Джоел Розенберг
Пурпурно небе (30)

Глава 28
Чедото

Пронизващ вятър, студен и остър, брулеше над мястото, което по друго време на годината бе езеро. Ториан дел Ториан ускори крачка по пътеката покрай брега. Дните с минусови температури и стъпките на стотици, може би дори хиляди, ентусиасти, за да не ги нарече странни глупаци, бяха изгладили пътеката така, че само на места се виждаха заледени петна.

Не биваше да забравя най-голямото ледено петно — самото езеро Калхун. С приблизително овална форма, дълго кажи-речи цял километър и половина, широко почти километър, то бе така дълбоко замръзнало, че дори и камион можеше да мине по него, въпреки че Ториан никога не бе виждал градски автомобил, в което и да е от градските езера. Недалече, в северозападния край, се виждаше навесът за канута, пуст и самотен, обвит в лед, а в западната част се протягаше кеят и прорязваше леда също като дървен оплезен език, решил да предизвика някой да използва трамплина и да си счупи тъпия врат.

Сигурно някой някога бе опитал подобно нещо. Нямаше нещо глупаво, което тук да не бе опитано.

В северния край на езерото, както и в южния край, ледът бе излъскан и изгладен в широки кръгли участъци за кънки на лед, но останалата част от повърхността на езерото си оставаше покрита с ледени буци и сняг, набраздена от следите, оставени от скиори, които са го използвали, за да се упражняват или за да избягат от тълпите местни глупаци, които обикаляха в студа и се превиваха и клякаха около замръзналите води, с надеждата това да се отрази благоприятно на ръцете, гърбовете и краката им.

Ето ги и ледените къщички. И това ако не беше странно забавление — да седнеш в студа и да се опитваш да изтеглиш някоя и друга риба от дупка в леда.

Искаше му се да си погледне часовника, но защо ли му трябваше да вижда колко е часът? Можеше да отмерва времето със собствените си крачки, да брои ударите на сърцето си. Ех, да можеше да преброи ударите на сърцето си. Щеше да му е интересно да разбере колко още му остават.

Не беше напълно безпомощен. Младият Ториан бе настоял да вземе онзи смешен малък нож и сега Ториан дел Ториан го бе пъхнал във външния си джоб, сякаш дори и да му се предоставеше възможност да го извади, би предпочел да използва възможността, за да изтегли камата, наместена под лявата му подмишница, или дори другата, по-простичката, със сгъваемото острие, която стискаше в дясната си ръка — не че щеше да му помогне кой знае колко, но острието беше направено от Орфиндел, а Ториан не се бе разделял с него нито за ден от петнайсет години насам.

Ако имаше време, щеше да изтегли револвера от левия джоб на палтото — но това не можеше да стане, преди да е сигурен коя е мишената, а това щеше да се разбере едва когато Чедото връхлетеше върху него. Човек не можеше да разчита на лоялността на пистолетите, те нямаха своя същност, а насочените куршуми можеха да бъдат избегнати.

Въпреки това си струваше да се опита.

Само че Чедото едва ли бе положил толкова много усилия, за да бъде застрелян, когато се доближи до набелязаната жертва.

От прозорците на къщите по хълма, закътал източната страна на езерото, започваше да струи светлина, а в далечината се долавяше глух тътнещ звук, какъвто и да беше той. Маги му бе казала, че този шум е просто досаден, не представлява никаква опасност и стига да си стоеше там далече, беше приятен също като далечната миризма на скункс, довявана през летните нощи от господ знае къде. Той ускори крачка в ритъма на тътнещия звук, но след малко си наложи да върви по-бавно. След като сам ясно долавяше шумното си дишане, а то наистина бе прекалено шумно, как тогава ще успее да чуе приближаването на Чедото?

Сега можеше да разчита единствено на зрението си, въпреки че ако Чедото бе по-голям глупак, отколкото Ториан предполагаше, можеше и да се чуе нещо преди първия му скок. Ако дочуеше потракването на нокти по заледения асфалт, може и да му останеше време, за да извади пистолета.

