Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (13)

* * *

… Бях вече буден, но все още не отварях очи, предвкусвайки удоволствието, което щях да изпитам, когато погледът ми се зарее в медните усои на косите й и се потопи в тлеещата им свила, когато погали изящните скули, луничките и чипия нос, а устните ми се докоснат до меката извивка на изпръхналите й от съня, плътни и обърнати навън устни.

Усещах светлинния поток на еделвайсното й тяло, а сетивата ми долавяха уханието на мускус, прясно откъсната гъба и кестен, което се отделяше от влажната и тъмна сянка между белите й гърди и бедрата. Предчувствах мига, когато очите ми щяха да потънат в двете тъмнозелени струйки на нейния поглед, изреждащ се през гъстите мигли като през нежен горски мъх.

Когато накрая отворих очи, Ина я нямаше в леглото до мен и за миг ме опари ужасното подозрение, че всичко това не е вярно, че снощи съм летял над покривите на града насън, насън слухът ми е долавял тъмните тембри на гласа й и насън съм се докосвал до пенливата й плът.

Вратата на спалнята бе затворена. През пердетата приглушено нахлуваше слънчева светлина, осветявайки странните контури на разхвърляните ни из цялата стая дрехи.

Ина бе реалност. Ина бе някъде тук, около мен. В гънките на чаршафите се бяха отпечатали очертанията на тялото й, а възглавницата все още бе пропита от мириса на дъхавите й коси.

Станах, облякох черния копринен халат, който вчера бях купил за нея, и излязох в хола.

Ина седеше под чадъра на малката масичка на балкона в небесносинята си прозрачна нощница. Бе чуден слънчев ден. Един от последните за сезона — с онази бистра топлина и резлива светлина, предвещаващи идването на късите, безкрайни дни, с дългите, безкрайни дъждове.

Пиеше кафе и пушеше цигара и въобще не й пукаше, че горките чиновници в отсрещната сграда „Имобилиен Енгевелт“ ще си скъсат вратовете да я гледат през заоблените витрини на френските прозорци, защото ножницата й бе композирана така, че повече да разкрива, отколкото да покрива.

И на мен не ми пукаше.

— Какъв прекрасен ден, Чарли! — весело извика тя от балкона. — Не ми ли каза по телефона, че в Берлин е започнал сезонът на дъждовете? Искаш ли кафе?

— Всъщност в момента вали като из ведро, облаците са се спуснали на метър от червеното ти цвекло, но ти не виждаш всичко това, защото живееш във въображаема реалност. Искам кафе, без захар и сметана. Как спа?

— Във въображаема реалност, аха. Значи чудовището, с което снощи преживях оргазъм, е било въображаемо? Колко жалко. И кое наричаш „червено цвекло“, расист? Главата ми? Спах ужасно. Сънувах, че съм секс робиня, отвлечена в чужбина. Сега имам мигрена.

— Знам един-единствен начин за лекуване на жени, страдащи от мигрена — казах с надежда. — Много ефикасен.

— Значи не е било кошмар. Наистина съм секс робиня. С удоволствие, но първо ще закусим. Прегледах кухнята ти, комплимент. Такъв ред, такъв педантизъм. Ако тя е отражение на характера ти, си за убиване. Закуската е готова. После, ако обичаш, бих искала да чуя как свириш този концерт на Моцарт. Не побледнявай, не ти отива. Така или иначе все някога трябва да се случи.

— Но защо сега? — протестирах. — Защо веднага? Нали щяхме да купуваме кола?

— Моцарт е с предимство. Аз казах ли ти снощи „защо сега, защо веднага“. Между другото — тя се облегна на стола и гърдите й изскочиха от дантелите на деколтето — още ли те измъчва убеждението, че не си мъж?

Преглътнах кафето и я загледах. Не, Ина. Нямам вече такова убеждение. Не и след всичко, което направи снощи за мен. Обаче…

— Виж, Ина. Разбирам, че имаш най-искрено желание да ми помогнеш — казах внимателно. — Но разбери и ти, че проблемът със свиренето е абсолютно различен. Там съм сам. Сам. Сам! Това е интимен момент. Няма по-интимен. Ти не можеш да ми разрешиш проблема. Аз пък не съм склонен да споделя тънкостите му нито с теб, нито с който и да е друг. Блокадата или ще премине, или ще се задълбочи. Аз сам трябва да открия причините и никой друг не трябва да се меси. Разбери го и не се сърди.

— Разбирам и не се сърдя. — Тя обърна глава към улицата, дръпна замислено от цигарата и изпусна дим, който веднага се разнесе от лекия ветрец. Голите й гърди настръхнаха едва забележимо, а зърната им сякаш потъмняха с един нюанс. Чиновниците отсреща зяпаха съвсем неприкрито и сигурно страдаха нечовешки. В друг случай това щеше да ме дразни. Сега просто не ме интересуваше. Разбирах, че съм я огорчил, поставяйки бариера между мен и нея, но исках да бъда максимално искрен. Не можех да я направя участник, а не дай боже — съучастник, в личното ми тайнство. Цял живот то е било само мое. Трябваше да си изясним позициите от самото начало.

Как да отворя широко вратата и да я допусна в територията, която сам съм си очертал и сам съм оградил? Където съм изпитвал толкова щастие и удовлетворение, колкото сега тъга и разочарование? Не, не можех никому да позволя да ме види гол, уплашен и несъстоятелен.

Но не можех и да я гледам да стои пред мен така посърнала, затворена в себе си, заслушана в себе си, едва пристигнала, а вече отдалечена на светлинни години.

Докато закусвахме в кухнята, й направих няколко комплимента относно изискано подредените лакомства, салфетки и икебаната с големия пъстър букет, който бе сложила в средата на масата. Тя се усмихна насила и продължи да отсъства, блуждаейки в своя си свят.

 

 

Но да я пусна в моя, означава да призная върховното й господство!

Тя ще има право да го коригира, да го подрежда по свой вкус, както този букет на масата. И накрая да го превърне в собствен, където аз нямам място. Или в най-добрия случай някъде в ъгъла, зад вратата.

Тя е тук, за да присъства и да изглежда! Ако това помага — всичко е наред. Не е дошла, за да участва в процеса, нито да го контролира.

„Тя е тук, защото не можеш без нея, глупако — тиктакаше нещо в задната стаичка на мозъка ми. — Това е важното и нищо друго. Примири се с този факт. Не е капитулация. Просто няма нищо за капитулиране и никой, който да капитулира. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре за теб. Вън от съмнение е, че има какво да изгубиш.

Има обаче и какво да спечелиш.“

 

 

Когато приключихме със закуската, аз дълго и прилежно си мих ръцете. Никога не хващам инструмент с немити ръце. Тя се зае да раздига масата.

Отидох в хола, извадих кларинета от кутията и го сглобих. Известно време го разглеждах и го въртях между ръце, като че ли го виждах за първи път. После го целунах по клапата, която образува тона „ла“, и му пошушнах:

— Хайде сега. Послушай ме този път. Покажи какво можеш. Не ме оставяй да ти се моля.

