Джоел Розенберг
Пурпурно небе (7)

Глава 5
Мирисът на чедо

Когато се захващаш да поправяш нещо, независимо дали работата е много или малко, винаги по-късно се оказва, че трябва да свършиш значително повече, отколкото си предполагал на пръв поглед. Всички, с изключение на чичо Хоузи, бързо се научиха да предвиждат поне по цял един ден за нещо, което нормално би им отнело само половин, а господ да ти е на помощ, ако си запланувал някаква работа за събота, без да си освободил и неделята, защото тогава не бе ясно как ще успееш да приключиш до понеделник.

Така че, макар и отначало Тори да бе предполагал, че ще успеят да приключат още предишната вечер, никак не се учуди, когато на следващата сутрин се оказа легнал по гръб, стиснал здраво длетото.

Но какво пък, той не се оплакваше. Винаги спеше значително по-добре след секс, а пък с Маги му беше най-добре, сякаш част от мозъка му се отпускаше и си почиваше, когато не бе сам, а ако съществуваше по-добро събуждане от това да завари Маги в прегръдките си или да усети мириса на горещо кафе, е, този друг начин едва ли бе позволен от закона.

Бюфетите „Стикан“ се сглобяваха също като пъзели и частите се напасваха внимателно, като всяка си имаше свои улеи, в които бе достатъчно да се поставят няколко капки лепило, за да се задържат, без да мърдат, почти завинаги. Тези мебели са били правени, за да издържат на времето.

Жалкото бе, че никой не се бе сетил да ги покрие с магически лак, който да отблъсква противните пластове блажна боя, с която някой пълен идиот бе намазал бюфета през противните петдесет години, очевидно решил, че мебелите ще изглеждат значително по-добре, ако и те са в същия противен цвят като гадната мазилка.

Но защо реши, че е станало през петдесетте? Тогава са били небрежни весели времена, нещо като Долче Вита. Защо ли никой не е направил нещо ценно тогава? Всъщност било е значително по-зле — не само че тъпаците не са направили нищо ценно, но са оплескали и свестните неща.

Тори наистина не бе сигурен дали вярва истински в поговорката, че ако няма какво хубаво да кажеш, е по-добре да не казваш нищо, но пък бе убеден, че: „Ако не можеш да направиш нещо по-добро, тогава просто го зарежи“. Точно с това не се бе съобразил идиотът, който си бе оставил ръцете тук.

Какъв нещастник! Около свръзките трябваше да се стърже с изключително внимание, за да не се повреди дървото повече, отколкото вече бе развалено, а човек със съвест не би оставил нищо повече от някоя повърхностна драскотина, която лесно можеше да се заличи с шкурка.

Идеята бе да се възстановят дървените части, не да се прекроят, все пак. Сега вече никой не обработваше така качествено подобно дърво и макар новите неща да си имаха свое очарование, те просто изглеждаха различно и излъчването им също бе различно.

Точно бе легнал по гръб, наполовина пъхнат под бюфета, с намерението да се справи с някаква проблемна връзка, когато кучето навън започна да лае.

Хазяинът си имаше куче, дългокосмест дакел с късички крачка, благодарение на които изглеждаше почти като истинско куче, когато благоволеше да се поразходи, но пък за сметка на това бе сравнително тихо животно и не джафкаше с досадното постоянство на дребните кученца.

— Тори? — Маги също го бе чула.

— Да — отвърна той. Беше прекарал прекалено много време в големия град; ако си беше у дома, вече щеше да е скочил на крака, за да провери дали няма някакъв проблем.

— Би ли ми помогнала? — помоли той и пое ръката на Маги, за да се измъкне отдолу и да се изправи. Отдавна вече бе открил, че тя е значително по-силна, отколкото изглежда.

Обви кръста й с ръце и я привлече към себе си, за да я целуне бързо и да я притисне — би трябвало да имат достатъчно време за това. Тя не го отблъсна, не точно, но нежно го побутна, за да се отдръпне, и леко го потупа.

— По-късно. Сега да вървим да видим защо Юстис джафка така истерично.

Той я последва в кухнята, а сетне и към задната врата, която гледаше към верандата. От нея можеха да видят само задния двор, въпреки че нямаше кой знае какво за гледане. Високата дървена ограда може би бе наистина красива, когато през лятото бе цялата покрита от избуялия бръшлян, но сега изглеждаше така, сякаш отделните тараби бяха грубо скачени една за друга с тел. И цветните лехи, и саксиите бяха покрити от снега, както и всичко друго наоколо.

Кучето продължаваше да лае, но той не успя да го види къде е, а дори не знаеше дали е мъжко или женско. По всичко обаче личеше, че не е никак щастливо.

Напротив, тъкмо обратното.

— Ще отида да проверя какво става — каза той и почука с пръст по телефона, закачен на стойка на стената. — Ако стане нещо интересно, звънни на 911.

— Не искаш ли да дойда с теб? — Лицето й бе напълно спокойно, без следа от мръщене или сърдене. Доверяваше му се напълно, а обикновено не бе така.

