Джоел Розенберг
Пурпурно небе (31)

Глава 29
Чедата

Иън Сребърния камък се събуди от нечие докосване и веднага посегна към Убиеца на гиганти. Ръката му се сви около познатото оръжие преди още да разбере, че пред него е Арни Селмо, леко приведен.

— Навън има нещо — каза Арни с дрезгав глас, който приличаше на едва доловим шепот.

Иън се изправи и се заслуша в нощните шумове. Единственото, което долови, бе пропукването на огъня в огнището и шумното хъркане на Валин някъде в ъгъла.

Арни бе внесъл ботушите на Иън, затова клекна и му помогна да напъха болния си глезен в десния ботуш, след което го завърза болезнено стегнато. Така беше много добре — по-добре да усеща, че е стегнато, отколкото, че е удобно.

Освен това… Иън бръкна в джоба на панталона, напипа пръстена на Харбард и го плъзна на пръста си. Щеше да бъде много удобно, ако не…

Така бе по-добре. Опита се да стъпва, без да се отпуска изцяло на болния глезен. Трябваше да внимава раната да не се отвори заради прекалено резките му движения, поне докато не станеше крайно наложително.

Може и да станеше. Затова не бе много добра идея, ако не чувстваше никаква болка. Болката бе нещо важно и не биваше да се подминава с небрежно махване на ръката. Щеше да е чудесно, ако болката не го заслепяваше, ако не му пречеше, а служеше единствено за предупреждение, което той да има предвид. Това щеше наистина да бъде…

Чудесно.

Иън прие помощта на Арни да се изправи и да се облече. Коженото му яке висеше закачено на пирон на стената. Той прехвърли Убиеца на гиганти от едната в другата ръка, а после обратно, за да се облече.

Тя излезе от сенките. Тялото й от главата до петите бе покрито в люспести сребърни доспехи. Бяха плътно по нея, сякаш предназначени да подчертаят налетите гърди и бедра и мускулите по плоския й корем.

Лицето й, дори и на светлината от огъня не показваше никакви следи на отпускане или стареене. Беше гладко и възрастта не личеше, някак страшно с тази своя нечовешка прелест и съвършенство.

Бойният й шлем представляваше шапка със сребърни крила над ушите, покрила горната част от главата й, а надолу косата й се стелеше като в някакъв сън по люспестите рамене.

Движенията й бяха като на танцьорка, тя пристъпи към празния пирон на стената, протегна се и свали черна наметка.

Да, но нали на пирона нямаше нищо?

— Нарича се Капишона — каза тя, с глас като звън на сребърни звънчета. — Наметалото е принадлежало на първия вестри, въпреки че той го е дарил по-късно на един от по-младите и неспособни свои синове. — Тя поклати глава. — Казвах му аз, че не бива. Алберих винаги е бил един дребнав мръсник и боклук, въпреки че никога не е съществувал друг с по-умела ръка с чука и длетото.

Само че вестри не ме послуша, проблем, който съм имала много пъти, с много други — обясни тя с усмивка, докато държеше наметалото. — Мисля, че ти трябва да го вземеш. Поне засега. — Тя поклати глава. — През деня не действа особено ефективно, но затова пък през нощта единственото ти притеснение трябва да е собствената ти миризма и шумът, който вдигаш. Чедата ще предпочетат да те пропуснат да минеш, отколкото да преследват звуци и миризми в нощта.

Тя му го подхвърли и той го улови. Изглеждаше създадено от доста плътна материя, беше грубо и дебело, когато го стисна, но почти не тежеше, стори му се леко като от паяжина или шепот.

Виж ти, какво пък! Той пъхна ръка, наметна Капишона на раменете си и закопча единственото му копче на врата. Протегна ръка предпазливо, после я прибра и отново я протегна. Не пречеше на движенията му, защото краят сякаш сам се повдигаше, за да не спъва движенията му.

Фрея закопча колана на меча си и извади нож от едно от дървените сандъчета. Калъфката на ножа нямаше каишки, с които да се закачи, но когато го опря в ръката си, той сякаш застана там като залепен. Фрея размърда пръсти и за пръв път Иън забеляза, че ноктите й са сребърни и лъскави, също като огледало.

Дясната й ръка оставаше свободна. Тя изтегли меча си от тежката ножница. Беше къс и широк с размерите на дланта му, дръжката — богато украсена със скъпоценни камъни, острието — черно като нощта, черно като Среброчел. Тя замахна няколко пъти с опитна ръка и мечът изфуча във въздуха.

Какво трябваше да направи Иън, за да накара Капишона да се задейства. Дали нямаше някакво копче?

