Джеймс Грейди
Бесни кучета (16)

16.

Катастрофата на пътя ни настигна тридесет и девет минути след като използвахме номера на Джеймс Дийн, за да се отървем от ченгетата на моста на река Рейс.

Ръсел караше крадения джип. Хейли седеше до него, а Ерик и Зейн деляха задната седалка. Аз се гушех в отделението за багаж, увит с вмирисаното на боя покривало. Носех скиорската си тениска от „аптечката“, боксерки и чорапи. Въпреки че се бях настанил на пътя на топлата струя от парното, не спирах да треперя.

— Приличаш на стара циганка, увита с шал — изкоментира Ръсел, когато погледите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

После погледна замръзналия като Буда Зейн, облечен единствено с избеляла военна тениска и сухи боксерки. Виж, Зейн нямаше проблем със студа. Водата бе накъдрила побелелите му брада и коса.

— Ти пък приличаш на перверзник — прецени го Ръсел.

— Гледай си пътя — отвърна Зейн.

— Спокойно — каза Ръсел. — Движим се по график.

Махнахме се от междущатските магистрали с пунктовете им за такси и поехме на юг по по-закътани маршрути като този първокласен и безлюден щатски път с две платна, извил се през хълмове и рехави гори.

Ръсел си погледна часовника.

— Куките на моста са тридесет и седем минути зад гърба ни. Сигурно все още се чудят какво точно стана.

Жълта светлина обля задното стъкло.

— Наведете се! — извика Ръсел и аз тутакси го послушах, а вероятно и Зейн и Ерик със сигурност направиха същото.

Жълтата светлина се приближаваше, все по-близо и по-близо, и изпълни цялото купе на джипа със сюрреалистично напрежение.

— Мамка му! — изкрещя Ръсел към бръмченето на двигателя, което наближаваше задната ни броня. — Карай си в пътя, смотаняк! Ще ни пребиеш…

Мощна турбулентна струя удари джипа и той поднесе вдясно, но после се върна на пътя, засмукан от течението, направено от профучалия край нас камион. Коремът ме стегна. Ръсел напрегна сили, за да удържи джипа на пътя. Видях как камионът се люшка като побеснял дракон, докато шофьорът го връщаше в дясната лента, която очевидно смяташе за своя собственост. Стоповете изчезнаха зад хълма пред нас.

— Май и други не са си взели лекарствата — обади се Зейн.

Ръсел натисна газта.

— Ей сега ще му разкажа играта! Никой не може да се измъкне ей така, при положение че едва не ни претрепа.

— Майната му! — казах. — Стигат ни толкова премеждия за една нощ!

Превалихме хълма…

— Внимавай! — извика Хейли и се вкопчи в таблото.

Ръсел скочи на спирачките.

Джипът отново поднесе, задницата избяга встрани, но Ръсел успя да ни задържи на пътя и…

Спряхме насред шосето.

Лъчите на фаровете ни прорязваха две светли пътеки към сцената пред нас. Един преобърнат миниван бе блокирал пътя. Лежеше на лявата си страна. Изпод предния капак излизаше пара, едно от колелетата продължаваше бавно да се върти.

— Божичко! — прошепна Хейли.

Двамата със Зейн надянахме обувки. Не си направихме труда да нахлузваме мокрите си панталони. Всички изскочихме от колата. Под краката ни изхрущя счупено стъкло.

— Помел ги е от пътя — прошепна Ръсел.

„Не можем да спираме!“, помислих си, но казах:

— Трябва да помогнем.

Изтичахме до преобърнатата кола.

— Бензин! — извика Хейли. — Мирише ми на бензин!

Предното стъкло на минивана бе станало на паяжина.

— Пробив в резервоара! — извика Ерик.

Двамата с Ръсел се изкатерихме на горната страна на колата. От таблото пред дясната седалка висеше спукана въздушна възглавница.

Зад волана, притисната към вратата, лежеше жена. Въздушната възглавница от волана бе в скута й. От носа й течеше кръв. Стенеше. Дясната й ръка потрепваше по начин, който изключва увреждане на гръбначния стълб, но лявата бе извита в неестествено положение.

Опитах да отворя дясната врата. Беше заключена. Двамата с Ръсел пробвахме да плъзнем задната врата, но тя не поддаде.

— Изкривена е! — каза Ръсел. — Изпуснала е волана и се е преобърнала!

— Влизам!

Ръсел ми помогна да се промуша през избитото стъкло от дясната страна.

— Ерик! — извика Зейн. — Вземи ей онова парче от бронята и се опитай да източиш бензина! Хейли, помагай му!

Ръсел ме спусна внимателно в тясното преобърнато купе. Обувките ми докоснаха главата на жената зад волана. Напипах място за стъпване. Сгънах се и наведох глава, за да успея да се промуша през прозореца. Наведох се възможно най-ниско, за да мога да достигна стенещата жена, и тогава, на синкавата светлина от фаровете на нашата кола, ги видях:

Момченцето, още бебе, свило се в бебешката седалка зад майка си. Биберонът му някак си още седеше в устата му, а очичките му бяха толкова широко отворени, че съперничеха по големина на юмручетата му.

