Джеймс Грейди
Бесни кучета (11)

11.

Сестрата.

Която носеше косата си на кок, пристегнат с фуркет.

Фуркет. Това е нещо, което прилича на кука за плетене, на шило. Никой медицински работник, дори и по заместване, въобще никой, който има поне малко мозък в главата, няма да внесе нищо остро в психиатрично заведение. Доктор Фридман не слагаше дори вратовръзка, за да не предизвика някой хахо да я сграбчи и стегне. Това бе едновременно умно и въпрос на правилник.

Така че, ако сестрата бе влязла с фуркет в отделението ни, не го беше направила случайно.

Бе носила в косата си подходящия инструмент, тоест бе разполагала с всичко необходимо, за да си поиграе на „убий доктора“.

Значи доктор Фридман си седи в стаята за групова терапия и вероятно чака някой от нас да се върне, сестрата, която е в Замъка по заместване, също като него, му подава наръч папки. Застава зад него. Докато той преглежда папките, тя разпуска коса. Може би и други сестри преди нея са го правили. Той изглеждаше добре и бе умен. Ако въобще е усетил нещо, то не е било повече от усещане: „Разпуска косата си… сами сме… излезе ми късметът!“ Тя слага лявата си длан на лявото му ухо, прицелва се с фуркета вдясно, мушка рязко и силно, докъдето влиза и докато докторът не се отпусне безжизнено с пронизан мозък. Изважда фуркета. Оправя си кока. Оставя доктора отпуснат на стола, за да го намерим ние, а после да намерят и нас.

Трябваше да се сетим, че има нещо много гнило, още на груповата терапия сутринта, когато Ръсел излъга за убийството на сръбския полковник, а сестрата влезе при нас с лекарствата и с фуркет в кока.

Доктор Фридман имаше право. Бяхме останали в Замъка прекалено дълго. Бяхме станали прекалено разумни и можехме да предвидим какво ще се случи.

Сега вече сме вън. Гледаме как нощната магистрала, осветена от фаровете на крадената кола, се стрелка насреща ни. Аз карам, а на седалката до мен Зейн играе навигатор с помощта на карта и разказите на доктор Фридман. В огледалото за обратно виждане Ръсел се е настанил до едната врата. Хейли се е тръшнала в скута му. Не в скута на Ерик — той е видял прекалено много мъчения, за да се подложи и на това. Доктор Фридман е сместен между Ерик и Ръсел. Единствен той е с колан.

— Ще го видим всеки миг — обади се Зейн. — Трябва да е… тук!

От мрака изникна разнебитен крайпътен мотел с червен неонов надпис. Пълният кръг на луната осветяваше оградата, опасала празния басейн на мотела. Сребристият ни форд спря на асфалтирания паркинг. Вратите се отвориха. Със Зейн и Ръсел изскочихме от колата и тръгнахме към единственото светещо бунгало. Бяхме в единствения градски мотел, уединено място, което дава подслон на краткотрайно пребиваващите в Замъка, като доктор Фридман. Хейли изтича до бунгалото с надпис „офис“, а Ерик и докторът останаха в колата.

— Умната — подвикна Зейн на Ръсел, който изтича пред нас. — Действай внимателно!

Ръсел отвори вратата с ритник.

Тя бе по бял сутиен и бикини. Изглеждаше прекрасна и отчаяна. Стоеше на вратата на банята, мъждивата светлина на крушката зад нея се процеждаше покрай тялото й. Кестенявата коса падаше по бледата кожа на раменете й.

Ръсел — само на три крачки от нея — замръзна.

Зейн и аз го следвахме по петите и видяхме как се вцепенява. Гледаше втренчено — нея, през нея, покрай нея. Преимуществото на изненадата се изпари. Тя премигна, хвърли се към чантата си на леглото и се изтъркаля от другата му страна.

След миг изникна иззад прикритието на леглото и стреля с черен пистолет.

Зейн се хвърли на пода.

Аз се метнах към вратата на банята и по пътя изблъсках Ръсел от пътя на куршума.

Пистолетът изтрещя. От затръшнатата врата на банята зад гърба ми се разхвърчаха трески.

Зейн прекатури леглото върху нея и се свлече до краката й, докато тя се бореше с тежестта му. Сграбчи я за глезените и я дръпна.

Сестра Смърт се появи изпод преобърнатото легло, протегнатите й ръце се влачеха след нея. Приличаше на посетител в увеселителен парк, който се спуска отвисоко с влакче на ужасите и е вдигнал ръце от удоволствие и страх. Влаченето покрай леглото смъкна белия й сутиен. Проснат по гръб, Зейн успя да издърпа глезените й до ушите си, така че белите й бикини се намираха някъде около слабините му. След миг сестрата се надигна седнала и забучи пистолета си в него.

Метнах се към тях от вратата на банята.

Видях как главата на Зейн се надига от пода между глезените й.

Видях как черният автоматичен пистолет се насочва към лицето му.

Видях как пръстът й се свива около спусъка и как Зейн успява да изрита китката й нагоре. Дулото на пистолета се изметна към челото й, оръжието избумтя и кръвта изпръска преобърнатото легло и смотаните на куп завивки.

Паднах върху тях.

— Леле! — чух възклицанието на Ръсел, докато зяпах евтиния килим. — Боже, какво преживяване! За пръв път ми се случва.

— По дяволите! — изруга Зейн. — Сега нищо не можем да изкопчим от нея!

— Ей, аз така си влизам, с ритник. Рокендрол, копеле! — каза Ръсел. — Ама това сега…

— Разкарай се от мен, Вик.

Надигнах се от мъртвата жена. И от Зейн. Извърнах се и видях Хейли в рамката на разбитата врата.