— Фрея, аз…

— Шшш. — Тя се обърна към тих звук пред къщата. — Те чакат… нещо. — Смръщи чело. — Иън? — Вече не гледаше право в него.

— Тук съм — каза той и се отдалечи още няколко крачки от нея. Очевидно не се налагаше да прави каквото и да е, за да го накара да действа. Което бе просто чудесно, като се имаше предвид в какво положение бяха изпаднали. Щеше да бъде доста странно, ако не можеше да вижда собственото си тяло.

Ами Убиецът на гиганти? Той щеше да бъде проблем. Но Иън отлично знаеше къде се намира върхът на меча, също както знаеше къде е върхът на пръста му.

— Тръгвай към Среброчел — каза тя, говорейки на въздуха пред нея. — Помоли го да те пренесе. Все още не се е родило Чедото, което да успее да го настигне.

„За мен ще бъде истинско удоволствие, Фрея. Нямам абсолютно нищо против. Двамата с Валин ще се махнем от това място толкова бързо, че направо свят ще ти се завие. Но всъщност кого заблуждавам аз?“

— Неее — отвърна той. — Арни има нужда от човек, който да му пази гърба. — Това бе самата истина. Арни можеше да върти Мьолнир не по-зле от аезирец, но той не беше аезирец. Плътта и костите му не бяха поздрави от тези на Иън.

— Защо ми се струва, че това си е моя отговорност? — попита го тя. — Но както предпочиташ.

— Може ли един от вас да ми помогне? — Арни се опитваше да се пребори с неподатливите непознати каишки и катарами на кожените си доспехи.

— Разбира се, но аз…

Преди още да довърши, Фрея върна меча в ножницата по-бързо, отколкото човешкото око можеше да проследи, и се озова до Арни.

— Височайши? Обожаема Фрея? — Валин разтъркваше сънените си очи. — Къде е Иън Сребърния камък? Не му ли е добре? Да не би да има някакъв проблем?

Иън бе започнал да харесва джуджето и се възхищаваше на смелостта му, но мнението за интелигентността му щеше да се стопи, ако имаше какво да се стопи.

— Ето ме тук — каза Иън. — Тук няма задна врата, или греша?

— Напротив, има — отвърна Арни и се надигна. — Само че и нея я пазят изключително зорко. — Арни вече бе закопчан в кожена кираса с метален предпазител на лявата ръка, докато дясната си оставеше незащитена. Той я протегна и Мьолнир подскочи във въздуха от мястото си до камината, за да се озове в изпружената му ръка.

— Как ще действаме? — попита той. Гласът му бе по-дълбок и по-дрезгав, отколкото Иън го познаваше. — Не съм много запознат с подобни неща.

Фрея се разсмя и коленичи пред него, за да закопчае още една каишка на бедрото, за която Иън нямаше представа как се нарича. Зае се първо с дясното, а сетне мина и на лявото.

— И този въпрос го задава ефрейтор от Кучешки взвод, Седми полк. Първа кавалерия? Колко са мъжете, които си оставил под слънцето, за да им изядат хищните птици очите?

— Напоследък нито един. Железният триъгълник е прекалено далече и там събитията се развиха много отдавна. А и никога не съм спирал да броя телата, които оставяхме на лешоядите. — Той изръмжа приглушено. — Освен това единствения път, когато се изправих срещу Чеда, съвсем не се представих като герой. Затова ще ви попитам още веднъж. Как ще процедираме?

— Излизаме на верандата и им съобщаваме, че трябва да се разотидат — отвърна тя с усмивка, пое ръката му и се изправи, с цяла глава по-висока от Арни. — След това, о, Гръмовни, когато те откажат да побегнат в нощта, както се полага на псета, каквито в действителност са, ще ги избием.

Тя извади пет-шест факела от кошчето до вратата, запали първия, като го пъхна сред въглените в огнището, отвори вратата и излезе в нощта. Арни пристъпи след нея.

Щеше да е хубаво, ако имаха някаква представа как ще се справят, но единственото, което им оставаше, бе да последват Фрея.

Никога преди не бе виждал толкова много светещи очи.

Поне стотина Чеда се бяха събрали в кръг около къщата, а докато Иън чакаше безмълвно на верандата, още шест се приближиха по пътеката, един по един, ръмжаха и се дърлеха за място в кръга.

Очевидно следваха някакъв ред; най-шумните и едри зверове се бяха струпали пред къщата.

Фрея забоде факлите в нещо като арка пред къщата, готова да ги метне като копия по нападателите. След това ги запали един по един. Сега изглеждаше още по-висока, въпреки че бе слязла от верандата и стоеше в тревата, а той нямаше с кого да я сравни.