Миризмите и звуците на града му бяха непознати и той трудно ги оприличаваше и поставяше на място. У дома — дори и когато беше във Владенията — звуците вечерно време, издавани от насекоми, птици и животни ти чертаеха една приблизителна карта, а пък рязко възцарилата се тишина те предупреждаваше на мига, че някой, много възможно да се окажеше и ти самият, прекалено едър и шумен, се приближава. Можеше веднага да разбереш, че семейство Томпсън ще вечерят телешко задушено или че старият форд пинто на Инга Свенсън е започнал да гори прекалено много масло, или че някой новопристигнал лисугер е маркирал оградата отзад, за да се знае, че територията вече е само негова. Есенно време ясно се чуваше как сърните шумолят и долавяше мускусната им миризма още преди да забележиш къде са трили гърбовете си. Във Владенията, острият мирис на пикня веднага ти показваше, че някъде наблизо в района има Чедо.

Може би ако имаше няколко години на разположение, щеше да разбере и опознае екзотичните миризми на големия град, но точно сега, единственото, което успяваше да разбере от мириса на изгоряло дърво, довян от вятъра, бе, че някой съвършен глупак се опитва да изгори бор, все още неизсъхнал, полят твърде обилно с керосин, че същият този глупак много скоро ще открие, че коминът му се е задръстил и подпалил. Какво разхищение, да се горят неизсъхнали дърва; че то по-голямата част от топлината на огъня се поглъщаше, за да се изсуши дървото. А и тукашните аптекари нямаха ли нещо по-полезно, за което да използват керосина?

Да усети предупредителни шумове тук, бе наистина невъзможно. Всеки няколко минути над него се чуваше гръмовен тътен, когато примигващите самолети се отправяха по обичайното си трасе към летището. Може би от тях се разнасяше тази особена миризма из въздуха. А и шумотевицата от колите по пътя и магистралите, нямаше край. От време на време зазвучаваше жалният вой на сирена. Как изобщо можеха да спят хората тук?

Е, човек свиква с всичко, няма начин.

Ако можеше да върне времето назад, би премислил нещата много по-задълбочено. Ако се налагаше младият Ториан да ходи на училище точно в този град, а то се налагаше, тогава Ториан щеше да си направи труда да го опознае. Както винаги преди — разглеждаше подробно и много обстойно арените, където щеше да се води поредният му дуел. Една-единствена разхлабена плочка на арената би представлявала проблем единствено ако не знаеш, че я има, и би била предимство за теб, ако противникът ти няма представа къде се намира.

Но можеше да се случи така, че и ти да знаеш, и той да знае, но в такъв случай се налагаше да се правиш, че не знаеш, за да го заблудиш. Никога нямаше да забрави как успя да срази самия Маестро по дуелите благодарение на една такава разхлабена плочка.

Вече бе направил пълна обиколка на езерото, а от Чедото нямаше и следа, нито се чуваше, нито се виждаше. Имаше много възможности, когато някой или нещо можеше да изскочи и да го нападне — бе забелязал поне шест такива възможности — затова прецени, че Чедото изчаква, за да свърши работата си насаме и дискретно.

Да не би отново да бе попаднал на някаква подвеждаща маневра? Да не би все пак истинската атака да бе насочена срещу Ториан и Маги?

Не, този вариант не бе особено смислен.

Какво тогава ставаше?

Един самотен бегач обикаляше езерото, но освен него, наоколо не се мяркаше жива душа. Дори риболовците, дето клечаха на леда, се бяха затворили в ледените си къщички за през нощта. Като начин на отмора, риболовът в леда бе доста глупаво нещо, защото едно такова малко езерце какво може да им предложи? Но дори и градските люде не бяха чак толкова тъпи, че да чакат нещо да се улови на въдиците им нощем.

