Джеймс Грейди
Бесни кучета (49)

49.

Брадясалият продавач изчака, докато звънецът престане да дрънчи и вратата се затвори зад гърба ми и пред сутрешното слънце. После попита:

— Какво е това?

— Кафе. — Измъкнах картонената чаша от прегръдките на трите й другарчета и я сложих на тезгяха пред него. Две ленти широко тиксо кръстосваха екрана на телевизора и скриваха дупката от куршум. — От специалното — с горещо мляко. Струва не повече от шепа патрони.

— Можеше да ми вземеш капучино — каза той и кихна, погъделичкан от силния аромат на кафето.

— Можех, не можех, това ти взех — отвърнах и се насочих към завесата в дъното на помещението.

Той изчака, докато стигна до нея, и подхвърли:

— Все едно че ми пука.

Пет пари не давах дали му пука, така че се качих при Хейли и Ерик.

— Благодаря — посрещна ме Хейли и кимна към прозореца. — В неделя сутрин явно не са претрупани с работа. Чернокожият управител се появи към шест. Триш се довлече в девет и двайсет и две и май й се скараха, че е закъсняла. Никой не е пипал тубуса.

Ерик си седеше с чашата в ръка и ни наблюдаваше.

— Давай, братле — обърнах се към него. — Пий си кафето.

Той кимна. Опита усмивка. Залепи устни за чашата кафе с мляко.

— Как спа? — попитах го. — Знам, че си се преместил при Хейли и Кари. Зейн вероятно ти е бил благодарен, че си го оставил да се разполага сам в стаята, особено пък с кошмарите му.

Ерик набръчка замислено чело. Отвори уста да каже нещо, но Хейли го отряза:

— Ерик, дай поничките от бюрото. Вик може би е гладен.

Ерик послушно направи пет крачки в указаната посока.

— Магазинът за понички на ъгъла бе единственото отворено нещо, когато Ръсел ни докара сутринта — каза Хейли. — Благодаря, че си си направил труда да намериш по-хубаво кафе. Къде са другите?

Ерик ми подаде плика с понички. Избрах си една с шоколад.

— Изметохме се от стаите, за да си помислят, че сме отишли по работа. Другите отидоха в една обществена пералня. Могат да се изперат или просто да си повисят на воля, без никой да им обръща внимание.

— Ей, Ерик — каза Хейли. — Защо не идеш до тоалетната? Сигурно искаш да се измиеш.

Без да промълви и думичка, Ерик ни остави и се насочи към малката стаичка до стълбите.

Изчаках го да влезе вътре и попитах:

— Как е той?

— Справя се някак. Целият този шум наоколо просто го разкъсва. Постоянно чува заповеди, постоянно му натрапват някакви мнения, отвсякъде се носят гласове, като че ли пашите и онзи в главата му не са достатъчни. Става му все по-трудно да е такъв, какъвто е всъщност.

— Никога няма да бъде свободен — казах. — И ти го знаеш.

Хейли сведе очи.

— Надявах се, че тук, преди да умра, може би ще успея да му помогна да закрепне, така че един ден…

— Този „един ден“ за него е сега. Времето с теб.

Очите й се насълзиха.

— Всички знаете, че е гениален, но това се отнася за способностите му. Истинското му „аз“ идва от сърцето. От природата му. Никой не може да избяга от природата си. А неговата природа е любовта. Чистата любов. Самопожертвувателна, непоколебима любов.

— Заради това е служил на страната си като шпионин.

— Да. И точно природата му го е отвела към мъчителя му, към личния му ад. Това е наградата за жертвоготовността. Това е справедливост с главно „С“.

— А ти как си? — попитах и се престорих, че поклащам чашата си, защото ми харесва да гледам кръгчетата в кафето.

— Имам чувството, че смъртта ми приближава все по-бързо и по-бързо. Надявах се, че ще остана с вас до края. Че мога да завърша поне това. Но като гледам с каква скорост напредваме…

— Стига де! — прекъснах я. — Нали сме тук. Извървяхме толкова път заедно.

Тя ми подари измамната усмивка, която майките даряват на децата си, за да омекотят удара на неизбежното.

— Не съм във форма, но се държа.

Хвърлих поглед през улицата. Тубусът все още си кротуваше там.

