Джоел Розенберг
Пурпурно небе (4)

Глава 2
Скритият проход

Иън Силвърстайн се сгуши в парката, нахлузи ботушите и се приведе, за да ги завърже.

Все още си оставаше градско момче и му се струваше странно да носи ботуши вместо обувки; освен това бе разбрал, че никъде в Хардуд няма да му се присмиват, ако вътре се разхожда по чорапи; да не говорим за това, че ботушите за сняг се оказаха изключително удобни.

Боже, та в единия джоб на парката си бе сложил чифт Китайски пантофи и тъй като досега така и не се появи удобен случай да си ги сложи, вече се замисляше дали да не ги извади и да ги прибере някъде в дрешника. Не можеше да ги носи в кухнята, защото някой можеше да се отбие — а щом го видеха, щяха да решат, че и те трябва да си обуят същите.

Щом завърза връзките на обувките, той отвори тежката дървена входна врата, а след това и мрежестата врата, подуши бързо режещо студения въздух и потръпна, когато почти арктическият повей го блъсна в лицето и проникна под дрехите.

Ммм… май трябваше да сложи един от онези външни термометри.

Само че всички в Хардуд душеха въздуха, за да преценят колко ката дрехи да си сложат, поне Арни Селмо винаги правеше така, следователно Иън смяташе да постъпва по същия начин.

Може и да беше глупаво, но така оставаше с чувството, че си е у дома на това място.

Огледа стаята, за да е сигурен, че всички лампи, са загасени. Това бе още един от обичаите в градчето, с които свикна: гасиш всички лампи, преди да излезеш, можеш да оставиш тази на верандата, за да ти е светло, когато се прибираш, но нито една от лампите в стаите, нито телевизорът или дори радиото, оставаха включени, както се правеше в града, където служеха за заблуда на крадците. Тук това се смяташе за разхищение.

Беше направил промени в къщата, както една приятелка му предложи, за което, разбира се, Арни даде съгласието си, но всяка една от промените — независимо колко незначителна — бе направена умишлено, грижливо обмислена предварително, така че да може след това да обясни на Арни каква е била идеята, макар че човек би забелязал едно доста необичайно съвпадение, че настъпилите промени малко по-малко бяха изличили присъствието на Ефи Селмо.

Когато преоборудваше кухнята, с помощта на Ториан Торсен събори стената между кухнята и хола, където се намираха полиците с дреболии, събирани години наред от Ефи, така че новата кухня, трапезарията и холът се превърнаха в една обща изключително уютна стая: половината й под бе застлан с килим, другата половина — облицована с теракота, стаята — разделена от плот, поставен на същото място, където някога бе имало стена. Така можеш да сготвиш вечеря и да си приказваш, с който се бе отбил, дори да се опънеш спокойно на опърпаното старо канапе с вестник и чаша кафе, докато наглеждаш къкрещата на котлона супа.

Ако с тази промяна къщата бе загубила облика си на дома на Ефи, то в това нямаше нищо лошо, стига той да измислеше някое разумно и напълно смислено обяснение.

Докато ремонтираше, научи много повече от очакваното за поставянето на напречни греди, за различните изолации, за електрическата система и телефонните връзки, а Хоузи непрекъснато бе до него, за да помага, а когато нито единият, нито другият знаеше как да се справи с някой проблем, когато се нуждаеха от повече от два чифта ръце, винаги имаше кой да се отзове, стига да проявиш достатъчно търпение и да почакаш.

Иън разполагаше с достатъчно време.

А и другите съседи също се нуждаеха от помощ — така и не му се налагаше да чака кой знае колко много и да бездейства. Ако се притесняваш как да си уплътниш времето, а не за това дали даваш повече, отколкото получаваш, то в по-голямата част от случаите всичко бе както трябва.

„Иън Силвърстайн, каза си той, започваш да се научаваш да проявяваш търпение.“

За да живееш и да се чувстваш добре в Хардуд, това бе задължително. Сигурно същото важеше и за всеки друг малък град.

Ето че сега на мястото на част от стената с полиците, стояла все на това място цял половин век, където Ефи Селмо нареждаше по етажерките колекцията си от метални звънчета, малки стъклени фигурки и други ненужни дребни предмети, бе монтиран новият плот.

Всяка една фигурка от колекцията бе внимателно избърсана от прахта, увита във вестници, и грижливо прибрана, а кашоните — прецизно надписани и подредени на тавана. Иън не бе съвсем сигурен от какво има нужда Арни, но каквото и да беше то, нямаше нужда да му се напомня непрекъснато за покойната му съпруга. Спомените, скътани в сърцето му, бяха повече от достатъчно.

Иън се прозя. Беше прекалено рано, противно рано. Да си налее втора чаша кафе, съвсем не беше добра идея — щеше да се налива с чаша след чаша кафе цяла сутрин.

А имаше и още един начин. Може би. Поне… би трябвало да има друг начин.

Няма нищо лошо в това да се опита нов начин.

Той вдигна подгъва на парката, за да се добере до десния джоб, и извади обикновен златен пръстен, прекалено плътен и масивен, за да бъде сватбена халка, и значително по-тежък, отколкото изглеждаше.

Първо го плъзна на палеца си, а след това на безименния пръст. И на двата му ставаше идеално, въпреки че палецът му бе значително по-дебел. По нищо не личеше, че променя размера си, поне той не успяваше да забележи промяната. Би трябвало вече да е приел този факт, въпреки че освен него имаше и други неща, с които трябваше да е свикнал и които трябваше да е приел за даденост.

Помисли си, че вече е буден. Самата истина, въпреки че все още много му се спеше. Но мисълта, че не просто е буден, но и бдителен, въпреки че през нощта не спа никак добре, а и това ранно ставане сутринта…

Стига. Подобни мисли нямаше да разрешат нищо.

Прозя се.

— Буден съм — каза той. — Буден съм и съм нащрек, свеж съм и съм готов да започна деня, в тялото и ума ми няма и следа от съненост.

Поне много му се искаше да е така. Прозя се отново.

Изсумтя. По този начин не се получаваше. Само че бе особено важно да е бдителен тази сутрин и той щеше да бъде, защото се налагаше. Облегна се на касата на вратата, стисна очи толкова силно, че усети болка, а когато ги отвори, му се стори, че в тъмнината летят искри.

Иън си пое дълбоко дъх и почти веднага изпусна част от него. Беше буден, беше нащрек, беше свеж и готов за задачите тази сутрин, сънят си бе отишъл.

Пръстенът запулсира на пръста му, той усети болка, все едно че боа удушвач се бе усукала: веднъж, два пъти, три пъти, а след това спря.

Усети, че металът е топъл. В следващия миг се почувства глупаво. Защо изобщо си направи труда отново да нахлузи пръстена? Нито му се спеше чак толкова, нито нищо. Щеше да е много жалко, ако изхабеше силата на пръстена.

