Джеймс Грейди
Бесни кучета (54)

54.

Тогава разбрах.

Ланг здраво притискаше ухо към челото ми.

— Не чувам никакви гласове в главата ти — каза, надигна се на четири крака и впи очи в мен, като ягуар, надвесен над плячка. — Много ли са, или е само един? Цели изречения ли казват, или само отделни фрази? А може би просто крещят по някоя дума? Или са по-скоро като… знание, което изпълва цялото ти същество…

— Ммммм… — измучах, по бузите ми потекоха лиги.

Хейли, впримчена в здравата прегръдка на Ерик до кадилака, извика:

— Какво искаш?

Ланг се изправи и се обърна към нея.

— Какво искаме всички?

Ерик изхлипа. Стисна я още по-здраво. Продължаваше да се подчинява на заповедите на шефа ни.

Пръст. Лявото ми кутре помръдна.

— Искаш да ме убиеш ли? — попита Ланг Хейли. — Стой кротко, иначе Ерик ще се почувства свободен.

— Ъъъъ…

— Искаш да добавиш нещо ли, Вик? — попита Ланг и си погледна часовника. — Имаш още около двадесет и пет минути, преди да можеш да се помръднеш, но това не означава, че дотогава просто трябва да лежиш и да бездействаш. Хайде, включвай се, помогни и ти с нещо.

— Уууд… и.

— Луди? Това ли се опитваш да кажеш? — Той повдигна рамене. — Дума като всяка друга. Проблемът е, че щом измислиш име на нещо, ограничаваш възможността си да го разбереш. Е, разбирането само по себе си доста се надценява. Престани да се питаш „защо“. Отвори сърцето си за…

Наречете убийството на доктор Фридман и всичко последвало го каша, забъркана от луди.

Не вътрешна конспирация, дело на продажници, с цел да дестабилизира Америка.

Не външни злодеи, замислили удар срещу нас.

Всичко бе направено просто от петима луди — от глутница бесни кучета, манипулирани и малтретирани от свой събрат.

Ланг ме прекрачи.

Крак. Десният ми крак потръпна.

Ланг изчезна от полезрението ми. Главата ми се килна на една страна. Зейн лежеше сгърчен до проснатия Ръсел. Веднъж, по време на груповата терапия, електричарят Ерик ни каза, че електрошокът парализирал нормален човек за около двадесет минути. Зейн и Ръсел бяха обгазени, а след това обезвредени с електрошоков пистолет. Два пъти. Нямаше да дойдат на себе си дълго време.

Аз, от своя страна, се чувствах като залепен за асфалта. Движех очите си, обръщах глава, усещах тръпки в един пръст и в един крак.

Вратата на кадилака се отвори. Затвори се. Извърнах глава натам. Видях, че Ланг ми се усмихва и отключва багажника.

— Вик — каза ми той, докато ровичкаше из багажника. — Ти си виновен.

„Не! Не е вярно!“

Челюст. Челюстта ми помръдна, сякаш искам, но не мога да контролирам езика си.

— Лично те открих. — Ланг хвърли палтото си на асфалта. — И аз съм вилнял из Азия. Затова те държах под око, докато се движех нагоре по стълбичката в Управлението, в Центъра за борба с тероризма, в онази измишльотина, наречена Департамент по вътрешна сигурност.

Извади от багажника жилетката с боеприпаси.

— През 1917 немските подводници са тероризирали Източното крайбрежие. Оказали сме се скандално неподготвени, което накарало Федералното правителство да реорганизира онова, което политиците и пресата наричали „безразборна каша от шпионски служби“. Едно нещо обаче винаги сме знаели — как да рисуваме абсурдни схеми.

— Идеята ми е — продължи той и нахлузи жилетката с муниции на гърба си, — че колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите. Какъв е смисълът да си реалист?

Закопча жилетката. Ухили се.

Ръка. Лявата ми ръка пулсира. Устните ми бяха изтръпнали, но все пак успяха да измучат:

— … зззз. Аааа… зззз…

— Аз? Не бъди такъв егоцентрик. — Той затъкна електрошоковия пистолет в жилетката, до светлинно звуковите гранати. — Ако говорим само за теб, ще изпуснеш цялата картина.

— Всъщност картината не е чак толкова голяма. — Той въздъхна театрално. — Когато прогледнеш, осъзнаваш, че всичко е като на кино. Заливат те лавини от онова, което е, което е било и което е могло да бъде. Ако се вслушаш в милиардите шепоти наоколо, можеш да сърфираш по тях. Можеш да се научиш да придаваш форма на вълните. Сърфистът вече не кара, а управлява.

