Джеймс Грейди
Бесни кучета (45)

45.

— Целият съм кафяв! — възкликна Ръсел след половин час.

Седяхме скупчени около белия кадилак, скрит на последната редица на огромния паркинг до метростанцията.

— Точно така трябва да изглеждаш. — Хейли се подсмихна. — Кафява риза, кафяв панталон и гъзарска кафява бейзболна шапка.

— Това не е бейзболна шапка! — отвърна Ръсел. — Ако носех бейзболна шапка, щях да приличам поне на колежанска откачалка, а не на лайнян идиот.

Ръсел изсипа в шепата на Зейн купчина монети, няколко смачкани банкноти и касовата бележка от магазина за работно облекло. Зейн прибави рестото от своите покупки в „Поща за вас“ и подаде всичко на Ерик, който щеше да остане отвън. Ако се случи нещо лошо, парите винаги могат да помогнат на хората, осигуряващи прикритието, да избягат.

Зейн избра няколко дребни монети от шепата на Ерик…

Хвърли ги с широк жест из огромния паркинг на метростанцията.

— Какво правиш? — учуди се Кари.

— Нали знаеш, че ако намериш паричка, е на късмет — отвърна Зейн. — По-суеверните смятат, че ако монетата е с герба нагоре, не бива да се взема, тъй като носи нещастие. Аз обаче не съм чак толкова краен.

— Но вярваш, че намерените монети са на късмет, така ли? — продължи Кари.

— Вярвам в късмета. Наречи го самоувереност или по-задълбочена преценка на вероятностите, или каквото искаш, но ако си мислиш, че си късметлия, то шансът да извадиш късмет е по-голям.

Кари премигна объркано.

— И защо хвърляш монети?

— Защото извадих късмет. Опитвам се да го споделя с другите.

— Тикнали са те в лудница — каза Кари, — семейството ти е мъртво, единствените ти приятели са пълни откачалки, така и не си успял да се влюбиш и наричаш това късмет?

— Това, че съм девствен, не означава, че не съм се влюбвал.

— О, извинявай, Зейн! Чела съм досието ти, така че… Извинявай, това беше гадно от моя страна.

— Виж сега — отвърна Зейн, — аз се чувствам късметлия дори докато стоя на този паркинг и слушам заяжданията ти.

Колите продължаваха да фучат по авенюто.

— Нищо чудно, че са ви заключили. — Кари поклати глава.

— И сега съм просто монета, която си намерила на улицата — усмихна се Зейн.

— Готови сме — обадих се. — Ако нещо се прецака…

— Ще дойдем да ви измъкнем. — Хейли подрънка ключовете на кадилака.

След пет минути Зейн, Кари и аз влязохме спокойно, без да бързаме, в еротичната видеотека с неонов надпис „Койот“ в търговския център на Джорджия Авеню. Дръпнах вратата от матово стъкло и задействах някакъв гневен и дразнещ звънец.

Цялата лява стена бе заета от рафтове, задръстени от шарени видеокасети, подредени тематично. Над тях висяха красноречиви снимки на човешки същества в акробатични пози. В дъното на магазина имаше врата, закрита със зелена завеса. От двете страни на вратата бяха наредени дискове. Касата бе разположена вдясно, а зад нея отново бе пълно с видеокасети. От тавана висеше цветен телевизор. На екрана му гола блондинка с огромни щръкнали гърди раздра бялата риза на мускулест хъшлак с татуирана змия на гърба. Вратата зад нас се затвори. Досадният звънец спря да дрънчи. Потънахме в синкавата светлина на екрана, евтиния мокет, уханието на боров ароматизатор и цигарен дим.

Бледият плужек, който се измъкна иззад касата, щракна зипото си и запали цигара. Лицето му бе обрасло с равномерна тридневна четина.

Кари забеляза един клиент — мъж с костюм и вратовръзка, впил жаден поглед в касетите от раздел „Садо-мазо“. Приближи се, сви устни и духна леко във врата му.

Костюмарят се обърна, видя истинска жена и очите му се разшириха от изненада.

