Джоел Розенберг
Пурпурно небе (5)

Глава 3
Валин

Марта Шърв тъкмо бе приключила с визитациите за сутринта и се канеше да свърши нещо по-важно, когато пейджърът й зазвъня.

Задължителните сутрешни визитации не й бяха отнели особено много време, тъй като само едно от общо четирите легла в клиниката бе заето, при това от стария Орфи Хансен, който кротко похъркваше, докато си отспиваше, за да може организмът му да преодолее трите бири, които бе погълнал в повече предишната вечер във „Взрив-о-вкусно“, а тук бе единственото място в града, където Уле Хонистед бе сигурен, че Орфи няма да се задуши, ако повърне от препиване.

Не че имаше нещо специално: цялата работа бе в това да се увериш, че той е сложен да спи по корем с глава, близо до ръба на леглото, но освен това Марта го бе включила към новия монитор — доста се зачуди кои точно електроди да прикачи към косматия му гръб, без да се налага да бръсне отделни участъци — нагласи апарата да отчита сърдечния ритъм и всички смущения в дишането, а алармата да се включи при евентуален проблем. Боб бе похарчил неразумно много пари за тази високотехнологична играчка, а пък таксата за поддръжката й бе направо смехотворно висока — нали Марта бе тази, която пишеше чековете и плащаше сметките, по-точно тя бе снабдена с нов компютър и пускаше всичко през него, за да е сигурна, че нещата са изрядно свършени и наред, докато сложната машинка все още бе в гаранция.

Наистина трябваше да се заеме с документацията в офиса — Док винаги закъсняваше с досадните административни формалности и бе наистина чудесно, че и двете с Дона можеха да го подписват, дори по-добре от него самия — но напоследък тя все не можеше да спи добре, по всяка вероятност заради промяната в смените, и сериозно се замисляше дали да не си полегне и да подремне малко, когато пейджърът зазвъня, звук, който много бързо се бе научила да ненавижда.

Изключи звъненето и хукна надолу по коридора, изтегли кърпа, за да си избърше ръцете, но без да се бави излишно. Нахлузи чифт хирургически ръкавици, които извади от джоба на бялата престилка, но дори и това не я забави особено много.

Въпреки че не можеше да тича, както преди трийсет години, тя все пак хукна и това бе най-важното. Ако внимаваш и подбираш правилната храна, добри упражнения за физическо натоварване, ако си имал здрави родители, можеш да се движиш достатъчно бързо, когато се наложи. А ако все пак те понаболява тук-там или посягаш към шишенцата с демерол и вистарил, а след това не намираш сили да се откажеш, постъпваш също като Марта и вземаш достатъчно напросин, за да притъпи болките и бодежите, иначе се налага да се научиш да живееш с тях.

Все пак малко болка съвсем не е краят на света. Можеш да я понесеш.

Боб вече бе смогнал наполовина да свали топлите дрехи, бузите му бяха поруменели над брадата, но заедно с Дона и Иън Силвърстайн бяха успели да свалят дребния човечец от носилката с каишите и го бяха прехвърлили върху масата за прегледи, а Дона, с ръкавици, както винаги, вече приготвяше огромна игла за неестествено дебелата му ръка, две банки с кръв вече бяха на стойката, за да бъдат прикачени незабавно.

Доста добри вени.

— Премерете му кръвното, а след това включете системата на другата ръка — нареди Док.

— Венозно разкъсване от вътрешната страна на лявото бедро, пациентът е в безсъзнание, зеници — разширени, без реакция — обясни Дона, а в обикновено монотонния й безизразен глас прозвуча нещо като вълнение.

Марта бързо нахлузи апарата на другата му ръка. Напомпа с няколко бързи обиграни стисвания и веднага нагласи стетоскопа на ушите си. Едва удържаше подтика да забърза, но пък ако бързаш, в повечето случаи се налагаше да започнеш отново, а след всичките тези години така и не можа да свикне с изражението на Боб, когато се наложеше да започне отново.

Само че не се получаваше. По дяволите.

Стрелката слизаше надолу, отначало достигна деветдесет, след това осемдесет и продължи да пада чак до четирийсет, докато най-сетне познатото туп-туп-туп отекна в ушите й, а стрелката продължи да пада упорито до самия край на скалата, където заглъхна.