Сложих мундщука в устата си, оправих дишането, затворих очи и се концентрирах. Дочух отдалече последните четири такта на интродукцията на струнните, поех дъх и отправих въздушната струя с половин диафрагма в инструмента, за да получа идеалното мецофорте.

 

 

Още от първите два такта разбрах, че става нещо невероятно. Тонът се лееше плавно и меко, с онази закръгленост, която бе в представата ми за кларинетен тон, и онази звучност, която бе моя, само моя и на никой друг! Пръстите ми тичаха по клапите с лекотата и пъргавината на десет интелигентни скакалци, които си имат собствен разум, собствена памет и нямат нужда да бъдат направлявани от никой. Фразата бе елегантна и ефирна, като тънка рисунка с туш върху китайска коприна.

Почувствах, че от благодарност към бога на музиката една топла топка се вдига от диафрагмата към гърлото ми и след миг ще ме задави.

Приключих към средата на първата част с къс, разложен акорд и се обърнах към Ина Тя стоеше облегната до вратата, притиснала към гърдите си някаква глупава кърпа.

Гръбнакът ми все още бе изпънат като струна и през него жужеше токът на Моцартовата фраза. Постепенно се отпуснах, седнах на креслото, огледах инструмента и вдигнах очи към Ина.

— Чу ли това? — попитах с недоумение. — Чуваш ли същото, което чувам и аз?

— Чух — късо отвърна тя, седна на дивана и скръсти ръце.

— Е?

— Спомняш ли си какво ти казах снощи в ресторанта? Че още на другата сутрин отново ще си мъж и музикант? Ти си музикант, Чарли и като музикант не си никакъв Палечко. Обаче…

— Обаче какво?

— В момента свириш така, като че ли си се отделил от останалия свят под стъклен похлупак. Сам си се похлупил и не искаш да има никой друг между стените, освен теб и твоя тон. Така Вени Гутман свири класика, но аз съм сигурна, че може и по-добре.

— По дяволите! — ядосах се. — Вени Гутман ли каза? До вчера свирех като Рамбо! Какво не ти харесва на тона ми?

— Като за тон, постигнат в реторта, е много добър. Като за музикант от твоя ранг е недостатъчен.

— Какво знаеш за моя ранг?

— Всичко, което една жена, спала с един мъж, може да знае за него! — В очите й блеснаха зелените мълнии. — Не забравяй какво ти казах преди време. Аз съм великолепен инструмент, който търси своя великолепен изпълнител. Не се втренчвай в тона и престани да свириш като виртуоз! Този свят е пълен с безсмислени виртуози и не бих искала да си един от тях. И стига с това „Там съм сам, сам, сам!“. Насочи изпълнението си към някой! Адресирай го! Насочи го към мен и се опитай да свириш както свири снощи в леглото — със същата всеотдайност, със същата страст, със същото разтапяне в темата. Не бъди ловец, не преследвай жертвата, не се идентифицирай с нея. Аз съм ти слушател, партньор и спътник в пътешествието. Как да разбера една картина, ако художникът ми е отредил ролята на пасивен наблюдател? Ще я разбера само ако вляза в нея през вратичката, предвидил за мен. Ако стана част от нея! Така е в музиката, така е и в секса. Хайде сега — защо не опиташ пак? Само че втората част, бавната.

Известно време я измервах с поглед, а тя ме гледаше усмихната, с ласкави, изпитателни очи.

 

 

Станах, вдигнах инструмента и намокрих платъка. Затворих очи. Преди малко, като свирех първата част, Ина не беше в стаята. Сега знаех, че е тук, срещу мен, облива ме със зеления си поглед като контролните светлини в тъмната зала… не, не като контролните… по дългата и тънка линия на началната нота ще опъна мека пътека и тя ще ме отведе право при нея… ще чуя сталактитите на ронещите се осмини с нейния слух, ще вая звука с облата затаеност на нейната въздишка и ще съединя моя ритъм с ритъма на нейния пулс… ето, аз чувам като нея, чувствам като нея, моето вибрато е нейното сладостно вибрато и нейните форми са моите форми… тази пауза е обща и за двама ни… тя е наситена с толкова музика, с колкото ничие мълчание не е изпълвано, като легатото на водна повърхност в препълнена чаша, издута от последната капка… три ноти се въртят в есенния въздух като обагрени, капещи листа с цвета на косите й… две… една… финал.

 

 

Боже мой.

 

 

Това не го изсвирих аз!

Как бих искал да мога да свиря така.

Само още веднъж, господи! Само още веднъж…

Когато отворих очи, нея я нямаше на дивана, а аз не смеех да се мръдна от мястото си и да я потърся, за да не прогоня от стаята кънтящото й, изпълващо всичко наоколо невидимо присъствие, като в онази Моцартова пауза.

 

 

Един ден преди генералната репетиция се обадих по телефона на Клаус корепетитора да го помоля за контролна среща. Той не искаше и да чуе.

— Целия театър знае, че ще подаваш оставка! — крещеше той в слушалката. — И знаеш ли какво? Подай я още сега! На минутата! Нямам време за губене с бивши величия! Аз съм ренегат.

— Двеста евро за половин час.

— Колко???

— Добре чу. Двеста. Договорихме ли се?

— Благодетелю! — избоботи той. — За двеста евро съм готов да съпровождам Саддам Хюсейн, ако случайно реши да свири Моцарт на кларинет. Между нас казано, сигурно ще го изсвири по-добре от теб. Кога?

— Веднага. И още нещо.

— Така си и знаех. Какво?

— Облечи си чиста риза. Ще дойда с дама.

— Двеста и петдесет. След сеанса отивам да ги изхарча с дамата. Мен жените ме харесват.

 

 

Ако това, което бе навлякъл под жилетката си, бе чиста риза, то на часа изпитах копнеж по мръсната.

Клаус се затъркаля около Ина, гледаше я от долу на горе, цъкаше с език, от гръдния му кош се откъртваха дълбоки въздишки, хвърляше погледи към мен и клатеше неодобрително глава.

— Мадам! — каза накрая той и златните му очилца укорително блещукаха. — Какво намирате в този неудачник? Той има блокада. Погледнете мен! — Клаус се вдигна на пръсти, изду гръден кош и стигна до раменете й. — Аз никога не блокирам! Аз съм печеливш! Двеста и петдесет евро…

— Какво каза? — попита Ина, смеейки се.

— Прави ти неприлични предложения.

— Кажи му, че приемам.

— Клаус, тя приема.

— Така ли? Знаех си. Никоя жена не може да ми откаже. Страшното започва, след като кажат „да“. Ами сега? Спасението е в изкуството. Четири такта преди началото.