Да, сигурно, ако дядо ми имаше цици, гласеше старата еврейска поговорка, щеше да ми бъде баба.

— Което би означавало, че баба ми е лесбийка.

Тази втора част си беше измислица на Иън.

Младежът прехвърли раницата на едното си рамо, а огромния дълъг тесен сак с Убиеца на гиганти — през другото, излезе навън и затвори вратата след себе си. Все още си бе градско момче, защото отново трябваше да си напомни, че няма нужда да заключва, когато излезе, освен това и да искаше да заключи, нямаше да може, защото едва ли някой в Хардуд знаеше къде се намира ключът му за входната врата.

От другата страна на улицата, в хола на Ингрид Орьосетер, светеше, а сянката зад пердето означаваше, че жената е станала и вече шета. Което беше хубаво. На старата Ингрид й се носеше славата на ранобудница, затова Иън щеше да се разтревожи, ако не бе забелязал никакъв признак на живот в къщата й. Не че щеше да е проблем да надникне у тях и да я извика по име — у тях, разбира се, нямаше да бъде заключено.

Да си заключиш входната врата?

Че защо да го правиш?

Ами ако някой от съседите иска да влезе? Някой може да има нужда от нещо. Ти що за човек си, да не си гражданче?

Западният вятър се усили и завихри хрупкав сняг във въздуха, след което го запрати право в лицето му.

Потръпна и пое надолу по пътя. Снегът скърцаше под ботушите му при всяка стъпка, той ускори крачка, така че пискливите звуци отекнаха в тъмното заедно с приглушените удари на сърцето му. Движението можеше да те стопли или поне те предпазваше да не замръзнеш, въпреки че ако се движиш прекалено енергично, ще започнеш да се потиш и потта ще замръзне за секунди, така че ще се вледениш до кости. Нужно бе доста време, докато научи, че трябва да поддържа равномерно темпо и да ходи внимателно. Бе съвсем същото както при тренировките: не се заемаш със същинската част, преди да си разгрял хубаво.

Въпреки че при ходенето в студа наказанието за грешка съвсем не бе толкова сурово, колкото при фехтовката. В салона можеш да разтегнеш мускул, да скъсаш сухожилие, а това за Иън би означавало да преживее няколко гладни седмици, по време на които няма да може да разчита на частните уроци, а тук, когато температурата падне прекалено много, в най-лошия случай щеше да измръзнеш.

Навън бе кучешки студ и в следващите няколко часа нямаше да стане по-топло. Каква беше онази песен на Кросби или на Стилс, или на Наш? Имаше нещо, че е най-тъмно преди зазоряване. Не, това не беше така, освен метафорично, а най-студеното време от деня обикновено бе малко след зазоряване, около час, час и нещо, преди въздухът да попие топлина от слънцето.

Всеки, който твърдеше, че няма кой знае каква разлика между минус пет, минус петнайсет и минус трийсет, явно никога през живота си не бе стъпвал по скърцащия сняг в Северна Дакота.

Изтегли ръкава си нагоре и усети как студеният въздух го стисна за китката още преди да успее да погледне часовника си. Вече беше станало седем и трийсет и три и, по дяволите, той все още не бе стигнал до Т-образното кръстовище, от което можеше да поеме по пряката пътека през гората към къщата на семейство Торсен.

Ускори крачка.

Големият син бронко на Ториан Торсен бе на алеята пред къщата, моторът работеше енергично, изпращайки бели кълба дим във въздуха. Според местните стандарти, да се остави моторът да работи на празни обороти, бе истинско разхищение, но пък и…

Тук нещо не се връзваше. Къде беше колата на Док?

Шърв повдигна чашата към устата си, а в следващия миг се намръщи, поклати глава и я подаде на Иън тъкмо когато младежът си бе свалил ръкавиците и ги пускаше върху отдушника, монтиран до самата врата.

Виж ти… пръстенът бе все още на пръста му; той го свали и го прибра в джоба си. Усети топлината му дори през плътните дрехи.

Иън изтупа крака няколко пъти, за да падне снегът от ботушите, след това грижливо ги избърса върху рогозката и едва тогава последва Док към кухнята, но не пропусна да отпие от подадената му чаша с кафе. Вкусът бе по-добър, откъдето и да е другаде в Хардуд: кафето бе слабо, но горещо, а по това време на годината бе много по-важно напитката да бъде гореща, отколкото силна и с наситен вкус.

Ако останеш навън на студа в някой студен ден и пиеш топло кафе, за да се стоплиш, в края на деня ще започнеш да пикаеш черно, а вечерта ще си в състояние да издрапаш с нокти нагоре по някоя стена чак до тавана.

Ториан Торсен и жена му, Карин, седяха на масата за закуска и също пиеха кафе. От остатъците бъркани яйца и парчетата пържен бекон в чинията на Ториан бе ясно, че той тъкмо бе привършил обичайната си огромна закуска, докато Карин отхапваше едва-едва от кекса с какао.

Торсен бе наполовина облечен за студа навън, а изпъкналите възлести мускули по гърдите му изпъкваха под сатинираната полипропиленова долна тениска. Светлокестенявата му коса, почти руса, бе влажна и сресана назад и въпреки че усмивката му изразяваше искрено задоволство, че вижда младия си приятел, в изражението му се таеше нещо заплашително, заради което Иън се посвени да погледне към жена му.

Сигурно просто си въобразяваше. Всичко се дължеше на квадратната челюст на Торсен, в комбинация с леко изкривения нос, който някога е бил съвършено прав, а отчасти и на дългия бял белег прорязал дясната страна на лицето му. Шевовете бяха също като крака на стоножка от двете страни на някогашната рана, зашита от значително по-неумел лекар от Док Шърв.

— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави Торсен.

— Добро утро, Ториан. — Иън не го поправи. Вече бе свикнал с това обръщение в Тир На Ног, а какво пък, по дяволите. Нали точно това бе значението на фамилията Силвърстайн.

Док се засмя както обикновено.

— Това е той — Иън. Повърхност, по която нищо не полепва. — Първия път, когато чу тези думи, не му бе никак смешно, не му стана смешно и когато ги чу за петдесет и първи път.

Все още не му бе смешно. Сега приемаше определението по същия начин, по който изслушваше вица на Арни за папата и шофьора, който всички в града бяха чували поне по веднъж, и при всяко преповтаряне трябваше да се засмива, сякаш го чуваше наистина за пръв път.

Сега поне не му се налагаше да се усмихва. Но ако лошият му поглед можеше да накара течността да кипне, лицето на Док щеше да се е взривило много отдавна.

— Добро утро, Иън — каза Карин и вдигна очи, но без да срещне погледа му открито и прямо.

