Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (12)

В началото на 21-ви век бях неизвестен журналист на свободна практика, който обикаляше редакциите и ухажваше вестникарските босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава, в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл на думата. Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода“. Най-добрият начин един талантлив текстописец да се издържа с писане тогава беше рекламата. Формите бяха кратки, а хонорарите — високи. Трябваше да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд. Примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на някакъв продукт, предназначен за милиони потребители по рафтовете на супермаркетите. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата ти сметка расте, а докато шофираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и окъпани в лъчите на фасадното осветление — по върховете на сградите и край основните пътни артерии. Чуваш думите си да звучат по радиото. Гледаш ги по телевизията. Изпитваш удовлетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.

Така успях да си купя къща, кола и жена. Пардон, да се оженя! Или да създам семейство! Както искате го наречете. Спазих обществения договор, а най-интересното беше, че ми харесваше да не съм повече сам. И беден. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията, а банката си прибра ипотекираното жилище, което не можех вече да изплащам.

Озовах се на улицата, самотен и отчаян, дори нископлатените вестникарски среди не се интересуваха от отрепки като мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, в които изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а лечение, естествено, не ми се полагаше — отдавна бях спрял да си внасям осигуровките. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, вървеше надолу към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път прочитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволявало човешката личност и всичките й спомени да бъдат записани и съхранени за вечни времена. Взимали и проби от генетичен материал с идеята някога, евентуално, науката да успее да съживи съхранените по този начин личности.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха мигновено, след като разберяха, че не могат да оцелеят физически при „записа“. Единствено от технологиите зависеше дали някога изобщо ще ги има отново. Под каква форма. И как. Останахме само ние — несретниците.

Затворниците биваха реабилитирани, независимо от коя страна произхождаха, защото тогава САЩ управляваха света и не им пукаше особено за чуждите престъпници, а болните и отчаяните, като мен, получаваха компенсации, предназначени за близки и роднини по техен избор. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелостта да осъществя сам, а и предлагаше някакъв изход, някакъв шанс за оцеляване, все пак! Предполагам, че повечето кандидати са се водили от същия мотив.

Писах на организаторите от една компютърна зала. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет и малко джобни пари. Разполагах с две-три седмици, за да се подготвя. Изкъпах се, избръснах се, поспах в чисти хотелски чаршафи, сбогувах се с всички и всичко, което ме свързваше с този свят и си хванах самолета за… бъдещето. Или за оня свят.

Никой не знаеше тогава.

Като основни бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах кой знае колко роднини, за които да ми пукаше тогава. Сигурно са били приятно изненадани, когато са получили сумите. Останалото завещах на приют за бездомници. Така през второто десетилетие на 21-ви век се озовах в Америка.

Служителите от лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша един куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под засилена охрана, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни, меки легла, което мен перфектно ме устройваше.

Някои се опитаха да избягат преди датата на техния запис. Никога не ги видях повече. Моята дата я посрещнах с безразличие. Дори бях благодарен за храната. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег“ и натиснаха едно копче.

Това беше всичко. Не усетих болка.

Секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали столетия. Бях в същото тяло и в същия „ковчег“, но малко по-късно разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът“, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. Заразили ме бяха с наноботите. Изглеждах млад и жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Поне моят свят. Събудих се в Станцията на Американския алианс години след като той вече не съществуваше. Бях пропуснал Промяната, въпреки че тя не пропусна да подмлади, обезсмърти и разкраси мен, като всички останали. Бях пропуснал Помирението. Бях пропуснал търговската война между Океания и Евразия. Бях пропуснал Експеримента в Пърт. Бях пропуснал Унищожението. Дори Лотарията бях пропуснал, защото се озовах направо тук горе, при вас.

Така, без да зная, съм изпреварил всички останали! Представяте ли си какъв парадокс? Аз, беднякът от началото на 21-ви век, съм прередил всички безсмъртни милиардери и тото късметлии от края на 22-рото столетие, просто защото съм се побирал в размерите на клечка за зъби, когато са ме пренасяли с асансьорите горе! И единствено на Станциите е съществувала технологията, която е била необходима, за да ми дадат ново тяло и да ме напъхат обратно в него! Бях прередил цялото човечество през онази „секунда“ между записа и възстановяването на физическата ми цялост.

Бях пропуснал дори заминаването на Учените в дълбокия Космос. Но не пропуснах появата на 01. Именно 01 започна да компенсира загубите в населението на Станцията с такива като мен. И ме кръсти Адам. Аз съм първият човек от Старата епоха, върнат отново към живот. Експеримент номер А985875785976549. След това се появи Ева. Експеримент номер Е87450372612860. Тя си избра второто име по-късно. Юлия. 01 нямаше нищо против. 01 никога няма нищо против. Стига да не причиняваш вреда! Появиха се още много след нас. Единствената разлика е, че се възстановяваме малко по-трудно от Симулациите, но за сметка на това можем да ви покажем Старата епоха такава, каквато дори не сте си я представяли! Защото не я помните. Ако смятате, че в Детския център се раждат деца, то вие жестоко се заблуждавате! Там има още няколко милиона като мен, които само чакат своето Възстановяване.