Кари размаха картата си и каза:

— Имам и белезници.

Клиентът скри лицето си в шепи и притича покрай нас на път за изхода. Бутна вратата, задейства звънеца и изчезна там, където нямаше да го е срам да покаже очи.

— Време е за плащане — обърнах се към човека зад касата.

Димът от цигарата му се къдреше към тавана. Размахах служебната карта на единия от хората на Кари и продавачът намали звука на телевизора с дистанционното.

— Идваме от името на Чичо Сам.

— Федерални сме — допълни Зейн и размаха служебната карта на другия колега на Кари.

Картите с емблемата на ФБР, както и останалите две, присвоени от нас, си бяха истински, за разлика от лъжците, които ги носеха.

Лъжци като нас. Продавачът обаче се хвана и премигна невъзмутимо насреща ни. Мисля, че полицейският кобур на кръста ми помогна да сме по-убедителни.

— Вече се отчетохме — отвърна продавачът. — Главно на местните, но сме дали каквото трябва.

— Само дето ние нищо не сме видели — каза Зейн. — Освен това организираме ново първенство. Трябва да се включиш и при нас.

Продавачът засмука цигарата си и огънчето бързо напредна към пръстите му.

— Или?

— Или викаме и другите състезатели — уведомих го. — Данъчните. Нравственият отдел. Момчетата от бюрото за изпиране на пари. Хрътките от отдел „Изчезнали“ с компютрите и снимките им. Хората за борба с рекета, на които отмъкнахме бюджета и сега са гладни като вълци.

— И най-вече — добави Кари и го изпепели с очи — те вземаме на мушка.

— Веднага — поясних аз. — Не те познаваме. А ти не искаш да се запознаваш с нас.

— Аз просто бачкам тук.

— Няма значение — каза Зейн. — Когото хванат, той вършее.

Продавачът изгаси цигарата си.

— За какво точно говорим?

— Какво има на горния етаж? — попитах аз.

— Склад. Старо бюро, два стола, боклуци. И кенефът е там.

— Добре звучи — отбелязах.

— Сега вече е наше — обяви Зейн. — За колкото си поискаме.

— И — добави Кари — никой не знае, че сме горе. Нито тъпите ти клиенти, нито шефът, нито собствениците, нито истинските собственици, нито управителят на търговския комплекс. Имаме доста голям екип, така че трябва да забравиш за всички. Никой не знае, че сме горе, дори и ти.

— Ами ако ми се ходи до кенефа?

— Вдигаш ръка и питаш — отвърна Зейн.

— Скапани куки — изруга продавачът. — Всички сте едни и същи.

— Какво ти е работното време? — попитах.

— Каквото си го направя. Идвам към единайсет, за да хвана обяда. Затварям малко след като си тръгнат последните вечерящи. Ако огладнея, си поръчвам пица или си вземам китайско от съседния магазин. Но не възнамерявам да ви храня.

— Няма проблем, ще си носим закуска — успокоих го. — Трябват ни обаче ключове и кодът на алармата.

— Ключовете струват пари.

Метнах две двайсетачки на тезгяха.

Парите изчезнаха в джоба му, а една връзка ключове — в моя. Кари надраска изрецитираните кодове за алармата на гърба на бележка за наем на касети.

— И още нещо — казах аз.

— Вие винаги имате по още нещо.

— Хубав надпис сте си измайсторили, но защо „Койот“?

— Съкращение от „Купете още йебане от тук“.

— Сбъркали сте „ебане“.

Запалката му щракна и запали поредния бял пирон за ковчега му.

— Е, не е толкова страшно.

Позволихме на отровния дим да надуе платната ни и да ни отпрати към завесата в дъното на магазина.

— Колко окуражаващо е да срещнеш честен млад човек в наше време — казах, когато се качихме в склада на еротичната видеотека. — Тук е точно толкова мизерно, колкото го описа.

— Но ти пък се оказа прав — забеляза Зейн, когато разбутахме празните кашони, дръпнахме двата сгъваеми стола от металното бюро и ги настанихме пред прозорците. — Вярно, че е мръсничко, но се вижда чудесно.