Арни пробва да развърти Мьолнир, а след това също слезе от верандата. Иън се почувства чисто гол и много уязвим, но усети, че на верандата е съвсем сам, затова ги последва и застана отстрани. Дори и да искаше да си отиде — а идеята да побегне в този момент вече му се стори много по-примамлива, отколкото преди малко — просто нямаше начин: Чедата бяха напълно обкръжили къщата, скупчени по двама или трима, и той нямаше да може да подмине повече от неколцина.

Дори и да ги изненадаше, като хукнеше, беше малко вероятно да прочисти път през кръга, без да се сблъска с нови и нови, а той не хранеше илюзии, че е способен да се бие в няколко посоки, поне не и дълго.

Фрея изтегли меча си, късият необикновен меч с широко острие, и го насочи напред.

— Кой от вас ще говори от името на всички? Кой от вас ще обясни как така сте дръзнали да нарушавате почивката ми?

Сякаш в отговор, най-едрият от Чедата, широкоплещест звяр с разкъсано ухо, вирна муцуна към небето и зави толкова силно, че на Иън му се стори, че ще му се спукат тъпанчетата. Това не бе просто вой, а сложна последователност от вой и лай, нещо като четиринотна песен, която той повтори няколко пъти с вариации. Друго Чедо поде след него, започвайки по същия начин, а сетне повтори с вариации, докато най-сетне цялата глутница виеше.

— Не! — кресна тя.

Глутницата замлъкна.

— Не. — Фрея поклати глава. — Не ви позволявам да отведете гостите ми, те са мои приятели. Един от вас да придобие човешки облик и ще го обсъдим пред вас, след като приема извинението за това непростимо натрапничество. Друго няма за обсъждане.

Възцарилата се тишина бе неестествена и потискаща. Иън направи крачка към едната страна на къщата — ако Арни не го виждаше, можеше случайно да го прасне с Мьолнир. Щеше да е много хубаво, ако имаха възможност да обсъдят действията си, за да се справят по-успешно, но не за пръв път Иън се натъкваше на възрастни хора, които нямаха търпение да обсъждат неща с младите, както и обратното.

Фрея излъчваше увереност и бе сигурно, че е могъща, но ако тя сама лесно можеше да се справи с десетки Чеда, сигурно щеше да го е споменала.

— След като не желаете да разговаряме — каза тя със силен, но мелодичен глас, — тогава си тръгнете и отнесете недоволството ми със себе си, защото то ще ви струпа тежък товар на гърбовете.

— Последна възможност — измърмори Арни.

Дали това беше спусъкът, или някой от Чедата подаде сигнал, който Иън пропусна — защото не беше едрият, младежът го наблюдаваше в този момент — Иън не бе много сигурен, но без никакво предизвестие поне десет Чеда скочиха върху Фрея, докато други десетина се нахвърлиха върху Арни.

Проблеснаха светкавици, разнесе се оглушителен тътнещ гръм — веднъж, два пъти, три пъти и Арни насочи Мьолнир към главата на един от Чедата, разбивайки я като тиква, паднала на тротоара. Друг вълк скочи на верандата през перилата, но Иън бе предвидил този ход, че някой ще се опита да се промъкне зад Арни, и го посрещна, като го прониза право в гърдите, при което звярът шумно тупна на дъските, а от гърлото му изскочи гъргорене и кръв.

Другите Чеда не забелязаха защитника в суматохата и Иън успя да набоде меча си в ребрата на още един, а сетне и на друг, а после и на четвърти, докато най-сетне една кафява грамада го повали и блъсна в стената на къщата. Главата му се удари толкова силно, че пред погледа му затанцуваха светлини, а очите му се просълзиха.

В продължение на няколко минути след това нещата му се губеха. Иън си спомни, че разполови един от нападателите с Убиеца на гиганти и продължи да го сече, докато накрая острието се заклещи в трупа и той трябваше да го рита с крак, за да освободи меча. През всичкото време изригваха светкавици и тътнеше гръм, съпровождани от собственото му пъшкане от усилие и болка, смесени с воя и писъците на наранени и умиращи Чеда.

Докато си пробиваше път с бой към предната част на къщата, Фрея бе някаква сребърна вихрушка, която улавяше само с периферното си зрение, едно обвито в метал торнадо, което вилнееше сред глутницата Чеда и разхвърляше тела и части от тела настрани, като междувременно разсичаше, ръгаше, размазваше, осакатяваше и риташе.

