Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (8)

Глава седма

— Мисля, че нямаме избор — казах аз, като се върнахме в класната стая. — Направихме, каквото можахме, опитахме и тъй, и инак, но за толкова малко никой няма да ни продаде по-добър способ.

— По-добре способ за Алкивиад, отколкото никакъв — рече Слабака. — Все пак малко ще ни съживи.

— Честта ни ще бъде спасена — добави Четката. — Поне за Алкивиад няма да мислим.

— Да — замислено рече Мрачния, — засега ще се оправим с Алкивиад, това при всички случаи ще ни вдъхне малко вяра, а после ще купим и способите за по-сериозните даскали.

— Значи, купуваме го! — казах аз.

— Купуваме го — измърмори не особено въодушевено Мрачния.

— Купуваме го — въздъхва Слабака.

— Купуваме го — добави като ехо Четката. Опитахме се да се усмихнем и да гледаме бодро, но само замигахме като плъхове в трици.

Защото щом си помислехме за Алкивиад, за безпомощния му поглед, дългите ръце, очилата, щом пред очите ни се изправеше и цялата нещастна фигура на философа, който напразно се мъчеше да прибере учениците в класните стаи, обземаше ни жал за него и за нас самите.

— Е, господа, какво да се прави, върви ни като на бесни кучета тоягите — промърмори Мрачния.

Следващото междучасие, щом изби звънецът, тръгнахме към опитното поле. От храсталака се измъкна птичето лице на Хърбата върху дългата му шия.

— Помислихте ли?

— Да — каза Мрачния и измъкна от джоба си портфейла. — Ето ти хонорара — и той старателно преброи уговорената сума, тоест четирийсет и седем злоти и десет гроша.

Хърбата протегна тежката си боксьорска лапа, но Мрачния се дръпна.

— Това, братко, трябва да стане едновременно. Още нищо не си ни казал за способа.

— Правилно, още нищо не съм казал — кимна Хърбата. — Е, слушайте тогава…

— Записвай, Чамчо — рече Мрачния.

Бързо, с разтреперана от вълнение ръка, извадих бележника от джоба си.

— Казвай! — рече Мрачния. Хърбата се намръщи:

— Чакайте малко… трябва да си го спомня — той нервно захапа пръст, а после, когато това не помогна, седна на един повален дънер и се замисли, като на равни интервали се почесваше зад ухото.

Ние търпеливо чакахме.

— Какво трябваше да си спомня? — обади се изведнъж Хърбата.

Спогледахме се разтревожени.

— Трябваше да си спомниш способа за Алкивиад — казах аз.

— Вярно! — рече Хърбата и отново взе да мисли.

— Дълго ли още ще мислиш? — попита го Мрачния, който вече започваше да губи търпение.

Хърбата сякаш се сепна, разтърка очи и смешно замига.

— Чакайте… за какво става въпрос? — попита той.

— Не се прави на глупав — рече Мрачния.

— Аз наистина забравих.

— Как можеш да забравиш такива неща… нали през цялото време говорим за това?

— За кое? — опули очи Хърбата.

— За способа.

— А-аа, за способа, защо веднага не казахте? — оживи се Хърбата. — За съжаление не мога да ви кажа способа. Забравил съм го.

— Забравил си го?! — извика възмутено Мрачния. — Тогава защо толкова време ни мота? Къде се е чуло такова нещо? Това е нечестно! Възмутително.

— Не се сърди — спокойно рече Хърбата. — Когато разговарях с вас, още не знаех, че ще го забравя.

— Но после… После вече си знаел, че си го забравил.

— Знаех, но мислех, че ще си го спомня.

— О, боже… — повдигна очи Мрачния. — Що за човек си ти!

— Извинявай много, и вие, момчета, извинявайте — каза искрено огорчен Хърбата. — Всичко идва оттам, че страдам от умствено замъгляване. Това е страхотно нещастие! Мине не мине време, и нещо ще забравя.