„Да не би да трябва да обикалям в тъмното на този студ, докато премръзна?“

Имаше още време. Бузите му бяха ледени, но поне лентата предпазваше ушите му да не се вкочанят, а щом усети, че започва да му става топло, веднага разкопча парката, за да може излишната топлина да излети и да не се изпоти.

 

 

Обикаляше езерото за трети път и вече минаваше полунощ, когато забеляза надрасканата с тебешир диаграма по асфалта. Когато обикаляше езерото за пръв път, това го нямаше. Той бе наблюдавал къде стъпва, за да запомни ледените буци по пътеката, и бе внимавал. Бе възможно да е била тук по време на втората обиколка.

Рисунката представляваше груба скица на пистолет, задраскан с две огромни пресечени черти.

Да не би Чедото да се бе сетил, че той носи пистолет? Или пък го беше подушил? Да не би смазката за огнестрелни оръжия да имаше някаква специфична миризма, а той винаги използваше Хопс, както го бе учил господин Рьолке.

Поклати глава. Добре, никакви пистолети.

Дали Чедото знаеше? Или просто налучкваше? Щеше ли да му повярва, ако разпереше ръце, за да му демонстрира, че не носи такова оръжие, че дори не се бе сетил да си донесе пистолет?

Но ако беше така, защо тогава ще забележи рисунката? Защо стоеше и я гледаше така съсредоточено?

Отново се оказа, че някой бе една крачка напред.

Много добре: никакви пистолети.

Можеше да извади патроните и да метне пистолета някъде настрани, но нещо го притесни. Ами ако някое дете го намери? Празният пистолет не представляваше заплаха, но не му се искаше да посрещне евентуалната си смърт с толкова безотговорно деяние.

Можеше да стъпче пистолета и да го остави разбит на парчета. Но как да смачка едно парче метал, докато се разхожда около езерото? Ако беше лято, щеше да открие някой камък и да го използва като чук, за да размаже оръжието. Същата работа би му свършила и една най-проста отвертка, за да разглоби оръжието. Изхвърляш пружините на една страна, цевта на друга, а останалото запокитваш в езерото.

Жалко, че сега нямаше как да го хвърли в езерото…

Но разбира се, че можеше, и щеше да го направи.

— Може би тогава ще посмееш да се изправиш пред мен? — каза тихо той.

Единственият отговор бе бръмченето на кола някъде в далечината, която виеше и кашляше, докато се опитваше да запали на студа. Иу-иу-иу-иу-иу-иу-иу-иу-иу-иу.

Той тръгна по брега и стъпи на леда. Съвсем не бе толкова хлъзгаво, колкото изглеждаше. Зърнестият сняг и сковаващият студ бяха направили повърхността достатъчно груба, така че бе, все едно че вървиш по сняг. Не бе очаквал да е така, но и да крачи по заледеното езеро така и не му бе дошло наум преди.

Беше се научил да се пързаля с кънки само защото Карин обичаше, но това го правеха единствено на футболното игрище през зимата, когато напръскваха терена с вода и изчакваха земята да замръзне хубаво. Тогава ледът ставаше плъзгав, въпреки че най-хлъзгаво ставаше не в студени дни, а когато времето леко се отвърнеше.

С тези мисли се приближи до най-близката дупка в леда, сега покрита с парче дърво.

Някой с повече оптимизъм, отколкото здрав разум бе изрязал дупка, достатъчно голяма, за да стъпи в нея човек, а вятърът бе навял сняг и я бе превърнал в истински капан за невнимателните и хората без късмет.

В дупката се бе образувал лед, но щом го блъсна с тока на ботуша, той се пречупи. Ториан бавно извади пистолета от джоба, задържа го за цевта и го вдигна над главата си, а след това бавно, съвсем бавно, спусна ръка и го хвърли във водата. Пистолетът пропадна с шумно „пльок“.

