Джоел Розенберг
Пурпурно небе (3)

Глава 1
Нещо витае във въздуха

Тори Торсен за пръв път усети миризмата на изток от Линсдейл, на Езерната улица.

Тъкмо бе слязъл от автобус номер четири — колата му бе на паркинга под пряспа сняг, засипана още преди две нощи, а той така и не намери достатъчно време, за да я почисти — поне все още — за да поеме по „Езерна“ и „Лин“ преметнал раницата през едното рамо, а сака с екипировката по фехтовка — през другото.

Зачуди се дали да не вземе нещо от гръцкия ресторант на ъгъла — Маги обичаше дюнерите им, на Тори също му допадаше вкусът им, макар че името му бе странно, „Чийзбургерополис“ — но пък беше толкова студено, а и той бе облечен по градски, не както обикновено се обличаше, когато си беше в провинцията, но поне Маги и съквартирантката й поддържаха апартамента топъл, а тя сигурно вече го чакаше с прясно сварена каничка кафе. Честно казано, Тори Торсен се стараеше винаги да е честен пред себе си — колкото по-бързо стигнеше в апартамента й и си свалеше палтото, толкова по-бързо щеше да успее да убеди Маги да си свали дрешките и да я вкара в леглото, а ако това се окажеше неудобно и нетактично — всъщност бе много вероятно да стане тъкмо така — той нямаше много-много да роптае.

Дори и да имаше право.

Храната щеше да почака.

Падналият сняг бе струпан на огромни мръсни купчини и покриваше почти целия тротоар, подаваше се само червеното знаменце на противопожарния кран. През лятото приличаше на антена, сякаш градските противопожарни кранове бяха радиостанции под доста неумело прикритие, може би замислени в този им вид от „Борис и Наташа“ (Филм от времето на Студената война, в който двамата главни герои шпиони са достойни за присмех), за да предават тайни съобщения на потсилванианците.

Само че през зимата това си бе просто парче червен найлон.

Във въздуха се носеше мирисът на зимата: изпаренията от дизеловите двигатели на автобусите се смесваха с мириса на студ и печено месо от гръцката скара, сякаш нарочно поставена на отворения прозорец на заведението… а също и с онази далечна гадна миризма, която му се стори смътно позната, въпреки че колкото и да се насилваше, така и не успяваше да определи откъде.

Поклати глава и отново подуши.

Смрадта изчезна изведнъж, изместена от наситения аромат на скара, смесена с пресни чушки и по всяка вероятност с парченца лимон.

В този квартал миризмите бяха така примамливи, нищо че всички пет или шест ресторантчета наоколо бяха евтини — поне бяха хубави — във всеки се чуваха различни диалекти, можеше да се насладиш на вкусове от различни части на света, без това да се отрази пагубно на портфейла ти.

Половин пресечка по-надолу се намираше виетнамският ресторант, където приготвяха онези невероятно вкусни яйчени рула, пълнени с прозрачно фиде, хрупкаво зеле и изкиснати в ароматна марината скариди; недалеч бе и дупката, наричана етиопски ресторант, където сервираха потресаващ на вид буламач, който в действителност бе изключително вкусен и се ядеше с топли плоски питки, а пък шишчетата в арабското заведение, нещо средно между кафене и закусвалня, винаги бяха страхотни.

Но просто днес не бе подходящ ден за шашлик.

Той отново подуши въздуха и ускори крачка. Този път не усети нищо.

Сви рамене. Сигурно бе нещо случайно.

Намръщи се. „Глупаво е от моя страна.“ Причината бе, че не му се вървеше пеша целия този път. Маги се изнесе от територията на колежа и си нае апартамент в Брайънт, близо до езерото. Тори така и не успя да разбере защо го направи, но бе напълно сигурен, че решението й не му е никак по вкуса, че изведнъж след преместването свободното й време драстично намаля.