— Отдавна ли страдаш? — попитах аз съчувствено.

— Откакто Шлая ми нанесе удар в челюстта.

— Ами че това е сериозно нещо! Трябва да идеш на лекар.

— Ходих. Каза ми, че ще мине, щом престана да се боксирам.

Мрачния прибра парите.

— Ние обаче нямаме време да чакаме, докато ти мине. Болестта си е болест, братче, но един порядъчен човек не постъпва така. Можеше веднага да ни предупредиш, че боледуваш от това… това… как се казваше… умствено замърсяване.

— Умствено замъгляване — спокойно го поправи Хърбата.

— Все едно. Трябваше да ни предупредиш. Нямаше да разговаряме с човек, на когото паметта му изневерява.

— Разбира се. А на всичкото отгоре може и да ни продаде фалшив способ поради празнотите в паметта си! — прозина се Слабака, у когото умората винаги се проявяваше в учестени прозевки. — Да вървим, момчета — добави той. — Тук започва да ми се приспива.

— Да, започва да ни се приспива — подкрепи го Четката. — Да вървим.

— Чао, Хърбо — казах аз. — Ти трябва да се лекуваш. Защото това замъгляване може да ти остане за цял живот.

Тръгнахме към пътеката.

— Чакайте!… Не си отивайте! — извика след нас Хърбата. — Ще оправим работата! Всичко ще бъде наред!

Ние спряхме.

— Как мислиш да го оправиш? — попита Мрачния.

— Ще ида при един съученик, с когото напоследък се сприятелихме покрай изкуството — каза Хърбата. — Ще го доведа и в името на нашето приятелство той ще ви издаде способа.

— Мислиш ли, че ще го направи за теб?

— Сигурен съм. Ние се заклехме да си помагаме взаимно до края на живота си.

— Кой е той? — попитах аз.

— Шекспир — невинно отвърна Хърбата. Ние настръхнахме.

— Какво? — успяхме само да кажем.

— Шекспир. Той ми дължи благодарност.

— В никакъв случай — промълвих аз. — Само не Шекспир.

— Защо?

— Значи, ти нищо не знаеш?

— Не зная. Какво е станало? Откакто се посветих на изкуството, търся самота и училищните събития не стигат до съзнанието ми.

— Може и да стигат, но ги забравяш, щом имаш замъгляване.

— И това е възможно — отвърна Хърбата. — Та за какво става дума?

— Сега няма да ти обясняваме. Във всеки случай, братче, доведи когото щеш, само не Шекспир.

— Не мога да доведа никой друг, защото само Шекспир ми дължи благодарност. Напразно се страхувате, сигурен съм, че Шекспир ще изпълни всяко мое желание и ще направи всичко, за което го помоля. Той ми се закле.

— Хм… — окашляхме се ние, изпълнени със съмнение.

— Виждам, че не ми вярвате много — каза Хърбата. — Тогава четете.

И той извади от джоба си портфейл, а от портфейла снимка голям формат.

— Разгледайте я — каза той.

На снимката видяхме нашия приятел Шекспир със сандали на бос крак, къса поличка и пешкир през рамо. С вдъхновен израз на лицето той държеше в ръцете си лютня.

На гърба имаше надпис:

„На моя искрен приятел Хърбата с благодарност, че ме спаси от ръцете на разбойниците. Никога юмруците не са били използувани за по-благородна цел…

С нетърпение час по-скоро да му се отплатя с благодарност. Юлиуш Лепки (в ролята на Орфей)“

Ние с уважение погледнахме Хърбата.

— Какви са били тия разбойници? — попитах аз.

— На една забава — обясни Хърбата. — Поради своите хореографски, актьорски и увеселителни способности Шекспир често го канят на различни терени, „файоклокове“, на кафе или на танцови забави. Успехите му в компания и особено сред момичетата предизвикват ревност у някои некултурни елементи, в резултат на което Шекспир често бива атакуван, нападан и заплашван с бой. И веднъж аз успях да предотвратя един от най-сериозните опити за посегателство върху телесната му неприкосновеност — скромно се окашля Хърбата.