Нямаше никак да се учуди, ако някоя тъмна фигура изскочеше от най-близката ледена къща и хукнеше по леда към него, но всичко наоколо бе замряло, с изключение на фаровете на колите по „Лейк“ в далечния край на езерото.

„Е, хайде. Чакам.“

Пое обратно към брега, но се спря. Това бе най-очевидното, което можеше да направи, и по всяка вероятност Чедото очакваше тъкмо подобна очевидна постъпка — защо да го улеснява?

Обърна се и се упъти към лъскавата площадка за кънки в южния край.

 

 

По всичко личеше, че Чедото иска честна битка: Ториан чу ръмженето му, когато изпълзя от сенките изпод кея. Вървеше с вдървени крака, направи няколко крачки, след това затича с удивителна лекота, която буквално изяде разстоянието помежду им.

Той се обърна и също затича, но междувременно дръпна ципа и извади ножа, скрит под мишницата. Само с едно дръпване, палецът му освободи кожения калъф, в който бе прибран, а той натисна копчето и острието изскочи, изтласкано от невидима пружина.

Трите подпорни стълба на стратегията бяха балансът, подборът на времето и мястото. В повечето случаи два крака не са толкова устойчиви, колкото четири, но ако успееше да стигне до хлъзгавия лед, изчадието нямаше да се радва на това предимство.

Щеше да има един шанс, въпреки че това не бе кой знае какъв шанс: щом Чедото се добереше сравнително наблизо, веднага щеше да се подготви за скок. Това би сложило кръст на предположението на Ториан за време и контрол на разстоянието помежду им, така че ако се сблъскаха във връхната точка на скока на звяра, човекът можеше и да успее да му нанесе удар, поне един. Беше възможно Чедото дори да не забележи острието на ножа, защото Ториан го бе замаскирал.

Ториан дел Ториан тичаше с къси отсечени крачки, а стъпалата му шумно тупваха по леда. Отсечката, която бе избрал, се оказа прекалено дълга, а той рискуваше да падне и тогава всичко щеше да приключи за броени секунди.

Може би така щеше да е най-добре, но Ториан дел Ториан не бе възпитан да приема поражения и не бе склонен да се остави да умре по този примиренчески начин.

Биеш се и си завоюваш правата във всеки дуел, всеки път нещата са съвсем истински, използваш цялата си сила, влагаш всички умения. Дуелистите се подсилваха с билки и молитви, молеха правосъдието да води и нагажда ръката им, краката, да се погрижи за добрия им баланс, както и да обостри зрението им, за да постигнат това, което смятаха за свое право. Човек се надява, че ако не е прав, другият дуелист ще победи, но Ториан така и не почувства подобно нещо. Независимо на чия страна бе правдата, той винаги искаше да побеждава.

Държеше здраво ножа, острието — паралелно на ръката си. Ториан дел Ториан продължи да размахва ръце и да тича напред. Много, му се искаше да погледне назад през рамо, за да прецени разстоянието, но неравният лед пред него го притесняваше и му подсказваше, че е прекалено рисковано.

Прекалено рисковано ли? Наложи си да не се изсмее на глас. Прекалено рисковано било. Съвсем скоро един от гнусните Чеда на Фенрис щеше да му види сметката, че какъв по-голям риск от това?

Стигна до лъскавата повърхност на площадката за пързаляне и скочи на нея, подхлъзна се и запази равновесие също като хокеист, докато отново премина в нещо като крачки. Същото го бе пробвал преди с Карин, когато се изтласкваше ту с единия, ту с другия крак.

Нямаше да се получи, ако ледът бе хубав и гладък, но поради причини, които той така и не успяваше да разбере, когато станеше прекалено студено, повърхността на леда не се запазваше гладка и лъскава, както когато малко се затоплеше.

