Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (1)

Въвеждащият психолог отказа да даде повече информация за бедствието, което беше накарало човечеството да потърси спасение в орбита. Отказа му със стандартните аргументи, които вече бяха започнали да омръзват на Адам: „всичко ще си припомниш“, „рано ти е още, имай търпение!“ и „това може да ти навреди“. Наложи се да сменят темата на разговора.

Адам погледна към листа с въпросите, който държеше в ръце. Списъкът беше станал излишен. Някои отговори беше получил спонтанно в процеса на разговора, а на мястото им непрекъснато се появяваха нови.

— Можеш да изхвърлиш въпросника — подкани го въвеждащият психолог с усмивка.

Адам започваше да свиква с компанията на телепат, макар да не беше точно телепатия, както го убеждаваше събеседникът му, а някаква странна свързаност. Той смачка листа и го пусна в пластмасовото кошче под бюрото. Кълбото хартия тупна меко на дъното. Кошчето беше празно.

— Това също е част от декора — уточни въвеждащият психолог.

— Знаеш ли, чувствам се самотен в болничната ми стая, — каза Адам — всичко е толкова бяло, чисто, някак скучно и стерилно. Така ли изглежда истинският свят? Или просто ми спестявате излишни дразнители, преди да съм си възстановил паметта напълно?

— Виждаш ли, започваш сам да отговаряш на въпросите си, което е стъпка в положителната посока!

— Кога ще мога да се разхождам из Станцията? Искам да общувам с други хора, тъпо ми е сам — намуси се Адам.

— Има време за всичко. Достъпът ти до повечето нива в Станцията все още е ограничен по обясними причини, но не виждам защо да не се срещнеш с Николай, който и без това непрекъснато ми досажда. Все настоява за това.

— Той… — отвори си устата Адам.

— Да, възстановяването на паметта му завърши успешно и необичайно бързо — прекъсна го въвеждащият психолог. — Въпреки това, няма да можеш да разговаряш с него за нещата, за които все още ти е забранено да разговаряш с мен, защото…

— Това може да ми навреди — довърши изречението Адам. — За всичко си има време, знам!

— Точно така! И, за да видиш, че не съм чак толкова лош човек, ще ти отворя достъп до мястото, където можеш да намериш Николай. Той вече е там и те очаква.

— Къде е това? — развълнува се Адам. — Тук всички коридори са еднакви, лесно ще се загубя. Ако Станцията е с 30 милиона души население, сигурно е огромна!

— О, не се притеснявай за такива неща. Възприеми го като поредния ни урок по интуиция.

— Отново нищо не разбрах!

— Ще излезеш от кабинета ми, ще си поемеш дълбоко дъх, ще издишаш бавно, докато си представяш Николай в полето на съзнанието, така де — извикваш образа му във въображението си и тръгваш накъдето те повлекат краката. Избягвай излишните разсъждения, просто се остави на „вътрешният навигатор“ да те води. Ако изгубиш пътя, представи си Николай отново и продължи. Ще видиш колко е лесно.

— Предполагам, че не ме чакат кой знае какви непредвидими ситуации в този ваш подреден и технологичен свят, прав ли съм?

— Това е и твоят свят.

— Да, но прав ли съм?

— От интуицията ти зависи колко бързо ще откриеш Николай и колко отегчен от чакането ще бъде той, когато най-сетне го намериш — усмихна се въвеждащият психолог. — Това е единствената „опасност“, която те грози. Ще се видим отново след това.

Въвеждащият психолог стана, стиснаха си ръцете за довиждане и онзи му направи знак, че е свободен с леко кимване на главата. След това седна обратно в креслото си и взе да си играе с левитиращата над бюрото му металическа сфера, като безгрижно я побутваше ту от ляво, ту от дясно. Кълбото само се завръщаше в първоначалната си позиция. Адам напусна кабинета.