— Било е много благородно от твоя страна — кисело забеляза Мрачния. — Само че не зная дали не проявяваш наивност, като разчиташ на помощта на Шекспир. Артистите често хвърлят думите си на вятъра.

— Можете да бъдете спокойни — рече убедено Хърбата. — Той сам ми написа, че няма търпение час по-скоро да ми се отплати, а и тази сутрин пак ме пита какво може да направи за мен.

— Необикновен човек — казах аз иронично. — И все пак на нас ни се струва…

Но Хърбата вече не ни слушаше. Той махна с ръка и хукна да търси Шекспир. Исках да го задържа, но едва бяхме изминали няколко крачки, когато той сам се обърна назад толкова неочаквано, че ние връхлетяхме върху него и си ударихме главите.

— Извинявайте — каза Хърбата, като се държеше за челото — сигурно ви е учудило неочакваното ми обръщане назад, или по-точно връщането ми от пътя, но аз пак забравих. Малко мозъчно замъгляване.

— Какво забрави?

— Да си взема хонорара.

— Не ти ли се струва, че е малко рано за хонорара?

— Не бих искал да правя това в присъствието на Лепки. А и, боя се, че той няма да е доволен, ако разбере, че търгувам със способа. Ще му кажа, че съчувствието ме е склонило да ви го съобщя, искам да кажа съчувствието, което ми оказахте. Не мислите ли, че така ще бъде по-добре? Някак си по-благородно и поетично?

— Мислим — отговори Мрачния и след известно колебание извади портфейла си и връчи на Хърбата сумата четирийсет и седем злоти и десет гроша. — Само помни, ако Шекспир откаже да даде способа или, нещо по-лошо, се опита да ни отмъсти, сумата подлежи на връщане и освен това ти ще ни изплатиш лихва десет процента поради загубите на време и моралните щети. А в случай че на Шекспир му се удаде да си отмъсти и ние понесем телесни повреди, ще платиш една стотарка глоба, освен ако успееш да ни защитиш от гнева му.

— Не ми е много ясно за какво говориш — каза Хърбата, — но съм съгласен.

След това заявление ние сметнахме, че споразумението е сключено, и Хърбата хукна да търси Юлиуш Лепки. Но още преди да изчезне, нас ни обхванаха съмнения дали направихме добре и само при мисълта, че ще се срещнем с Шекспир, започна да ни обзема ужас.

— В същност на какво разчитаме — неспокойно забеляза Четката. — На брътвежите на един бивш боксьор, който от удар до такава степен е откачил, че е прописал стихове.

— Я чакай, Чамчо — сети се изведнъж Слабака. — Ти откъде знаеше толкова рими?

Аз се смутих.

— Ами, защото и аз пиша стихове — признах срамежливо, но мъжествено.

— Ти? — изуми се Слабака. — Че теб никой не те е удрял в челюстта?

— Имаш доста погрешно разбиране за изкуството — намръщих се аз. — Защо мислиш, че само бившите боксьори могат да пишат стихове?

— Това, както и да е — намеси се нетърпеливо Мрачния, — но мен ме е страх, че тоя поет ни прати за зелен хайвер. Толкова време мина, а той още не се връща.

— По-вероятно е пак да е забравил — въздъхна Четката. — Той е по-зле, отколкото изглежда. Това е цяло нещастие, братче, на неговите години да не си с всичкия си.

— Кратка е славата на спортиста — казах аз.

За щастие опасенията ни относно лоялността на бившия боксьор се оказаха напразни. Защото в този момент той излезе от храстите, като водеше със себе си самия Шекспир.

Шекспир се усмихваше загадъчно и ни гледаше някак странно. От този поглед ние изведнъж се почувствувахме доста глупаво. Инстинктивно отстъпихме назад и с усилие преодоляхме силното желание да побегнем накъдето ни видят очите.