Той избягваше да я поглежда, защото както обикновено се притесняваше, че ще се зазяпа. Тя наистина бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но Иън така и не успя да забележи нищо майчинско в държанието й. Ухаеше едва доловимо на лимонов парфюм, който би подхождал на някое младо момиче, но незнайно защо, на нея също много й отиваше. Боже, та тя бе прекрасна, дори и в този нечовешки ранен час, облечена в дебел червен хавлиен халат, под който се показваше едва загатнато черна дантела отпред на бюста.

Русата й коса, почти златна, бе завързана високо на опашка, така че вратът й оставаше гол и пръстите го засърбяха.

Не че би направил каквото и да е, за да успокои този така наречен сърбеж. Определено имаше и по-добри начини да си прецака живота в Хардуд, отколкото да се нахвърли на майката на Тори, не че точно сега можеше да се сети за нещо друго; може би ако се изпикаеше на празничната неделна трапеза във „Взрив-о-вкусно“, щеше да постигне същия ефект.

Тя все още не смееше да срещне погледа му.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска? — попита Карин както обикновено.

Иън поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна той, както всеки друг път. Закуската може и да бе най-важното ядене през деня, но Иън бе открил, че му е най-добре, ако похапне час-два, след като е станал.

— Взел съм няколко маслени кексчета в раницата.

— Маслени кексчета значи. — Док поклати глава с отвращение. — Не бих нарекъл маслените кексчета закуска за шампиони. Това е толкова неподходяща храна.

— Искаш ли да опиташ? Съвсем не са чак толкова лоши, колкото си мислиш.

— Хич не ми ги пробутвай разни такива. Аз съм лекар и знам малко по-добре от теб.

Нямаше какво да отговори на това.

Иън седна и отпи от кафето.

— Та, кажи ми сега, какво правиш тук в този неприлично ранен час, Док. Така и не видях колата ти. — Огромният бял шевролет, който Док използваше за подвижен кабинет — а когато се налагаше и за линейка — щеше да се забележи отдалече заради аварийните лампи отгоре, дори да го нямаше надписа „Линейка“, написан с буквите отпред назад и петте малки сърни с хиксове на шофьорската врата.

Ако имаше някакъв проблем с Хоузи, колата със сигурност щеше да е паркирана отпред, а Док Шърв едва ли щеше да си седи така спокойно и да пие кафе със семейство Торсен.

Док сякаш прочете мислите му.

— Не, той е добре. Още спи.

Иън дочу тихи стъпки в антрето пред кухнята.

— Май не спи — изрече тих, леко завален глас. — Много съм добре и вече не спя.

Иън се извъртя на стола. Хоузи Линкълн — добре де, не че това му беше името, но така предпочиташе да го наричат тук — бе застанал на вратата на кухнята, облечен в стар халат с шарка рибена кост върху жълта копринена пижама и чехли, сигурно също толкова стари, колкото и халата. Халатът бе стегнат здраво, а той изглеждаше неестествено кльощав, много повече, отколкото в дънковия гащеризон и карираната риза, които поне създаваха впечатление, че е малко по-пълен.

Кожата му бе с цвят на кафе с мляко, но около очите имаше нещо екзотично и необичайно, а освен това той винаги изглеждаше така, сякаш се е обръснал току-що. Дори и да имаше брада, Иън така и никога не я видя.

— Добро утро, Хоузи — каза Иън.

— Иън Силвърстайн — отвърна Хоузи и кимна леко. — Добро утро и на теб. — Пресече кухнята с леко накуцване, а дясната му ръка, както обикновено, висеше отстрани, пръстите бяха свити в хлабав и напълно негоден за използване юмрук.

Карин понечи да стане, сигурно за да му сипе чаша кафе, но се спря, когато забеляза едва доловимия жест на лявата му ръка. Хоузи предпочиташе сам да свърши това, когато можеше. Което означаваше през по-голямата част от времето.

— След като не си дошъл, за да се погрижиш за здравето ми, докторе — каза той, докато си сипваше от димящото кафе в чаша с надпис „Трябва да я слушаш“, — мога ли да те попитам защо си удостоил този дом с любезното си посещение тъй рано сутринта?

Навремето този начин на изразяване щеше да се стори изключително необичаен на Иън, но това бе, преди да научи берсмолски и да се запознае с Хоузи и семейството на Тори — а думите на Хоузи следваха типичния за берсмолския словоред и начин на изразяване.

— Снегоходът ми е отзад — каза Док. — Пак имах нощно повикване. — Той се усмихна широко. — Поне този път беше раждане. — Док много обичаше да изражда бебета.

Иън се опита да се сети за кого става въпрос.

— Да не би да е Леели Гизелкуист? — Беше й още рано, но…

Усмивката на Док стана още по-широка.

— Браво. Едно сладко малко момиченце, цели три килограма и четиристотин грама, нищо че се роди почти три седмици по-рано; поне раждането бе нормално, всичко бе наред, като изключим тъпите забележки на Отар за плацентата. — Той вдигна ръка. — Хич не ме питайте, защото ще ви кажа.

Беше ходил значи със снегоход. Иън се опита да си спомни къде точно се намираше фермата на семейство Гизелкуист. Не беше ли някъде на североизток извън града? Човек, който знае какво прави, може и да успее да се добере със снегоход, като мине през затрупаните с дебел сняг поля, защото така бе значително по-бързо, отколкото ако се заобикаляше с кола по пътя, а пък пътищата бяха покрити със заледени участъци, които принуждаваха разумните шофьори да пътуват, пълзейки.

И въпреки всичко, когато чуеш думите на Док, започва да ти се струва, че да те събудят посред нощ заради спешен случай, е нещо необичайно, но Марта му бе казала, че рядко минаваше седмица, без да го повикат поне два пъти, затова той все говореше за пенсиониране и по всяка вероятност думите му вече ставаха сериозни.

Док бе в отлична форма за мъж на неговите години, но той все пак си бе на възраст и нямаше да живее вечно.

Никой не живееше вечно. Дори и вселената.

Иън въздъхна.

Сетне поклати глава. Не бе от хората, които умееха да гледат в бъдещето и сигурно никога нямаше да придобие това умение. Нещата определено нямаше да бъдат същите, ако най-близкият лекар се намираше на топло в кабинета си в спешното отделение в Гранд Форкс.

— А ти защо се интересуваш толкова много? — попита Док. — Това голо любопитство ли е? Кажи?

Любопитство? Естествено.

— Бих казал, че е просто един лош навик — отвърна Иън.

— Тоест?

— Старая се… все се стремя да предвидя нещата.

— И това според теб е лош навик, така ли?

— Невъзможно е човек да предвиди всичко, Док.

— Ами, аз съм лекар. Разбира се, че мога.

Иън сви рамене. Щом Док не искаше да отговори сериозно, то тогава и Иън нямаше нужда да се опитва да бъде сериозен.

Шърв прехапа долната си устна.