Знаеше, че отстрани тичането му изглежда тромаво, каквото беше, но когато дочу, че драскането на ноктите на Чедото по леда е вече по-бавно и затруднено, той прецени, че има вероятност да стигне до брега, преди чудовището да му се е нахвърлило, а това щеше да му даде предимство пред врага. Замисли се как да се престори, че пада, а след това бързо да си възстанови равновесието, когато чу, че драскането се превърна в ритмично и равномерно потракване на ноктите.

Не само че нямаше да има време да изпълни замисъла си, но нямаше и да има полза. Най-сетне рискува и хвърли бегъл поглед през рамо и в същия момент забеляза, че Чедото напредва с мощни подскоци и скъсява разстоянието с всяка секунда.

Бе разчел времето почти до съвършенство. Ако успееше да продължи да поддържа тази скорост по гладкия лед, Чедото щеше да го настигне някъде по средата на пързалката, когато ботушите му щяха да са предимство пред лапите с нокти.

Тук ледът беше набразден от кънки, почти навсякъде с кръгове, които се пресичаха, завиваха и отново се пресичаха.

Той се изви, плъзна се назад, след това ритна леда с единия си крак и заби пета с всички сили. Наистина успя, защото спря толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

Беше виждал и по-едри Чеда, но не много. Този щеше да се окаже сравнително висок, чак до гърдите му, и сигурно тежеше поне с десет, ако не и с повече килограма от него.

Дори в мътната зелена светлина на далечните улични лампи, той забеляза, че звярът е прекрасно животно — с едра глава, красив, въпреки че черепът изглеждаше плътен, а краката му бяха по-тънки, отколкото би трябвало.

Гръдният кош беше изпъкнал, но неестествено тесен, а в очите проблясваха червени пламъци.

Вдигна се на задните си крака и се подхлъзна, а предните се разтвориха, сякаш в опит да спрат плъзгането на леда. Ториан дел Ториан се изви на една страна и отскочи.

Само ако успееше да го повали по гръб и да забие ножа между ребрата му, едно завъртане на острието и щеше да го притиска под себе си, докато умре.

Само че вълкът бе бърз като него, ако не и по-бърз. Вместо да се опитва да си възвърне равновесието, той просто се превъртя на една страна, така че се блъсна право в Торсен.

Едната от предните му лапи подпря ръката на Ториан с ножа, а челюстта изщрака шумно, пропускайки на милиметри лявата му ръка така, че раздра ръкава на парката.

Двата задни крака се свиха и ритнаха мъжа. Твърдите нокти проправиха огнени болезнени следи по гърдите и корема му, а топлият зловонен дъх на Чедото нахлу в ноздрите му с такава сила, че Торсен усети как му се повдига. Тялото на звяра се сви още веднъж и отметна човека настрани, след което скочи, макар и неуверено, на леда.

Рефлексите и десетилетията на практика го спасиха от това да остане без дъх след ритника на вълка. Той подложи лявата си ръка на леда, подгъна светкавично крака и се изтласка до клекнало положение в същото време, когато и Чедото вече се бе изправил.

Парката му бе раздрана отпред. Болезнените следи по гърдите чак до колана започваха да болят още повече от студа. По-добре стана, че звярът не успя да захапе колана му със зъби, че само го издра със задните крака, когато се опитваше да скочи отново.

В ушите му отекна гърлено ръмжене и той разбра, че звукът идва от него, затова се овладя и престана.

Само че ръмженето не спря, напротив, започна да става още по-силно и натрапчиво.

— Какво…

Аха. Още един самолет прелиташе над тях, за да се насочи за кацане към летището. Младият Ториан веднага щеше да го познае по звука.

Дясната му ръка беше почти изтръпнала, затова той се опита да стегне мускулите, без да изпуска ножа. Задържа го пред себе си и прикова погледа на вълка, докато лявата му ръка опипваше за ножа, който младият Ториан му бе дал назаем.

— Ела и ме хвани, помияр такъв — каза той на берсмолски, защото на този език всяка от казаните думи бе обида, която би накарала един дуел до първа кръв да се превърне в битка до смърт. — Чакам те. — Думите му прозвучаха завалено и смешно в ушите му и той чак сега усети, че си е прехапал езика толкова лошо, че цялата му уста беше пълна с топла гъста кръв.