Въпреки че тримата посичаха Чедо след Чедо, въпреки че мирисът на екскременти от умрелите изпълни ноздрите на Иън, докато гръмотевиците и виковете на ранените изпълваха ушите му, все нови и нови Чеда се стичаха по пътеката надолу от хълма и се присъединяваха към битката.

Може би дори и Фрея щеше да бъде погълната от този рояк.

И то защо? Каква беше целта на всичко това? Чедата преследваха семейство Торсен, Фрея, Арни… но защо?

Сред шума наоколо той долови човешки стон от лявата си страна и започна да рита и сече и размазва всичко по пътя си, за да се качи на верандата, където Арни бе притиснат в стената, заобиколен от четири огромни звяра, които му се зъбеха, но се отдръпваха, когато той замахваше с Мьолнир.

Лявата ръка на Арни, кожените доспехи бяха разкъсани, сега висеше кървава отстрани и той едва имаше сили да замахва към Чедата. Ако отново замахнеше с Мьолнир, поне един щеше да успее да скочи върху него.

Иън изрита най-близкото Чедо и прониза следващия през врата. Чедото се сгърчи от болка и зави, като за малко не изметна Убиеца на гиганти от ръката на Иън. Той успя бързо да се отдръпне, за да го задържи, но друг вълк вече бе скочил към Арни, само че един замах на Мьолнир размаза гърдите му в кървава маса от плът и кости. Последва още един и още един…

— Дръпнете се от него! — изкрещя Иън. Пръстенът на Харбард стисна пръста му болезнено.

Чедата спряха и се отдръпнаха, подвили опашки, хленчещи от болка и страх.

Иън разкопча Капишона и го наметна върху раменете на Арни. С тихо стенание Арни изчезна.

— Извинявай, момче — дочу той тих глас до себе си. — Казах ти, че вече не ставам за подобни начинания.

Това нямаше никакво значение.

— Чуйте ме — каза Иън и извиси глас още повече. — Страхувайте се от мен. — Пръстенът на Харбард бе стиснал пръста му като менгеме, но поне ръмженето и воят затихнаха, докато най-сетне спряха напълно.

— Аз съм Иън Сребърния камък — продължи той! — Приятел съм на Фрея и на Гръмовния. Страхувайте се от мен, Чеда на Фенрис.

Чедата захленчиха и глутницата, заобиколила Фрея, се отдръпна. Около нея се бяха натрупали части от вълци, а тя бе покрита с кръв, шлемът й го нямаше, както и част от доспехите. Един от люспестите крачоли бе разпорен от бедрото до глезена и на ханша й висяха части от ризницата, а кървавият й крак беше гол.

Всички очи бяха вперени в него, защото той бе пленил волята им и не я пускаше, докато прибираше Убиеца на гиганти в ножницата. Иън вдигна ръце.

— Страхувайте се от мен — повтори отново той и пристъпи към глутницата. Стори му се, че това е най-правилното, което може да каже.

Те се разделиха като водите на Червено море. Някои от вълците отстъпваха тромаво, почти комично назад през морето от тела и части от тела. Иън не се бе сетил, че половината от чедата са вълци, които се превръщаха в хора, а другата — хора, които се превръщаха във вълци. Чак сега се сети, че в смъртта си хората бяха възвърнали човешкия си облик, защото в смъртта те вече не притежаваха умението да променят формата си, независимо от това, в какъв облик са били в момента на смъртта.

На мътната светлина под трепкащата светлина на разпръскващите искри факли, тела и части от тела на вълци и хора лежаха пръснати по целия хълм. На места се белееха кости и парчета плът също като счупени миди.

Нечия глава лежеше непокътната в краката му. Беше жена с дълга черна коса и лице, което му напомни за Вероника Лейк, мъртва, мръсна, очите — втренчени право в неговите. Половината от Чедата бяха хора в смъртта си. Щеше да приеме смъртта им по-лесно, ако бяха останали във вълчи облик.

Най-едрият от Чедата, онзи с разкъсаното ухо, застана сам пред него, скимтящ, с огромни оголени зъби.

— Страхувай се от мен — рече отново Иън.

Така и стана. Вълкът опика собствените си крака от страх, но въпреки това не помръдна от мястото си и остана с оголени зъби.

— Аз съм Иън Сребърния камък — повтаряше той. — Аз съсичам Чедата. Този от Чедата, който се осмели да се приближи, незабавно ще умре — каза той, а гласът му ставаше все по-тих. — Ти, помияр неден, ти умираш в този момент. Не можеш да си поемеш дъх…

Дишането на звяра спря, както и ръмженето.