Не ме питайте защо. Само 01 знае отговора на този въпрос. Лично аз предполагам, че е защото се опитва да ни предпази от повторение на грешките, които сме допуснали в миналото, още преди Промяната. Неслучайно повечето Сценарии са от Старата Епоха.

Събудих се тук, където 01 вършеше всичко необходимо, за да могат обитателите на Станцията да живеят безгрижно и да тънат в охолство. Вие сте новите Богове! И единственият ви порок е скуката. Вие упражнявате различни професии само за удоволствие. На вас са ви чужди принципите на оцеляването. Вашите хобита, занаяти и развлечения са единственото, което ви интересува. С изключение на моментите, в които ми идвате „на гости“. Чрез Симулациите, които създавам. За да си припомните живота такъв, какъвто беше преди Промяната. И то от най-ниската гледна точка.

За вас то ще е забавно преживяване, знам. Но за мен беше ужасно. И се радвам, че нямам вече нищо общо с онзи свят! Вашият ми харесва повече. Може би съм най-благодарният жител на Станцията. Може би затова 01 съживи първо мен. Кой знае?

Дълго време любезните хора от новата лаборатория в Космоса, известна още като Детския център, ме запознаваха с изумителния свят, в който бях попаднал. Ако мислите, че възстановяването от Симулация е трудно, трябва само да преживеете онова, което аз преживях тогава! И знам, че точно заради това сте тук!

Но, преди да продължите, нека ви разкажа точно как станах Сценарист. На мен вашите занимания ми бяха чужди, поне в началото. Наблюдавах ви, без вие самите да го знаете. И дойде моментът, в който неизбежно трябваше да се реинтегрирам обратно в обществото. Да стана обитател на Станцията.

Попитаха ме дали искам да „работя“. Тъй като не виждах какво друго може да се прави, аз казах „да“. Но що за реализация би имал човек, който умее само да пише текст на допотопни машини в един примитивен свят? Успокоиха ме, че най-важното било желанието ми да се развивам и ми припомниха библейската максима:

„В началото беше словото“.

Оказа се, че Станцията предлага голямо поле за развитие на хора с въображение — такива като мен, които умеят да работят с думи. Рекламите вече не съществуват, естествено. Та вие получавате информация за всичко по телепатичен път! „Копирайтърите“ като мен, ако мога така да ги нарека, сега „рекламират“ един друг свят. Там служим като посредници между вас и 01, за да внасяме душа в Симулациите, които преживявате.

Благодарение на нас вие можете, например, да разберете какво е това да си болен от грип, а защо не и от чума? Можете да се сражавате в жестоки битки, да убивате съвсем безнаказано и да бъдете убивани. Многократно. Можете дори да изпитвате глад!

Тъй като интересът към Симулациите в началото растеше, аз непрекъснато създавах нови. Обучавах другите пробудени в Детския център да правят същото, а когато ме реинтегрираха във вашето общество, започнах да обучавам и вас.

Сега вече има много Симулации. И постоянно се творят нови. Историята на човечеството е главен източник на вдъхновение. Почти не остана период, който да не сте в състояние да посетите като реални участници в него. Та вие дори можете да промените хода на историческите събития, ако така пожелаете!

Постепенно се родиха и фантастичните Сюжети — тези реалности никога не са съществували на практика, но нищо не ви пречи да ги опитате в първо лице, единствено число. Само обещайте да не досаждате много на въвеждащия си психолог след това!

Знам, че нямате търпение да разберете какво е да сте на моето място, затова приключвам с Въведението и всеки момент ще ви предоставя възможността да го изживеете лично. Ще завърша с това, че се превърнах в разказвач на мечти.

Вие, които си имате всичко, мечтаете да попаднете там, където ще ви липсват дори елементарни условия на хигиена! Но кой съм аз, че да ви лишавам от това удоволствие?

Естествено, навлезете ли в Симулацията, ще забравите всичко, което съм ви казал току-що и ще повярвате, че наистина загръщате изсъхналата филия хляб, която току-що сте изровили от контейнера за боклук в омачкан стар вестник, който има интересно заглавие.

И ще си въобразявате, че го четете, докато изтрезнявате в изпражненията си по време на кучия януарски студ по софийските улици. А сега затворете очи и вдишайте дълбоко. Симулацията започва след тридесет, двадесет и девет, двадесет и осем…

„Скафандърът“ го изведе внимателно от хипнозата. Оставаше само да измисли някакво заглавие. Надписът „Моля въведете име на Сценария“ мигаше в тъмното пространство пред него.

Той продиктува:

— „В началото беше Словото“.

И махна „скафандъра“. На трикракото столче до леглото му седеше Юлия. Чакаше го да приключи със Записа. Имаха уговорка да поиграят скуош след това. Сферична зала в центъра на Станцията, където нямаше никаква гравитация, превръщаше скуоша в доста интересно занимание. Адам вече си спомняше всичко. Включително и любимия си спорт. Сънният цикъл беше изтрил амнезията му без остатък. Несъмнено трябваше да мине през кабинета на въвеждащия психолог, за да му благодари за търпението! Какъв човек само!

Адам нямаше повече въпроси към него. Нито към Юлия. Нито към Николай. Нито към когото и да било другиго. Имаше само един въпрос към себе си: Как не се беше сетил по-рано да направи Симулация по истинския си живот? Сигурно щеше да се превърне в истински хит! Двамата поеха към асансьорите.