Зейн застана пред прозореца, извади бинокъла от джоба на жилетката си, насочи го над покривите на колите към „Поща за вас“ от другата страна на Джорджия Авеню и каза:

— Почти разчитам думите по устните на Триш — продължава да говори по телефона.

— Аз също — отвърнах, очите ми танцуваха около Кари. — Точно сега казва „в смисъл“.

Зейн поклати глава.

— По света има толкова много хора, които говорят за себе си, в смисъл че са герои от някакъв филм.

— Всеки има нужда от опора в живота — отбелязах.

— Така ли? А нашата каква е? — попита Зейн.

Внезапно подът под нас завибрира от женски глас, усилен от тонколони.

— „Леле! Не съм си и мечтала, че ще имам такива готини съседи! Влизайте, момчета!“

Премигнахме на парцали.

— Ще го спре, като си тръгва — успокои се Зейн.

— Е, прикритието си е прикритие — въздъхна Кари. — Така поне долу няма да ни чуват.

— „Тъкмо щях да си вземам душ. Искате ли да ми изтриете гърба?“

Натиснах бутона за бързо избиране на „Бета“ и долепих телефона до устните си. Ръсел вдигна и казах:

— Готови сме. Действай.

— „Ооо, дааа!“

След пет минути по Джорджия Авеню се появи куриер с кафява униформа. На дясното си рамо носеше дълъг около метър и половина картонен тубус, кафяв и нашарен с бели ивици, които можеха да служат и за други цели, освен да предупреждават околните пешеходци за извънгабаритния товар.

— Един такъв голям тубус е просто чудесен шпионски инструмент — казах, докато следях придвижването на Ръсел към „Поща за вас“. — Слагаш го на рамо и имаш извинение да щъкаш навсякъде, да влизаш, където си поискаш. Ако пък си сгънеш малко коленете, все едно че ужасно ти тежи, охраната дори ще ти отваря вратата.

— Не разчитай обаче на Триш да си мръдне задника — промърмори Зейн и продължи да оглежда „Поща за вас“ през бинокъла. — Мислиш ли, че ще се сети, че преди малко купих тубуса от нея?

— Няма начин — отвърнах.

— „Мммм, сега е мой ред“.

— Влизаш и излизаш — суфлираше Зейн, без да отлепя очи от бинокъла. — Хайде, Ръсел! Какви ги вършиш? Триш сложи тубуса просто прекрасно. Облегна го на стената, така че да го виждаме. Пъхна розовия плик в кутията… Какво пра… Не! Не говори с управителя!

— „Аааах!“

След четири минути Ръсел излезе от „Поща за вас“. Застана пред витрината, погледна през авенюто към прикритието ни над еротичната видеотека и дълго се взира в часовника си. Отдалечи се.

Две минути след това вече беше при белия кадилак с Хейли и Ерик. Извади телефона си и ме набра. Вдигнах.

— „Ооо, миличък, да-да, точно така, по-силно!“

— Вик? — каза Ръсел. — Какво чувам?

— Нищо не чуваш! Защо се мота толкова? Трябваше само да влезеш и да излезеш!

— „Да, съкровище“.

— Да де… Обаче успях с един куршум да убия два заека. Казах на управителя, че имам доставка за мотел до метростанцията на Джорджия Авеню, но съм забравил името. Той ми изреди всички мотели в радиус от три километра. Така или иначе, управителят ме вижда за последно. Ако се срещнем пак… Никой не помни лицата на куриерите.

— „Толкова е хубаво!“

— Добре — казах аз. — Добре, проучи мотелите и избери този, в който най-добре ще скрием кадилака. Вземи две, не, три стаи и кажи, че сме за семейното събиране на Хари Мартин. Накарай Ерик да направи график на дежурствата, така че… ъъъ…

— Така че русата никога да не остава насаме с някой от нас — довърши Ръсел.

— „Оооо, дааа! Точно така! Никога не ми е било толкова хубаво!“

— Ей, Вик — добави Ръсел, — прави каквото ще правиш, че вече просто не мога да дочакам реда си.