— Систоличното е четирийсет — заяви тя, — само че не можах да хвана диастоличното.

— Добре — каза Боб с толкова спокоен глас, сякаш тя току-що му бе казала, че вечерята е готова. — Да приготвим втора банка — реши той. — След това ги включете и двете. — Клиниката не беше достатъчно голяма и не разполагаха нито с много персонал, нито с големи запаси от кръв, но Док взимаше по малко кръв от Хоузи Линкълн всяка седмица. Тя бе 0-ва отрицателна, но имаше нещо изключително необичайно в кръвта на високия черен мъж, защото бе подходяща за хора от всяка кръвна група, както и кръвта на всяка кръвна група бе подходяща за него.

Универсалният донор не би могъл да бъде универсален приемник — всяка друга кръвна група, с изключение на 0-ва отрицателна, би трябвало да подтикне тялото да започне да произвежда антитела, за да отблъсне неестествената чужда кръв.

Само че тялото и кръвта на Хоузи очевидно си имаха други идеи.

Марта разкъса опаковката на нова, доста дебела игла, почисти вътрешната страна от неестествено едрата китка на дребосъка и потърси вената. Не й отне много време. Вената му се оказа плътна като въже, почти с размера на малкия й пръст.

Тя натисна кожата с иглата, но вместо да проникне, иглата се плъзна по кожата и издраска ръката му надолу до дланта, оставяйки след себе си тънка бяла линия.

По дяволите, по дяволите и още веднъж: по дяволите! Две тъпи игли през последните десет години, и двете да се случат, когато има спешен случай. Защо не можеше да се случи, когато разполагаше с достатъчно време?

Пусна я и започна да отваря нова още преди хвърлената да е издрънчала на пода.

И новата игла се плъзна по кожата на непознатия.

— Не — обади се Дона от другата страна на леглото, клатейки глава. — Не е заради иглите. Натискай здраво, за да успееш да пробиеш кожата. — Тя дръпна завесите и се насочи към фризера отзад.

Думите й прозвучаха доста глупаво, но Дона не беше луда. Прекалено млада, прекалено нахакана може би, но определено си разбираше от работата.

Затова Марта натисна здраво.

Все едно че се опитваше да пробие с вилица някаква твърда пластмаса, но най-сетне кожата на пациента поддаде и тя нагласи системата, закрепи неумелото си постижение с лейкопласт, доста неугледно наистина, но поне сигурно.

Това трябваше да свърши работа.

Дона вече нагласяваше кислородна маска върху устата и носа на дребния, а Марта, тъй като бе прекалено заета да му мери кръвното налягане и да се тревожи за иглите, не бе успяла да обърне внимание на лицето му.

Та този човек бе изключително странен. Челото му бе ниско, толкова ниско, че създаваше впечатление, че някой е отрязал горната част от главата му; веждите му се намираха само на един пръст разстояние от косата. Челюстта му бе масивна — по всичко личеше, че всичките му кости са изключително едри — но започваше да се отпуска. Всичко у него й изглеждаше смътно познато, но въпреки това не успяваше да се отърси от чувството, че тук има нещо необичайно.

Щеше да помисли по въпроса по-късно — сега, точно в този момент, пулсът му отслабваше, кръвното му бавно и постепенно, но сигурно спадаше, а пък почти нямаше накъде повече да пада.

— По дяволите! — каза Док. — Тая работа никак не ми харесва. Нека опитаме да подадем два, не, да са три кубически сантиметра кръв. Марта и Дона, къде, майка ви стара, е скапаната кръв?

— Майка ти стара, затоплям я проклетата кръв — отвърна му тя със същия тон — и щом пущината е готова, ще си я получиш, и теб, дяволите да те вземат, сега вече успокои ли се?

Док се разсмя.

— Заслужих си го. — Когато всичко около Док се разпадаше, той някак успяваше да намери начин да се успокои, сякаш, като се преструваше, че нещата са под контрол, цялата вселена щеше да му повярва. Не че винаги се получаваше, но поне Марта му вярваше безотказно.

Винаги бе така, още от времето, когато бяха деца в училище, по онова време, което сега му се струваше хем вчера, хем минало преди милион години.