Наистина се налагаше да отделиш достатъчно свободно време, за да почистиш апартамента, да напазаруваш и какво ли още не, все неща, които просто си бяха естествена част от живота в колежа, но сега се налагаше да съкращава времето за учене, срещите с приятели, времето за тренировки — не, не и времето за тренировки — защото нито един от тях двамата не бе склонен да отдели време от тренировките, а пък тя бе категорична, че не желае да пропуска лекции и упражнения, по каквато и да е причина.

Не биваше да забравя и вечерите, когато работеше напълно доброволно на Горещата линия за малтретирани жени, както и дните, в които той не можеше да я види, защото двете със съквартирантката си ходеха на пазар, а пък… което като цяло означаваше, че Тори все по-малко имаше възможност да вижда Маги, в сравнение с времето, преди да прекъснат ученето — да не говорим пък за месеците, докато пътуваха заедно — всичко това никак не му харесваше.

Не че това, което му беше приятно, имаше някакво значение, но въпреки това изобщо не му беше приятно, защото си бе въобразил, че след като бяха прекарали толкова време в Европа — и в Тир На Ног — е напълно естествено да се съберат да живеят заедно, след като завършат колежа, а отношенията им да не бъдат толкова официални.

Когато обаче тя си нае апартамента, взе, че се сдоби и със съквартирантка, без дори да му спомене какво смята да прави. За пръв път разбра, че се е изнесла, когато я потърси в стаята й в общежитието и му дадоха новия й адрес.

Поне някакъв намек да бе направила.

Дори и дума не бе споменала предварително — а това вече си бе типично в стила на Маги.

По-скоро се бе почувствал разочарован, отколкото ядосан. Това бе втората година на Тори и най-сетне му бяха дали самостоятелна стая — не че някога бе имало проблем с Иън, защото, когато се наложеше, той оставаше да спи на канапето във фоайето — а тя твърде неохотно се бе съгласила да си остави дрехи за преобличане за редките случаи, когато оставаше да преспи, но по-голяма отстъпка от това не бе склонна да направи.

„Жени, помисли си той. Не можеш да живееш с тях — не и когато те не ти го позволяват.“

Истината бе, че с Маги му бе изключително приятно, а след като Иън бе прекъснал, по всяка вероятност нямаше възможност да поднови образованието си, тя бе единственият човек в целия град, с когото наистина можеше да поговори, без да внимава за всяка дума, която изрича.

Имаше и още нещо.

Двамата заедно бяха преживели толкова много, с нея и с Иън, а също и с мама, и татко, и с чичо Хоузи. Потиш се, нанасят ти рани, трепериш за живота си с някого и ето че тези хора се превръщат в част от теб, а ти също ставаш част от тях, и то по начин, за който в ежедневието трудно може да се намери разумно обяснение.

Може и магия да бе. Тори Торсен нямаше нищо против магията.

Ухили се широко. Това бе изключително приятно чувство, въпреки че трябваше да споделя тази неповторима близост с Маги, с Иън и със семейството си. Поне не се налагаше да споделя всичко…

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Горчива, натрапчива, но някак далечна. Също като… така и не успя да си спомни като какво.

Колко много неща научаваш на лентата за фехтовка, а едно от първите е как да пазиш равновесие, въпреки че Тори го бе научил много отдавна от баща си, преди още да стъпи за пръв път на лентата. Трите опорни точки във фехтовката бяха равновесието, подходящо подбраният момент и разстоянието, а ако ги владееш както трябва, няма нужда да обмисляш стратегията си, защото, когато някой владее елемента, който ти не си усвоил достатъчно добре, в девет пъти от десет, ще отбележи точки срещу теб.

Той се завъртя, отпуснал тежестта си на петите, но не загуби равновесие, въпреки че тротоарът беше хлъзгав.

Жена на средна възраст, натоварена с чантите от зебло, които обикновено предлагаха в Биърли, извика, очите й се разшириха от изненада и тя изпусна една от чантите.