Когато върнах погледа си в стаята, Хейли ме гледаше.

— А ти как си? — попита ме.

— Според мен се справяме чудесно — отвърнах. — А сега и с Кари…

— Забрави за нея. — Хейли поклати глава. — Тя не е за теб.

Вълнението промени тона ми:

— Какво говориш?

Хейли изкара нова усмивка.

— Животът здравата те е подредил. Тръснал е труп на мястото ти за тайни срещи. Подлудил те е от болка. Не е честно. Не е справедливо. За пореден път. Знаел си, че труповете не са в полза на нас невинните. Да позволиш нещо да се случи, е все едно сам да го направиш. И все пак си натиснал спусъка.

— Знаеш ли защо се хвърли на Кари? — продължи тя. — Защото тя си ти. Хладнокръвна, студена, безмилостна, хукнала нагоре по стълбата на кариерата. Тя нахлу в живота тис гръм и трясък. Тя е изгубената ти в Малайзия идентичност. Непоколебимостта ти. Тайната любов, от която имаш нужда. И всичко това въплътено в нещо повече от жена. Болката от загубата на Деря те е накарала да придадеш още по-голямо значение на Кари… За една секунда в „Каменният кон“ си въобрази, че тя е манна небесна. Наградата ти за толкова години страдание. Или ще те просне мъртъв, или ще ни измъкне от кашата и плюс това ще те обича. Но каквото и да се случи, връзката с нея ще те върне към живота.

— Но знаеш ли какво ще ти кажа, убиецо — въздъхна Хейли. — Тя въобще не е ангел. За теб тя е просто пистолет без патрони с руса коса.

В тоалетната се чу шум от течаща вода.

Исках да й кажа колко много бърка.

Онова, което всъщност казах, бе:

— Знаеш какво се случи с последния ни психоаналитик.

— Аз вече съм в катафалката и пътувам към гробищата.

Водата в тоалетната спря.

— Вече можеш да излезеш, Ерик — извика Хейли.

Предпази го от необходимостта да казва каквото и да било, докато Ръсел не дойде и не ги прати при Зейн и Кари в кадилака.

— Ще трябва да изкараме две смени — каза Ръсел. — Всеки път, когато се разнасяме с този бял звяр, привличаме внимание.

— А какво ще правят останалите цял ден?

— Откъде да знам — отвърна той и впери очи в прозореца. — Следенето е пълна скука.

Обяд. Хамбургери и мазни картофи от някакво заведение за бързо хранене на две пресечки от нас. Продавачът с восъчнобледото лице яде пица с пеперони и пресни домати. Дълъг следобеден припек. Кървав залез. Трафик. Един автобус изкашля цял облак дим. Свински шишчета с джинджифил и бели оризови спагети. Двайсетина издрънчавания на звънеца, предизвикани от мъже, които крият лицата си. Стотина поглеждания към чернокожия управител. Хиляда изгледа от Триш, бърбореща по мобилния си телефон. Двайсет и седем клиенти в „Поща за вас“. Тринайсет от тях провериха кутиите си. Никой не докосна тубуса, обвит с бяла лента и сгушен зад тезгяха.

— Следенето е пълна скука — забеляза за пореден път Ръсел.

Часовникът ми показваше 10:01, а през булеварда възрастният служител прекарваше поредна вечер, унесен в романа си.

— Шпионирането означава да виждаш разни неща.

— Шпионирането означава да вярваш, че има какво да се види. Ти още вярваш ли?

— Тубусът е все още там.

— Ами ако никой не дойде да го вземе? Ами ако наблюдаваме някаква пощенска кутия, използвана единствено от мъртва жена? Ами ако никой, освен нас не го е грижа за тубуса?

— А ти над какво мислиш, че си блъскам главата по цял ден, когато не те слушам да крачиш напред-назад или да се оплакваш от гадната храна или смърдящия кенеф, или…

— Не ми се прави сега на добрия войник! Вместо това погледни нещата в очите и…

От долния етаж долетя мъжки глас.

— Ей! Вие там горе! Идвам.

Ръсел ме погледна:

— Да не е решил да става доброволец?

— Не, по-скоро иска да иде в кенефа. Пак.