— Краката ти омекват…

Просна се на земята и Иън мина от лявата страна на Фрея.

Чедото отново надигна глава, но очевидно бе повярвал на Иън, че не може да си поеме дъх, и затова не се опита да го ухапе.

— … а сърцето ти отказва да…

— Не. — Гласът на Валин проряза скимтенето. — Достатъчно, моля те, това е достатъчно. — Валин стоеше на верандата с вдигната ръка. Той поклати глава. — Ти спечели. Уби много Чеда и уплаши останалите. Те си отиват. Моля те, позволи му да живее. Няма смисъл от всичко това, няма никакъв смисъл. — Джуджето слезе от верандата, без да спира да цъка с език. — Моля те, Иън.

Иън усети, че Фрея е застанала до него.

— Ако ти прецениш, мой Сребърни камъко, според мен нищо повече не може да се случи. — Тя се облегна на него и се отпусна с цялата си тежест. — Вече не.

Иън погледна Чедото.

— Можеш да дишаш и краката ти ще те слушат, ако побегнеш далече от мен. Затова бягай — бягайте всички — бягайте, докато можете. Бягайте!

Ненаранените Чеда побягнаха и се пръснаха във всички посоки, а ранените закуцукаха след тях.

Валин кимна.

— Благодаря ти, Иън.

Иън най-сетне проумя. Той не му говореше нито на езика на вестрите, нито на берсмолски, а на английски и в поведението му нямаше и следа от раболепие.

 

 

— Много хитро измислено, Лисичи братко — каза Фрея. — Нямах никаква представа.

Валин се изкиска.

— Не може да не си имала никаква идея. Толкова се надявах да дадеш назаем един от скъпоценните камъни на Иън. Той все пак мисли на всички само доброто. — По устните му трепна усмивка. — Нали са у теб? Или поне един от тях. Някъде наблизо, сигурно. Надявах се да го извадиш, ако положението започнеше да излиза от контрол, или поне да го пазиш, ако правилно си разиграех картите. — Той поклати глава. — Аз, разбира се, ще го потърся, но сигурно това няма да е напълно безопасно, прав ли съм?

— Напротив — отвърна тя със студена тънка усмивка. — Върви да го търсиш. Кой знае, може и да го откриеш. Не мисля, че ще бъдем в състояние да те спрем. Не, Арни няма да тръгне да те задържа. Не знам какво ще стане, ако запратиш Мьолнир по него, но той е обмислил и тази възможност.

— А пък от друга страна — продължи Валин, — много е възможно да блъфирам и да не мога да се защитя от Мьолнир, както не могат да ми пораснат криле и да полетя. — Той спря и започна да цъка с език над мъртвото тяло на един от Чедата.

— Напротив, криле могат да ти пораснат и ти ще полетиш — каза тя. — От всички аезирци ти винаги си бил най-добрият в приемане на нов облик.

Валин — Локи — изсумтя.

— Най-добър ли? Най-талантлив, да. Най-умел, да. Но най-добър? Кога ми се е отразило добре?

— Стой настрани — каза Арни Селмо и прехвърли Капишона върху лявата ръка на Иън, след което се обърна към Локи. В дясната ръка все още стискаше Мьолнир. Размаха тежкия боен чук с лекота, сякаш не тежеше повече от химикалка или от аптекарско чукче.

Фрея протегна свободната си ръка. За пръв път се движеше като старица. Много бавно пъхна меча в ножницата.

— Вече няма да се бием, Арнолд — каза тя. — Всичко свърши, поне засега. — Тя кимна с възхищение към Локи. — Много добре измислено… сам ли успя да измислиш всичко?

— Хареса ли ти? — Локи вече бе започнал да се променя и когато застана до нея, се оказа едър мъж с огромна гръд, облечен в черен костюм, сакото — обточено с ширит, но ушито точно по мярка на масивните му гърди, въпреки че и моделът, и платът се сториха непознати на Иън. Въпреки това му се сториха подобни на дрехите в Дивия Запад. Ризата бе снежнобяла, плисирана, сякаш предназначена за фрак.

— Трябваше да се сетя, че си ти.

— Моля те — каза той и се намръщи, но бръчките изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. — След като толкова много години се старах да не се забърквам в нищо. — Той подръпна ръкавелите си и нагласи копчетата. Те, изглежда, бяха направени от черепите на някакво дребно животно, въпреки че Иън не успя да се сети от кое точно. — Ще ми позволиш ли? — каза той и сви лакът, а тя го прие и не обърна никакво внимание на яда в очите на Арни.