Значи вълкът не беше единственото създание, което можеше да умре с уста, пълна с кръв.

Звярът изръмжа, изви гръб и запристъпва бавно към мъжа, като заобикаляше от лявата страна. В този момент пръстите му напипаха ножа на младия Ториан.

„Точно така, ела ми от тази страна, помисли си той. Издебни слабата ми страна, за да се спасиш от ножа, които виждаш, ще те оставя да ме спипаш за дясната ръка.“ Само ако можеше за един-единствен миг да го пипне за главата, за да извие врата му така, че да го наръга. Щеше да нацели артерията и да го остави да се удави в собствената си кръв, докато лежи на леда.

Животното пое крачка напред, докато прегъваше задните си крака, за да го изтласкат напред и нагоре, но вместо да подскочи, той направи смешно малък отскок, с който скъси разстоянието, а след това се изтласка право нагоре от леда. Ториан замахна с ножа, но заради мрака така и не успя да види къде премина острието на големия нож.

Стисна дясната му ръка в пастта си, дългият нож изпадна от пръстите му, но той пъхна ръка напред в устата на вълка и се опита с голи пръсти да стисне хлъзгавия език на животното.

Само че пръстите му се отпуснаха и станаха напълно безполезни, когато челюстите на противника му се сключиха около китката, а това, че не усети никаква болка в пръстите, го уплаши повече, отколкото ако бе усетил раздираща болка. Той отвори втория нож и замахна към близкото око, но лапата на вълка отблъсна ръката му.

Вълкът потръпна до него, когато някакъв шок разтърси тялото му, а след това още един.

Едва тогава той чу далечното проскърцване, което не бе доловил заради рева на реактивния самолет, едва тогава челюстта на звяра започна да се отпуска и той усети острата миризма на вълча пикня, а десният му крак стана мокър и топъл.

Коленете му поддадоха, усети, че дясната му ръка бе напълно безполезна, но в лявата все още продължаваше да стиска ножа, а гърлото на противника бе оголено пред него. Ториан Торсен замахна с всички сили: веднъж, два пъти, през гърлото на Чедото, след това още два пъти, докато топлата му кръв потече по дрехите му и закапа по снега.

Тъмна сянка се приближаваше по леда с много повече грация, отколкото Ториан притежаваше, и в следващия момент Били Улсън бе до него и му помагаше да се изправи на крака. В ръката си държеше нещо пластмасово като кутия, не, каква ти кутия, това беше един от онези малки мобилни телефони, дето се побираха в дланта.

— Побързай — казваше той. — Ще извлека баща ти от това място, но по дяволите, побързай с разчистването, защото ако не ми се обадиш, докато почистя него, просто се махаме. — Той затвори телефона и внимателно го пусна във вътрешния джоб на палтото, след това плъзна едната си ръка под гърба на Торсен и му помогна да се изправи на крака. — Хайде, господин Торсен… трябва бързичко да се разкараме от това място, наистина бързо. Колата ми е ей там.

Ториан Торсен изплю топла кръв.

— Ти обеща. — Почувства се измамен, въпреки че не можеше да обясни защо. Това си беше неговата битка, не на момчето му.

— Просто излъгах. Години наред съм лъгал и себе си, и другите хора — каза той, без да се забави дори за миг, въпреки че не спря да дърдори. — Просто много, ама много ме бива в лъжите — обясняваше весело той. — Реших, че вълкът не е имал достатъчно време онази нощ, за да ме подуши, но нямаше време да спорим и да се дрънкаме по този въпрос, особено пък след като ти беше преценил, че ще се оставиш да бъдеш убит.

