Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (2)

Коридорът беше празен. Правите и гладки стени искряха в бяло, но не личеше откъде идва светлината. Нямаше никакви осветителни тела. Докато вдишваше бавно през носа си Адам установи, че няма и никакви миризми. Усети само плата на синята нощница, в която беше облечен. Тя не ухаеше на перилен препарат, а по-скоро на памучна дреха, която си държал дълго време на пряка слънчева светлина. Той си наложи да извика образа на Николай във въображението си. Не беше трудно, познаваха се от деца.

„Пардон, в Симулацията сме се познавали от деца, но тук също сме приятели, така че…“

Адам издиша бавно, както го беше посъветвал въвеждащият психолог, отвори очи и тръгна наляво, без да мисли защо. Единственото, върху което се фокусираше, беше образът на Николай.

Вървя дълго. От двете му страни се редуваха бели врати. Първоначално той спираше пред някои от тях, полагаше ухо върху гладката им повърхност („от какъв ли материал са направени?“) и напрягаше слух, но не чуваше нищо и продължаваше напред.

Опита да натисне една-две брави. Вратите бяха заключени. Никой не реагираше отвътре. Нямаше нито „влез“, нито „махай се оттук, скапаняк такъв!“. В един момент му омръзна, той отново повика образа на Николай в съзнанието си и уверено закрачи напред, подминавайки затворените врати.

Коридорът се изкачваше плавно, така че не можеше да види къде свършва в далечината, въпреки перфектното осветление. В един момент коридорът направи лек завой и се разклони на две. Инстинктивно Адам пое по десния път. Запита се дали пък не е сгрешил, но после си припомни, че не биваше да разсъждава и щом спонтанно бе избрал дясната посока, значи това бе правилната посока. Прокле наум шибания лабиринт от стерилни бели коридори и започна да крачи по-уверено. Дори леко се затича. Мисълта, че му предстоеше отново да види Николай го ободряваше.

Коридорът свърши пред затворени плъзгащи се врати. Приличаха на вратите на асансьор. Нямаше копчета за повикване на асансьора. Липсваше и фотоклетка, каквато слагаха над обикновените плъзгащи се врати. За всеки случай Адам размаха ръце, може пък датчикът да беше някъде там. Не се случи нищо. Тъкмо се канеше да се върне обратно, за да продължи по лявото разклонение на коридора, когато някакъв шум му привлече вниманието. Вратите се отвориха. Помещението зад тях наистина приличаше на асансьор.

В момента, в който стъпи вътре, вратите се затвориха зад гърба му и вътрешностите му натежаха. Издигаше се. След броени секунди асансьорът започна да забавя скоростта си. Слепоочията му се наляха с кръв. Усещаше как тя пулсира в голямата вена на челото му, но усети и нещо озадачаващо — чувстваше се по-лек! Едва забележимо, но все пак беше по-лек! Ушите му заглъхнаха. Зави му се леко свят. Когато асансьорът безшумно спря, краката му се отлепиха за миг от пода.

„Сигурно е от изкуствената гравитация. Ако въртенето на Станцията притиска предметите към пода й, т.е. към периферията на диска, колкото по-нагоре се изкачваш вътре в нея, т.е. към центъра, толкова по-лек би трябвало да ставаш!“

Вратите се отвориха. Същият бял, скучен коридор. Адам изчака известно време, за да провери дали вратите ще се затворят. Беше любопитен къде другаде можеше да го отведе асансьорът.

„Дали пък няма да го повика някой?“

Но вратите продължаваха да си стоят отворени и не се случи нищо. Той отново размаха ръце. Заопипва стените, трябваше да се задейства отнякъде това чудо… Отново не последва никакъв резултат. Адам излезе и тръгна право напред.

Скоро се озова пред поредните плъзгащи се врати. Този път те се отвориха автоматично, щом ги приближи, като добре познатите му („Откъде? От миналото? От Симулацията?“) устройства с фотоклетка, но този път зад тях нямаше асансьор.