— Това са момчетата, за които ти говорих — каза Хърбата. — Запознайте се.

— Ние вече се познаваме — процеди Шекспир, като продължаваше да ни гледа с проницателния си поглед, от който ни прилошаваше. — Заедно репетирахме.

— Това е чудесно — искрено се зарадва Хърбата. — Значи нас всички ни свързва общата ни любов към изкуството.

— Да, разбира се — Шекспир не преставаше да се усмихва дяволски, — свързва ни любовта към изкуството, както и някои драматични преживявания. Надявам се, помните ги добре, приятели?

При спомена за тия сцени, краката ни сами хукнаха да бягат. Хърбата — явно засрамен от нашето поведение — сметна за уместно да ни извини пред Шекспир.

— Това им е нервен тик. Забелязах, че дори самото споменаване на твоето име ги прави неспокойни.

— Предполагам — процеди Шекспир, — но това е обясним рефлекс. И тъй, да пристъпим към въпроса…

— Ти… Наистина ли си склонен?… — заекна Мрачния.

— Естествено — каза Шекспир — Учудва ли ви това?

— Донякъде — измънка Мрачния. — Нали тогава не искаше. Въпреки нашите… хм… увещания.

— О, тогава беше съвсем друго — усмихна се Шекспир. — Аз не обичам такива увещания.

— А сега?

— Сега го правя заради приятеля си Хърбата, с когото ме свързват дълбока творческа близост и духовно родство. Впрочем, настойчивостта ви в стремежа към тази благородна цел ми харесва. В професията на артиста това е неоценим плюс.

— Във всеки случай ние се чувствуваме доста глупаво — казах аз.

— Да не говорим за това. Да видим къде можем да поприказваме спокойно? Имаме половин час на разположение, защото преди малко дойдоха от Хигиенния институт. Ще изнасят беседа пред цялото училище за борбата с децибелите.

— Най-добре е в сайванта — предложих аз.

— Ще ви оставя насаме — каза Хърбата. — Мисля, че повече не съм нужен.

Тръгнахме към сайванта. Шекспир вървеше отпред, а ние — няколко крачки след него.

— Имам чувството, че той нещо замисля — промърморих аз.

— Да, това е съвсем невероятно, как така се съгласи? — прошепна Мрачния.

— Видяхте ли го как ни гледаше? — забеляза Слабака.

— Ами усмивката му? — безпокоеше се Четката.

— Но каква полза може да има от това? — чудеше се Мрачния.

— Във всеки случай много е учтив и мазен.

— Да, това е подозрително.

— Трябва да бъдем нащрек.

Като влязохме в сайванта, Шекспир любопитно се огледа наоколо. Личеше си, че отдавна не бе идвал тук.

— Разположете се удобно — каза той. — Няма да свършим бързо.

Ние за всеки случай седнахме по-близо до вратата.

— Това, което ще ви кажа, естествено, е пълна тайна. И вие сте длъжни да я пазите. Никому нито дума също, че аз имам нещо общо с тая работа.

— То се разбира от само себе си — побързах да потвърдя аз. — Говори бързо.

— Най-напред искам да отбележа — започна Шекспир, — че способът за Алкивиад не е достатъчно изпробван, защото историята, така както я предава той, ни се струваше занимателна… да… доста занимателна и просто не беше необходимо да прилагаме системно способа. Изпробвахме го по-скоро за развлечение или — ако предпочитате — за спорт, но въпреки това той съществува… да, съществува… дори е разработен подробно, защото Алкивиад е особено подходяща личност за научни разработки и проучвания. Благодарение на това бяха разработени четири основни и около петнадесетина детайлни варианта на способа. Вие кой вариант искате?

Този въпрос малко ни изненада.

— Значи има различни варианти? — Това не бяхме предвидили.

— Разбира се, има „Способ за Алкивиад“ тип „П“ или П–СПОЗА. Освен това разполагаме с Д–СПОЗА, М–СПОЗА, както и със специална СПОЗА или още вариант НУПУМ.

