Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (9)

Хулио Алварез седеше зад бюрото в тясната си стаичка. Единствено той разполагаше с правото на собствено помещение в бункера. Но привилегиите му не свършваха дотук. Единствено той разполагаше и с правото да носи оръжие вътре в бункера. Останалите се въоръжаваха само преди да излязат на повърхността.

По бюрото му се търкаляха компонентите от разглобения револвер Smith & Wesson, модел 686. Хулио внимателно ги смазваше и почистваше. Старото пушкало си го биваше! Радваше го с огневата си мощ и с издръжливостта си, но се нуждаеше от поддръжка. Затова шефът на бункера никога не пренебрегваше задълженията си на добър стопанин. А и револверът беше единствената му защита срещу останалите. Единствената гаранция за властта му тук долу. Неведнъж беше ставал свидетел на пораженията, които можеха да нанесат куршумите от удълженото дуло върху човешкото тяло. Създаден през далечната 1980 година, револверът беше от лимитираната серия на марката Smith & Wesson. Тежеше малко над килограм, побираше 6 патрона 38-ми калибър и не беше добра идея да те прострелят в главата с него. Падаше голямо чистене след това! За оцелелите.

Срещу супер плъховете револверът не вършеше кой знае каква работа. „Освен от упор, може би!“, разсъждаваше Хулио, но кой изобщо би посмял да се приближи толкова много до гнусните твари?

За излизанията на повърхността си имаха цял арсенал от други, по-мощни оръжия. Заварили ги бяха тук, заедно с огнехвъргачките и останалото оборудване от Старата епоха, когато дойдоха преди осем десетилетия. Той набързо сглоби револвера, постави патроните, завъртя барабана, прибра го и сложи оръжието на бюрото пред себе си. Помещението се осветяваше от една-единствена крушка, която висеше от тавана. Хулио натисна копчето на интеркома и заповяда:

— Матиас да дойде при мен!

След малко на вратата му се почука. Той не отговори, но въпреки това нахалникът си позволи да отвори и да влезе.

— Сега излез и спази протокола — каза му тихо Алварез.

— Стига с тези формалности, Хулио! От колко години се познаваме вече!

— Първо, за теб не съм Хулио, а г-н Командир! Ел Коменданте, компренде? Второ, ако не си спомняш правилата на шибания протокол за явяване пред началството, началството ще стане от стола, на който седи в момента и ще те рита по стълбите чак до горе, набивайки ти правилата в главата едно по едно, чрез силни шутове в задника. После ще затвори шлюза под носа ти и ще те остави без защитно облекло навън, докато не се увери, че дори насън да те бутнат ще рецитираш всяка точка от устава наизуст! А сега излез и спази протокола! В коридора е доста по-уютно, отколкото горе, под гръмоотвода, уверявам те! А и с тази къса фланелка… не знам кое ще те довърши по-бързо — радиацията, студа или мълниите. Тъкмо после ще имаме с какво да посрещнем нашите приятели, когато решат да ни навестят отново. Какво ще кажеш да се превърнеш в печена примамка за плъховете, а? Излез веднага и изпълни протокола! — Алварез кипеше от яд.

Беше се изправил в знак, че е готов да изпълни заканата всеки момент. В ръката си стискаше револвера. Само защото бе единственият инженер, оцелял сред обитателите на бункера, този нещастник си мислеше, че твърде много неща са му позволени.

Хулио наистина щеше да изпълни заканата си, ако глупакът проявеше неподчинение отново. Той седна зад бюрото си и зачака. На вратата му се почука. Три пъти. Хулио попита:

— Кой е?

— Матиас Бернехо, явявам се по ваша заповед, сър!

— Влез — отвърна доволен Хулио.

Матиас отвори вратата, пристъпи вътре, козирува и застана в поза мирно. Очакваше нарежданията на своя командир.

— Значи не било толкова трудно! — озъби се Алварез. — Сега затвори вратата и се приближи към мен! Не много, точно така, да, искам да ти виждам лицето и ръцете. На място! За наказание, че ме ядоса преди малко, ще стоиш прав!

— Чу ли какво ти казах? — отново повиши тон командирът и погледна многозначително към револвера.

— Сър, ѝес, сър! На вашите заповеди, сър!

— Достатъчно, достатъчно, свободно! — махна с ръка Алварез.

— Сигурно се досещаш защо съм те повикал? Разрешавам да говориш свободно!

— Заради радиовръзката с космоса, сър!

— Спри да ме наричаш „сър“ и говори с мен като нормален човек, когато ти заповядвам!

— Да, слушам, тъй вярно, ъъъ, добре, разбира се, комендант Алварез. На разположение съм за вашите въпроси.

— Имам само един въпрос. И той е следният: Защо ти отне цели осемдесет и пет шибани години да се свържеш с копелдаците в Станцията? Не можа ли да го направиш по-рано, пендехо?!

— С цялото ми уважение, сър, ъъъ, Хулио, но не съм сигурен дали сме успели да стигнем до Станцията все още.

— Какво значи това?

