Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (14)

Глава тринадесета

На другия ден, преди часа по история, поставихме подбрадника на катедрата, на специална поставка, за да изглежда по-ефектно. Такива поставки използуват шапкарите. След това отидохме в учителската стая да посрещнем Алкивиад и му помогнахме да вземе портрета на Хамураби, картите на Месопотамия и Асирия, репродукции на вавилонска скулптура и таблици с клинопис. Не му споменахме нищо за експедицията до Черск и че сме се сдобили с подбрадник. Това трябваше да бъде изненада. Четковски и Слабака като дежурни бяха назубкали някои сведения за първите Пясти, за да могат да пуснат съответната „морска змия“ и да отклонят вниманието на Алкивиад от Вавилон и тъмните му дела.

Тъй че дрейфът беше безупречно подготвен и никакви признаци нито на небето, нито на земята не предвещаваха нова катастрофа.

Когато Алкивиад влезе в клас, разсеян както винаги, в първия момент нищо не забеляза и със спуснати на носа очила се насочи право към катедрата. Седна и едва тогава съзря под носа си необикновения експонат. Взе го в ръка, разгледа го отблизо, опипа го, след това се взря в класа със странно изражение на лицето.

Ние го гледахме в очите и гордо се усмихвахме. Накрая той попита:

— Какво е това?

Бързо дадохме знак на Четката. Той се изправи, за да започне дрейфа.

— Това е подбрадник, другарю Мишак.

— Подбрадник ли?

— Да, направихме малки разкопки близо до Черск.

— Вие? — онемя Алкивиад.

— Да, другарю Мишак. „Земята трупа в себе си тленни останки и исторически експонати…“ Това е нашето хоби. Отдавна ни интересуваше историята на Пястите, особено на мазовецките.

— Значи, вие сте намерили това в земята?

— Е… не съвсем. Прекъснахме работа, защото попаднахме на едни честен земеделец, който наскоро бил намерил в земята този подбрадник, по време на есенната оран, и ни го продаде не много скъпо…

— Казвате в околностите на Черск?

— Да.

— Тъжна работа — рече Алкивиад.

— Защо?

— Вие сте станали жертва на един измамник.

— На из-измамник ли? — едва успяхме да произнесем ние вцепенени.

— Измамник или мошеник, който е натрупал състояние от наивните туристи и колекционери на старинни предмети. Чувал съм за тоя шарлатанин от Черск. Това не е подбрадник.

— А какво е?

— Ако не ме лъжат очите е предпазна пчеларска мрежа.

Това бе много неприятен момент за класа и особено за нашата славна четворка, още повече че онзи негодник Бабинич веднага злобно се захили.

— Сигурен ли сте, другарю Мишак? — попита отчаяно Мрачния. — Ами че то изглежда толкова старо и благородно…

— Наистина — отвърна Алкивиад, — ако не се лъжа, това е доста архаична мрежа. Днес се употребява значително по-фина тел или пластмаса.

— Тогава тя също може да е архаична? — попитахме ние с надежда.

— Засега е само прекалено стара. Ако обаче я подържите още сто години, положително ще добие музейна стойност — усмихна се Алкивиад и си погледна часовника… — Но сега предлагам да се върнем към урока. Времето ни е малко, а според решението на педагогическия съвет трябва едновременно с новия материал да запълваме и празнотите от миналите години.

Обзе ни паника. Значи всичко пропада! И усилията по експедицията и толкова съвестно подготвеният дрейф ще отидат на вятъра. Като че ли вече нищо не можеше да ни спаси от позорното връщане към Вавилон и тъмните му дела, когато изведнъж… Изведнъж Четката прояви хладнокръвие и съобразителност, достойни за един възпитаник на нашето славно училище. Клепналите му обикновено уши щръкнаха нагоре, а челото му се набръчка, което бе сигурен знак, че мозъкът му е започнал да работи в ускорено темпо.

— Защо още стоиш, стоиче? — попита Алкивиад.

— Другарю Мишак — Четката погледна геройски, — вяр… вярно ли е, че Болеслав Храбри заповядвал да избиват зъбите на ония, които не искали да постят?

Ние се вцепенихме от изумление. Четката май беше откачил. Чакахме напрегнато какво ще излезе от това.