— Бавно сега — каза Локи, докато тя куцукаше към къщата, подкрепяна от Иън от едната страна и Локи от другата. — Няма защо да бързаме.

Лицето му бе едро и кръгло, косата и огромната черна брада — гарвановочерни, на места едва-едва докоснати от сиви нишки. Носът му бе голям, а кожата сравнително мургава и приличаше по-скоро на хората от Средиземноморието, отколкото на скандинавец. Имаше приятен вид, когато се усмихваше, а гласът му бе тътнещ баритон.

— Но да, истината е, че си казах, че опитът си струва. Възможностите бяха няколко. — Той поклати глава. — Трябваше да упорствам малко повече — това винаги е бил един от основните ми недостатъци. До един момент имам търпение, но след това… Ооо…

Значи всичко е било негово дело? Проклятието на Один, хвърлено върху Вечния Наследник? Чедата тук и онези, изпратени след Тори в Минеаполис?

Локи се усмихна на Иън.

— О, да, височайши — каза той. — Както сам ще откриеш, че Орфиндел винаги може да разчита на обичта на вестрите, така и Чедата на Фенрис, пръснати по всички краища, са готови да ми отдадат вярата и послушанието си, защото съм бащата на Фенрис.

Иън стисна устни.

— Значи Херолф ме е излъгал.

— О, боже — каза Локи. — Защо ти трябва да мислиш за това? Той е предан на Владенията. Не бива да забравяш, че вълците са животни, които живеят на глутници, при тях стадното чувство е силно развито, може и да се дърлят, докато са заедно, но са ми предани също като дресирани кучета. — Той поклати глава. — Не. Не те е излъгал. Събрах помощниците си от Южната глутница, не от Северната. — Той въздъхна, докато подбутваше с носа на обувката си откъсната ръка, а след това я ритна настрани. — Горките нещастници — каза той. — Виждал ли си ги някога като кутрета? — Усмивката му бе нежна, но хищна. — Изключително сладки са — независимо дали са се родили в единия или другия си облик, въпреки че вълчиците се налага да ги държат отделно, поне отначало, иначе двукраките не остават дълго живи. — Той наклони глава на една страна. — Искаш ли да дойдеш с мен и да ги видиш? Ще те приемат добре. Ако има нещо, което уважават повече от Бащата на своя Баща, то това е някой, който е в състояние да уплаши цялата глутница.

Иън стисна зъби.

— Искаш да тръгна с теб?

— Ами да — отвърна Локи. — Разнасях ти сака с оръжието нагоре-надолу по хълмовете известно време. Не искаш ли да ми върнеш услугата? — Учудващото в усмивката му бе, че в нея не се таеше заплаха. — Освен това смятам, че в най-скоро време ще се добера до значителен брой от скъпоценните камъни от Брисингамен, а щом това се случи, сигурно няма да ти е неприятно да разчиташ на приятел в следващия Цикъл — а кой би могъл да ти бъде по-добър приятел от самия Господ Бог? — Той се огледа и кимна. — Мисля, че това място ще го възстановя. Намирам го за много приятно.

Фрея поклати глава.

— Не мисля така, Лисичи братко. Мисля, че начинанието ти е обречено на провал.

— Съдба? Орис? Какво е това? — Локи сви рамене. — Познавам съдбата, спал съм и с орисниците, и с бесовете, те всички са приятни, вече позастарели момичета, но когато в ръцете ми попаднат достатъчно скъпоценни камъни, тогава ще ти обясня какво е това съдба и орис. А сега внимавай, бабке; не искаш да се нараниш повече, отколкото вече са те подредили. — Усмихна се на Иън и усмивката му се стори искрена на младежа. — Сериозно ти говоря, момче, зарежи ги тези дърти фашисти и застани на моя страна. Мога да ти обещая много повече забавления, отколкото тази дърта торбалана тук си представя, че съществуват.

— Сериозно? — Фрея се разсмя. — О, Локи!

— Сериозно, я — отвърна Локи. — Аз съм страхотен купонджия, момче. — Той нежно отдръпна Фрея от себе си и се изправи пред Иън. — Познавам най-шумните барове в Париж, най-добрите шивачи в Хонконг, най-прелестните гледки и пътеки във Владенията и местата за къмпингуване в Монголия. По дяволите, имам постоянна сметка в най-добрия бордей в Ада на Финавара. Остани с мен и ще си поживеем сладко, независимо дали ще се докопаме до скъпоценните камъни или не.

— Не.

— Моля те, много те моля, височайши — каза Локи с гласа на Валин. — Дори ще продължа да ти оправям леглото. — Той отметна една паднала къдрица от челото си с пръст.