— Добре де, прав си. Има толкова много неща, които не мога да разбера и предвидя, но никога не се оставям да ме тормозят.

— Браво. Аз пък ги оставям. Но това е по-скоро някакъв вътрешен подтик.

Опитваш се да го надживееш, но така и не успяваш.

Приемаш за нормални нещата, които са ти били пред очите, докато си расъл; едва по-късно забелязваш, че нещо не е наред. Струва ти се нормално да имаш баща, който запраща по теб обидни и груби думи, а след това замахва с тежката си ръка, нормално е да се опитваш да разбереш какво си сбъркал, за да го накараш да постъпи по този начин и за да знаеш как да промениш нещата в бъдеще.

Само ако успееш да си изясниш нещата едно по едно, сякаш са войници, които можеш да строиш в редица, само ако знаеш всичко, ако разбираш всичко, тогава ще постъпваш както е правилно и следващия път той ще ти се усмихне, ще те прегърне и ще ти покаже, че държи на теб и всичко в теб му харесва.

Само че това се бяха оказали пълни глупости. Иън не изяждаше боя, защото не си бе почистил стаята (книгите му бяха разхвърляни, а вестниците — натъпкани под леглото), въпреки че той винаги я чистеше и подреждаше, не го блъскаха по стълбите, задето се е забавил на връщане от училище, въпреки че се бе мотал и закъснял. Това бяха само извиненията, обясненията, които получаваше, в никакъв случай не и истинските причини. Беше невъзможно да прекрати тормоза, като върши нещата така, както се очаква от него, защото това не би решило нищо, защото нямаше абсолютно никакво значение какво прави и как постъпва.

Бедата бе, че нямаше начин да разбере и предвиди всичко, а когато, не се наблюдаваше, някъде дълбоко в него продължаваха да се трупат суеверия, растеше и набъбваше старият мит, че ако знаеше всичко, ако разбираше всичко, нещата щяха да се подредят много по-добре.

Хоузи го стисна за рамото.

— Не бива да се тормозиш — каза му той на берсмолски сигурно за да не го разберат всички, въпреки че и двамата Торсен знаеха езика не по-зле от Иън. — Извини ме, докторе — продължи Хоузи, този път на английски. — Само казах на Иън да не се измъчва. Има си причина, която се нарича „малтретиране“, знаеш, нали?

— Да. — Док сви рамене, сякаш искаше да се извини. — Въпросът ми бе глупав. Кати Орстед реагираше по същия начин.

— Кати Бйерке — поправи го Иън. — Само че Боб Орстед и с пръст не я е пипвал.

Док се ухили.

— Това е съвсем сигурно, момче. Няма място за колебание.

Карин Торсен все още не вдигаше поглед към очите му.

„Знаеш ли, искаше да й каже той, може би е крайно време да оставим цялата тази работа зад гърба си.“

Последния път, когато бе поел през Скрит Проход към Тир На Ног, тя бе тази, която го подтикна да замине, тя го накара да върви, за да спаси или сина си, или съпруга си от ново пътуване из земите на Тир На Ног.

— Всичко е наред, Карин — каза тихо той, защото знаеше, за какво мисли тя.

Лицето на Торсен бе като непроницаема гранитна маска.

Хоузи се усмихна, а Шърв кимна в знак на съгласие.

— Поне накрая нещата се оправиха.

Фактът, че една великолепна жена, нищо че бе в началото на четирийсетте, можеше да впечатли зелен младок на двайсет дотолкова, че спокойно да го върти на пръста си, без дори да й трепне окото, съвсем не бе нещо ново и необичайно.

Освен това Иън си падаше по забележителни жени, по-възрастни от него. Една от тях поне — невероятна и значително по-възрастна — бе наистина изключителна.

Колко ли стара бе Фрея? И как би могъл човек да прецени подобно нещо? Как да определи възрастта й? Като се имаше предвид, че старите богове са се оттеглили в Тир На Ног много отдавна, обикновените човешки години едва ли щяха да представляват най-удачната мерна единица. Дали не трябваше да измерва годините с векове или с ери?

Както и да е.

Проблемът бе тук и сега.

Иън пъхна ръка в джоба си и пръстите му отново усетиха топлината на пръстена. Нахлузи го.

Съсредоточи се и си помисли: „Виж, Карин, наистина всичко е наред. Не ти се сърдя, вече не.“ Тя бе гледала на него като на излишен човек, като на някого, когото може да пожертва, за да спаси съпруга и сина си, и съвсем явно го бе манипулирала да замине на онова опасно пътуване, където можеха да го убият. Само че Иън не й се сърдеше. Просто завиждаше на Тори и Ториан, защото никой никога не бе правил подобно нещо за него. Наистина, не й се сърдеше.

„Всичко е наред. Всичко е простено“, мислеше той и й внушаваше да му повярва. Това бе истината. Можеш да убеждаваш приятелите си, че си им простил, ако това се налагаше; то в никакъв случай не бе грешка и съвсем не означаваше, че прекаляваш с използването на пръстена.

Пръстенът започна да пулсира, затегна се болезнено около пръста му, а сетне започна да се свива и отпуска в ритъма на сърцето му.

Хоузи кимна в знак на съгласие.

Карин Торсен въздъхна и видимо се отпусна, а след това наведе глава на една страна.

— Изглеждаш, сякаш си някъде много далече.

Хоузи се разсмя.

— Така и беше.

Той седна до Иън, пресегна, се, за да си вземе завита питка лефсе от чинията на масата, и отхапа предпазливо. Хубава беше — обичайният начин да изядеш една топла питка от картофено пюре бе, като я намажеш с масло, поръсиш с малко захар и я завиеш, но тази сутрин Карин бе намазала питките с щедър пласт малиново сладко — май беше добавила и настъргана лимонова кора — беше ги завила и нарязала на парчета като суши.

Хоузи бе в състояние да изяде много повече храна, отколкото Иън си представяше, че този слаб човек би могъл да поеме, но и той, също като Иън, не бе склонен да изяжда обичайните тежки засищащи закуски.

— Така и ще стане, в това не се съмнявам — каза Хоузи. — Трябва да си свикнал със зимата тук, за да можеш да я издържиш.

Нима безпокойството на Иън бе чак толкова прозрачно?

Хоузи кимна в отговор на неизречения въпрос. Да, значи бе прозрачно.

— Ще стане така, както е писано — отвърна Ториан Торсен и се надигна. — Сега ние двамата с Иън Силвърстайн трябва да си поемем смяната и вече не ни остава кой знае колко време, за да стигнем. — Той се изправи на крака, лапна последната си хапка препечена филия и я преглътна с кафе. — Тръгвай, Иън Силвърстайн.

— Тръгвам.