В черната като катран нощ, на паркинга, един побелял мъж с жилетка, натъпкана с оръжие, се заклати, черните му маратонки се вкопчиха в асфалта, сякаш сърфираше по цунами, той размаха ръце, но не за да запази равновесие, а за да почувства по-добре преживяването.

Майстор на багуа, Ланг запристъпва в кръг и се преобрази от сърфист в дракон, а после обратно, докато най-сетне не възвърна образа си на белокос мъж с жилетка, натъпкана с муниции.

— Ти пропадна в някаква дупка в Мейн — каза той, — а аз се издигнах до най-високите постове на Съвета по национална сигурност в Белия дом, където ръцете ми… могат да правят чудеса.

Крак. Не мога да мърдам краката си.

— Ще разберат — успя да каже устата ми. — Ще разберат, че си луд.

— Могат да разберат единствено образа си в огледалото — отвърна Ланг.

Облизах устни.

— Доктор Фридман.

— Не можах да се преборя с това да ни натрапят някакъв си психиатър. Опитвах — месеци наред. Има и прецедент: по време на Уотъргейт високопоставени експерти по националната сигурност тайно вмъкнали психиатър в Съвета по национална сигурност, защото се опасявали, че Никсън е луд и се разхожда съвсем свободно из Белия дом, където има достъп до всичко, включително до оръжия за масово унищожение. Според досието на доктор Фридман в Управлението той бил „откривател“. Можеше да ме „открие“.

Ланг застана под лампата.

— Не можех да рискувам. Щяха да ме затворят. Не можех да позволя на Фридман да ме превърне в поредния идиот като вас. Аз съм човек с късмет. Харесвам си се такъв.

Ръцете ми изтръпнаха. „Раздвижи ги!“

— Фридман замина за краткотраен престой в Мейн, след което трябваше да се срещнем — продължи Ланг. — Знаех, че трябва да го убия някъде, където за смъртта му ще има логично и безопасно обяснение. Ню Йорк е идеален за такива неща, но той реши да дойде направо на новото си работно място. Не можех да му позволя да се появи там, където съм аз. Освен това вие петимата просто си плачехте да ви натопя. Намерих кой да се справи с него — медицинска сестра от армията, наркоманка. Убедих я с чист патриотизъм, както и със заплахата да я натикам в затвора или на два метра под земята. Обучи я един ветеринар, който си мислеше, че работи за ОСА.

Помълча и добави:

— В свят, в който хората възприемат само онова, което някой е казал, че „трябва да знаят“, пророческите гласове придобиват невероятна сила.

Нещо се затътри по земята.

Извих врат, напрегнах рамене, за да се повдигна поне малко, и видях…

Кари — опитваше се да се изправи. Дясната й ръка опипваше празния кобур.

Ланг издърпа електрошоковия пистолет, приближи се до нея и каза:

— Кротко.

И заби една стреличка в крака й.

— Агент Руд — каза след това, издърпа стреличката от крака й и я сложи върху купа оръжие, събрано от нас. — Лежи си кротко и слушай като добър шпионин.

Презареди електрошоковия пистолет, приближи се до Ръсел и Зейн и ги простреля по още веднъж.

Успях да се надигна на лакти. Краката, закачени към безчувственото ми тяло, се простираха пред мен. Видях как Ерик продължава да стиска Хейли в прегръдките си, по бузите и на двамата се стичаха сълзи.

— Ти си виновен, Вик — продължи Ланг. — Дори ако долните ешелони бяха обявили смъртта на Фридман за убийство, нямаше чак какво толкова да ви се случи.

— Ти го казваш.

— Да. Казвам го като твой създател.

— А това! — Той размаха ръце. — Просто се възхитих на бягството ти! Молех се да изчезнеш от лицето на земята, наистина се молех. А какво направи ти? Вслуша ли се в предупреждението ми? Избяга ли? Не! Ужасна глупост.

— Упоритост.

— Това са само думи, думи, думи! — отвърна той. — Каква глупост са думите. Трябва да работим, а не да приказваме. Освен това, Вик — каза човекът, превърнал ме в бясно куче — аз най-после ти давам онова, което винаги си искал. Твоят бунт и бягството от Замъка е третият ти опит за самоубийство. Само дето този път успя.

Най-накрая нещо право в целта. Трябваше просто да остана на асфалта и да приема онова, към което се стремя. Да забравя за останалите жертви на Ланг в тази черна нощ. Да не мисля за милионите хора на света, до които този вманиачен шпионин от единствената световна империя можеше да се докопа със студените си ръце.