Ръката на Иън и за миг не се отдели от Убиеца на гиганти.

— Да не би да има нещо, което не можеш да разбереш, като казах „не“?

— От теб никога няма да излезе добър бизнесмен, хлапе. Винаги трябва да си наясно каква е най-добрата оферта на другия, преди да откажеш…

Той направи стъпка напред и нежно докосна Иън по челото.

 

 

Този път щеше да е по-добре. Иън се отпусна на скърцащото старо легло и подложи длани под главата си. Баща му и новата приятелка щяха да се приберат от поредното официално гости всеки момент. Така наречената нова приятелка щеше да си глътне обичайното приспивателно и веднага да си легне — тази гълташе приспивателни, както Иън хрупаше ментовите бонбони тик-так — а татко му щеше да се хване за бутилката, за да се приспи.

Този път бе решил да се усмихва.

Но на Иън му готвеха изненада. Не че всичко беше съвсем наред — беше изкарал шестица по биология, но господин Фуско не виждаше нещата в същата светлина. Не бил участвал достатъчно в клас, казал той, а и от време на време си позволявал да отсъства — тренировките по фехтовка не съвпадаха с часовете в училище, но Иън имаше нужда от допълнителни тренировки, защото предстоеше турнир — а също така и да закъснява. Часът по биология се падаше веднага след физическото и във вторник, и в четвъртък, а по време на часовете по физическо Иън успяваше малко да се отпусне, независимо дали се правеше на Боби Ададжиян, облечен в къси панталонки, докато тренира футбол, или се готвеше с непресторен ентусиазъм да участва във високия скок, дори в часовете по баскетбол, където нямаше абсолютно никакъв талант, но пък преподавателят бе включил й този спорт в учебната програма, а освен това, ако показваше достатъчно ентусиазъм и се справяше успешно, господин Даниълс изваждаше рапирите и маските и даваше на Иън бърз урок, докато останалата част от класа довършваха скоковете си. На млади години господин Даниълс се бе опитал да влезе в олимпийския отбор и имаше измамен стил на защита, който Иън бързо започна да усвоява. За да получи максималното от този сравнително кратък урок, момчето трябваше да вземе бърз душ, а това на свой ред означаваше, че ще закъснее за следващия си час, но този факт никак не го притесняваше. Не биваше и останалите да му обръщат кой знае колко внимание. По дяволите, та през първите десет минути господин Фуско бе зает да флиртува с момичетата.

Като цяло, сведението за бележките му бе добро. Като се изключеше една-единствена петица, всички останали оценки бяха шестици. Дори и в курса по кормуване, който никой не смяташе за нещо важно.

Поне веднъж се гордееше с постигнатите резултати и нямаше защо да ги крие.

Както обикновено, щеше да се престори, че спи, и ако случайно чуеше високи гласове, щеше да се престори, че се е събудил, когато те са се върнали, щеше да се покаже от спалнята си в приземния етаж, да залита с притворени сънени очи нагоре по стълбите, но след като баща му забележеше, че е там. О, старият със сигурност щеше да намери начин да се заяде с него заради единствената петица, но нямаше начин да отрече, че това са почти съвършените резултати за едно несъвършено момче, което злата съдба му бе поверила.

Иън чу затръшването на вратата на кола отвън, след това вратата на гаража се вдигна — всеки би си помислил, че човек с болен кръст като баща му ще си монтира автоматична гаражна врата с дистанционно управление — а след това мощният двигател на понтиака му изръмжа и влезе в гаража, колата продължи да работи още няколко секунди, след което се чу глухото хлопване на вратите, стъпките и на двамата и тихите гласове в мокрото помещение, преди да влязат в къщата.

Иън въздъхна дълбоко. Говореха си за нещо, но много тихо. Това бе чудесно. Така дори нямаше да има нужда да се преструва, че спи, въпреки че дългогодишният навик го бе научил да диша бавно и равномерно, когато вратата на стаята му се отваряше.

— Спи — долетя до него гласът на така наречената нова приятелка. Запалката й изсъска тихо.

— Добре. И стаята е в сравнително приличен вид. Бас държа обаче, че не е измил чиниите.

— И какво от това?

— Просто ще трябва да ги измие утре сутринта. Такава ни е уговорката — аз готвя, той мие. — Двамата се отправиха на горния етаж.

Тъкмо се протегна за халата си, за да се качи на горния етаж, когато чу, че баща му слиза.

Той почука на вратата.

— Влез — обади се Иън.

