Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (9)

* * *

… В стаята на музикантите нямаше никой. След няколко дни колегите щяха да се изтърсят на репетиция — загорели, доволни от двете седмици в Майорка, Гърция или Италия и без капчица музикални рефлекси. Репетицията щеше да е ужасна, инструментите — непипнати цял месец — щяха да звучат фалшиво и диригентът Либман щеше да си хвърля джобния часовник по земята и да го тъпче от ярост, по примера на Тосканини. Не помня колко джобни часовници му подари оркестърът за всичките тези години.

Извадих кларинета от калъфа, сглобих го и духнах няколко тона. Звучеше противно. Прав и равен звук, като от олук. Започнах да се разсвирвам с гами, арпеджи и интервали, но и след час свирене тонът ми не се подобряваше. Какво става, дявол да го вземе? Това не е обичайната загуба на форма. Опитах някои по-леки пасажи от концерта на Вебер. Звучеше още по-зле. Сякаш студент първи курс се боричкаше безуспешно със стилистиката на саксонския гениален гадняр.

 

 

Към обяд разбрах, че проблемът не е в инструмента, а вътре в мен. Не чувах вътрешния звук. Не чувах онзи объл, топъл, кадифен тон, равен във всички регистри, с който толкова се гордеех и заради който седя на първия пулт на кларинетната група. Не можех да си го представя, а от това следваше, че не мога да го възпроизведа. Ако ме слушаше папа Стефан, щеше да каже, че не чувам абсолютния тон.

Разглобих отново свирката, изчистих я от влагата и я върнах в калъфа. Нямаше смисъл.

 

 

Пред театъра се сблъсках с Либман.

— Добре, че те срещам — започна направо диригентът, без поздрави и куртоазни въпроси как е минал отпускът ми. — Трябваше да открием сезона с увертюрата на Майстерзингерите, цигулковия концерт на Берг и втората на Малер. Обаче агентът на онзи японски бастард, който щеше да свири Берг, пусна факс, че бил болен. Сигурно са го прилапали от Чикаго или Лондон… Те нямат проблеми с мангизите. Така че Берг пада. Вместо него слагам концерта за кларинет на Моцарт. Ти ще го свириш.

— Не може ли да намериш друг цигулар? — ужасих се аз. — Моцарт между Вагнер и Малер! Ще го смачкат!

— Не е твоя грижа. Аз решавам кой кого ще смачка. И ако не свириш като за формула едно, ще смачкам теб.

— Защо все пак не намериш друг цигулар?

— Кажи го горе в бюрото на финансиста. Ако дадеш назаем мангизи да му платим двойния хонорар, може и да намеря друг цигулар. Ако ли не — хващай свирката и тренирай. За какво взимаш заплата на солист?

— Нямам време да се подготвя…

— Нямал време да се подготви! — ехидно ме имитира Либман. — Ами дайте тогава да осигурим на аматьора време за подготовка, да му докараме професори, психолози, сърдечен специалист, ако случайно му се разхлопа сърцето, и да се надяваме, че след половин година ще е готов! Колко пъти си свирил този концерт? Двеста? Триста? Да не мислиш, че не знам, че не си пипал свирката цял месец? Сядай си на задника и тренирай! Имаш достатъчно време да си върнеш формата. Всичко хубаво, господине. Приятно ми беше да си побъбрим. — И той тресна вратата на диригентската стая.

 

 

Аз може и да съм свирил триста пъти въпросния концерт, защото на всичко отгоре Моцарт ми беше в програмата на държавния изпит в консерваторията. От техническа гледна точка сигурно щях да се справя. Но как да го изсвиря с този безсрамен, прав тон, който звучи като резачката на електрически трион? Господи, кой ми опропасти тона?

Инструментът ми бе прекрасен. Притежавах един стар, благороден френски „Буфет“. Купих го преди десетина години от пенсионирания кларинетист на Берлинската филхармония на безбожна цена. Този инструмент е свирил на Вилхелм Фуртвенглер, на Юджин Орманди, на Кондрашин, Караян и на цяло съзвездие първокласни диригенти. Съпровождал е Ростропович, Менухин и Маурицио Полини. И сега звучи като нощно гърне! Като вулгарна фабрична продукция!