Ние се спогледахме объркани.

— Може ли най-напред да ни обясниш в какво се състоят вариантите? — предложих аз.

— Вариант П–СПОЗА е „Способ за петици“, М–СПОЗА е „Способ за медиалност“, много популярен и удобен.

— За медиалност ли? Не ни е много ясно.

— С други думи, това е „Способ за плуване“. Aurea mediocritas^[1], или медиум.

— Медиум на хипнотизатор ли? — изпелтечи Четката.

— Не, на латински медиум е среда. Следователно това означава „Способ за получаване на средни резултати“. Този вариант обикновено се прилага от добри ученици, които по някакви причини искат да имат по някой предмет оценка задоволителен, а ги заплашва по-добра бележка.

— Странно — забелязах аз. — Има ли такива причини?

— Има — отвърна Шекспир. — Един мой съученик Толек Колашински се пази от петицата по химия като от огън, макар че знае цялата химия наизуст, защото баща му, инженер-химик, иска и Толек да следва химия, а Толек мечтае да стане актьор. Освен това разполагаме с Д–СПОЗА, тоест „Способ да се получават слаби бележки или още двойки и цафета“.

— Цафета ли? — възкликна Мрачния. — Ти да не се шегуваш? Кой ще иска да получава цафарки?

— О, има такива случаи. Дори са много чести. Има един Дендрон от девети клас, чиито старци правят вкъщи играчки за панаирите. Щом занесе по-добра бележка от двойка, те го принуждават с часове да произвежда същите играчки, защото смятат, че щом не е застрашен в учението, може да работи и да печели. Само когато носи двойки, го оставят на мира. Затова нещастникът се мъчи постоянно да им носи по някой цафуняк. Един Копеч пък от седми клас нарочно искаше да носи двойки, за да откаже родителите си да го пращат на училище. Предпочиташе да играе ролята на сираче цигулар, защото в крайградските влакове печелеше чудесно, свирейки на цигулка и на струната на човешкото милосърдие. Спомням си, оплакваше ми се, че принудителното стоене в училище му отнема шанса в живота: „Времето лети, аз раста и после никога вече няма да мога да бъда сираче“ — казваше той. По същия начин някога се мъчеше да изкарва двойки и Депримович от осми клас, но неговите причини бяха малко по-различни. Благодарение на богатите си роднини в чужбина той имаше вече всичко, каквото може да поиска човек: мотопед, яхта, куче, кинокамера, ски, кънки — изобщо всичко, с изключение на време да се ползува от тия удоволствия. Затова той отчаяно прилагаше СПОЗА–Д, за да докаже, че няма никакъв смисъл да му губят повече времето с учене. След дълги и упорити усилия той постигна своето.

Красив, макар и уникален пример за прилагане на СПОЗА–Д в името на приятелството е случаят с Антош Фонфала, който щом научи, че първият му приятел Митропек няма да мине в по-горен клас, бързо се постара да получи съответен брой слаби бележки, за да остане заедно с приятеля си. В смесените училища, както ме информират, подобни случаи стават между влюбени съученици от двата пола. Смятам, че тези примери достатъчно са ви убедили в нуждата от Способ Д?

Ние се спогледахме съвсем объркани.

— Да… разбираме, че някой може да иска да го зацафарят, но…

— Но какво?

— Толкова ли е трудно това? На мен ми се струва, че за цафе не е нужен никакъв способ.