Ръсел все пак се отдръпна до насрещната стена. Аз застанах така, че да мога едновременно да държа под око стълбите и прозореца. Коженото ми яке бе метнато на стола, а пистолетът висеше на колана ми, така че целият свят да го вижда.

Продавачът се качи при нас. Бледен, все със същата черна четина по лицето и главата. Тениската му бе с френска рисунка на „Фантастичната четворка“^[1], а дънките му — все едно извадени от кофа за боклук. Носеше червени маратонки и намръщена физиономия.

— Е, къде е? — попита той.

— Кое къде е? — отвърна Ръсел.

— Не говоря на теб, каубой. Питам човека с кафето. Сделката си е сделка. Къде е?

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах и метнах поглед към „Поща за вас“. Възрастният господин си седеше сам-самичък. — Не са те арестували.

— Но ме изпочупиха. Ти го чу. И го видя. Обещахте ми нещо, после всеки си трайка, така че идвам да си взема формуляра.

— Какъв формуляр?

— Формулярът за обезщетение. Ей, живеем в Америка. Това си е напълно законен бизнес. Чупи — купи. Вие го счупихте. Каубоят ми се закле, че ще ми даде формуляр за обезщетение. Никой обаче не ми дава нищо, така че идвам да си го търся.

— Обезщетение ли? — Яростта в гласа ми накара Ръсел да се отлепи от стената. — Искаш обезщетение? Мислиш, че ти дължим нещо? Че правителството… За един шибан телевизор!

— С дистанционно — уточни той.

— Дистанционно? И си дошъл да търсиш формуляр? За да те обезщетим за загубите, които си понесъл в интерес на националната сигурност? Да, това ще реши всички проблеми. Добреее, да видим дали имам формуляр за обезщетение.

Той кръстоса кльощавите си ръце пред гърдите си и заяви:

— Да, за това става въпрос.

Бръкнах в джобовете на панталоните си.

— Тук няма нищо!

Пъхнах ръка в един от вътрешните джобове на якето си.

— Я, и тук няма!

Опипах и другия вътрешен джоб и открих сгънато парче хартия.

— Чакай малко! — Извадих листа на мъждивата светлина сред стотиците фалшиви филмови фантазии. — Я да видим какво има тук?

Разгънах листа с церемониална тържественост и видях фирменото лого в горния край:

„Поща за вас — искане за наемане на пощенска кутия“.

Метнах дяволит поглед към продавача:

— Май открих едно формулярче!

Ръката ми описа широка дъга и завря листа под носа му.

— Ех, мамка му! — изругах и вперих загрижените си очи в намръщеното му лице. — Май в бързината съм взел погрешна бланка.

Знаех, че ме наблюдава как се взирам в бланката с указания, празни редове и кутийки за поставяне на чавки.

— Дааа, май така е станало…

И тогава прозрях какво всъщност виждам.

— Моя грешка — прошепнах едва чуто.

— Моля? — обади се Ръсел. — Вик… Братче, добре ли си?

Вдигнах очи от бланката и погледнах продавача.

— Благодаря.

— А?

Ръсел ме гледаше, сякаш съм си изгубил ума.

— Ще ти пратим формуляра по пощата.

— А защо не ми го донесете? — попита продавачът. — Пощата вече не е онова, което беше.

— Защото утре няма да сме тук. Имаме почивен ден.

— Почивен ден ли? Вие наистина не сте добре. И това ми било държавни служители.

— Такива сме си. — Кимнах към Ръсел. — Колегата ми ще дойде с теб долу, за да запише адреса, на който да пратим формуляра. Ще ти даде и малък аванс.

— В брой ли? — погледна ме продавачът и метна поглед и на Ръсел. — Ами… Ами този аванс ще го пишете ли някъде, защото…

— Не се тревожи, ще е за наша сметка — уверих го.

— Добре, става. Разбрах — отвърна продавачът и тръгна надолу по стълбите.

Ръсел ме изгледа така, сякаш наистина ме мисли за пълна откачалка, но все пак последва момчето.

Аз тутакси натиснах бутона за бързо избиране на телефона.

Пет иззвънявания. „Какво, по дяволите…“

— Да! — каза запъхтяно Зейн.

— Какво правите? Няма значение — казах аз. — Стягайте се. Имаме работа.