Алкивиад потърка плешивата си глава и загрижено погледна Четковски.

— Само толкова ли си запомнил от историята на Пястите, синко?

— Не — побърза да отговори Четковски, сякаш само това бе чакал и светкавично издекламира всичко, което беше назубкал за дрейфа: идеята за обединение на западните славяни, войната с немския император Ото Трети, веднага след него се изправи Слабака и заговори за Червенските крепости, за Буджишинския мир, за коронацията на Болеслав, за организирането на рицарски дружини, за крепостите и заселищата около тях. Говореха малко объркано, но внушително. След това минаха към наследниците на Болеслав Храбри и така се разприказваха, като че ли някой им плащаше.

Алкивиад слезе от подиума, застана до първия чин, сложи ръце отзад, изправи нормалната си прегърбеност и ни загледа изпитателно. Не допускахме, че може да гледа така. Погледът му сякаш ни пронизваше…

— Достатъчно! — каза той накрая.

Слабака и Четката млъкнаха изплашени. Настъпи пълна с напрежение тишина. Бояхме се, че Алкивиад ни е прозрял. Но след миг той каза:

— Това не е от днешния урок. Отклонихме се от темата. Но добре… — сякаш се поколеба той. — Мога да се съглася с такова нещо… Да, струва ми се, че мога да се съглася — повтори той замислено. — Да поговорим сериозно. И без това имах намерение да поговоря с вас сериозно… Наблюдавам ви от седем дни — той извади бележника си и провери — извинете, от осем дни. И виждам едно явление… Да, определено явление, хм, на внезапно, така да се каже, морално активизиране. Достатъчно е да спомена поведението ви по време на онази нещастна експедиция до дома „Майка и дете“, отношението ви към Катон… и лично към мен. Наблюдавам у вас и друг един феномен, на научно активизиране, което — макар и нелишено от склонност към отклонения — все пак ме изненадва със задълбочеността и изследователската страст. Достатъчно е да спомена археологическите ви търсения, както и интереса към проблемите от времето на Пястите, които така живо вълнуват Четковски и Слабински. Ще ви призная, че повече от тридесет години не съм бил свидетел на такива резки, бих казал дори, революционни промени в поведението на младежта. Интересът към историята, който личи във вашите съмнения, неопровержимо свидетелствува за явлението мислене. Това явление — все още крайно рядко сред моите ученически легиони — аз съм свикнал да ценя. Да, свикнал съм да го ценя. Затова… — тук Алкивиад направи тревожна пауза — затова ми се иска да ви направя едно… предложение. Какво ще кажете, ако сключим триумвират?

— Триумвират ли? — раздвижихме се ние неспокойно.

— Да, не виждам пречки, поради които да не можем да сключим триумвират. А, в същност още не сме стигнали до Древния Рим и сигурно не знаете какво значи триумвират. Това е договор между трима видни мъже взаимно да си помагат в стремежа към политическите си цели. С други думи — пакт между трима.

— Трима ли?

— Имам пред вид вас, себе си и Катон.

Четката искаше да попита нещо, но Алкивиад продължи:

— Не, това не са шеги. Катон ще бъде мълчаливият ни съюзник и свидетел. Той ще ни напомня за принципите на нашия съюз. Трябва да ви кажа в скоби, че отдавна, много отдавна не съм сключвал съюз с никой от моите легиони — той впери уморените си очи в прозореца, — и не мислех, че пак ще сключа, но смятам, че с вас мога да го направя… Какво ще кажете?

Изглеждахме много объркани. Алкивиад странно притвори очи и ние не можахме да разберем какво се крие зад всичко това. Шега ли? Лудост ли? Или може би хитрост? Но докато успеем да измънкаме нещо, Алкивиад се върна към своята реч:

— Вие сигурно се интересувате в какво ще се състои договорът? Ето в какво: в замяна за вашата добра форма по история, аз се задължавам да се държа с вас не като с обикновени ученици, а като със свободни търсачи на истината. Никакво изпитване с бележки, никакво зубрене. Просто малка размяна на възгледи в приятна научна обстановка, разсейване на съмненията, разходки и исторически екскурзии. Съгласни ли сте?