 

 

Не беше виновен инструментът.

Всичко идваше от липсата на вътрешно равновесие. Не можеш да свириш класически концерти, когато не си в състояние да се концентрираш само върху музикалната тема. Вътрешния ти слух трябва да моделира и оформи тона, да го препрати към амбужура, да избере една точка в залата, да го сложи на тетивата и да го изпрати точно в центъра на тази точка. Солистът е едновременно ловец и жертва.

Моят вътрешен слух обаче изпращаше към мозъка един-единствен сигнал, като SOS. Ина. Ина. Ина.

Моят мозък се съпротивляваше.

И не защото приемах ирационалните аргументи на Кристоф за Халееви комети, леденостуден космически джаз и неразбираема еротика. Кристоф продължаваше да бъде един ранен във всички камери на сърцето си звяр, който мистифицираше тъмната стихия на женската природа и склонността й да помита мъжката като торнадо. Преди да се е случило каквото й да е, той виждаше в мен бъдещата жертва и искаше като всеки добър, егоистичен приятел да ме предпази от неизбежните катастрофи, за да ме запази за себе си.

Аз не можех да простя и да се примиря с отблъскващата склонност на Ина да ме прави свидетел и съучастник на схващанията си за секса. С почти клиничното й отношение към партньор и партньори.

Добре!

Донякъде бях склонен да приема (чисто теоретически), че сексът и джазът имат нещо общо. Дори и че са едно и също. Но да възприема тялото си единствено като инструмент, раздаващ и произвеждащ безразборно наслада — това бе, меко казано, преувеличено.

Това вече бе мания. Инструментите са вещ, по дяволите! Неодушевени предмети, които оживяват единствено чрез съприкосновението си с душевността на изпълнителя! Дори един страдивари си остава парче дърво в ръцете на един патоанатом.

Но не беше ли точно това нейната теория? И наистина ли инструментите са неодушевени? Мога ли да кажа същото за моя кларинет, побрал в себе си душите на толкова добри кларинетисти преди мен и сега изведнъж отказващ услугите си на моята объркана душа?

 

 

Истината е, че аз се дразнех, дразнех, дразнех! — от факта, че тя е вършила с моите предшественици същото, което и с мен, и че документира и афишира този факт.

Ако тя спеше не с четирима, а с четиридесет наведнъж, но държеше в тайна това — нещата щяха да са наред. Познавам толкова скромни домакини и перфектни съпруги, превърнати в истински сексуални фурии в самотните си отпуски в Испания или по островите.

Те ходеха тайно от мъжете си по хотелски адреси и се чукаха анонимно с търговски пътници, участници в симпозиуми и научни работници.

Те посещаваха салони за тантра масажи. Появяваха се маскирани в сингъл клубове и се отдаваха там на истински следобедни оргии. Вечер посрещаха мъжете си в домакински престилки, с димящите тенджери и бутилка вино — образец на съпружеска перфектност.

Защо трябва Ина да разчупва този стереотип и да излиза извън правилата на играта?

От друга страна — коя от всичките тези съпруги бе в състояние да ме извади от равновесие и да ми комплицира живота до такава степен, че да се чудя сега дали да ида на фитнес и да се скъсам там от непосилни физически упражнения, или в публичен дом, или пък в някой от тези сингъл клубове, при похотливите съпруги.

Истината е, че ревнувах Ина с ревност на павиан.

И че имах нужда от нея. Страшна нужда. Дали не беше прав Кристоф, като ме пращаше да избягам при пигмеите?

 

 

За първи път от години насам апартаментът, с който толкова се гордеех и за който плащах такъв безумен наем, ми се виждаше безвкусен, безсмислен и враждебен.

Лежах на отомана в обширната кухня с ръце под главата и затворени очи. Усещах миризмата на парфюма й, дъха на косите й, уханието на потта под мишниците, между гърдите и свивките на бедрата й… чувах дълбокия й глас да ме моли да вляза по-навътре, по-навътре… до дъното… господи!

