдбата ви е лишила. И моля ви, ако искате да запазите достойнството си пред бъдещите поколения, оставете ме аз да говоря.

— Какви са тези спорове там? — попита разтревожен Алкивиад. — В края на краищата за какво сте дошли тук — с мен ли да разговаряте или помежду си?

— Ние тъкмо уточнявахме линията, другарю Мишак — отвърнах аз.

— Дълго ли ще продължи това?

— Вече сме готови. Става въпрос, че ние предприехме тези действия съзнателно.

— Да, доста съзнателно — окашля се Мрачния.

— И планово — добавих аз.

— Предумишлено, така ли? — попита Алкивиад, без да се откъсва от тетрадките. — Предумишлено, тоест предварително обмислено деяние.

— Може да се нарече така — съгласих се аз неуверено.

— Предумишлено учение? Това ми харесва! — възкликна Алкивиад.

— Не точно учение — окашлях се аз, — по-скоро обратното. Ставаше въпрос за Способ.

— Способ или модус — разсеяно повтори Алкивиад, — но какъв способ?

— Способ, тоест СПОЗА.

— СПОЗА или Дрейф.

— Дрейф или свободно плуване по вълните на историята.

— И отклонение от курса.

— Това ни се стори полезно.

— Интересно.

— Плодотворно.

— Но уви имаме известни опасения, че нашите познания не са, тоест…

— Тоест по-скоро не…

— Несистемни.

— Да, точно това исках да кажа, другарю Мишак. Несистемни и недостатъчни. С една дума, тази екскурзия…

— Тази разходка с гостите от Елк…

— Не. Не може да се проведе с нас.

— Ааа — каза Алкивиад и най-сетне остави писалката.

Това беше едно много голямо „А“. Настъпи тревожно мълчание. Първи се обади Алкивиад.

— Вашите съмнения говорят много добре за вас.

Ние се спогледахме отчаяни. Той все още не разбираше сериозността на положението.

— Другарю Мишак — простенах аз. — Ще ви го кажа накратко. Ние не учехме. Ние дрейфувахме. Всичко това беше дрейф.

Един миг Алкивиад мълча.

— Разбира се, можем да го наречем и дрейф — каза той. — Много хубава формулировка. Но кой ще се осмели да твърди, че дрейфът не е метод и че не носи полза. Много откриватели, особено Амундсен и Нансен и други изследователи на Севера съзнателно са оставяли корабите си на дрейф — с научна цел. Когато дрейфувам по вълните на историята, носен от теченията на проблемите, минаващи през вековете, не само опознавам по пътя историческите факти и събития, но и ги свързвам в причинно-следствена верига, започвам да разбирам насоката и смисъла на промените. А това е най-важното.

Ние прехапахме устни.

— Дрейфът не е безопасен. Можеш да заседнеш в някоя плитчина или да попаднеш на подводни скали, да загубиш много време, да се заблудиш, всичко да объркаш.

— Да, обаче аз стоях на мостика — каза Алкивиад. — Може да се каже, приятелю, че не съм отделял поглед от компаса и непрекъснато съм проверявал местоположението. А то беше задоволително. Теченията ни отнасяха в полезни от гледна точка на науката посоки. Нали това влизаше в условията на договора. Аз изрично казах, че ще се отнасям към вас като към свободни търсачи на истината. Затова не можех да отхвърлям вашите инициативи. Това би било вредно и ненужно. А високата ви съзнателност, живият ви интерес, ще се осмеля да кажа: вашата любов към историята гарантираха успешен резултат от експеримента. Впрочем — Алкивиад нескромно се окашля — трябваше да предположите, че в този триумвират аз и без туй щях да стана Цезар. Не, решително не виждам да сме нарушили с нещо условията на договора.

Мрачния горчиво се усмихна.

— Е, да, само че… ако знаехте… Точно там, е работата, че вие сключихте с нас договор, защото мислехте, че знаем, иначе щяхте да се страхувате… Никога не бихте се осмелили…

— Но вие знаехте.

— Нищо не знаехме. Катон ни е свидетел. Нищичко.

— Наистина ли? И ти ли, Чамчара?

— За да науча какво е Ахилесова пета, разгръщах енциклопедията.

— А ти, Мрачни?

— Аз не различавах хоплитите от Иполит.

— И вие ли, Четковски и Слабински?

— Знаехме само за първите Пясти, защото ни наредиха да го назубкаме за дрейфа.

Алкивиад застина. Мислех, че този път вече сме го разколебали, но оказа се, че поводът за смайването му е съвсем друг. Той изведнъж се изправи и предпазливо се приближи до нас като до редки и ценни експонати.

— Но това е необикновено! — извика той. — Ние извършихме подвиг, какъвто не е отбелязван в хрониките на славното ни училище. Вие сте достойни за възхищение!

— Ние? — онемяхме и четиримата. — Защо?

— Защото, без да знаете предварително каквото и да било, вие попихте знанията като гъба за рекордно време без никаква принуда.

— Ние нищо не знаем — ядоса се Мрачния, но Алкивиад само се усмихна снизходително.

— Вече казах, че тази скромност ви прави чест. Между нас казано, другарят директор също смята, че вие нищо не знаете, и именно затова аз държа публично да покажа вашите знания.

Ние увехнахме. Всичките ни усилия отидоха напразно. Заслепен човек. Целият е пропит от самонадеяност. Какво да се прави, нищо не може да помогне.

— Другарю Мишак, не правете това — простенахме почти едновременно като по команда. — Ние на-ис-тина ни-що не зна-ем.

— Приятели, тази увереност е измамна. — Алкивиад поклати плешивата си глава. — В низа на вековете само един философ се е осмелил да каже „зная, че нищо не зная“, но вие нямате никакво право да повтаряте това след него, защото не сте философи. По-скромно, приятели! Не сте искали да учите? Съгласен съм. Но да твърдите, че нищо не сте научили, това е самонадеяност! Вие не сте непромокаеми. Знанието се е процеждало във вас като отрова. Вие сте отровени от знания. Вие дишахте знание, къпехте се в океан от знания, а да не говорим, че бяхте подложени и на облъчване! Когато сте на слънце, вие обгаряте, независимо дали искате или не, дали мислите за това или не. А какво да кажем, когато някой съзнателно ви излага на слънце и когато обичате слънцето. Защото на мен ми се стори, че вие обичате историята.

— Сигурен ли сте? — подсмръкнахме ние.

— Сигурен съм, както Галилей, когато твърдял, че земята се върти.

Ние въздъхнахме и повече не подновихме опитите за борба, примирени до крайност. Вярата на този човек беше в състояние планина да премести.

— Добре — каза Мрачния — можем да вървим на тази…

— Сондираща разходка — подсказа му Алкивиад.

— Сондираща разходка — повтори почти разплакано Мрачния. — Но ако стане провал, ние не сме виновни. Честно ви предупреждавахме… И си измиваме ръцете.

— А, виж, това е нужно — каза Алкивиад, като хвърли поглед към черните нокти на Мрачния.

Той бързо скри ръце в джобовете си.