Не беше само това. Живееш с един мъж толкова много години, работиш рамо до рамо с него през деня, лежиш будна до него през нощта, чуваш дишането му нощ след нощ и вече не знаеш къде свършва неговата същност и къде започва твоята, а понякога, когато той не може да си легне до теб или пък ти до него, и двамата се чувствате така, сякаш светлината в очите ви е изчезнала и щом той ти каже нещо, ти си готова да повярваш, защото той е твоят живот, животът, който сте създали двамата заедно, същият този живот, който понякога ти дава сили, а понякога те плаши.

Док погледна гневно монитора над главите им.

— Ах… по дяволите. Струва ми се, че го изпускаме — каза той и придърпа с крак една от количките наблизо, без да спира да разрязва с уверени движения дрипите по бедрото на дребния. Правиш всичко, което е необходимо, и в петдесет процента от случаите успяваш да накараш сърцето да заработи отново.

Поне за известно време.

През всичките им години заедно, Марта си спомняше само два или три случая, когато пациентът им бе оживял след електрошокова терапия.

Док държеше пациента свързан към апарата за отчитане на жизнените показатели и постоянното пиукане се долавяше непрекъснато. Дребният може и да изглеждаше твърде необичайно, но поне сърцето му бе силно.

Иън Силвърстайн стоеше отстрани и трепереше, а в същото време сякаш се оглеждаше, за да забележи нещо полезно, което би могъл да направи.

— Иън — каза му Док. — В ъгъла има мивка. Измий се — не се колебай да си изтъркаш ръцете с четката — сложи си после престилка и ръкавици. Ще ми трябва още един чифт ръце.

Марта очакваше да чуе негодувание, но Иън Силвърстайн само кимна и послушно припна към мивката.

Док намигна на Марта, а Дона се втурна иззад пердетата, стиснала две торби с червено-черна течност. Движеше се по-бързо, отколкото Марта би могла, докато свързваше венозно банките с кръв и я нагласяваше, сетне зачака течността да поеме пътя си по тръбите към вените на пациента.

— Така — каза Док. — Затопли сега още две банки. Искам да му прелеем поне шест… — изръмжа той, докато нагласяваше хемостата, след това посегна за още един. — После ще проверим дали му е било достатъчно. — Вдигна поглед към монитора и се вгледа към назъбените зелени планинки и долини, които сега бяха започнали да се увеличават. — Добро момче. Остани с мен, хайде, още малко — говореше той. — Просто почакай още малко и остави на стария доктор Шърв да те закърпи, чу ли?

Следващия път, когато Марта вдигна поглед, Иън Силвърстайн вече бе облечен, с ръкавици, застанал до Док.

— Така — каза Док, — нали ги виждаш онези неща, дето приличат на кламери? Наричат се хемостати и ще имам нужда от една шепа. Щом ти кажа, веднага ми слагаш един в ръката… по дяволите. — Малък гейзер кръв изригна от раната и обля Док от рамото до кръста, преди да успее да го спре. — А, Марта, имам нужда от смучка, ако искам да видя къде бъзикам и какво правя.

Тя вече бе тръгнала, за да направи необходимото.

 

 

Иън се бе съсредоточил с всички сили, за да не обърка нещо — въпреки че Док Шърв не го бе накарал да върши някаква сложна работа — чудеше се дали Док просто не търси начин да го разсее от собствената му болка — че дори не забеляза, че Хоузи и Ториан Торсен са в стаята, докато Док не се обади, без дори да вдига очи от работата си.

— Приятен ден и на вас, Хоузи и Ториан. — Иън се бе уморил да се взира в подноса с инструментите, въпреки че минаха няколко минути, преди Док да поиска нов хемостат. Затова Иън не сваляше очи от лицето на джуджето, за да не гледа бликащата от раната на бедрото кръв и да не му се иска така отчаяно да помоли Док за нещо обезболяващо.

Иън и преди бе виждал кръв, макар и не много, слава богу; славата му в източните Вътрешни земи на Вандескард се дължеше на участието само в един истински дуел, който бе спечелил единствено благодарение на късмет, не толкова на уменията си, но в този момент, докато стоеше изправен пред спокойните, професионално умелите ръце на Док Шърв, бръкнал с лъскавия си инструмент право в раната, преди да постави поредния хемостат на място и да започне да зашива, му се стори, че имаше нещо нечовешко в движенията на лекаря.