 

 

Така не можеше да продължава.

Обадих се на агенцията за необвързващи контакти.

Казах си предпочитанията, продиктувах номера на кредитната си карта и си дадох адреса.

Червенокосата домакиня с луничките дойде след два часа. Бе около трийсет и пет годишна, превъзбудена от решението си да прелюбодейства и хихикаща нервно.

— Искам да те предупредя, че съм все още нова в агенцията — започна тя, още щом седна на дивана срещу мен — и не съм много опитна в контактите. Но не съм и съвсем вързана, хи-хи…

— Откога си към агенцията?

— От два месеца. Досега имам шест контакта. Ти си седмият. Ще ме почерпиш ли нещо? Виждам водка на масичката. Мога ли да изпия едно „Блъди Мери“? Ако, разбира се, не настояваш да започнем веднага.

Направих й едно щедро „Блъди Мери“ и като видях как се разкашля след първата глътка, разбрах, че е нова и в коктейлите. Попитах я с колко време разполагаме.

— О, мъжът ми ще се върне след полунощ. Работи в кулата на летище Тегел. А синът ми е в Майорка с приятели.

Домакинята бе облекла широка, небиеща на очи пола и бяла тениска, подчертаваща две стегнати, приятни за гледане полукълба, с ясно очертани зърна, напиращи да пробият памучния плат.

Попитах я сега ли си иска хонорара или след сеанса. Тя ми отправи учуден поглед зад чашата:

— Не знаеш ли, че ние не вземаме хонорари? Агенцията ги получава. Разбери се с нея.

Знаех, разбира се. Вече се бях разплатил с агенцията посредством кредитната карта. Просто исках да чуя какви са й подбудите.

— Сериозно ли не искаш хонорар? Защо го правиш тогава?

— А, ти си от тези, на които им се говори. Предупредиха ме, че има и такива. Възбуждаш се от приказки, така ли?

— Не, интересува ме чисто професионално. Музикант съм. Не бих произвел и тон без хонорар дори и при зъболекаря.

— Ние не сме професионалистки. Лично аз го правя заради тръпката. Е, и за удоволствието, разбира се… Винаги мога да откажа сеанс на агенцията, ако датата или часът не ми пасват. Ако ще си говорим още, ще трябва да ми направиш друго „Блъди Мери“, само че малко по-слабо. Не искам да съм мъртвопияна, когато се върне мъжът ми.

— Сигурна ли си, че нищо не подозира?

— Е… Поне не го е показал досега. Ако знае нещо, значи така му е по-удобно. Може пък и да се възбужда, като си представя, че преди няколко часа съм била с чужд мъж, хи-хи… Между другото, веднъж намерих в джоба му сметка от барчето на един публичен дом на „Кант щрасе“. Да не мислиш, че съм му вдигнала скандал?

— Значи му отмъщаваш?

— Глупости. За какво да му отмъщавам? Той е добър мъж. Обезпечена съм финансово, не ме пренебрегва в леглото, грижи се за мен… Всеки има право да се отпусне от стреса, да се освежи… Ти също, нали така? Не, не ми отговаряй! Не искам да знам нищо за теб. Това убива тръпката. Вече знам, че си музикант и че си чужденец, повече, отколкото трябва. Имаш ли медицинско за спин? Трябва да съм сигурна.

— Не. Не ми е и хрумвало…

— За друг път да знаеш, когато се обръщаш за услуги към агенцията. Сега ще го правим с презерватив. — Тя бръкна в дамската си чантичка и извади кутийка презервативи.

— Тези са с вкус на малина. Сам ли ще си го сложиш или искаш аз да го направя?

Отидохме в спалнята. Тя свали тениската си и зърната на голите й гърди гордо щръкнаха. Изу широката пола и остана по танга, която не бе нищо повече от една бяла връв. Червеникавите косъмчета на вагината й се бяха навили като охлювчета. Тялото й бе стегнато и бронзово, с дълги, мускулести бедра. Личеше си, че редовно поддържа форма в залата за фитнес. Вдигна ръце зад врата си и се завъртя, за да ми даде възможност да я разгледам добре отвсякъде. Изказах възхищение от формите и тена й.