 

 

Изсвирих на един дъх целия концерт със същата интензивност и концепция, с която го изсвирих преди два дни пред Ина. Функционираше безупречно. От новия ъгъл, от който го гледах или по-скоро — чувствах, виртуозността не само че не намаляваше, но дори и най-леките пасажи звучаха виртуозно. Тонът ми притежаваше предишната кадифена мекота и все пак звучеше по съвсем нов начин — сякаш в тялото на зрял и завършен музикант се е настанило меланхолно дете, веселящо се и опростяващо играта със звук и фраза. И това бе по-близо до Моцарт от всичко, което съм си представял някога.

Когато свърших, Клаус остави ръцете си да висят неподвижно на сантиметър от клавишите, за да моделира докрай вибрациите на заглъхващия акорд. После сведе глава към клавиатурата и стоя дълго в тази поза.

Погледнах към Ина. Бузите й бяха зачервени и гърдите й се надигаха неравномерно. Очите й бяха навлажнени и тя побърза да обърне поглед към прозореца.

 

 

Знаех, че пробивът е направен. Нямах съмнения, че премиерата щеше да мине добре. Оставаше само да призная, че това е нейна заслуга.

— Amor vinzit omnia — избъбри накрая Клаус и много леко затвори капака на рояла, вместо да го затръшне както обикновено.

— Какво каза?

— Любовта побеждава всичко, глупако. Латински. Колко е хубаво, че си необразован. Ако беше образован и интелигентен, никога нямаше да можеш да свириш така. Културата е огромно бреме за всеки инструменталист. Поздравявам те, че така категорично си го отхвърлил. Свириш Моцарт като орел лешояд, който току-що е прочел „Страданията на младия Вертер“. Това е ново за мен.

Извадих портмоне да му платя хонорара, но той се навъси и бутна ръката ми.

— Не се излагай. Не взимам пари от нищи духом. Хайде в кръчмата. Аз черпя. И не заради теб, а заради това ефирно създание… откъде каза, че е? От България? Кажи й, че от днес и аз съм българин. Не, по-добре й кажи, че съм древен грък…

Буботейки и насилвайки се да изглежда грубиянин, Клаус ни помъкна към кръчмата срещу театъра, където дълго избира изискани вина и френски сирена. После поведоха на английски обстоен разговор с Ина на тема култура и вредата от нея, музика, студентки и секс. Допаднаха си от прима виста и схващанията им се покриваха по всички въпроси.

Когато си тръгнахме, Клаус спря пред вратата, заби пръст в слънчевия ми сплит и каза:

— Ще ти препоръчам да изсвириш генералната репетиция както винаги. Не се раздавай, не демонстрирай нищо, маркирай. Нейният единствен смисъл е да успокои Либман, че си във форма. А на премиерата пусни бомбата и веднага подай оставка. Долу в залата ще има достатъчно диригенти, интенданти и директори на оркестри.

— Ти чуваш ли се какво предлагаш?

— Чувам се. Остава и ти да ме чуеш. Аз съм вътре в кухнята, а ти — не. Знам малко повече от теб.

Но тогава думите му минаха покрай ушите ми.

Генералната я изсвирих точно както ми каза Клаус. Демонстрирах тон и техника още в първата част, но напълно рутинно и с половин пламък в лампата. Това бе достатъчно да се убедят всички, че премиерата няма да бъде провалена, и да отдадат фиаското ми на липса на форма след месец пасуване.

— Е, видя ли? — тупна ме в паузата Гютингер по рамото. — Всичко е в задника — и той посочи главата си. — Само дето Вили отнесе шамарите.

Вили избягваше погледа ми, но с изключение на него и още двама-трима колегите изглеждаха облекчени. На никой театрал не му е приятно, когато публиката започне да излиза от залата по средата на концерта.

Либман ме извика в стаята си. Бе начумерен и дръпнат както винаги, но под коравата обвивка усещах каква голяма тежест е паднала от душата му. Да викаш в последния момент външен солист винаги е рисковано и неприятно както за оркестъра и диригента, така и за самия солист.

— Е? — вдигна гъстите си вежди той. — Сега поне знаеш, че блокадите при теб не траят половин година. Всяко зло за добро.

— Ти това ли очакваше?

— Случвало се е. Виждал съм какво ли не. Така че, не се сърди за приказката, която ти казах.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш, какво. Оставката.

— Не се сърдя. Беше напълно коректно. (Лъжех.)

— Радвам се. И ти би постъпил на мое място така. (Лъжеше и той.)

— Ами тогава до утре.

— До утре. Всичко е наред, нали?

— Ти го казваш.

 

 

Тази нощ Ина настоя да спя сам в стаята си в интерес на премиерата.

— Трябва да събереш всички сили за утре, Чарли. Никакъв алкохол. Никакъв секс. Никакви разговори. Максимум концентрация. Сам го знаеш.

Така беше, знаех го. И въпреки това се мятах докъсно в леглото, нападнат от всички демони на самотата и паниката. Мислех, че са ме напуснали в момента, в който тя прекрачи прага. Оказа се, че са се били стаили в тъмните ъгли, под леглото и в гардероба и щом угасих светлината и се тръшнах на леглото — дружният им вой отново процепи душата ми.

Представих си, че тя не е тук. Че стаята до хола е празна, чаршафите на леглото — идеално опънати и мрачно белеещи се в тъмното, на рафтчето в банята отсъстват парфюмите, кремовете, четките, шампоаните и всичките й женски принадлежности — и устата ми започна да засъхва. Коремните ми мускули се стегнаха и ако сега се наложеше да изсвиря и един тон, катастрофата отново щеше да е пълна.

Отидох крадешком в хола и отпих безмилостна глътка направо от бутилката. Сърцето ми за миг престана да хлопа тежко. После ударите му се удвоиха.

Стоях с наведена глава и си мислех, че действително съм омагьосан. Странно, мисълта не будеше вече гняв в мен. Каква беше тази магия — бяла или черна? Каквато и да бе магията — аз отново можех да свиря, и то по-добре отпреди. Несравнимо по-добре! Макар че това засега знаехме само Клаус и аз. А колкото до другото — то бе настръхнало и сочеше право към вратата на нейната стая. Тръгнах безропотно след него.

— Знаех, че ще дойдеш, Чарли. — Тя се засмя тихо в тъмното. — Не съм видяла досега нито един разумен музикант. Сега ще лежиш и няма да правиш нищо. Чуваш ли? Нищо. Повтори…

— Няма да правя нищо…

— Бръкни в шкафчето и ми подай бялата кутийка… така. Сега затвори очи и протегни ръцете си нагоре…

 

 

Единственият във фрак, на реда на дървените духови, бях аз. Всички колеги бяха в черни сценични костюми. Малко преди да започне концерта, излязохме на сцената и се подредихме на местата си.

Иззвъня предпоследният звънец. Публиката прииждаше на талази в залата. Големият кристален полюлей изпускаше бляскави лъчи във всички посоки. Долу в залата просветваха бижутата и огърлиците на министерските съпруги, а останалите, както е казал Джон Ленън, дрънкаха с брилянтите си.