 

 

Бежов очукан пикап форд LTD бе паркиран край пътя, който отвеждаше към скупчените дървета, отвсякъде обградени от заснежените поля. Дърветата бяха единственото, което бе останало от някогашното свещено място, съществувало преди неколкостотин години, а може би дори преди няколко хиляди години. Навътре сред дърветата се издигаше тънка струя дим, проправяше си път сред голите клони, а сетне лекият полъх на вятъра я разнасяше и разпиляваше.

Ториан Торсен паркира бронкото на замръзналата набраздена земя до форда, като остави на Иън достатъчно място, за да си отвори спокойно вратата и да слезе.

Въздухът в бронкото бе толкова приятно затоплен, че студът навън зашлеви Иън със студената си тежка ръка.

„Разбираш колко е студено, щом поемеш въздух и носът ти замръзне“, каза си Иън и подръпна ръкавите на парката така, че да покрият ръкавиците, а чак след това преметна през рамо раницата и сака с Убиеца на гиганти и последва скърцащите стъпки на Торсен по снежната пътека навътре в горите.

Имаха много малко да повървят пеша, дори бе приятно да се пораздвижат, нищо че духаше вятър, който голите клони не успяваха да спрат. При минус господ знае колко, дори най-слабият повей на вятъра те лишава и от последната топлина, а ти имаш огромна нужда от нея.

Районът около древното светилище бе разчистен през есента. Тогава донесоха и сковаха нещо като барака, която преди бе служила за навес на рибарите. Едната стена липсваше, но пък на нейно място гореше огън, запален сред три плоски камъка точно зад черната зейнала дупка в снега, очертана от каменни отломъци, поставени тук господ знае кога.

Светилището не бе на племето Лакота — майката на Джеф Бйерке бе една четвърт Лакота и бе поговорила със старите вождове в Пайпстоун и Роузбъд, и се бе оказало, че историята за тази част от света, преди лакотите да се настанят тук, бе доста оскъдна. Различните индиански племена от долините са били прекалено заети с оцеляването и прехраната си по времето, когато не са воювали помежду си, затова не са запазили подобни сведения.

Или просто са искали да отклонят поне за известно време бъдещите археолози.

Едва ли.

Имаше нещо много приятно в топлината на огъня при ледената температура тази сутрин и той му се зарадва. Огънят бе разтопил снега наоколо и се бяха образували локвички, които се отправяха като вадички надолу в дупката. Толкова бе лесно да не обръщаш внимание на тази дупка, а истината бе, че първия път се изискваше известно усилие, за да насочиш погледа си към нея.

Иън се зачуди колко ли вода ще бъде необходима, за да запълни дупката.

Дали това изобщо бе възможно?

Май не. Характерните особености и свойствата на Скритите Проходи бяха вплетени в структурата на вселената и бе малко вероятно хората, дори отделен човек, да промени нещо. Бе трудно, дори да ги забележиш.

Дейви Ларсен се бе подал наполовина от затопления навес, стиснал пушка „Гаранд“ с цев, предпазливо насочена в неутрална посока, а изпод разкопчаната му парка се показваше ръкохватката на 45-милиметров полуавтоматичен пистолет.

Иън не разбираше много от оръжия, но и не се интересуваше особено. Истината бе, че в тях нямаше живот, не бяха като мечовете.

Освен това Хоузи му беше казал, че те не действат в Тир На Ног. Не че изобщо не действаха — беше му обяснил, че едва ли са така ефикасни като тук, че там не може да се разчита на тях. А Иън нямаше да се зарадва особено, ако се сблъскаше с някой Мразник, стиснал пушка или пистолет в ръка, оръжия, които най-вероятно щяха да му отнесат ръката или само щяха да прищракват и гърмят, но без особен ефект. Като се замисляше за това, идеята да се изправи срещу някой Мразник съвсем не му беше по вкуса и би я избегнал, стига да имаше как.

— Добро утро, Иън, Ториан — поздрави Дейви и закуцука към тях. Думите му бяха някак размазани, защото се прозя сънено.

— Дейвид — кимна Ториан.

— Как са Хоузи и Карин? — попита любезно той, въпреки че наблегна на името на Хоузи.

— Той е добре — отвърна Иън. — Цяла зима не е имал пристъпи и Док каза, че вече може да се върне на старата доза от лекарството.

— Това е добре. — Дейви се усмихна широко и подаде пушката на Торсен. — Няма да е хубаво, ако се пристрасти — продължи той. — Така. Ето ти пушката.

Ториан Торсен пое гаранда, отвори цевта и улови изскочилия патрон с удивително бързо движение на дясната ръка. Иън никога не бе виждал човек да опитва, но не бе виждал и подобна ловкост, особено пък изпълнена така небрежно и с такова забележително спокойствие.

Не биваше да се изненадва. Патроните на един от производителите се казваха сребровръхи, но гарандът не бе зареден с тях. Тези тук бяха отлети от бижутерско сребро — самото сребро грижливо бе смесено с малко олово, което да придаде на патрона тежест и по което да бъдат направени разрези, така че да прониква по-добре както в човешка, така и в нечовешка плът — веднага след отливането бяха прибирани и грижливо подреждани в мазето на семейство Торсен, заедно с онази странна на вид машина, която приличаше на Иън на нещо като щит.

Всеки куршум можеше да нарани Чедата на Фенрис, но нараняването изчезваше само за няколко секунди, защото оловото просто не им въздействаше. Но те не бяха безсмъртни, скелетите на шест Чеда на Фенрис лежаха заровени в полето, недалеч от това място, като доказателство, че човек може да се справи с тях, че има начин да ги убие.

Убиецът на гиганти също можеше да им види сметката; Хоузи бе закалил меча в собствената си кръв.

Иън остави сака с оръжието си върху грубо скованата дървена маса, отвори го и извади Убиеца на гиганти от ножницата. Новият ефес, поставен от Хоузи, бе още лъскав; май трябваше да го изстърже с метални стърготини, за да матира повърхността. Всички мечове, създадени от Хоузи, бяха закалени в кръвта на Старея и затова Иън разчиташе безкрайно много на тях. Магия ли бе това? Не точно. Но доста близо до магия. Убиецът на гиганти бе ранил Мразника, а щом Иън бе успял да убие огнен гигант с това оръжие в ръка, значи което и да е от Чедата също щеше да падне.

Точно така. Изходът на Скрития Проход бе останал отворен след Нощта на Чедата и не показваше никакви признаци, че някога ще се затвори.

Възможно ли бе да се затвори?

Дори Хоузи не знаеше.

Ако все пак се затвореше, тогава щяха ли да бъдат в безопасност? Дали имаше друг Проход, или може би някоя друга галерия, може би на километър, може би на хиляда километра, която щеше веднага да се открие на негово място? Не можеш просто така да я запълниш, не можеш да я затвориш или запечатиш. Не и така, че да си сигурен, че ще остане затворена и запечатана завинаги.

Но поне можеше да бъде под наблюдение, а мъжете от Хардуд бдяха на смени и пазеха.