— Вкъщи имаме басейн, сауна и солариум. Нали ти казах, че мъжът ми се грижи за мен?

Междувременно аз също се бях съблякъл. Знамето ми бе спуснато на половин пилон. Тя започна да го масажира, но вместо да постигне необходимия ефект, то се спусна още по-ниско.

Изтръпнах. Обля ме студена пот. Тя засмука върха на малината, драскайки ме нежно с нокти по топките. В нормален случай това би трябвало да съживи и бедния Лазар. Но не се получаваше. Нищо. Нищичко. Унилият ми член висеше като смачкан чаршаф, а сърцето ми блъскаше в темпо „престо“ като финал на увертюра от Росини. Какво ставаше с мен?

Зарових пръсти в червените й коси с надеждата, че ще накарам илюзията да изплува от тях по магически начин, че тази червена пелена ще стимулира моя некадърник да се изправи в цял ръст и да покаже какво може.

Той просто не можеше, не ставаше, не искаше, не реагираше на нито една от всичките главозамайващи техники, които тя безуспешно му прилагаше.

Домакинята го пусна и той позорно шляпна между бедрата ми.

— Какво има? — хладно попита тя. — Приказките ли ти бяха малко, или си свикнал на нещо по-специално? Ако искаш, да ти поговоря още. Искаш ли да ти разкажа как мъжът ми ме чука снощи?

— Не е това. Сам не разбирам какво става… — смотолевих, нахлузвайки джинсите.

— Ах, той сам не разбира. Ами да ти кажа аз, господин музикант? На теб просто не ти става. Ти си импотентен. Ти не си мъж! Ти си от тези, за които е създаден телефонният секс. — Тя беше бясна. — Седнал тук да ме разпитва като на телевизионно шоу, да ми губи времето и да се дърви на разни приказки. Знаеш ли какво щеше да направи с мен един истински мъж, ако му дойда на крака в апартамента? Не знаеш, разбира се, а аз няма да ти кажа, за да не ти доставям удоволствие. Но ще кажа на агенцията да те зачеркне от списъка!

Докато крещеше тирадата си, тя нахлузи тениската и широката си пола, грабна дамската чантичка и така хлопна вратата на апартамента, че от стената се посипа мазилка.

 

 

Шляех се безцелно между дърветата в парка Тиргартен и висях по пейките, зяпайки колоездачите, кучетата, влюбените двойки и кокетните педерасти, докато се стъмни и покрай езерото грейнаха разноцветните светлини. Обиколих го, стигнах до малкото кейче и наех от дъртия арабин лодка за един час. Той изсумтя, че вече е късно и вкъщи го чакат, но аз му платих двойната тарифа. Човекът развърза лодката, изчака ме да седна и да взема веслата и я оттласна от брега с куция си крак. Подкарах към центъра на езерото, отпуснах весла и запалих цигара. Лодката кротко се клатушкаше. Гледах отблясъците на светлините в тъмната, нагърчена водна повърхност, върбите по брега, потопили извитите си клони във водата, слушах глъчката и веселите смехове, които долитаха до мен от крайбрежната бирария, и се питах.

Питах се, какво ли щеше да бъде, ако сега вместо в центъра на езерото Тиргартен, седя в тази лодка някъде покрай бреговете на Гибралтар, със страхотните му морски бури и гигантски вълни? После се питах, защо мисля за Гибралтар — та аз нямам гибралтарска психика, катастрофни копнежи и суициден комплекс! За не знам кой път си зададох въпроса какво става с мен. Защо ме занимава мисълта за куция арабин, когото в момента го очакват дебелата арабка и сюрия малки арабчета пред тенджерата с пуешко и кускус някъде в Кройцберг? Дали ще им свири довечера на зурлата си знойни арабски мелодии и ще направи ли на жена си още едно арабче през нощта? Дали ако сега от дълбините на езерото се появи дългата змиевидна шия на тиргартенския Неси и ме завлече към дъното, някой ще регистрира този факт? Ще ми организират ли прощален сешън? Ще ми играят ли стриптийз на опелото?