Главата на Ина грееше на шестия ред. Тя не носеше брилянти и огърлици. Отказа ми и най-елементарното бижу, което исках да й подаря от „Галери Лафайет“. Самата тя бе брилянт. Колегите се побутваха и я сочеха един на друг с погледи и брадички, както правим винаги когато в публиката присъства особено красива жена. Представях си отровната изненада, когато се появя с нея на премиерния празник по случай откриване на сезона.

— Хей, видя ли долу червенокосата на шестия ред? — чух острия шепот на Гютингер до мен. — Небеса, за такова нещо ще се оставя да ми изтеглят предните зъби без упойка! Какви гърди!

— Бас, че ще я доведа на празника? — изсъсках и аз.

— Колко?

— Сто.

— Дадено!

Концертмайсторът се изправи и почука с лъка по пулта. Обоистът даде тон „ла“. Около една минута целият оркестър бушуваше в нестройната вихрушка от звуци, докато се настройвахме. Големият полюлей бавно угасна и залата се затъмни. Двата странични прожектора се насочиха към пулта на диригента, а един проследи пътя му от десния кулис към средата на сцената. Когато овациите и поклоните свършиха, той се качи на пулта, вдигна ръце, огледа ни като ястреб и спусна палката.

 

 

Увертюрата към „Нюрнбергските майстори-певци“ прозвуча необикновено тържествено и с онова характерно немско професионално достойнство, което в момента може да се открие само в големите оркестри или в бакалиите и месарниците по малките градчета. Последните дванайсет такта участвах символично, изпробвайки апарата и инструмента си.

След ръкоплясканията станах от мястото си, промъкнах се през краката на колегите полуприведен и тръгнах към авансцената, вдясно от диригента. Отново учтив аплауз, този път адресиран до мен.

Либман бе скръстил ръце с палката и бе привел глава в очакване да се подготвя.

Прожекторът падна върху очите ми и ме ослепи. Не можех да й видя лицето и отстъпих половин крачка назад. Осветителят се досети и милостиво го свали два-три градуса по-надолу.

Сега я видях.

Бе вдигнала косата си нагоре в тежък кок и дългата й бяла шия се издигаше и преливаше в скулестото лице като на египетска царица. Зелените й очи блестяха в тъмното и аз успях да уловя погледа й.

Либман отпусна палката и оркестърът пое интродукцията с лекота и финес, какъвто досега не бяха показали на репетиция. Продължавах да я гледам и внезапно почувствах физически как стъкления похлупак се отделя от мен и излита като балон някъде в безвъздушното пространство и аз оставам сам върху сърцето на земята, както е казал онзи италиански поет, пронизан от единствен слънчев лъч.

Този лъч бе погледът й. Тогава за първи път почувствах как ме удари индианската светкавица и разбрах, че това, което ще изсвиря сега, е написано за нея, принадлежи на нея и на никой друг и аз трябва само да й го поднеса, със съответното смирение и възхищение.

 

 

… и досега не знам как съм свирил, но в ушите ми все още гърмят овации, виковете „браво“ и свирките, които просто не искаха да спрат.

Стоях зашеметен и вцепенен с поглед вперен в нея, а тя ръкопляскаше, бършеше сълзи и се смееше едновременно. Устните й мърдаха, движеха се и оформяха някаква дума, в която струва ми се, че най-накрая разпознах „благодаря“.

„Бис!“ — крещеше Либман. — „Този не чува ли? Събудете го! Бис! Трета част!“ — аз го чух, чак след като вторият цигулар ме ръгна с лъка си в гърба.

Повторих на бис трета част, после втора, после първа. На практика изсвирих отзад напред целия концерт още веднъж. После не можех повече.

Когато се покланяхме с Либман, аз не помня кой път, той ме прегърна, погледна ме в очите и аз видях в тях толкова удивление и задоволство, колкото не може да се събере в цяла цистерна мухи, залети с мед.

 

 

Веднага след концерта влязох в стаята на солистите. Тя беше вече там. Бях й показал същия следобед как да я намери. Наложи се да репетираме няколко пъти, докато схване всички театрални лабиринти, врати и вратички и ги запомни.

— Прибери кларинета, Чарли! — изкрещя тя. — Прибери го, преди да го счупя, като ти увисна на врата! — но не изчака да го прибера, а увисна. Тя ме целуваше, хапеше ме и говореше несвързани думи, а когато най-накрая успях да я отдръпна от себе си, я погледнах в очите и й казах само:

— Благодаря.

— За нищо… за нищо, чуваш ли? Аз ти благодаря. Никога няма да забравя тази вечер. Свири за мен, нали?

— Върнах ти нещо, което е твое.

— О, Чарли… благодаря, благодаря!

На вратата се почука. Преди да кажа „да“, тя се отвори и вътре нахълта огромен мъж, който тежеше поне сто и петдесет кила. Въпреки невероятната маса, която мъкнеше, лицето му притежаваше неочаквано тънки черти, проницателен поглед, а бръчките около устата му издаваха чувство за хумор. Сърцето ми направи подскок и спря за миг. Това бе Вилхелм Кох, генералният директор на „Норд Дойче Рундфунк“. Той бе папата на звукозаписните студия, концертните излъчвания по радио и телевизия и определяше кой е и кой не е музикант не само в страната, но и в европейски мащаб.

— Поздравления, поздравления, поздравления! — изгърмя Кох. — Мадам? Господи, какъв щастливец сте моето момче! Такава съпруга — това е съпругата, да? — и такъв приятел като мен! Вие, повтарям, сте щастливец, моето момче. Мога да ви наричам „моето момче“, нали? Още повече че от тази вечер така или иначе сте мое момче. След малко при вас ще се появи колегата ми от Мюнхен, а също и шефът на Френското радио. Видях ги във фоайето да се лъжат един друг. Не обещавайте нищо, не подписвайте нищо, докато не получите договор с моя подпис. В противен случай ще направя съпругата ви — това е съпругата, да? Очарован съм! — да, ще я направя вдовица. Без да ми мигне окото. Добре, добре, знам, че моментът не е подходящ, но той е още по-малко подходящ за онези във фоайето, нали? Само това искам да знам и тръгвам веднага. Да? Очаквайте договора! — хлопна вратата зад себе си, а аз превъртях ключа и не отворих колкото и да блъскаха по нея, докато не се изкъпах и не се приведох в нормален вид.

 

 

Същата вечер проведох още пет-шест такива разговора — с генералмузик директора на „Концерт гебоу оркестър“, Амстердам, с шефа на Дрезденската Щатскапела, с Марсел Тири — френския диригент, с менаджера на Лондонския симфоничен оркестър, с представителя на крупна фирма за производство на класически CD-та… и всичките си приличаха като две капки. ТЕ искаха да ме имат. Внезапно се бях катапултирал на върха. А само преди седмица се гърчех като гъсеница на дъното и ми се искаше да имам тирбушон, за да си пробия второ, още по-долно дъно.