Иън сви рамене. Какво друго им оставаше? Може би трябваше да съобщят на целия скапан свят, че съществува Скрит Проход в едно малко сечище, заобиколено от нивя с царевица някъде в източната част на Северна Дакота?

Ами ако някой все пак им повярваше? Ами ако се разчуеше какво се е случило през Нощта на Чедата? Върколаци, нападнали градче в Северна Дакота и убили двама, да не говорим за броя на ранените.

Всички знаеха какво се случи, когато една глупост се разчу за Розуел, Ню Мексико.

А тук щеше да стане доста по-зле, защото случилото се бе самата неподправена истина.

Не само злото мрази светлината на прожекторите. Същото е и с усамотението. Същото е и когато искаш да живееш нормален живот.

Същото е и с живота по принцип, особено когато живееш в Хардуд.

Хардуд можеше да се прочуе, а когато Скритият Проход успееше да изчезне от погледите на тези, които нямаха представа какво точно да търсят, животът тук щеше да започне да запада под светлината на прожекторите и наложената от „Нешънъл Инкуайърър“ слава.

Подобна слава щеше да сложи кръст на спокойния живот в градчето, а именно този спокоен живот допадаше на хората тук и ако се наложеше да се пази още една тайна, за да съхранят живота си такъв, какъвто го обичаха, не само живота, но и хората, и града, то тогава Хардуд щеше да бди над Скрития Проход чак до края на времето.

Цялото това чакане и висене бе досадна работа, но ако трябваше да се страда за нещо на този свят, той бе готов да приеме отегчението с отворени обятия. Когато си отегчен, спокойно можеш да оставиш мислите ти да се реят, а ако много държиш да вършиш нещо, то това бе отлично занимание.

Само да не беше този противен студ.

Само да не…

Долови далечно скимтене и скочи още преди Ториан.

Оръжията му бяха чужди, но поне една пушка можеше да възпре някое от Чедата, преди да успее да се приближи достатъчно близо, че да се усети зловонният му дъх, затова, докато смъкваше със замах ръкавиците, за да грабне Убиеца на гиганти, той изтегли и пистолета от джоба.

Звукът се чу отново, сякаш ушите му си правеха шега. Разнесе се откъм огъня, от отвора, от Скрития Проход.

„Пръстът на спусъка, докато целта не застане пред теб“, напомни си той с надеждата ръцете му да треперят от студа, а не от уплаха.

По дяволите, и преди се бе страхувал, щеше да се страхува и в бъдеще. Беше без значение как се чувстваш, стига да постъпиш както трябва.

— Ще бъда от дясната ти страна, Иън Силвърстайн — прозвуча гласът на Торсен. — Сега вече трябва много да внимаваме.

Едра космата ръка се подаде от дупката и се захвана за единия край, последвана от гъста чорлава коса, а след това от тясно чело и две големи опулени очи.

В следващия миг, с нещо като стон на болка, отколкото пъшкане от усилие, пръстите се изпуснаха и се свлякоха обратно в дупката.

 

 

По-късно той не бе сигурен, че е премислил добре хода си.

Беше по-скоро рефлекс, отколкото здрав разум, който го накара да запокити пистолета на една страна и да се втурне към дупката, след което да скочи вътре без миг колебание.

Сигурно постъпката му бе глупава, но той стискаше Убиеца на гиганти в дясната си ръка, а когато се приземи на твърдата земя на дъното на дупката, се опита да омекоти падането, доколкото това бе възможно, като се превъртя също като плонжиращ парашутист.

В същия момент рамото му бе раздрано от рязка болка, която спусна червена пелена пред очите му, и Иън едва успя да сдържи вика, без да изпуска меча.

Подхлъзна се по заледената земя и попадна в…

 

 

В Скрития Проход и необичайната тишина, където бученето в ушите му изчезна, студът се стопи, въпреки че отникъде не лъхаше топлина, а болката не го притискаше потискащо.

В спокойствие. И тишина. Не само че не усещаше болка, но нямаше и никакви чувства.

Иън се изправи, заобиколен от сивкава светлина, сякаш съсредоточена в него, въпреки че се виждаше как се стопява някъде в далечината в тунела.

Вече не усещаше студ. Не беше нито уморен, нито гладен, нито сит, абсолютно нищо. Дори болката я нямаше. Нито в глезените, нито в бедрото, нищо че бе успял сравнително добре да омекоти удара си…

Дори рамото не го болеше. Раздвижи лявата си ръка. Не че се движеше по-лесно, отколкото преди секунди, но болката бе изчезнала безследно.

Спомни си, че в един момент си удари главата в някаква твърда буца лед, но дори и тази болка вече не съществуваше, въпреки че пръстите му напипаха буца, а когато ги отдръпна, забеляза, че са обагрени в кръв, но обичайното усещане за мокротата на кръвта вече го нямаше, независимо че тя се стичаше през косата надолу по врата.

Тук бе царството на безвремието, на липсата на всякакви чувства, царството на Скритите Проходи. Той познаваше всичко това и би трябвало да знае какво го очаква, но въпреки това всеки път го обземаше притъпена изненада. Ето че този път бе по-различно.

Не че изпита някакъв необичаен шок, не че се почувства уверен или изплашен — в известно отношение това бе добре — но просто си бе изненада, едно различно и неестествено чувство.

Дишаше — не задъхано и тежко, не се бореше за всяка глътка въздух, нито пък се задушаваше — обзет от завладяващото чувство, че дори да спре, няма да усети никаква разлика.

Тялото, проснато на земята на тунела пред него, не помръдваше, гърдите не се повдигаха, дори не трепваха. Забеляза, че човекът е дребен, изключително набит, облечен в дрипи, които очевидно някога са били туника, препасана само с разпридано въже.

Не, това не беше човек. Челото му бе прекалено ниско и тясно, необичайно вдлъбнато назад, а толкова много косми по ръцете и краката Иън не бе виждал на никой човек. Беше тежко ранен. На дясното бедро зееше огромна отворена рана, кърваво червена, а друга, на ребрата, ги бе оголила.

Вече не му течеше кръв. Наистина, на мъртвите не им тече кръв.

Иън кимна. Това, разбира се, бе вестри, същество, което Иън някога би нарекъл неандерталец, а в книгите често описваха като джуджета.

Иън би трябвало да почувства нещо към мъртвия, отпуснат пред него, но в гърдите му не се появи чувство. Скритият Проход го бе лишил от чувства, от всички възможни чувства. Като се замисли, се сети, че би трябвало да се огледа дали не дебне опасност, да потърси някаква следа от убиеца на джуджето, но емоционален подтик нямаше, а и всичко изглеждаше тихо и спокойно.

Въпреки това извърна поглед към тунела и се взря, доколкото бе възможно, по-напред. Нищо. Навсякъде цареше познатата сивота, която в далечината се сгъстяваше и се превръщаше в чернота.