— Не — отвърна решително той. — Ако изникне някакъв проблем…

— Ще се обадя на 911. И ще изкрещя през прозореца, че им звъня.

— Става.

Нямаше стълби към задния двор, само висящата сгъваема метална противопожарна стълба, прибрана в ниша в стената, но поне от главното стълбище имаше тесен коридор и врата, през която можеше да се стигне до задния двор.

Тори затвори вратата на апартамента след себе си и зачака, докато чу, че тя пусна предпазната верига. Бръкна в джоба си и напипа ножа, докато слизаше надолу по стълбите, след което го стисна здраво в дясната си ръка.

Сигурно се държеше като параноик, но какво пък, по дяволите, понякога и на параноиците им се случва да се натъкнат на неприятности. Освен това ножът в дланта му бе отлично оръжие, острието изскачаше, изтласкано от пружина, което бе незаконно, но пък кой ти гледаше местните закони за автоматичните ножове? Тори никога не се поинтересува от това — една скрита пружина можеше да се задейства от хитро монтирано устройство, така че никой да не забележи и разбере как точно става.

Само че в момента той натисна с палец скритото копче и десетсантиметровото острие изскочи толкова бързо, че човешки поглед трудно би успял да проследи движението му. Прибра острието и го освободи още веднъж, за да е сигурен, че е в изправност, а сетне го затвори отново.

Ако това бе реакция на параноик, какво от това? Поне не изглеждаше толкова параноично, колкото като разнасяше меча си наоколо.

Вратата към двора бе здраво залостена, въпреки че бе достатъчно да се удари прозорчето на средата й само веднъж с фенерче или нещо друго подходящо, за да се счупи стъклото, и крадецът можеше да протегне ръка, за да освободи лоста и да влезе.

Удивително, колко много слаби места можеш да откриеш в безопасността на блоковете, особено в тези, където нямаш никакво желание да оставиш приятелката ти да живее.

Той освободи лоста и натисна дръжката. Тя изскърца, опъна се, но след това поддаде. Само че вратата бе заяла, замръзнала от студа, и се наложи да я блъска с рамо, при това точно в стъклото, за да успее да я отвори.

Тя се отмести сравнително лесно. Тори изскочи навън и почти веднага се подхлъзна на натрупания сняг.

Дребното кученце дотича при него, късите крачка се плъзгаха на всяка крачка, а след това хукна право към блока. Единствените звуци, които се носеха откъм него, бяха драскането на ноктите по леда, а когато стигна входа, след него останаха мокри отпечатъци от лапки. Тори остана сам в градината.

Пристъпи напред, за да може Маги да го види, и й махна.

Нямаше нищо.

Каквото и да бе уплашило Юстис — а нещо определено бе изплашило животното до смърт — си бе отишло, без да остави и следа.

Е, едва ли го бе изплашило до смърт — никъде не се виждаше някое голямо куче да се е изакало, но затова пък бе пишкало, маркирайки територия, и бе отминало, защото край вратата на градината все още се вдигаше пара от снега.

Не, чакай малко. Тук нещо не се връзваше.

Отначало Тори бе убеден, че кучето е женско, само че кучките не маркираха територията си, като вдигат крак, просто не им бе в природата. Второ, някое уплашено животно, което минава, обзето от ужас, едва ли ще спре, за да маркира територията си. Освен това би трябвало…

Тори подуши въздуха. Отново усети миризмата, този път значително по-силна и доста по-осезаема.

Клекна пред градинската порта, пъхна пръст в жълтото петно, а сетне го помириса.

Мили боже!

Дръпна се от портата и му се прииска да има очи и на тила си, обърна се и с бърз поглед обходи целия двор.

 

 

Не, беше сам. В северната част на оградата имаше стара врата към нещо като склад, но там едва ли можеше да се скрие създание с такива размери.

За дребния дакел миризмата на урината сигурно е била типично вълча, което е в състояние да уплаши до смърт всяко куче. Но в нея Тори долови онази остра нотка, която вече си спомняше прекалено добре.

Не ставаше въпрос за вълк. Беше се появило едно от Чедата.

Мили боже!

Дори не забеляза кога е освободил острието на ножа, но то му се стори незначително и безполезно, докато отстъпваше с бавни крачки назад към вратата. Щом се озова вътре, затвори и залости.

Мили боже!

Хукна нагоре по стълбите и почука два пъти на вратата, а след кратка пауза — още два пъти; тя веднага вдигна предпазната верига.

Очите й се разшириха, когато забеляза изражението му и ножа в ръката.

— Какво има? Добре ли си?

— Имаме проблем — Каза той.

Остави ножа на плота в кухнята, пусна водата и затърка с всички сили левия си показалец, с който бе докоснал урината, сякаш измивайки тази миризма, щеше да изличи самото съществуване на звяра.

В града имаше Чедо на Фенрис, а Тори дори за момент не се усъмни, че става въпрос за някакво съвпадение, благодарение на което чудовището бе избрало задния двор на Маги, за да се изпикае.

По дяволите с всичко!

Водата бе студена, но Тори Торсен не се разтрепери заради това.