 

 

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Носът ми се завря в новичка банкнота от сто евро.

— Печелиш — каза Гютингер кисело. — Само че не е честно. Откъде да знам, че ти е гадже? Поне ме представи на дамата.

— Моят колега Ханс Гютингер — представих го на Ина. Тя направи къс реверанс, а той галантно й целуна ръка. — Това е същият, който, ако помниш…

— Мъжът с десния ъперкът, сещам се. Кажи му, че има от мен едно черпене, защото ти няма да се сетиш.

— Иска да се надпива с теб с водка и бира — преведох му. — Не се съгласявай. Ще те опропасти.

— Проклет ревнивец — светна лицето му. — Кажи й, че съм на нейно разположение до края на живота си! Ех, и на мен да ми излезе веднъж късметът…

Отвсякъде валяха поздравления и благопожелания. Мъжете оглеждаха Ина с възторг и таен копнеж, жените я мереха с погледи и злобно си шушукаха в шепи. По едно време на пътя ми се изпречи Вили тимпаниста.

— Добре мина за твой късмет. Няма ли да ме запознаеш с газелата, заради която…

Пресегнах се и му свалих очилата.

— Не! — Очите на Вили се разшириха и той вдигна отбранително ръце. — Само не започвай пак! Само това — не!

Ина се кискаше, аз му върнах очилата на носа, завъртях го за раменете и за малко да му тегля шут в задника, но се сетих за високите гости и техните оферти и се отказах.

От барчето ни махаше Клаус и носът му бе вече червен като ягода.

— Тази неописуема жена струва колкото петима кларинетисти като тебе! — той целуна Ина по бузата. — Добре де, колкото двама и половина — коригира се миролюбиво и се огледа дали няма шпиони. — Подаде ли оставка?

— Още не.

— Какво чакаш? Подай я утре. Веднъж каца птичето на щастието на рамото ти.

— По-добре едно птиче в шепата, отколкото пет на клона — напомних му старата поговорка.

— Така ли мислиш? Ще видим какво ще си държиш в шепата след половин година.

— Ако знаеш нещо, което не знам, просто ми го кажи.

— Аз? Аз съм само един дебел, впиянчен корепетитор, когото студентките обожават.

— Не само студентките.

— Вярно! И Ина ме обожава. Ина, ела да те запозная с влиятелни хора в стара Европа! Остави този селяндур!

Двамата изчезнаха в тълпата.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Либман.

— Ще пием ли по едно?

— Да пием.

Келнерът на бара ни връчи две водки. Вдигнахме ги на равнището на очите си, погледнахме се през тях и пихме екс.

— За успеха.

— И за твоя.

— За мен е въпрос на рутина — каза той някак тъжно. — Аз съм дотук. Виж, с теб нещата седят другояче. Разбрах, че господата там — той посочи с брадичка групата високи гости, които седяха в сепарето, пиеха шампанско и изглеждаха като задружно семейство — разбрах, че онези акули наддават за теб. Май накрая ще подадеш оставка?

— Виж, този разговор не е за тук. Дори и да подам, нямаш трудности да ме смениш.

— След тази вечер ще имам. Големи трудности. Оставката ти ще е ей такава черна точка за мен — той очерта широк кръг с диригентските си ръце, да ми покаже колко голяма ще е черната точка.

— Ще говорим утре — повторих. — Сега не съм в настроение.

— Както кажеш. Утре в десет при интенданта. Поръча ми да ти кажа, ако не се видите в тълпата.

Обърнах се да търся Ина. Либман ме хвана за рамото и ме завъртя обратно.

— Слушай, искам да ти кажа нещо. От почти четиресет години съм диригент и съм съпровождал кого ли не. Досега не съм слушал такъв Моцарт. Пък и ти никога не си свирил така. Можеш ли да ми кажеш какво се случи след блокадата?

— Amor vinzit omnia — отговорих.

— Какво?

— Латински. В превод — което е дадено на бога, не е дадено на вола. Не си тормози главата. Културата е бреме.

Рано сутринта, след като посетихме два бара, където свиреха мизерни групи и ходихме да слушаме афро кубински джаз в ирландския пъб на „Европа Хауз“, където пък на ударните свиреше някакъв хавански гений, подобен на Чано Позо от бигбенда на Дизи Джилеспи, се върнахме вкъщи пеша, с глави, пръскащи се от музика, алкохол и главоболие.

Минахме през „Потсдамер плац“, който можеше да се сбърка с всеки квартал в Манхатън и продължихме по „Лайпцигерщрасе“. Птичките пееха. Изгревът бе виолетовочервен и тънък като бръснарско ножче. На улицата нямаше никой, освен нас. Целувахме се под всяко дърво. Стомасите ни куркаха от глад.

„Ашингер“ току-що отваряше за ранни посетители. Ние бяхме единствените.

Поръчахме си омлети с шунка, сърца от артишок, пълнени с черен хайвер, препечени филийки, холандски и швейцарски сирена, салати от домати, краставици и листа от детелина, кафе и прясно изстискан сок от грейпфрут и всичко, което ни се видя калорично и фрашкано с холестерол.

— Тук винаги ли се живее така? — попита Ина с пълна уста.

— Как?

— Интензивно.

— Не ставай жертва на илюзии. Тук се живее равно и скучно. Само когато има премиера, се отпускаме понякога.

— Но на всеки ъгъл има по един джазклуб!

— Влизам в тях само ако имам свирене.

— Ще трябва да промениш стереотипа. Ще те разоря.

— Не можеш. От снощи съм международна звезда.

— Познавам една, която направи мъжа си милионер.

— Щастливец.

— Преди да се ожени, беше милиардер. Не знаеш ли този виц?

— Не е виц. Истинска случка е. Искаш ли да поръчаме още нещо?

— Ще се пръсна! — Тя направи нещастна физиономия и се хвана с две ръце за стомаха. — Кажи на келнера да ни завие черния хайвер за вкъщи. Не, не му казвай нищо. Не мога да гледам черен хайвер. Ако не тръгнем веднага, ще заспя на масата.

 

 

Не заспа на масата, но докато стигнем до вкъщи, вече спеше на рамото ми.

Отнесох я в нейната стая, сложих я да седне на спалнята и я съблякох. Докато й свалях жакет, пола и чорапи, се сетих, че го правя за първи път. Сложих я да легне по сутиен и бикини. Тя спеше дълбоко, с полуотворена уста. Свалих презрамките на сутиена и оголих гърдите й. От нерви, безсъние и умора членът ми стърчеше ексцесивно.

Свалих й слипа. Тя не помръдна.

Разтворих й краката, легнах върху нея, както бях с дрехите, разкопчах се, извадих го и бавно й го вкарах.

Тя продължаваше да диша дълбоко, с отворена уста. Стоях неподвижно, оставяйки го да расте вътре в нея и да набъбва и щом усетих, че експлозията наближава, го извадих до главичката и започнах съвсем бавно да го вкарвам обратно.