Не се усещаше дебнеща опасност, но това само отчасти се дължеше на факта, че чувствата му са притъпени.

Отново се обърна. Зад тялото на джуджето сивотата преминаваше в куп сняг, върху който падаха лъчи светлина и осветяваха покапалата пряспа червена кръв. Светлината водеше към действителността, там бе домът му, там бе сигурността, докато обратната посока бе готова да го отведе в приказния нереален Тир На Ног.

Щеше отново да има чувства, независимо в коя посока поемеше.

А това щеше да е толкова хубаво. Имаше моменти, когато предпочиташе да изпита тази вцепененост, но окончателната вцепененост бе в смъртта, а той още не искаше да умира.

Някак отдалече, някак безчувствено, част от него го подтикваше да пристъпи навътре по Скрития Проход, към земите на Тир На Ног, към Марта — а също така и към нея — а някъде много дълбоко зад вцепенението, притиснало всичките му чувства като натежало от вода вълнено одеяло, той си помисли, че най-правилно би било да повдигне джуджето на рамо и да го отнесе обратно в Тир На Ног, където костите му ще лежат до тези на останалите вестри, до всички от неговия вид.

Там бе мястото, където да почива в смъртта един от Синовете на вестрите; а не погребан под черната почва на нивите в Северна Дакота.

Само че Иън не бе подготвен за пътуване до Тир На Ног. Не че не си бе подготвил запаси, не че в Хардуд имаше кой да го чака. Това бяха подробности, с които можеше да се справи по един или по друг начин. Просто психически не бе подготвен за подобна стъпка.

Защо пък да не бе подготвен? Тук чувствата нямаха значение, можеше просто да тръгне и никой нямаше да го съди.

Но не. Не. Сивотата, безвремието и вцепенеността не бяха най-подходящи за важни решения. Важните решения не биваше да се вземат в момент, когато и чувствата, и умът бяха притъпени и впримчени в тази необяснима сива пелена, където само най-основното успяваше да изплува на повърхността. Щеше да е грешка да вземеш решение, когато умът ти е замаян от алкохола или от някой Скрит Проход.

Имаше нещо нелогично в това да разчиташ единствено и само на логиката. Важните решения бяха подвластни както на ума, така и на чувствата, и на сърцето, и на смелостта и не биваше да се отделят от човешката реалност, която бе плетеница от чувства и разум.

Само че той не можеше да остави мъртвото джудже да лежи тук, някъде в пасажите между световете. След като нямаше да го връща в Тир На Ног, тогава сивата студена логика му подсказваше, че трябва да го вземе обратно със себе си.

Парката му пречеше, затова я свали, пусна я някъде на земята, без да се учудва, че с нея не се бе изпотил, а без нея не усети никакъв студ.

Като я съблече, усети, че му е по-лесно да пъхне Убиеца на гиганти в колана, за да повдигне вестрито и да го прехвърли през рамото си.

Джуджето бе напълно отпуснато в смъртта и щеше да му е по-трудно да го повдигне, макар и не невъзможно; в курса по оказване на първа помощ, в който се записа преди години, го бяха научили как да повдига отпуснато човешко тяло на рамо, точно както правят пожарникарите.

Оказа се, че съвсем не е толкова страшно: може би вестрито бе по-леко, отколкото изглеждаше, но все пак му трябваха няколко минути, преди да успее да повдигне отпуснатото дребно тяло на дясното си рамо и да го нагласи, така че да успее да запази равновесие.

Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж към Скрития Проход, ако въобще мястото допускаше проявата на подобни чувства, тръгна към образувалия се лед и…

Простена от болка, щом усети парещата, почти нетърпима болка в лявото си рамо. За малко да изпусне тялото на джуджето, но залитна и успя да се подпре на стената на дупката, повдигна тялото, за да го нагласи по-успешно, а краката му сякаш по своя воля направиха крачка напред.

— Иън? — Широкото лице на Ториан Торсен се бе привело над ръба на дупката и изглеждаше непостижимо далечно, безкрайно и недосегаемо.

Иън тъкмо щеше да изпусне тялото, когато усети някакво движение на рамото си.

Джуджето не беше мъртво, просто бе изпаднало в безсъзнание, а сивото безвремие в Скрития Проход бе скрило истинското му състояние.

Иън усети нещо топло и мокро по крака си.

По дяволите! От раните на вестрито течеше кръв. Не, от неговите собствени рани течеше кръв.

Стисна здраво зъби, за да не простене или извика. Иън се подпря на стената и се постара да не обръща внимание на пронизващата болка в рамото, която сякаш го раздираше. Успя да изтегли Убиеца на гиганти от колана с плавно движение и отпусна възможно най-внимателно джуджето на земята.

Вдига поглед. Торсен го нямаше. Значи усилията му да не хленчи са били съвсем напразни. Браво, много успокояващо, но това не бе кой знае каква изненада. Когато всичко около теб заминава по дяволите, на Ториан Торсен можеше да се разчита да направи нещо разумно, дори и да не бе най-доброто за конкретния случай.

Иън си пое дълбоко дъх и в следващия миг съжали, защото студеният сух въздух предизвика силна кашлица.

Така, първата му работа бе да провери дишането, но тъй като устата на джуджето бе широко отворена и навън излизаха валма бял дъх, младежът бе сигурен, че вестрито диша.

Следващата му задача бе да спре кървенето.

На всяка цена трябваше да спре проклетото кървене. Топла кръв все още бликаше от раната на бедрото, а около нея се вдигаше пара и се разсейваше в студения въздух. Той притисна краищата на раната и се опита да ги задържи, само че дебелата космата кожа бе станала хлъзгава от изтеклата кръв и от полепналата мръсотия, така че замръзналите му пръсти не успяваха да се задържат на набитото бедро на джуджето.

Стана му отвратително, дори му се догади; когато го заля приятно чувство на топлина от избликващата кръв. Но, по дяволите, та тази кръв затопляше вкочанените му пръсти.

Иън свали горната риза, с която бе облечен, и се опита да не обръща внимание на болката в лявото рамо, която изпращаше букети искри в ума му и предизвикваше сълзи в очите. Уви ризата около раната и завърза ръкавите с всичката сила, която му бе останала.

Така поне бликащата кръв намаля, въпреки че не спря. Може би ако успееха да го закарат при Док Шърв, той щеше да го спаси.

Къде, майка му стара, се завря тоя Торсен? Какво правеше? Бяха минали…

Бяха минали само секунди, откакто Иън се показа с джуджето, но каквото и да правеше другият мъж, бавеше се много повече от няколко секунди…

Ръмженето на мощния двигател и пропукването на някакъв храст или фиданка, попаднали под гумите, заглуши накъсаното му мъчително и хрипливо дишане.

Не бе минало чак толкова много време.