Ние се спогледахме съвсем объркани. Естествено, щяхме да се съгласим, но Алкивиад сигурно не говореше сериозно… Това е някаква шега от негова страна. Ами ако… Уви, не го познавахме дотолкова, че да разбираме кога се шегува. Наистина в картотеката на СПОЗА чувството му за хумор беше оценено на цели 7 твена, но кой би могъл да гарантира, че точно в този момент той се шегува. Ами ако не се шегува?… Обля ни студена пот. Защото, ако не се шегува и приема нещата сериозно, тежко и горко и нему и нам! Та нали всичко се основава на блъфа! Горкият човек! Нима е повярвал в нашия блъф? От това ще произтекат ужасни неща. И в края на краищата ще стане ясно, че ние… Незабавно трябва да му дадем да разбере грешката си, но кой има смелостта, кой ще може… Това бе свръх силите ни.

Въртяхме се безпомощно на чиновете: аз, Четката, Слабака и Мрачния. Не знаехме какво да правим. В СПОЗА нямаше нито дума за такова нещо.

Класът обаче не споделяше нашите съмнения. Безразсъдни късогледи палета! Те явно сметнаха това за великолепна победа на способа, защото след мигновеното смайване от всички страни се чуха радостни одобрителни гласове. Но аз забелязах, че Алкивиад гледа само нашата четворка, което още повече ме обърка.

— Четковски — каза Алкивиад, — имаш ли някакви възражения?

— Не… от къде на къде… — заекна Четката.

— Значи сключваме договора?

— Сключ-ва-ваме го — отвърна Четката безпомощно, а целият клас повтори думите му с възторжен крясък.

— Следователно, Катон ни е свидетел — каза Алкивиад. — Смятам пактът за сключен. Сега вече можем да направим отклонение като свободни търсачи на истината. И тъй, да обсъдим спокойно твоите съмнения, момче — спря той пред Четковски. — Ти измъкна Болеслав от дълбините на времето, постави го пред себе си и той ти се стори жесток. Но може ли да се постъпва така? Човек, изтръгнат от своята епоха, е неразбираем за хората от други епохи, както рибата е неразбираема за някой, който никога не е виждал вода. Който не е виждал как плува рибата, той няма да разбере формата й, няма да знае за какво й служат перките, опашката, хрилете… Човек не съществува извън времето си. Ако решиш да съдиш от съвременна гледна точка и най-големите личности в историята няма да избягнат твоята присъда. Питагор не е имал на разположение електронен мозък, нито дори сметачна машина, но означава ли това, че е бил по-глупав от един днешен касиер? Коперник не е знаел, че съществува планетата Нептун, за която всеки учен днес знае, но значи ли това, че не е бил голям астроном? На едно изискано пиршество у Вежинек^[1] най-прочутите монарси яли месото с пръсти. Означава ли това че са били невъзпитани? Вашите постъпки също ще бъдат неразбираеми след хиляда години и предполагам, че явлението дърпане на съученик за ухото, което върши в момента Бабинич на последния чин до прозореца, ще се смята за проява на варварството на младежта от двадесети век. Хората отдавна са разбрали това. Да вземем дори Дон Кихот. Макар че били минали само сто години от Средновековието, на чиито рицарски нрави този честен човек искал да подражава, и макар да вършел неща, които били нормални за хората от онази епоха — за съвременниците си той вече бил просто един луд. Ние с вас ще се учим да разбираме хората от старите времена. В това се състои една от основните задачи на историята.