Опита се да се дистанцира. Все пак Док не оперираше човешко същество, а представител на вестрите, джудже, неандерталец. Съвършено различен вид.

Можеш да направиш грешка и да помислиш вестрито за човек — макар и доста неестествен на външен вид — ако не знаеш откъде идва. Но щом го погледнеш по-внимателно, веднага разбираш, че грешиш. Проскубана неподдържана брада покриваше необичайно хлътналата навътре челюст, а и веждите бяха забележително гъсти.

Най-странното бе, че миглите на вестрито бяха дълги и много гъсти, въпреки че Иън не виждаше защо да не са такива. А защо пък да бъдат?

— Вестрито — обади се Хоузи. Гласът му бе значително по-завален от обикновено. — Вече можеш ли да прецениш дали ще оживее? — Върху гащеризона си бе облякъл оранжева парка. Тя бе толкова обемна, че прикриваше болезнената му слабост, въпреки че краката му стърчаха като две пръчки.

— Има такава възможност — каза Док, докато сваляше покритите в кръв ръкавици, а след това и престилката, за да отстъпи назад. — Струва ми се, че може и да се съвземе. — Дона вече му подаваше нов чифт и той ги сложи, а след това нахлузи нова престилка, при това за много по-малко време, отколкото Иън предполагаше, че е възможно.

Клепките на вестрито трепнаха.

— Док…

Очите на джуджето се отвориха.

— По дяволите! Той не би трябвало… — Док замълча и посегна за спринцовка и шише с някаква течност. Изтегли бързо лекарството и го инжектира точно под системата, от която бавно се процеждаше кръв във вената на пациента.

Едрата ръка на вестрито се протегна към кислородната маска, късите тъпи пръсти сграбчиха маската и я смъкнаха от лицето, без да обръщат каквото и да е внимание на уплахата и отчаянието, с което и Марта Шърв, и значително по-младата Дона Бйерке се опитваха да я прикрепят отново към лицето му.

Марта се отказа първа и придърпа стойката със системата по-близо до операционната маса.

Иън кимна не че някой се интересуваше от мнението му. Но действията на приятелите му имаха смисъл: трябваше да отмятат проблемите един по един — не биваше да позволяват пациентът да събори стойката или да извади иглата от вената си.

Очите на вестрито изглеждаха значително по-големи, отколкото трябваше, зениците му се бяха свили като глава на карфица, ирисите изглеждаха наситенокафяви и някак зърнисти. Изглежда, му беше трудно да избистри образа пред себе си, но след това се обърна към Иън, после към Док, очите му се плъзнаха през Хоузи и се спряха на Ториан Торсен, застанал малко встрани.

— Ториан дел Ториан — изграчи раненият. — Вернист белдарашт вестри дел фодер, дел фодер вестри.

До този момент Иън не бе имал представа, че разбира езика на вестрите — това бе способността да овладяваш езици, с която единствено Хоузи можеше да те дари, при това без ти да знаеш, докато в даден момент не ти се наложеше да използваш някой език. „Ториан дел Ториан, беше казало джуджето, приятел на Бащата на вестрите, на самия Баща на вестрите.“

Ториан дел Ториан кимна.

— Аз съм — отвърна той на същия език. — Но ти бива мирно да лежиш, сине на вестрите, и да се оставиш на приятелите ми да те изцерят. Раните ти са тежки и тук няма хирург да ги намаже с вълшебен балсам.

Дребосъкът продължаваше да се съпротивлява.

— Недей — каза Иън на берсмолски. — Лежи мирно, както той ти каза. Моля те.

— Той… — вестрито си пое въздух с видимо усилие. — Не, вие всите трябва да изслушате… — Той се задуши от пристъп на кашлица, след който в крайчетата на устата му се появи кървава пяна. — Този ваш слуга е тук, за да ви предупреди теб и всите, приятелю на Бащата: един от Чедата на Фенрис е изпратен кръв да дири.

Това не бе нещо ново. Нападението на наследниците на Фенрис през Нощта на Чедата бе тъкмо…

О, по дяволите. Отново ли?

Само че…

Док Шърв ругаеше приглушено — нещо за майката и за мечката — докато инжектираше нова спринцовка, този път направо в системата.