— Само че сега…

— Хубава гледка към звездите има тук. Дори и ние обратните момченца се научаваме как да стреляме, когато пораснем, и въпреки че едва ли ми имат много доверие, когато става въпрос за стрелба на дълги разстояния, ето че тук се получи просто прекрасно. Много ми се искаше да ми дадеш малко време, за да го застрелям, преди да те спипа, но… вече няма значение. После ще имаме достатъчно време, за да поговорим за всичко това. Ако Тори и Маги ги хванат, ще се наложи ние с Джеф двамата да те прекараме.

Моторът на някаква непозната кола бе оставен да работи. Тя бе паркирана встрани от пътя без всякакви светлини. Приближаваха фаровете на някаква друга кола, затова Били го изправи и го подпря на някакво дърво, докато колата отмине.

— Ама къде беше ти?

— Седях си кротко в онази прелестна ледена къща на рибарите, докато сладкото ми малко дупе замръзна — отвърна Били.

— Ти ме излъга.

— И още как — каза той и кимна към колата. Отново потеглиха и този път задната врата се отвори. — Пет пари не давам за дадените обещания, господин Торсен. Хич даже не ми пука дали ще спазя дадената дума, или ще кажа истината или някакви такива простотии. Можеш да ме презираш колкото си искаш. Но пък няма да те пусна да си вървиш, преди да си си записал невероятната ми рецепта за пастет, за да можеш да я дадеш на прелестната си съпруга — той продължи да дрънка, без да спира, докато помагаше на Торсен да се настани вътре в колата.

— Накъде? — прозвуча гласът на Джеф Бйерке.

— Аз ще карам — заяви той. — Ти сядай отзад и гледай там да го позакърпиш, поне колкото може — нареди Били. — От кръвта ми се подкосяват краката, а пък от разните там игли направо ми прилошава.

— Били…

— Там в онова училище за големи момчета със значки не са ли ви научили как да оказвате поне първа помощ? Искам да кажа, поне понякога попадате в ситуации, когато нещата не се решават само с щракване на белезници, дори и в случаите, когато са подплатени с нещо мекичко. Тази стомана, такава простотия. Искам да кажа, не можете ли да измислите някакви подплънки, нещо такова. Или поне да ви ги раздават в различни цветове.

— Били.

— Ааа! Искаш да кажеш: „Къде отиваме?“ ли? — Били Улсън изключи от скорост и спря до тротоара. — Според мен това е повече от очевидно. Господин Торсен е ранен. Можем просто да го оставим в някоя болница, но пък там ще започнат да задават неудобни въпроси, а на нас не ни трябва някой да ни задава неудобни въпроси, дори и Тори, и Маги да успеят да разкарат трупа на Чедото от леда и да го натъпчат в бронкото и да го изкарат от града, без никой да ги спипа. Ако си мислиш, че господин Торсен ще умре без лекарска помощ, тогава ще трябва да се примирим с неудобните въпроси и ще пратим всичко и всички по дяволите…

— Аз… аз съм добре — каза Ториан Торсен.

— Разбира се, че си добре, господин Торсен — продължи да бълбука неуморно Били. — Ти просто отиде да се поразходиш малко из парка, да глътнеш малко свеж въздух, а аз пък се явявам в ролята на кралицата на нощта, и ако бъдете така добри и двамата да ми простите за израза, няма нищо на този свят, което приемам за даденост, затова, м…

— Били!

— Добре, добре, Джеф. Май ще трябва да ти го напиша, за да се опиташ поне тогава да го разбереш. Отиваме си вкъщи. — Той включи на скорост и натисна рязко газта. — След около триста километра ще се наложи да заредим, затова или го оправи дотогава, за да не заподозре нещо оня на касата, защото веднага ще позвъни на ченгетата, или…

— Недей да караш прекалено бързо — прекъсна го Джеф.

— Дрън-дрън-дрън, вие нормалните само знаете да дрънкате.

Джеф се разсмя.

Ториан дел Ториан се отпусна назад и затвори очи. Вкъщи.

Да, отиваха си вкъщи.