„Не можем да избираме времето — бях казал някога на Деря. — Избираме единствено постъпките си“.

— Знаеш ли пред какво сме изправени сега? — попита Ланг, който бе впримчил мен и единствените ми живи приятели в паяжината си.

Широкият му жест обгърна всичко: светлия кръг от лампата, в който стоеше и в който аз се подпирах на лакти, купчината пистолети до вдървените тела на Ръсел и Зейн; сгърченото тяло на Кари, понесла по-голям удар и от мен; Хейли, стисната в прегръдката на Ерик до белия кадилак.

— Това, пред което сме изправени, е един отговор в развитие — обясни той. — Просто трябва да вземем всичко, с което разполагаме, и да го извъртим, за да получим истината.

— Следователите ще се объркат — продължи Ланг. — Петима избягали луди. Една невинна заложничка, доблестна агентка на ЦРУ, отвлечена и загинала при изпълнение на служебния си дълг. Докладите от лудницата в Мейн те сочат като ръководител на групата. Крадете коли, нахлувате в къщата ми. Стреляте в компютъра. Отвличате ме. Защо? Кой знае? Нали сте луди.

— Ще проверят харддиска на компютъра ти. Ще потърсят други следи.

— Браво! — похвали ме Ланг. — Точно така, опонирай ми, за да го измислим както трябва. Но това не е проблем. Единствената причина, поради която ще прегледат компютъра ми, е да сравнят куршумите с тези от пистолетите ви. Освен това се обзалагам, че Ръсел е унищожил компютъра ми. Сам си направих защитите, така че да задействат при нормални команди, които би въвел всеки любопитен. И защитите унищожиха всичко. Що се отнася до сградата на ОСА, никой не знае, че сте били там. Остават матриците… Картончетата, които някой може да подреди така, че да установи, че аз съм Кайл Русо. Така че си мисля… Защо да не запалим един пожар?

Видях го! Прозрение! Шанс. Труповете на петима ни провесени от един кран. Стълб дим извит над големия магазин! Останки от запалена кола на среднощно шосе. Призрачен филм, прожектиран на тавана на апартамент.

Точно тогава разбрах какво се е опитвал да ме накара да приема доктор Фридман:

Понякога единственото, което е по силите на бясното куче, е да избере кой луд да надделее.

— Може би пък ще извъртя вас и действителността в една… експлозия — каза Ланг.

— Ожесточена престрелка, в резултат на която двамата с агент Руд се измъкваме. Естествено героят е тя. Грабва един пистолет и си проправя път със стрелба. Аз също се докопвам до оръжие. Не моето, разбира се, прекалено е лесно. Постарах се да не оставям отпечатъци никъде, освен по цевите на пистолетите, макар че надали ще се стигне дотам. Особено пък ако има взрив и огън.

— Чакай малко! — възкликна Ланг с блеснал поглед. — След като всичко е приключило, аз постъпвам като истински шпионин и докато чакам спасителните екипи, доблестно разчиствам бойното поле! Правя го, за да скрия кирливите ни ризи от любопитни журналисти и сенатски комисии! И този брилянтен ход, израз на силно развитото ми чувство за отговорност, прибавен към всички останали факти, дава чистата, правдоподобна, желана от всички истина!

— Остава само още един важен въпрос. — Той се намръщи. — Кой да умре пръв.

Все така не чувствах тялото си от кръста надолу. Ръцете ми имаха сила само колкото да ме държат изправен на лакти. Въпреки това отвърнах:

— Ти.

Той извърна лице от виденията на бъдещето и го обърна към моето, долу на асфалта, като на забавен каданс. И попита:

— Наистина ли?

С всяко вдишване като че ли разкъсвах стоманени обръчи, стегнати около гърдите ми. Напънах се, поех дълбоко дъх и казах колкото можех по-високо:

— Истинската ти природа.

Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

— Това сигурно е нова порция от ненормалната ви грандоманска теория за живота. Това е истинската ми природа, от което следва… какво?

Не успях да отговоря, омаломощен от усилие да дишам.

— Или може би искаш да ме попиташ „кога“? — продължи Ланг. — Кога съм осъзнал истинската си природа? Винаги съм бил… уникален. По иронията на съдбата гръмотевицата, която разтвори сетивата ми, ме порази след последната ни среща. Все още ли се опитваш да докараш опитите си за самоубийство до успешен край?

Този път успях да изхъркам по-ясно:

— Истинска природа!