Обвити в амбалажна хартия пакети месо се разпиляха по тротоара, към купчините сняг се търкулнаха консерви, малка бутилка лют сос подскочи веднъж, втори път, а след това и трети път на леда, докато най-сетне, слава богу, реши, че може и да не се счупи. А това бе просто чудесно. В противен случай Тори трябваше да предложи на жената да плати счупеното, а като се има предвид, че бяха в града, щеше да се почувства изключително неудобно.

— Моля да ме извините — каза той и се наведе начаса, за да събере покупките и да ги върне в чантата. — Стори ми се, че чух нещо, и как да ви кажа, просто не съобразих какво правя.

— И такова извинение не бях чувала — отвърна веднага тя и устата й се изви в подобие на усмивка.

Той избърса снега и мръсотията от бутилката с лютия сос, преди да я върне в чантата.

— Искате ли да ви помогна и да ги занеса до вас? — предложи той и едва изрекъл думите, се сви. Никой не правеше подобни жестове в града.

За негова изненада, жената кимна.

— Искам, и още как. — Тя се усмихна разбиращо и му подаде едната от сивите чанти от зебло. — Можеш да изтръгнеш момчето от село, но не и селото от сърцето на момчето, не съм ли права?

— Личи си значи, така ли? — Той прехвърли раницата и сака с оръжията на едното си рамо и се постара да върви в крачка с нея.

— Да, личи. — Тя отново се усмихна. — Но пък на човек му става толкова мило. — Тя вървеше със ситните колебливи крачки, характерни за възрастните хора, когато се намират на хлъзгав път, но поне се стараеше да побърза, така че той нямаше да се забави прекалено много.

— А ти откъде си?

— Хардуд, Северна Дакота.

Жената се намръщи, сякаш името й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво точно.

Госпожо, можехме да сме безобразно известни, но май предпочитаме нещата такива, каквито са, много ви благодаря.

По дяволите, та дори и Хатън с двойно по-малко население се гордееха с техния Карл Бен Елисън, един от първите странстващи актьори в страната, но в Хардуд не бе родена нито една известна личност. Това бе наистина чудесно, и трябваше така и да си остане, въпреки че понякога имаше моменти, когато малкото провинциално градче качествено лазеше по нервите на Тори.

— Амиии… не, май не съм го чувала — каза тя. — Имам чичо, който живее в Бисмарк — това някъде наблизо ли е?

Тори поклати глава.

— Не. Чак в другия край на щата, на около стотина километра от Гранд Форкс.

— Ясно, източната част на Дакота. — Тя кимна. — Чичо ми Ралф все това повтаряше, че жителите на Дакота не били разделени както трябва. Според него е трябвало да има Източна и Западна Дакота, вместо Северна и Южна.

Тори никога преди не се бе замислял над този въпрос, но думите и определено бяха разумни — западната част бе пустееща, имаше планини, а пък в източната бяха съсредоточени обработваемите поля.

— Да, наистина звучи разумно.

— Звучи, я. А на теб как ти харесва големият град?

— Има си и добрите страни.

— Само дето Хардфийлд ти липсва.

— Хардуд. Да, в интерес на истината ми липсва. — Минеаполис бе сравнително приятен град, ако го сравняваше с други големи градове. Но работата бе там, че си оставаше град, пълен до пръсване, и то все с непознати.

— Ясно. — Тя се усмихна широко и усмивката й му показа, че е наясно за какво мисли той. Бе много вероятно наистина да знае за какво става въпрос. — И никой ли не ти е казвал, че след това просто не можеш да се върнеш у дома?

— Май да, може и да съм чувал нещо подобно. — Само че просто не можеш да вярваш на всичко, което чуеш. Тори бе готов да свие рамене, но така чантата с екипировката по фехтовка щеше да се смъкне от рамото му, а той не искаше да допуска подобно нещо да се случи.

Истината бе, че най-съкровеното му желание в този момент бе да я попита колко още път им остава, но пък въпросът му се стори неудобен.