Вратата внимателно се отвори. Баща му стоеше на прага, тялото му бе очертано от рамката, а светлината в коридора го караше да прилича на силует. Мислите на Иън бяха съвсем ясни и неприкрити и той за пореден път се замисли защо ли един дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет и пет изглежда толкова огромен, когато застане в тази поза на вратата.

Поне този път всичко щеше да е наред.

— Добър опит. — Тук нещо не беше както трябва. Гласът на баща му бе спокоен и равнодушен, сякаш се опитваше да се сдържи.

— Ама аз исках да кажа, ами… — той започваше да изпада в паника. — Само една петица. Това е почти върхът.

Баща му изсумтя.

— Да бе, как ли пък не. Сигурно така си си въобразявал, когато си прегънал училищния доклад и си ми го залепил на шкафа така, че номерът да мине, без да забележа петте отсъствия и седемте закъснения през срока. Защо не ми каза. Никак не ми е приятно, че изпускаш часовете в училище, за да ходиш на фехтовка. Не че няма да го преживея, но никак не ми е приятно — горд съм, че се справяш така блестящо на фехтовка, но училището е много по-важно. Виж, стига средният ти успех да е какъвто е в момента, няма защо да се оплаквам. Просто искам следващия път да ми кажеш. Браво, синко, добре си се справил. — Той едва сдържаше усмивката си.

Той пристъпи напред и…

 

 

Иън се отдръпна рязко назад, повличайки и Фрея със себе си, а когато усети тежестта й, той стисна силно Убиеца на гиганти.

— Както и да е — сви рамене Локи. — Не пречи да попиташ, нали?

— Ти, копеле — каза Иън. Само железният самоконтрол успя да го накара да задържи меча в ножницата. Ако преди бе грешка да напада Локи, сега все още щеше да бъде грешка, ако го нападне. В ушите на Иън отекваше някакво гърлено ръмжене, но щом осъзна, че той ръмжи, веднага се овладя.

— Какво има, Иън? — попита Арни; очите му бяха приковани в Локи, без да се откъсват. Той отново замахна няколко пъти с Мьолнир. — Единственото, което аз видях, беше, че те докосна по челото, но това бе за секунда или две.

Лицето на Фрея бе посивяло.

— Аз почувствах какво направи той — каза тя. — Това беше изключително жестоко, Лисичи братко.

— Нищо подобно, бабке. Направих едно напълно честно предложение. — Локи разпери ръце и се обърна към Иън. — Ако предпочиташ, ще те пренеса, на който планински връх си избереш и ще разкрия пред теб царствата на небето и земята, но все си мислех за нещо по-интимно, нещо по-лично, струваше ми се, че ще ти допадне повече. Можеш да имаш каквото пожелаеш през следващия Цикъл, дори повече, отколкото си представяш. Просто остани с мен. Мога да се обвържа така, че да спазя думата си, а и защо да не я спазвам? Ти можеш да имаш всичко, което пожелаеш, дори и най-смелите ти мечти за мен ще бъдат като капка в морето.

Да, най-смелите му мечти. Ето че Локи отново хитруваше. Можеше да предложи на Иън много повече, но разчиташе на слабостите на младежа. Бащата в съня не беше непознат човек, той си оставаше баща му, един обикновен баща. Веднага го позна, като изключим това, че не се държеше с него като с боклук.

Намери скритата болка на някого и веднага ще можеш да го контролираш, стига да е достатъчно слаб, за да ти позволи. Иън обаче не бе достатъчно слаб и щеше да носи този сън, забоден в сърцето си като остър нож, чак до края на живота.

Само заради това бе готов да убие Локи, без да изпита и най-малко чувство на угризение, а след това да увеси тялото му на някое дърво, за да го изкълват гарваните. Иън извади Убиеца на гиганти на няколко сантиметра.

— Както решиш, Иън — каза тихо Арни. — Просто ми кажи.

— Недей, Иън — каза Фрея. — Не тук, не сега.

След това хлопна меча на мястото му.

Добре. Нямаше да е тук и нямаше да е сега.

Но подходящият момент щеше да настъпи. Всеки, който би се възползвал от слабостта му, трябваше да бъде задържан далече от скъпоценните камъни. Нека това нещастно подобие на бог да си мисли, че Иън не е в състояние да се контролира, нека го подценява. Беше добре, че един толкова мощен и опасен враг го смята за по-незначителен, отколкото е.

Но щеше да настъпи денят, когато да забоде Убиеца на гиганти първо в китката на Локи, за да изпусне той оръжието си, а след това да го прониже през гърдите между ребрата.

Обърна гръб на Локи и двамата с Арни помогнаха на Фрея да докуцука вътре в колибата.