— Нали и аз това ти казвам! Пробуждането ми дойде в една заседателна зала в подземието на Белия дом в нощта след единадесети септември. Ню Йорк, Пентагонът и онова поле в Пенсилвания все още тънеха в дим и прах. Най-големите умове на парализираната ни политика се бяха събрали в онази заседателна зала и всеки от тях искаше да знае защо.

— Тогава аз избухнах и попитах: „А защо не?“ — Той спря и ме изгледа гордо. — Повярвай ми, трябваше по някакъв начин да скрия този изблик на мъдрост, за да остана в онази заседателна зала!

За трети път събрах сили и избълвах:

— Истинска природа.

— Каква истинска природа? — извика Ланг. — На пророци като нас ли? На шпиони? Истинската природа на шпионина е да заблуждава и манипулира, да лъже и да умира.

Гръдният ми кош пареше, тежеше. Сърцето ми блъскаше в ребрата. Главата ми бучеше… Бяло… Не се изключвай! Не мога да го кажа! Трябва да го кажа! Не мога да го направя! Нямам друг избор.

Погледът ми се откъсна от Ланг и потърси кадилака, където Ерик стискаше здраво Хейли в прегръдките си. Очите им се вкопчиха в моите. Душата ми се разкъса, но успях да изхъркам:

— Не той!

— „Не той“ означава не мен ли? — попита Ланг. — „Истинска природа“?

Лицето на Хейли просветна в нещо като усмивка и тя викна:

— Ерик! Подчини се на шефа си! Направи така, че да си струва! Дръж ме здраво, за да останем завинаги заедно!

Заповедта й се сля с ужасите, на които Ерик нямаше как да не се подчини. Въплъти се в тях и ги разду до видение, оформено от истинската природа на влюбеното му сърце.

Ланг се извърна към Ерик и Хейли, защото неговата истинска природа усети опасност. Издърпа електрошоковия пистолет от жилетката и чак сега забеляза, че е празен. Бе заклет привърженик на битките от близко разстояние, така че се спусна към двамата, които се бяха вкопчили един в друг до белия кадилак.

Вдигна пистолета и стовари дръжката му върху ръката на Хейли — тя я вдигна, за да се предпази. Ерик продължаваше да я стиска през кръста. Дръжката се плъзна и се стовари върху гърдите на Хейли. Тя извика…

И сграбчи Ланг и го дръпна към себе си.

Тримата се блъснаха в кадилака. Ерик напрегна цялата сила на трътлестото си тяло, извъртя се и Ланг се оказа най-отдолу, с гръб, опрян в колата. Силата на сблъсъка изби пистолета от ръката му. Хейли го стискаше здраво с една ръка. Заби ноктите на другата в устните му, така че единствените звуци, които можеха да излязат оттам, бяха нечленоразделни стонове. Ерик продължаваше да изпълнява заповедите си и стискаше здраво Хейли с едната си ръка, а с другата налагаше шефа си.

А шефът бе притиснат между телата на жертвите си и металното тяло на кадилака. И се мъчеше да запази равновесие въпреки ритниците на Ерик по кокалчетата. Плъзнаха се по предната врата и продължиха да се плъзгат по задната.

Побелелият шпионин напипа другия електрошоков пистолет и заби стрелите му в Ерик.

През тялото на Ерик премина електрическа вълна. Поредната порция ток разтърси плътта на човека, преживял стотици други такива. Електричеството плъзна по гърба и гърдите му, разсея се из цялото му тяло и сякаш се предаде на другите двама, които Ерик притискаше към кадилака.

Ерик потръпна, разтърси глава. Хейли се свлече с отпуснати ръце. Може би щеше да падне, но Ерик я стискаше здраво. Това означаваше, че държи и сащисания Ланг, който успя да остане на крака единствено благодарение на волята и лудостта си. Тримата се плъзнаха към багажника на колата.

Хейли напипа капачката на резервоара и изпищя:

— Ерик!

Изви китка, усука ръка и навря пред лицата и на тримата онова, която бе успяла да откопчи: капачката на резервоара.

— Дръж ме завинаги! — извика Ерик.

Повтори ли? Попита ли? Каза ли й? Така и не разбрах.

— Да! — извика в отговор Хейли.

Ерик посегна към притиснатия в багажника на кадилака Ланг и напипа предпазителите на две от светлинно звуковите гранати в жилетката му.

Издърпа ги.

Видях как двата предпазителя литват встрани, хвърлих се на паважа и покрих главата си с ръце.

Двете гранати избухнаха като огромен бенгалски огън.

Белият звяр се разтресе от мощната експлозия, ужасяваща оранжева топка подпали нощта. Усетиха я единствено вдървените тела на четирима шпиони, разпилени по асфалта на паркинга.