— Станцията се намира високо в геостационарна орбита и ние не разполагаме с подходяща апаратура, за да се свържем с нея. Изграждането й би отнело години, ако изобщо успеем да си набавим необходимите компоненти, след което идва въпросът с монтажа — трябва да разположим антената далеч от входа на убежището, за да не й пречи колекторният гръмоотвод, но дори да успеем да издигнем сложната конструкция с риск за живота си, плъховете несъмнено ще я унищожат, преди да сме успели да установим връзка със Станцията. Това отнема време. Първо трябва да насочим антената с максимална точност, после трябва да уцелим и подходящия прозорец — само определени честоти могат да пробият атмосферата на Земята, особено при сегашните климатични условия. Най-подходящо би било да опитваме между бурите, когато стихията утихва временно и облачната покривка изтънява, а понякога за малко дори се показва открито небе. Тогава и електричеството в атмосферата ще смущава сигнала по-слабо. Но плъховете едва ли ще ни оставят да извършим всичко това. Ще унищожат апаратурата много преди да съвпаднат подходящите условия. Затова нямаме връзка със Станцията.

— Разбирам, обсъждали сме го многократно преди. Но ти каза, че си успял да установиш контакт вчера!

— Да, използвах затишието и с ваше, т.е. с твое позволение излязох на повърхността, за да задействам няколко от портативните радиостанции, с които разполагаме. Започнах да сменям честотите на „куфарчетата“ и зачаках, както обикновено.

— Какво стана после?

— Техниката е стара, „куфарчетата“ са направени за връзка с другите бункери наоколо, ако изобщо има вече оцелели такива. Що се отнася до връзка със Станцията, това е невъзможно! Те нямат нито необходимата енергия, нито необходимия честотен диапазон за целта. Да не говорим за подходяща антена! Единственото, което правят, е да разпръскват SOS сигнал, заедно с координатите на бункера. Ако електромагнитните смущения са малко, т.е. ако имаме затишие, ако антената е насочена в правилната посока, ако уцелим точната честота, и ако имаме късмет точно тогава, по време на краткия ни престой на повърхността, над главите ни да премине сателит в ниска околоземна орбита, той би могъл да засече сигнала. Това никога не се беше случвало преди! Просто досега не е имало ситуация, в която подходящите условия да съвпаднат. Та ние до скоро дори не знаехме дали Станциите са обитаеми и дали изобщо над Земята все още кръжат спътници в ниска орбита. Поне за тези двете неща вече съм сигурен.

— Какво имаш предвид? — попита Алварез.

Инженерът преглътна недоволството от липсата на елементарни технически познания у своя шеф и продължи да обяснява:

— Спътниците в ниска околоземна орбита се нуждаят от редовна височинна корекция на траекторията. Ако станциите бяха необитаеми, значи нямаше да има кой да ги контролира и те отдавна щяха да са се снишили достатъчно, за да изгорят в атмосферата. Тоест, нямаше да има никакви спътници. Но вчера успях да уловя сигнал от такъв! Ако има някой там горе, който да контролира спътниците, той би трябвало да следи и комуникацията, която осъществяват със Земята.

— Започнах да се обърквам. Какво точно се случи вчера?

— След като улових сигнал от преминаващия спътник моментално коригирах антените и честотите на всички станции, които бях изнесъл на повърхността. И продължих да предавам. Почти сигурен съм, че за краткото време, за което прелетя над нас, спътникът е успял да улови SOS-а и координатите на бункера. Друг е въпросът дали от Станцията продължават да го следят и дали съобщението ни ще стигне до тях!

— Как можем да се убедим в това? — попита Алварез.

— Ами, вариантите са два. Единият е редовно да излизаме на повърхността, за да се опитваме да установим контакт със същия спътник, на същата честота… Ако успея да изчисля траекторията и скоростта му с точност до там, че да преценя колко често преминава над нас и в кои части от денонощието имаме шанса да повторим връзката с него. Друг е въпросът, че…

— Какъв е вторият вариант? — прекъсна го командирът.

— Вторият вариант е да чакаме някаква вест от Станцията, ако е успяла да разчете сигнала, прихванат от спътника вчера.

— Затишията са много редки — намръщи се Алварез — едва ли ще имаме същото хубаво време като вчера месеци напред! Първият вариант отпада. Остава вторият, да чакаме някакви вести от космоса, така ли? И как ще ни ги изпратят, след като нямаме връзка с тях?

— Звучи прекалено прибързано и смело, но аз очаквам по-скоро гости, отколкото вести от космоса, Комендант! Ако изобщо на онези там горе вече им пука за нас.

— Окей, значи следим за затишия и продължаваме да изпращаме сигнала в точно определени моменти от денонощието всеки път, когато ни се отвори такава възможност! А през останалото време си затваряш устата и не искам никой да научава за разговора между нас!

— Слушам! — отвърна дисциплинирано инженерът.

Хулио го погледна с подозрение и попита:

— Матиас Бернехо, не си казал на останалите, че си открил работещ спътник вчера, нали?

— Не, не съм, както ме инструктирахте още тогава, но не разбирам защо трябва да го крием? Чакаме това да се случи от десетилетия. Момчетата ще се зарадват на добрата новина!

— Защото ще развали дисциплината, ще подхрани надежди, които може да се окажат напразни и ще създаде риск от непредвидими ситуации. Абе, какво съм тръгнал да ти обяснявам, тук правилата ги определям аз и щом съм взел такова решение, значи трябва да го изпълняваш! С цената на живота си! Ясно?

— Сър, ѝес, сър! — Матиас Бернехо удари петите си една в друга, изпъчи гърди и козирува, вперил поглед в самотната крушка, която висеше от тавана.

— Свободен си! — отвърна му командирът.