Докато стигна дъното, се бях изцедил без остатък и когато го извадих и станах, от розовите й долни устни започна да сълзи и да капе гъста течност, като белезникав мед. Обърнах се и хванах дръжката на бравата.

— Чарли?

Изненадан, извих глава към нея.

Тя лежеше неподвижно, със затворени очи и полуотворена уста. Продължаваше да капе.

— Сега аз не правих нищо.

Излязох и я оставих да спи.

 

 

В десет сутринта почуках на стаята на интенданта, избръснат, свеж, в елегантен сив костюм „Бос“, с тъмночервена вратовръзка и сиви велурени обувки.

Либман седеше вече на дивана пред грамадното бюро с лъвски крака от осемнайсети век.

Интендантът Вайндих бе сух, сбръчкан мъж над шейсетте, със сини очи и буйна руса грива. Едната му ръка бе саката и той непрекъснато я държеше зад гърба си. За него се разправяха легенди, че в първите му интендантски години имал навика да се бие с опонентите си, особено с тези от техническия персонал. Когато замахвал със сакатата ръка, все едно че удрял с парче дърво и противникът неизбежно изпадал в нокаут.

Той отдавна не удряше и не вдигаше скандали. Човек рядко можеше да го види в театъра, но беше ли в кабинета, всички ходеха на пръсти и новината тайнствено се предаваше по безжичния телефон: „Старият е горе!“

Гюнтер Вайндих беше божествен.

Старият излезе зад бюрото. Здрависа се с мен със здравата си лява ръка. Посочи ми стола до Либман.

— Кафе? — натисна копчето на сложната телефонна система и поръча на секретарката да донесе кафета. Докато ги чакахме, си говорихме баналности за времето и кой как е изкарал отпуска. Секретарката влезе, сервира и напусна тихо и бързо кабинета, като преди това ми намигна съзаклятнически.

Беше мой човек.

— Ще започна направо — каза Стария. — И двамата знаете, че нямам навик да увъртам. Разбрах, че до снощния много успешен концерт — имате моите най-искрени благодарности! — се е стигнало през драматични обстоятелства.

— Имах блокада — обадих се. Вайндих вдигна ръка.

— Знам за блокадата. Знам и за уговорката ви с музикдиректор Либман. Длъжен съм да подчертая, че подобни уговорки са безотговорни във висша степен. Те са ирационални. И от двете страни. Вие — обърна се той към мен — не можете да предлагате да се явите след блокада направо на концерт, тъй като поставяте под въпрос централно събитие, каквото е откриването на сезона. Това е безобразие. А вие — той изгледа мрачно Либман — не можете произволно да изисквате оставки. Това пък е изнудване. Единственият, който е официализиран да изнудва в този театър, съм аз.

Либман се потеше. Аз злорадствах. В края на краищата бях само един изпълнител. Можех да предлагам всякакви безобразия, които никой не бе длъжен да приема.

— Освен това — продължи интендантът — в клуба се е стигнало до инцидент. Такива неща не бива да се допускат. Ние сме елитна културна институция, а не кръчма на ъгъл в Пренцлауер Берг.

Камъни в мойта градина. Либман въздъхна облекчено.

— Между другото, ако го бях цапнал аз, с тази ръка — изтърси неочаквано Стария, — господин Вили Бергер едва ли щеше да свири снощи на концерта. — Той хлопна сакатата си ръка на бюрото. Прозвуча като удар на дърво в дърво. Либман избухна в смях. Удряше се по коленете с диригентските си лапи и се смееше, та чак сълзи му течаха.

— Какво смешно казах? — подозрително попита Вайндих. — Защо цвилиш, Либман?

— Ами сетих се как седемдесет и втора шибна в клуба по муцуната Рабиц, техническия директор.

— Така ли? Възможно. Забравил съм. И какво?

— Стана скандал. Изби му преден зъб. Рабиц извади медицинско и щеше да те съди. Аз бях посредник между двама ви и успях да оправя нещата. Тогава той беше сценичен работник. Буташе кулиси. След като го би, стана шеф на техниката. Толкова по въпроса за изнудването…

— Какво отношение има това към въпроса? — ядоса се Стария. — Мълчи, Либман! Трябва да накажа и двама ви.

Млъкнахме и отново забихме погледи под масата.

— За безотговорно отношение към пряката ви работа, за превишаване на правата, фиксирани в трудовите ви договори, както и за грубо нарушение на трудовата дисциплина, изказвам и на двама ви устно мъмрене. Съобщението ще го получите писмено. Възражения в седемдневен срок. Както знаете, не приемам никакви възражения. Ясно?

— Ясно — измърморихме и двамата.

— За особено добро представяне на официалното откриване на сезона, както и за съществен принос към утвърждаването на авторитета на институцията в национален и международен мащаб, изказвам и на двама ви устна благодарност и ви награждавам с по една седмица платен отпуск, считано от утре.

— Ама, шефе! — протестира Либман. — Ние така или иначе от утре нямаме репетиции и представления! Цяла седмица! Драмата репетира, а ние ще повторим концерта чак на петнайсети!

— За безпринципно оспорване на решенията на ръководството и ново нарушаване на трудовата дисциплина ти, Либман, получаваш второ устно мъмрене. Третото ще е писмено. Кога ще ти уври главата, че театърът е тоталитарна институция? Така. Сега да разгледаме другия проблем. — Той отново обърна лъвската си грива към мен. — Разбрах, че снощи сте получили куп съблазнителни предложения от конкурентни институции?

— Нищо конкретно — измърморих аз. — Облигатните комплименти.

— Не са само комплименти. Кох ми телефонира тази сутрин. Иска серия записи с ваше участие, плюс радио — и телевизионни изяви, които започват още в края на октомври. Но точно тогава нашата програма е страшно натоварена. Чувам, че имате намерение да подавате оставка. Аз не мога да се противопоставя на Кох. Неговото влияние е по-голямо. Всичко опира до личното ви решение. Разбирам, че предложението е съблазнително и имам право да искам яснота по въпроса.

— Все още не съм получил нищо черно на бяло. Не мога да вземам ирационални решения. Току-що ми забранихте.

— А как стои въпросът с Лондон и Париж? Концертгебоу в Амстердам?

— Същото — взех да се изнервям. — Нищо конкретно. Никакъв договор. Нищо не съм подписвал.

— Но, ако да кажем, до две седмици договорът пристигне, ще подпишете ли?

— Шефе, въпросът е некоректен! — не издържах аз.

— А ако ви кажа, че от следващата година по мое предложение ще получите титлата „камер музикант“, въпросът ми ще стане ли по-коректен?

Онемях. Погледнах Либман. Той само едва забележимо повдигна рамене. „Камер музикант“ бе най-високата титла в Германия и носеше куп облаги, между които и тази, че не можеш да бъдеш съкратен при евентуална редукция на състава. Камер музикант на четирийсет и пет? Звучеше дяволски добре.