Алкивиад дрейфуваше чудесно. Разбрахме, че този път Вавилон и неговите тъмни дела благополучно ни се разминаха. Слушахме с интерес, без принуда и без онова непоносимо напрежение на нервите, което разваля всеки урок. Защото това изобщо не беше урок! То положително бе най-великолепният дрейф, който нашето славно училище някога е виждало. И самият Шекспир би се шашнал. Говореше само Алкивиад, като от време на време ни питаше какво мислим по един или друг въпрос. Говореше неща, които ги няма в учебника. Никой още не ни беше говорил така. Вероятно в резултат на ГАБ Алкивиад ни смяташе за по-умни, отколкото бяхме, но това, че не разбираме всичко, не ни пречеше. Защото бе като слизане в непознат лабиринт с водач с вълшебна лампа. Час по час лампата пръскаше ярка светлина и тогава от мрака изплуваше цветна картина. Понякога лампата гаснеше и ние не виждахме нищо, но предусещахме, че стоим пред непозната врата, че е достатъчно да протегнем ръка и ще я напипаме, ще я отворим и пред очите ни ще се появи нова великолепна гледка… Чувствувах вкуса на тайната и очарованието на неоткритото. И това също беше приятно. Мислено си обещавах, че пак ще се върна тук и ще узная цялата тайна. Гласът на Алкивиад стигаше до мен като че ли отдалече. Всъщност аз не го слушах. Да, очарованието се състоеше в това, че аз не го слушах. Гледах само картините, които се разкриваха в дълбините на лабиринта, а гласът стигаше до мен като че ли през стена или като от невидим високоговорител, приглушен и успокояващ. Защото Алкивиад не беше там с мене. Вървях сам и май много, много отдавна. Тогава, когато са живели ТЕ. Струваше ми се, че съм един от тях, а делата им не ме учудваха.

Виждах ги буйни и груби, виждах как отсичат ръце, уши, езици, избождат очи, как пируват, лакоми, мляскащи, как ядат с пръсти, как пред съда си слагат ръцете в огъня, как стискат разжарени железа, виждах ги страдащи, молещи се, постещи, верни до смърт, срещащи се в смъртни битки, в дуели за честта на дамите на сърцето си, луди, бягащи от чумавия въздух, плашещи се от духове, магии и заклинания, от горския дух Борута и от духа на тресавищата Рокита, виждах ги как вървят с брадва срещу мечки и троица срещу триста врази… Как просто вършат всякакво добро и всякакво зло. Като големи деца. Възрастни хора, вярващи в джуджета, великани, дракони и вещици, във всички чудеса, които днес вече населяват само приказките…

Изведнъж светлината угасна и целият лабиринт с дрънчене се разби на парчета и всяко парче звънтеше. Мрачния ме ръгаше с лакът в ребрата.

— Какво ти става? Спеше ли?

— Ами!

От коридора до мен достигнаха тропането и глъчката на учениците, които излизаха през междучасието. Четката навиваше картите на Месопотамия и Асирия. Слабака сваляше таблата с клинопис, репродукциите на вавилонски скулптури и портрета на Хамураби. Всичко пак бе станало обикновено… Е, не съвсем обикновено. Катедрата беше обсадена. Алкивиад напразно се опитваше да се изтръгне от пръстена, в който момчетата плътно го бяха заобиколили. А когато най-сетне успя да се добере до коридора, незабавно се оформи спонтанно шествие.

Най-отпред носеха картите, след това портрета на Хамураби, после таблата със скулптурите и клинописа, после чантата на Алкивиад, а накрая, над гъмжилото от светли и тъмни перчеми достойно се поклащаше плешивата глава на Алкивиад. Смея да кажа, че това беше триумфално шествие. Четката и Слабака също маршируваха в колоната, щастливи и изпъчени от гордост, защото ги бяхме признали за герои на победния дрейф.

Единствено Мрачния остана на мястото си с много неопределена физиономия.

— Защо си такъв кисел? — попитах го аз. Той сви рамене и горчиво се усмихна.

— Май нещо не ти харесва? Нали Алкивиад дрейфуваше?

— Е, и какво? Дрейфуваше той, а заедно с него и всички останали. Това ли искахме?

— Не те разбирам. Нали всичко се разви според плана? Говореха само дежурните — Четката и Слабака. Ако не ме лъже паметта, никой, освен тях не се пресили особено.

— Но всички слушаха. Видя ли ги как слушаха?! Всички. А ние приложихме СПОЗА именно за да не слушаме, за да бъдем освободени от слушането.

— Така е — промърморих аз. — Но, съгласи се, че това все пак не беше урок. Струва ми се, че виждаш разликата… Слушаха, защото искаха. Никой не ги е карал насила да слушат. Можеха и да не слушат.

— Е, да, можеха — въздъхна Мрачния, — но разбираш ли… все пак не беше това… Не беше това, за което мислех — добави той явно разочарован.