И малкото момиченце, на не повече от шест годинки, гордо, че са му позволили да се вози на задната седалка и да сложи колан. Сега кротуваше пристегнато от него и единствено неведомата милост на случайността и подложката на колана, стегнала врата му, го бяха спасили от смърт.

— Нож! — извиках.

Лицето на момичето се бе издуло като балон в тъмното, обърнато наопаки купе и разбрах, че дори някой от нас да има нож, просто няма да ми стигне времето да го използвам.

Подръпнах колана да го разхлабя. Беше стегнат от държача, който не ти позволява при рязко движение да излетиш от седалката. В случая обаче държачът си вършеше работата така добре, че момичето умираше от задушаване.

Освен ако…

Ако бърках, момичето поне щеше да умре бързо.

Като някакъв убиец стегнах колана още по-здраво около гърлото на детето.

То се сгърчи, задави се, ръчичките му…

Държачите поддадоха, отпуснаха хватката си и коланът се отпусна свободно в ръката ми, точно както се надявах.

Момиченцето пое задъхано въздух и изхриптя. Падна в ръцете ми като тежка парцалена кукла. Подадох го през прозореца на Ръсел.

Внезапно в купето на колата се разнесе металически глас:

— Обажда се Джанет от Бордовата система за дистанционно обслужване. Уредите ни показват, че въздушните възглавници в колата са се отворили. Наред ли е всичко?

Завъртях глава надолу и надясно и успях да забележа червената лампичка на тавана до огледалото.

— Има ли някой в колата?

— Хайде де! — измърморих, докато се борех с бебешката седалка.

Бебето през цялото време махаше с ръчички и дори и за миг не изпусна биберона.

— Чувате ли ме? Наред ли е всичко?

Закопчалката на детската седалка най-сетне се отвори.

— Според стандартната процедура сме длъжни да предположим, че сте претърпели катастрофа. Моля ви, ако сте в състояние, натиснете бутона за връзка с нас. Моля ви!

— Не мога да спра теча на бензин към двигателя! — извика Хейли.

Подадох бебето на Ръсел заедно с биберона и седалката.

— Моля запазете спокойствие. Джипиес системата установи точното ви местоположение. Щатската полиция вече се движи към вас.

— Трябва да се разкараме оттук! — извика Ръсел.

— Бензинът ще стигне до двигателя! — изкрещя Хейли.

— Трябва да измъкнем жената! — креснах и аз.

Колкото и да се опитвах обаче, въпреки цялото извиване и въртене в тясното купе между седалката и таблото, не успявах да освободя жената от колана и да я издърпам.

— Щатската полиция е на три минути от вас. Почти сте в безопасност.

— Побързай! — извика Хейли.

Издишах всичкия въздух от гърдите си и по някакъв начин успях да се извърна, така че да подпра ръце на седалката, а обутия си само с боксерки задник — в напуканото предно стъкло. Напънах веднъж, два, три пъти и на четвъртия успях да го избия от рамката. Това ми даде достатъчно място да се наведа, да освободя майката, да я издърпам от колата и да я извлека на безопасно разстояние близо до децата.

Момиченцето ме изгледа и попита пресипнало:

— Вие ангели ли сте?

— Не.

Побягнах.

Оставихме цялото семейство край пътя. Благодарение на двойното предаване на джипа заобиколихме обърнатата кола и изчезнахме в мрака.

След секунди задното ни стъкло се освети от оранжевите пламъци на взрив.

Почти веднага ги последваха отблясъците от буркани на полицейски коли.

Ръсел изгаси фаровете и сви от пътя. От карането в полето заподскачахме като зарове в чаша, но все пак успяхме да се доберем до няколко дървета и да спрем в сенките им.

Малко след това две полицейски коли минаха по пътя с пуснати светлини.

Ръсел изчака, докато светлините се превърнат в едва забележими червени точки на хоризонта, и после, без да пуска фаровете, подкара през полето към пътя. Качихме се на шосето и се отдалечихме на лунна светлина — не посмяхме да пуснем фаровете, докато не изгубихме от поглед всякакви светлини и отблясъци както отпред, така и зад нас.

— Сега поне знаем, че напред надали са останали много ченгета — каза Ерик.

— Ами оня шибаняк с камиона? — обади се Ръсел.

— На някои хора убийството им се разминава. — Поклатих глава.

— Не го казвай — възрази Хейли. — Не точно сега.

Подминахме няколко крайпътни къщи, прекалено малко на брой, за да са град или дори село. По тъмните им прозорци не се виждаха лица, така че и нас никой не ни видя.

— Онова момиченце — каза Зейн — те помисли за ангел. Реши, че вече си мъртъв.

— От твоите уста в божиите уши — бе единственото, което успях да кажа.