Не че би отказал да отнесе чантите, където тя кажеше (нито щеше да се окаже прекалено далече, нито да го затрудни, нито пък тя носеше прекалено много неща — всъщност не беше достатъчно млада, за да си позволи да понесе прекалено много — беше поне на четирийсет, четирийсет и пет), но просто му се искаше да има представа колко още път го очаква.

Само че сега бяха в града и човек не може да си позволи ей така да попита една жена къде живее, защото тя веднага би си помислила, че той ще дебне някъде около къщата й цялата нощ и ще вие срещу луната или някаква такава глупост.

Все още обмисляше как най-тактично да я попита далече ли живее, без да се интересува от адреса, когато на ъгъла на Брайънт авеню тя зави покрай магазина за фотоапарати.

Нямаше да се изненада, ако новата му позната се заизкачваше по стълбите на четириетажната кооперация, където живееше Маги — всъщност той не познаваше никого от съседите на Маги: та това бе големият град — но тя посочи съседната сграда и протегна ръка, за да поеме чантата от него.

— Много ти благодаря за помощта, но оттук поемам аз — каза му жената.

Бе живял в града достатъчно дълго и знаеше много добре, че тя има предвид „Предпочитам да не идваш чак до вратата ми“, а не намеква „Би ли внесъл чантите чак до кухнята?“, както би се получило вкъщи, затова той не се изненада особено, когато забеляза флакончето с лют газ, провиснало на ключодържателя, който тя вече стискаше, а по всяка вероятност бе стискала през всичкото време, докато вървяха и си говореха.

„Браво на нея“, помисли си той, когато тя пое нагоре по стълбите и погледна веднъж през рамо, за да е сигурна, че той си е тръгнал.

Той наистина вече си бе тръгнал.

От тази случка му стана смешно. Не, в никакъв случай не му беше смешно, напротив, почувства се тъжен. По дяволите, една жена не бива да стиска лют спрей в непрекъсната готовност — нито пък нож или пистолет, нито пък да се чуди в кой момент да повика ченгетата, или господ знае кого на помощ — за да попречи на Тори Торсен да я обере, или там каквото си е наумил да върши. Стана му болно, като си помисли, че обидата не се бе показала по лицето му.

— Не. Така не беше честно, а Тори винаги се стараеше да постъпва честно, дори и пред себе си.

Само че и Тед Бънди приличаше на спретнатите, типично американски, момчета. А и градът по нищо не приличаше на дълбоката провинция. Ако си някой глупак, можеш да се преструваш, че е същото нещо. Можеш, разбира се, да оставиш и стаята, и колата си отключени, няма да се притесняваш по кое време на денонощието излизаш, или пък ще си казваш, че сигурно познаваш човека, чиито стъпки отекват зад теб през нощта и…

И, разбира се, ще те ограбят, ще те оберат, ще те окрадат, ще те пречукат, и то не само веднъж.

Той се ухили.

Изключваме онази част с пречукването, разбира се.

 

 

Имаше ключ за външната врата на Маги, но предпочете да звънне. Съквартирантката й имаше навика да се разхожда, както Тори се изразяваше, в неприлично оскъдно облекло и той силно се притесняваше, когато се натъкваше на нея в подобни моменти.

Не че тя изглеждаше чак толкова добре по бикини и сутиен.

Вятърът се бе усилил и блъсна студен порив в лицето му, докато Тори чакаше, затова младежът бръкна в джоба, за да напипа ключовете. Едно бързо позвъняване, за да се отвори вратата, би могло да означава: „Облечи си някакви дрехи, все пак се каня да се кача горе“.

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Беше някак далечна, но все така горчива, остра, натрапчива и… какво още? Стори му се позната до болка и той усети как космите на врата му настръхнаха, но…

Все още не можеше да си спомни откъде му е толкова позната. По дяволите!

Продължаваше да се опитва да се съсредоточи, за да се сети, когато чу топуркането й по стълбите.