— Господин Вайндих, току-що ми направихте приятен намек. Но само намек. Нека проведем този разговор след платения отпуск, с който така щедро ме наградихте. Искам да обсъдя въпроса в тесен домашен кръг.

— Защо не? Разумно решение. Между нас казано — моите поздравления и за това, което наричате „тесен домашен кръг“. Снощи имах удоволствието да бъда представен на ослепителната дама от господин Клаус Хопе. Много красива, очарователна личност. Надявам се, че ще можем още дълго да се наслаждаваме на нейното присъствие сред нас.

Старият имаше зад гърба си четири брака и му се носеше славата на пламенен поклонник на женския пол. Не се съмнявах, че Ина го е впечатлила.

— Три месеца във всички случаи — отвърнах. — После според междудържавните споразумения трябва да се върне в България.

— Така ли? Не знаех, че има такива споразумения. Ах, да… България още не е член на европейския съюз. Но аз бих могъл да й предложа договор, ако реши да остане. Във фотоотдела. Разбира се, само ако дамата прояви интерес… С този договор службата за чужденци винаги ще й продължи пребиваването. Може да нямам връзките на Кох, но все някакви имам, както ви е известно.

Това бе втората въдица. Той действително можеше да го направи. Само той и никой друг. Гледах го и мислите ми вряха в черепа като спагети в тенджера.

— Е, уважаеми господа — Стария стана и излезе зад бюрото, — достатъчно време ми загубихте. Поздрави на очарователната дама… как се казваше?

— Ина.

— Ина. Хубаво име. Последната ми жена се казваше Гертруда. Ужасно име. Довиждане и ще чакам да ми съобщите решението си. Вайндих ни изпрати до вратата и затвори след нас.

— Какво мислиш за всичко това? — попитах Либман, докато слизахме по стълбите.

— Какво има да мисля аз? Ти мисли. Мен след пет години ме чака пенсия. Но щом питаш, ще ти кажа — в мой интерес е, разбира се, да останеш в оркестъра. Камер музикант не е за пренебрегване. Една европейска кариера също. Уф, не знам. Лично аз не бих се хванал. Много съм стар за пътуване, хотели и напрежения. Хайде, до седмица.

— До седмица.

 

 

Преди да се върна вкъщи, се отбих в цветарския магазин, в едно ателие за луксозни напитки и в едно туристическо бюро.

Ина ме посрещна в джинси, с кърпа на главата, която покриваше косите й и някаква четка, като метла.

— Да не си решила да яхнеш това и да излетиш през комина? — попитах, връчвайки й букета. — Направи две-три кръгчета над Райхстага, но внимавай, службата за борба с тероризма да не те свали с ракети.

— Тази служба едва ли е по-опасна от психарите, които изнасилват трупове. Чистя паяжината. Разкошен букет. Намери ми ваза.

— Не беше изнасилване. Нямам впечатление, трупът да е оказал съпротива. Имам подарък. Ще ми изпълниш ли едно желание?

— Ще ти го изпълня и без подарък — каза тя, докато подреждаше букета във вазата. — Кажи си желанието.

— Стриптийз.

— А, не. При последния стриптийз се вкисна, доколкото не ме лъже паметта.

— Този ще бъде само за мен. Не си ли любопитна какъв е подаръкът?

— Любопитна съм, разбира се! Ти познаваш ли нелюбопитни жени? Хайде, покажи го!

— Първо да отпием глътка за красотата ти. Много си впечатлила моя шеф. — Извадих бутилката шестнайсетгодишно „Къти Сарк“.

— Първо подаръка.

— Не, алкохола!

— Не, подаръка!

Сборичкахме се и аз се оказах върху нея на пода. Без особена съпротива. Целунах я и извадих от вътрешния джоб плика от туристическото бюро.

— Какво е това? — Тя го пое, бръкна в него и извади билетите. Очите й се разшириха. — Канарските острови? Ланзароте? О, Чарли… Отново се сборичкахме и този път аз се озовах отдолу.

— Заминаване в шест сутринта… пристигане в десет и половина… — четеше тя. — Чарли, в десет и половина ще сме в Ланзароте! Наистина ли?

— Трийсет градуса на сянка, двайсет и два на морската вода, бунгало на два етажа, с баня, трапезария и тераса с изглед към океана, закуска. Цяла седмица — издекламирах всичко, което ми казаха в туристическото бюро.

Тя скочи на крака, зацелува билетите и се завъртя на място като момиче.

— Канарите! Знаеш ли колко съм мечтала за Канарските острови? Чуй само как звучи: Ка-нар-ски ос-тро-ви! Имаш ли карта? Искам да видя къде точно се намират.

Извадих един стар глобус, който не знам откъде бе попаднал при мен. Тя го завъртя, намери Ланзароте и ми го показа:

— Виж колко е близо до Африка! Има ли някъде наблизо туристическо бюро?

— На ъгъла до нас.

— Отивам да намеря материали за Ланзароте. Как не си се сетил да вземеш? — Тя смъкна кърпата от главата си, разреса с пръсти рижата си грива и хукна. — Трябва да знам всичко за Ланзароте! Връщам се ей сега!

Докато се върна с куп материали под мишницата, аз бях отворил бутилката, бях сложил в чашите по две бучки лед, бях ги напълнил и сега отпивах, почти мъркайки от наслада. Шестнайсетгодишно „Къти“ е питие, предназначено само за солисти от международен ранг. И за психари, разбира се.

Отпивахме от чашите, а тя четеше английския текст на информацията за Ланзароте — територия, квадратни метри, население, история, бит, културни забележителности. Пиех и слушах мълчаливо, защото не ми се искаше да й кажа, че вече съм бил в Ланзароте и знам почти всичко за него. Преди три години нещата отново се бяха подредили така, че в средата на февруари оркестърът получи неочакван подарък от две седмици отпуск заради някакъв спешен ремонт. Тогава, изненадващо и за мен, поканих една от балерините да прекараме двете седмици именно в Ланзароте. Съжалих още на третия ден, защото Анет се оказа от онези дръпнати и капризни куклички, които могат да ти направят живота на пъкъл точно за три дни. В замяна на това бях обиколил целия остров и се бях влюбил в суровата му красота, вулкана и лунната му панорама, с нагъната, изстинала лава и черния пясък, с приказните заливчета, където преди триста-четиристотин години са акостирали пиратските кораби, и с фантастичните кръчми, където сервираха папагалска риба и великолепно ланзаротско вино.

Всичко това нямаше защо да й разказвам.

Когато свърши образователното четене, Ина отиде да стегне багажа. Предупредих я да вземе най-необходимото, защото там няма да ни трябва нищо друго, освен бански и по едни джинси. Разбира се, не ме послуша и аз имах утре задачата да мъкна най-големия куфар в цялата ми колекция, натъпкан бог знае с какво.

Обадих се на Кристоф да му кажа, че ключовете от буика са в пощенската кутия, а колата е паркирана на обичайното й място.

— Всичко е наред. Довечера свиря в „Носферато“. Защо не дойдете?