Шекспир се усмихна снизходително:

— Грешиш. Подвеждаш се по доста разпространен, но много погрешен възглед. Да вържеш цафката — и то не каква да е, а основна, или както се казва, „срочна“ — това е свързано с определени трудности. Първо, самите учители не искат да пишат прекалено много двойки и правят всичко възможно, за да те измъкнат дори и за ушите. И работата е в това: да направиш така, че да им е невъзможно да приложат това жалко действие. Второ, получаването на мечтаната двойка изисква от човек силна воля и себеотрицание, защото понякога се налага да действуваш в противоречие със здравия разум, да си го кажем открито: в противоречие с природата, особено, когато не си пълен кретен, както е в цитираните от мен случаи, защото обикновено способни индивиди се отдават на желанието да получават двойки… Вие естествено, по понятни причини, нямате представа за това, но повярвайте ми, наистина е голямо изкуство да отговаряш лошо, когато знаеш и когато правилният отговор просто ти е на езика. Това изисква умение да се владееш, вътрешна дисциплина, актьорски талант, специални маневри, ходове — с една дума способ. А ако предметът те интересува и неизвестно откъде ти знаеш по него, тогава започва истинската трагедия и без способ изобщо не можеш да минеш. Ако, да речем, се опиташ да се справяш как да е, без научен метод, ако неумело се преструваш на невежа или идиот, по-хитрият даскал веднага ще те разкрие и вместо мечтаната цвайка, те чака компрометиране, наказателно включване в научния кръжок и често пъти неприятна домашна намеса.

Още по-зле изглеждаш, ако в резултат на неумело приложения метод създадеш мнение, че си болен, недоразвит или че страдаш от мозъчни смущения. Тогава ще те пратят на лекар, на психолог, или което е още по-лошо, в училище за бавноразвиващи се, а това естествено съвсем ще ти обърка плановете.

Заслужилият възпитаник на нашето училище, инженер Рончка, е изразил това с максимата: „Да не знаеш е нищо, но да се преструваш, че не знаеш, вече е изкуство.“

Така че най-същественото е да изкарваш цафки по начин, който не дразни, не буди подозрения, на вид е естествен и сигурен. Постига се, като се ръководиш от научното познаване психиката на дадения даскал и общите правила в тази област — с една дума, като прилагаш патентования способ „Д“.

— Това нас не ни засяга — каза явно отегчен Мрачния.

Шекспир кимна.

— Предполагам. Достатъчен е един поглед — намигна той, — за да се досети човек. Обясних ви го само, за да карам поред.

— Не се шегувай, Шекспире… Струва ми се, разбираш, че при нас става въпрос за нещо друго.

— За какво именно?

— Е… ти разбираш… просто, да не се блъскаме.

— Да не се блъскате ли?

— Да не се пресилваме и въпреки това някак си… е, нали разбираш. — Мрачния спря насред думата.

— Разбирам — процеди Шекспир, като ни наблюдаваше внимателно. — Вие искате специалната СПОЗА или вариант НУПУМ.

— Какво е това НУПУМ?

— „Не учиш, а привидно умееш“. Правиш впечатление, че знаеш, и се справяш с учителя… Този стремеж е много разпространен сред подрастващото поколение. Особено добри резултати се постигат, като се прилагат общите принципи на ГАБ.

— Габ ли? Какво значи това?

— Научно съкращение, което означава „Голям асоциативен блъф“. Това ли искате?

Малко засрамени, ние неопределено се окашляхме, но очите ни алчно светнаха.

— Това ли искате? — повтори сухо Шекспир.

— Да — промърморих аз. — Горе-долу нещо от тоя род. Нали, Мрачни?

Мрачния кимна.

— Е, значи се разбрахме. Ще се помъча да задоволя желанието ви — отвърна Шекспир. — Само че ще трябва да се поровя в картотеката на способите и утре да ви донеса инструкцията.

— Не може ли веднага?

— Веднага? — засмя се Шекспир. — Личи си, че не си даваш сметка за размерите на картотеката. Кой би могъл да запомни всичко това?

Откъм училището се зачу глъчка… Учениците тичешком излязоха на игрището. Явно тия от санепидстанцията си бяха отишли.

Шекспир се изправи.

— Аз вече трябва да вървя. Ще се срещнем утре след часовете.

— Тук ли? — попита Мрачния.

— Предпочитам в обсерваторията. Моето присъствие тук може да събуди подозрение.