— Ториан, просто му кажи да млъкне и да лежи спокойно. Наистина е в шок, а тази година погребах прекалено много пациенти. По-късно, ако оживее, ще те оставя да поговориш с него, обещавам.

Ториан Торсен положи нежно ръка върху крака на вестрито.

— Спи сега, Сине на вестри — каза Торсен. — Ти изпълни дълга си и възвелича името на баща си и на неговия баща, вестри.

— Да спя ли? Не! — Клепките му започваха да се отпускат. — Вечната тъма се протяга към тоз син. — Челюстта на джуджето се стегна също като юмруците му.

— Отпусни се, за да заспиш. Не се съпротивлявай, нека сънят те покори, Сине на вестри.

— Моля те. Запомни името на Валин, син на Дурин, и го кажи на Народа — продължаваше да грачи той. — Кажи им, умолявам те: „Той ми предаде предупреждението, както трябваше да стане“, умолявам те, съобщи името ми пред Народа.

Очите му се затвориха.

Той се отпусна така тихо и спокойно, че за момент Иън не бе сигурен дали джуджето — Валин, нали така се казваше? — не е мъртъв.

Не беше — мониторът над него все още отчиташе сърдечна дейност. Пиу. Пиу. Пиу. Докторът се усмихна на зелените вълни на осцилоскопа, а след това внимателно намести кислородната маска отново на лицето на пациента си.

— Доколкото разбирам, това беше предсмъртната му реч — каза той, свали си ръкавиците и отстъпи от операционната. Размаха пръст към джуджето. Пръстите му бяха набъбнали, сякаш ги бе киснал прекалено дълго във вода.

— Ще трябва да я запазиш за някой друг път, дребосък — каза Док Шърв и гласът му потръпна по напълно непознат за Иън начин. Но пък усмивката, с която отново се обърна към монитора, бе по-широка от обикновено. — Да, ще трябва да я запазиш. Днес няма да ти бъде необходима.

 

 

Обърна се към Иън.

— Хайде сега да ти видя рамото — каза той и внимателните му пръсти леко стиснаха младежа за ръката.

— Не е чак толкова зле.

— Ти пък кога изкара диплома по медицина, та вече и диагнози ще поставяш, при това „не било чак толкова зле“. За момента лекарят съм аз и мнението ми е, че си го размазал, затова дай веднага да го видя.

Иън се опита да отпусне рамото си, въпреки че схванатите мускули го бяха изкривили на една страна. Болката бе толкова остра, че той усети как стомахът му се преобръща, а в следващия момент единственото, което успя да направи, бе да се извърне от операционната и да повърне на плочките.

Силните ръце на Торсен го стиснаха от дясната страна и той се озова на съседната кушетка за прегледи, отпуснат надясно.

Док вече бе приготвил някаква спринцовка, а Марта Шърв разкопча панталоните му и колана.

Усети хлад и от дясната страна на дупето и Док го предупреди.

— Очаква те леко боцване.

Болката, която усети, бе толкова силна и изгаряща, че изобщо не можеше да се сравнява с другите болки.

— Както съм казвал неведнъж — прогърмя гласът на Док Шърв, — демерол и вистарил, запиши си ги, за да не ги забравиш. — Плесна го леко по дупето. — Само след петнайсет минути ще ги обхване топлина, ще им се доспи, а след това ще ги щракнем.

Погледът на Иън се замъгли. Не би трябвало да му подейства толкова бързо, но и в тялото, и в главата му се разливаше някаква топлина.

— Я, че ти не ме ли чу какво казах на Валин? Същото важи и за теб — отпусни се, момче. Не се съпротивлявай.

Не. Не можеше. Нещо не беше наред. Не можеше да се отпусне, не и след като част от него липсваше. Опита се да се пребори с неподатливите ръце на тъмнината, но едва успяваше да задържи очите си отворени.

— Ясно, разбрах. — Гласът на Хоузи беше пълен с веселост.

Някой изтопурка наблизо и се върна бързо. Твърди пръсти отвориха юмрука му и в следващия миг той усети нещо познато.

Пръстите му се свиха около ефеса на Убиеца на гиганти.

Ето че отново бе в ръката му и той се почувства цял и завършен.

Остави се покорно протегнатите ръце на тъмнината да го завлекат надолу в бездната.