— Заминаваме утре за Канарите — информирах го. За една седмица. Трябва да станем в пет сутринта.

— За Канарите? Като всеки среден еснаф? Не знаеш ли, че там се очаква да се появи всеки момент цунами, което ще унищожи Флорида и ще стигне до Западна Европа? Идете по-добре в Мароко или Египет. Поне имате шанс да ви взривят атентатори-самоубийци.

— С кого свириш довечера?

— Квартет. Вили Брюкнер на барабаните, Кербе на пианото, Райнер на сакса и аз. — Той затвори.

Конфигурацията бе добра. Предадох на Ина предложението на Кристоф и тя веднага се съгласи.

— Но трябва да си тръгнем рано. Най-късно в полунощ. Ако проспя полета си до Канарите, няма да си го простя, но и на теб ще ти отровя живота.

 

 

„Носферато“ бе приятен клуб, състоящ, се от голяма зала с дървени маси и столове за около двеста души, овехтели плакати по стените с легенди на джаза от времето на бибопа и подиум с размери пет на пет. Върху него от незапомнени времена стоеше вехт, олющен „Блютнер“, видял всякакви пианисти, но не и сапьор като Кербе.

Държеше го един стар грък, емигрирал в Западен Берлин по време на хунтата. Спирос бе едър и добродушен мъж, с изхвръкнал търбух, пристегнат съвсем излишно в долната си част с широк кожен колан. Сивата му коса бе твърда и ситно къдрава като реотан, а големите му левантински очи бяха винаги влажни, сякаш го мъчеше непрестанна печал.

Когато изпиеше едно узо в повече, той сваляше от стената старото си базуки, с което бе дошъл навремето от Пирея, и започваше да пее тежки и сластни гръцки сиртакита, с много „сагапо“ в тях, съпровождайки си виртуозно на струнния инструмент, който само Спирос знаеше как се настройва.

Когато пристигнахме към десет, Спирос ни посрещна на входа, разцелува Ина по двете бузи, сякаш се познаваха от незапомнени времена и й каза „сагапо“. На мен каза „яссо“. Целунахме се и той ни настани недалеч от подиума, където вече бе почнало да става горещо.

В момента, в който Кристоф ни видя, спря музиката и накара колегите да изсвирят един дълъг и ироничен туш в стил „фрий“. Кербе свиреше, освен с двете си ръце и с носа си, Райнер пародираше концерта на Моцарт, звучащ ужасно на саксофон, Кристоф теглеше лъка на баса като цигулков и чуруликаше в най-високите позиции, а Вили Брюкнер отмерваше с четките брутален валсов такт върху чинела и малкото барабанче. Знак, че са научили вероятно от пресата за снощния ми подвиг и ме поздравяват посвоему.

После засвириха едно от любимите ми парчета на Чарли Мингъс — „What Love“. Четиримата варираха четири различни бавни темпа. След темата Кербе започна да импровизира, а Райнер се прехвърли от алт саксофон на бас кларинет, изненадвайки ме с тон и техника, които поразително се приближаваха до тези на Ерик Долфи. Контрастният му стил идеално пасваше на типичния саунд на бас кларинета.

Кристоф цитираше хумористично в своето бас соло от „Oh what a Beautiful Morning u This Thing Called Love“. После двамата с Райнер подхванаха един фрий-дует като инструментален паралел на улична свада. На излизане от него Кристоф изцяло се отдаде на интониране на собствения си пиперлив начин на говор и комуникация, с прецизността на професор по анализ на уличния жаргон.

 

 

В паузата дойдоха да ни поздравят. Говореха с Ина на английски и аз бях щастлив, че няма нужда да превеждам. Райнер предложи да се кача на подиума и да продължа със сакса, а той да остане да прави компания на Ина. Даже обяви щедро, че ми отстъпва хонорара, което е абсолютно нехарактерно за джазов музикант. После тримата отидоха да пият бира, а Кристоф остана при нас. През цялото време, докато другите се занасяха, той гледаше Ина преценяващо, с хладни очи. Тя почувства това и се стегна, а аз усетих как между двамата се опъна напрежение като тънка и нажежена метална нишка.

— Днес си любимец на пресата, бедни мой булгаре — обърна се той към мен. — Присъстваш в „Берлинер Цайтунг“, в „Тагесшпигел“ и което е най-важното — във „Франкфуртер алгемайне Цайтунг“. Всички културни страници започват с теб и с твоята снимка, как мижиш глупаво и надуваш ей така, с пълни бузи — Кристоф показа точно как, надувайки бузите си, — този твой стар кларинет. Не те ли е срам от хората? Вече те пишат по вестниците.

— Просто ми завиждаш — отвърнах. — Мислиш ли, че ми беше много приятно да ти гледам всеки месец грозната мутра на коридата на „Даун Бийт“?

— Ако ти завиждам за нещо, то е само за това петле с червения гребен — той кимна хладно към Ина и й се усмихна с мъртвешката усмивка. — Петленце, мога ли да те помоля за една малка услуга?

— Разбира се — също така хладно отвърна тя. — След като си негов приятел. Каква услуга?

— Нищо особено. Да спиш с мен, когато ти остане време.

— Можеш ли да ми кажеш, защо свириш само с половината от възможностите си? — гласът й звучеше меко и съчувствено, като на милосърдна сестра.

Той веднага настръхна.

— Ти може би си свирила бас? Или си някакъв проклет музикален критик?

— Не, но мога много добре да усетя какво чувства твоя контрабас, когато между вас няма никаква или почти никаква връзка. Ако поискам, мога да съм бас. Ако поискам, мога да съм всякакъв инструмент. Ти си един виртуоз, който владее отлично епидермиса на инструмента си, но не смее да проникне в дълбочина. Защо? Каква е причината?

— Това какво е — евтин зен-будизъм? Не, червено петле. Зен не е за мен. Аз съм немец и моите прадеди са се погрижили да ми изградят натурфилософия, която ми е напълно достатъчна. Твоите прадеди ли ти завещаха зен-будизма?

— Те не са ми завещали нищо и за това нямам нужда да съм техен приемник. Не е ли скучно да смилаш непрекъснато готови идеи?

— Не знам. — Кристоф я изгледа с най-порцелановия си поглед, на който тя отвърна с най-стеснените си зеници. — Май че е скучно. Може и да си права. Трябва да се връщам да бачкам. Аз, червено петле, не съм виртуоз, не съм зен-будист, а прост бачкатор. Не знам какво си мислиш за джаза, но за мен той е най-лесният начин да си изкарам хляба. За теб може да е поезия, тайна и дълбочина. За мен — стандарти, дърпане на струни и пет часа гюрултия. Срещу което получавам хонорар. — Той стана и тръгна към сцената.

— Кристоф — повика го Ина с кристалното гласче в трета позиция.

— Да?

— Не ти отговорих на въпроса. Разбира се, че мога да ти направя малката услуга. Но ще бъде наистина много малка. Така добре ли е?