Мариан Кристенсен отвори вътрешната врата, а той веднага отвори външната. Косата й бе вдигната в някакво сложно подобие на опашка и тъничкият й врат бе гол, а по бузите й бе плъзнала лека руменина.

— Влизай, влизай бързо — каза Маги, обърна се и припна нагоре по стълбите. Той не й се разсърди заради цялото това бързане. В коридора нямаше отопление — хазяинът май никога не пускаше радиаторите — а тя бе облечена единствено в черен клин и дълга копринена червена риза, която бяха купили от Болонския лес.

Винаги му бе приятно да я гледа, докато тя бързо се изкачваше по стъпалата и при всяко отделно стъпало леко подскачаше. Някои биха казали, че е прекалено кльощава, но както майка му я определяше, тя бе гъвкава и подвижна като хрътка и въпреки че мускулите й не изпъкваха, бе очевидно, че хубавото й тяло е отлична комбинация от наследственост и много работа в салона, но поне усилието си бе струвало, защото, откъдето и да я погледнеше човек, тя си беше наистина хубава.

А най-вече отзад.

Ако забележеше, че той се заглежда, щеше да се ядоса и да го заяде, точно както се случи веднъж с Иън.

— Че какво толкова? — Иън просто се бе усмихнал. — Харесвам момичетата. Осъди ме, ако искаш.

Маги бе предпочела да приеме думите му с усмивка.

Ако не искаше да я заглеждат, щеше да се облича в грозни дрехи.

— Вече започвах да се притеснявам — каза тя. — Нали каза, че ще бъдеш тук към един.

— Точно така, към един. — Той погледна часовника си, докато вървеше след нея по коридора към отворената й врата. Бе станало 2:17, което значи, че се беше забавил много повече, отколкото бе предполагал. Може би се налагаше да поговори сериозно с нея, за да я убеди да монтира домофон или поне да отваря вратата с лют спрей в ръка. Все пак това бе големият град.

— Забавих се в библиотеката малко повече, отколкото предполагах. — Нищо че забавянето се дължеше на времето, прекарано в сладки приказки с новата асистентка в отдел „Справки“, която искаше да разбере за какво е сакът с екипировката, докато пърхаше с удивително дългите си мигли, обрамчили две кафяви очи, в които всеки би потънал, само като ги погледнеше. — След това се качих на автобуса, за да не изравям колата.

— Добре — каза тя и пое раницата, сака и палтото му, за да ги подхвърли небрежно върху канапето пред малката масичка. — Така и така си тук, защо не ми помогнеш малко? Не че е нещо бързо, но това трябва да се разглоби за две седмици.

Апартаментът бе построен също като стандартните вагони по линията на Южна Минесота — една дълга стая, разделена на две от вграден бюфет с огледала, който Тори веднага позна, че е „Стикли“; кухнята бе вградена в коридора, който водеше към две спални, а бюфетът служеше за стена на стаята на Маги.

В момента обаче той бе частично разглобен, чекмеджетата бяха натрупани от едната страна, всички панти и вътрешни прегради се виждаха, сякаш бяха част от някакво дървено създание, изкормено набързо.

— Това е нещо ново — каза той.

Тя кимна.

— Хазяинът ми предложи да намали наема, ако довърша вградения бюфет.

Тори изви едната си вежда.

Тя се усмихна.

— Когато се обадих на чичо ти Хоузи и го помолих за съвет и може би малко помощ, той предложи да дойде за седмица и да свали подвижните части, за да ги изчисти и полира.

— Само не му позволявай да се развихря със скришните местенца.

— Какво?

— Нищо, нищо. Не е важно.

Точно в такава мебел чичо Хоузи би монтирал едно от своите скривалища с най-искрено удоволствие. Бюфетът тук много приличаше на онзи в хола у дома и по всяка вероятност той щеше да го прекрои, както му харесва: безшумна малка ключалка, скрита зад пантите, по цялото им продължение, щеше да пази вратичката към тайно отделение. Ако в коя да е от пантите се подпъхнеше лист хартия, а след това се затвореха двете остъклени врати и се притиснеха със сила, така че пантите на свой ред да притиснат достатъчно силно ключалката на тайника, ако после се отвореше най-горното чекмедже — просто се открехне, в никакъв случай повече — а най-сетне се удареше с длан отгоре по бюфета, се отваряше широкото пет сантиметра скривалище.