— На офиса пише „На вечеря сме“ — каза тя. — И е вярно.

— Ужасно съжалявам, момчета — въздъхна Ръсел. — Особено за теб, Вик.

— Вик — каза Зейн. — Виж.

Седеше на пода, бедрата на мъртвата жена бяха преметнати през краката му и разперени като в поза от „Кама сутра“, която така и не съм опитвал. Насочих поглед към онова, което показваше, към белите бикини на жената. Примигнах и разбрах какво точно ми показва — поне десетина белези от игли бяха покрили вътрешната страна на лявото й бедро подобно на обрив.

— Отговор — каза Зейн. — ЕКИП.

— Съжалявам, Вик — каза Ръсел. — Съжалявам, че се изключих.

— Тя е с буквата „К“ — каза Зейн.

— Изключването е твой патент, Вик — продължи Ръсел. — Хейли си мърмори…

ЕКИП: Его, компромис, идеология, пари. Четиримата конници на шпионажа. Четирите основни мотива, които превръщат хората в шпиони или предатели.

— Зейн се размекна…

— Тя най-вероятно е истинска медицинска сестра — каза Зейн. — Напрежението й е дошло в повече и се е зарибила с хапчета от амбулаторията и с мостри от фармацевтичните компании. В един момент най-вероятно е свършила запасите. Някой е разбрал, намерил й е слабото място. Някой я е снабдявал, обучавал и й е поставил задача. Пратил я е при нас. При доктор Фридман.

— Вече си имаме един робот — Ерик…

Поклатих глава и казах:

— Тя го е убила, но е била само марионетка.

Сестра Смърт лежеше просната до купчината завивки. Зейн се изправи и вдигна пистолета й — Валтер РРК-380, същия като на Джеймс Бонд. Сестрата ме гледаше с пет очи.

Изхлузеният сутиен откриваше гърдите й и кафявите зърна ме зяпаха втренчено.

Почернените със спирала мигли бяха надвиснали над изцъклените зелени ириси — те също ме гледаха.

Окървавената червена дупка в центъра на челото й също се бе вторачила в мен.

— Аз обаче — продължи Ръсел — влизам навсякъде с гръм и трясък. И въпреки това замръзнах. Отворих вратата с ритник, като пич, имах на разположение цял куп време и… замръзнах. Още щом я видях. На вратата на банята. Какво ми стана? Какво според вас означава всичко това?

— Стават грешки — отвърнах.

Издърпах едно чекмедже — беше натъпкано с дрехи — и го изсипах на пода. Проверих от двете му страни — нямаше нищо скрито.

— Точно — съгласи се Зейн. — Но гледай да не се дъниш пак. Не ми се умира от някаква глупост.

— Нямаме много време — отбелязах и изсипах следващото чекмедже.

Хейли натъпка в един плик мобилния телефон, дамската чанта и всички документи на убитата сестра. Метнах към Ръсел ключа от стаята на друг труп.

— Виж стаята на доктора. Имаш четири минути. Вземай каквото трябва и да тръгваме.

Срещнахме се на паркинга.

Хейли метна плика с нещата на сестра Смърт в колата.

Ръсел метна към Зейн едно палто от стаята на доктор Фридман.

— Ръкавите сигурно ще са ти къси, но ако продължаваш да се мотаеш през април само по риза и панталон, все едно че се разхождаш с надпис: „Викнете ченгетата!“.

Зейн сложи един куфар в багажника на форда.

— Тук са компютърът му, бележникът, дискове. Открих и стотачка в една книга на Джеймс Далтън за Уотъргейт.

— Мерси за палтото — каза Зейн. — Умно.

— Все още имам угризения заради това, че се вдървих — обясни Ръсел и се приближи до двойника на Исус с бялата коса. — Нещо ми подсказва, че пистолетът трябва да остане у мен.

— Не аз, а ти се вцепени.

— Да де, ама това беше там, сега вече е друго.

— Не.

— Защо не? Не е честно, Вик. Не ми дадохте да карам — добре, в крайна сметка ключовете бях у теб, пък и ти най-скоро си карал. Няма проблем. Но всички знаете, че аз съм най-добър с пистолетите. И сега Зейн не ми го дава…

— Трябва да тръгваме — прекъсна го Хейли.

Ерик кимна, очите му бяха пълни единствено с образа на Хейли и с пътя.

— Чакайте малко — казах.

След десет минути червеният неонов надпис „Мотел“ вече потрепваше в огледалото за обратно виждане. Воланът вибрираше в ръцете ми. Гледах как светещият надпис изчезва зад един завой на потъналата в мрак магистрала. Огледалото за обратно виждане почерня. Засега.

Пазачите вече трябва да бяха разбрали, че отделението е празно. И че синият бус липсва. Шофьорът му бе завит с одеяло на паркинга. Доктор Фридман също липсваше и може би беше мъртъв. Щяха да открият и паркинга пред мотела с червения неонов надпис. Вероятно щяха да стигнат там едва след сирените и червените буркани на местната полиция, повикана от истеричен пенсионер, който си е мислил, че да въртиш мотел, изгубен някъде в пустошта на Мейн, е най-приятното прекарване на последните години от живота. Щяха да открият разбитата с ритник врата. И сестрата с петте очи.

И доктор Фридман. Но не проснат на пода. Що за идиотщина. Оставихме го прав, на светлините на червения неонов надпис. С помощта на колана му го завързахме за един от стълбовете на оградата около басейна. Залепихме китките му с лейкопласт за оградата. Аранжирахме го с широко разперени ръце, сякаш е готов да прегърне преследвачите ни. Идеята беше моя и всички се съгласихме, че това е идеалният начин да поразклатим нервите на преследвачите ни, преди да зафучат след нас по потъналата в мрак магистрала.