Торсен отново се надвеси над дупката, стиснал нещо, което на пръв поглед заприлича на Иън на сърф.

Спусна го, завързано на въже. Беше някаква дъска с дупки в краищата, подобна на нещо като носилка, снабдена с плътни каиши, провиснали отстрани.

— Вържи го здраво, Иън Силвърстайн, а след това пази носилката да не се върти във въздуха, докато го изтеглям навън.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, при положение че можеше свободно да движи само едната си ръка. Иън се опита да задържи носилката почти неподвижна и да прехвърли джуджето върху нея, но тя продължаваше да му се изплъзва.

„Ти наистина си един ненужен боклук“, стори му се, че чува гласа на баща си.

„Майната ти, татко“, помисли си той и удвои усилията си, като се постара да включи в действие и лявата си ръка. Щеше да прехвърли джуджето върху носилката, дяволите да го вземат, щеше да се справи.

Иън изкрещя, когато усети как нещо се скъса в рамото му и носилката се плъзна по леда, далече от него, ненужна също като него.

Долови далечен звук от хленчене, докато се опитваше да се прехвърли от другата страна на дъската, и никак не се учуди, когато разбра, че това е собственият му глас.

„По дяволите, просто не успявам да се справя.“

Само че извиненията бяха напълно безсмислени. Да не направиш необходимото, дори когато имаш истински уважителна причина, се свеждаше в крайна сметка до това, че не си направил необходимото. Важен беше резултатът, добрите намерения не служеха за нищо.

По дяволите!

— Не. Почакай! — чу той гласа на Ториан Торсен. По-възрастният мъж спусна единия край на разтегателен бастун. — Увий ръкохватката на китката си и аз ще те изтегля.

Иън пъхна дясната си китка през ръкохватката и стисна с всички сили студения бастун.

— Дръж се здраво — каза Торсен, въпреки че от предупреждението му нямаше нужда. Какво можеше да направи Иън, освен да се надява, че бастунът ще залепне за проклетата му ръка.

Висеше над дупката без никаква опора, но Торсен бе як мъж, много по-силен, отколкото изглеждаше, и Иън усети, че се издига нагоре, докато краката му най-сетне можеха да се опрат на самия край на дупката.

Плъзна се по заледения сняг, изпъшка от болка и студ и задиша също като риба, изхвърлена на брега. Торсен вече бе завързал другия край на въжето към теглича на бронкото, затича обратно към Иън, за да му помогне да се изправи, и го поведе към колата.

Повдигна го на седалката зад волана и му помогна да прибере краката си вътре.

— Чакай да ти дам сигнал — каза Торсен. — След това много бавно даваш напред. В името на Вечния Наследник, много те моля, даваш съвсем бавно напред.

Той затръшна вратата и се затича обратно към дупката, за да скочи право вътре.

В бронкото все още бе топло и Торсен бе пуснал парното докрай.

Топлият въздух бе изтласкал студа, но младежът откри, че зъбите му тракат, затова стисна здраво челюсти.

Торсен му бе казал да изчака, но когато настъпеше моментът да стори необходимото, искаше да е в готовност. Затова Иън настъпи с левия си крак ръчната спирачка, а с десния настъпи другата, за да бъде готов за сигнала на Торсен. Сигурно щеше да му отнеме…

— Сега, Иън Силвърстайн, сега!

Иън вдигна крак от спирачките и леко натисна газта. Много бавно и внимателно, напомни си той, натискайки педала изключително плавно.

Бронкото потегли бавно, въжето, закачено за теглича се изпъна, а сетне сякаш замря във въздуха.

Щеше да е много лесно да даде повече газ и да действа бързо, но Иън бавно и равномерно настъпваше педала.

Бронкото лазеше напред, сравнително бързо, за да изтегли джуджето, здраво завързано към носилката. Подаде се също като тапа на бутилка, а Ториан Торсен висеше в долния край, захванал се здраво, с крака, широко разтворени, за да се опита да спре въртенето. Пръстите на краката му се забиха в тревата, за да не позволи на носилката да се плъзне под колата.

Скочи на крака и се зае да освободи носилката от въжето, което я свързваше към теглича. Иън се наруга, че е несъобразителен като пълен идиот. Точно под радиото бе оставен мобилен телефон. Когато Торсен започна да тегли носилката към колата, Иън набра някакъв номер и зачака.

Свободният сигнал прозвуча само веднъж в ухото му, преди сладкият глас на Карин Торсен да прозвучи мелодично.

— Док Шърв още ли е там?

— Да, тъкмо тръгваше… да не…

— Дай ми го веднага. Спешно е. — Сега не му беше времето за обяснения и Карин не продължи да настоява да разбере какво се е случило.

— Кажи, Иън? — В гласа на Док прозвуча типичното за професионалиста спокойствие, от което на Иън му идваше както да въздъхне от облекчение, така и да изкрещи от раздразнение.

— Приготвили сме ти пациент. Многобройни рани, но на най-лошата почти успях да спра кръвотечението. В безсъзнание е… струва ми се, че е от загубата на кръв.

Торсен хлопна вратата на багажника и се настани на седалката до шофьора. Иън му подаде телефона — не можеше и да шофира, и да говори само с една ръка — и веднага натисна газта, доколкото позволяваше теренът.

— Не, спри колата! — кресна Торсен; очите му бяха разширени, а гласът му отекна в ушите на Иън. — Веднага, Иън Среброкаменни.

Иън никога преди не беше чувал тази заповедническа нота в гласа на Торсен, затова натисна спирачката, без да мисли, и колата поднесе, но спря.

Торсен вдигна ръка, за да покаже, че иска тишина.

— Да, Ториан е — каза в слушалката той. След това продължи с обясненията: — Да, клиниката, да. Доведи и Хоузи с теб. Кажи му: „Илст нихт брехенст вестри“. Това да му го кажеш точно. „Илст нихт брехенст вестри“.

„Той не е човек, вестри е.“

Торсен слезе и хлопна вратата с такава сила, че нещо в жабката издрънча.

— Ти карай към клиниката! — кресна той. — Аз оставам тук да довърша смяната, докато пристигне следващата.

Телефонът се плъзна на пода и издрънча, когато Иън отново натисна газта с всички сили.

Можеш да разчиташ на Ториан Торсен, че ще мисли трезво и много разумно, когато всичко около него се разпада. Той бе прав, разбира се — това съвсем спокойно можеше да се окаже някаква уловка, която да ги подведе, за да им отвлече вниманието.

Не че Иън вярваше в подобна възможност. Всъщност нямаше никакво значение в какво вярва той; не бе задължително светът да се съобразява с него, а и не беше особено важно какво мисли той или в какво вярва.

Чу, че Карин крещи нещо в телефона, но не успя да долови думите й над бумтенето на мотора, както и не можеше да пусне волана, за да говори по телефона.

Налагаше се тя да почака.