В този тайник, направен в бюфета у дома, бяха скрити далече от чужди очи нови паспорти и други документи, които щяха да се използват при непредвидени обстоятелства. Други тайници, като например онзи пред стълбите в антрето, пазеха раниците за пътуване или оръжията, парите, дори прозаични неща, като например резервна ролка тоалетна хартия.

Само че чичо Хоузи често правеше подобни неща, все едно че бяха най-обикновени произведения на изкуството, като например мъничкото скривалище в банята на майка му, където тя си криеше тампоните, на което Тори се натъкна съвсем случайно, докато почистваше мивката от падналите косми. По онова време Тори бе още дете, а чичо му Хоузи му направи тайно отделение в гардероба, точно, колкото да скрие няколко броя „Плейбой“.

Ако оставеха чичо Хоузи, макар и за една седмица, това за него щеше да е истински подарък, все едно че на някое дете бе донесена чисто нова, чудно хубава играчка.

Е, нека да се позабавлява.

Тя посочи инструментите, разстлани върху парче зебло на пода.

— Трябва да го разглобя, без да го повреждам, и съм сигурна, че ще успея.

— Аз имах други идеи за този следобед — каза той и посегна към нея.

— Я виж ти, колко интересно. — Тя се ухили и обви с ръце кръста му. — Ммм… струва ми се, че ми казваш самата истина. Аз обаче мисля, че първо трябва да поработим, после да похапнем и да поучим. Днес сме сами — идващите две вечери Деб ще остане при Брайън и няма да се учудя, ако дори не се отбие да си прибере пощата. Така че, какво ще кажеш първо да се заемем с едрата работа, да поучим малко, след това ще похапнем набързо и ще видим какво да правим после?

— Това май беше от твоите реторични въпроси.

— Именно.

— Никога не съм ги обичал тези твои реторични въпроси.

— Работата на първо място. След това може би, ами… ще видим. И без това работиш по-добре, когато си възбуден. — Усмивката й се превърна в нещо като обещание, което тя запечата с бърза целувка.

— Струва ми се, че се възползваш от доброто ми сърце — отвърна той, когато тя се отдръпна. Пусна си якето и отвори кутията с инструменти, като се стараеше да не се цупи, защото не биваше.

— Работи!

Той изръмжа приглушено.

— И хич недей да ръмжиш!

— Извинявай.

Не му беше приятно, но и никой не го питаше дали му е приятно или не. А и Маги нямаше никаква нужда да се бори за намаление на наема си. Не й се налагаше да дели апартамента със съквартирантка. Съвсем спокойно можеше да си позволи цялото жилище. А дори и да не можеше, имаше си приятел, който с удоволствие би се погрижил за наема, без дори да му мигне окото.

Тори въздъхна. Наистина предпочиташе да й плати наема, или поне наема на апартамент, малко по-близо до района на колежа, където да живеят двамата заедно.

Обаче не се получи, както на него му се искаше. Не ставаше въпрос за парите. Родителите на Маги се грижеха както за учебните такси, така и за наема й, а майката на Тори бе инвестирала златото, донесено от Владенията. С него нямаше да забогатее, но благодарение на новите суми спокойно можеше да не се притеснява за наема и храната, и то до края на живота си, ако се наложеше.

Наистина не ставаше въпрос за пари. Повечето проблеми, свързани с парите, всъщност не бяха за пари — Тори бе научил този факт от Иън Силвърстайн.

Според Маги нещата трябваше да следват естествения си ход и за нея бе особено важно да постъпва правилно и справедливо. Апартаментите близо до университета бяха миниатюрни, а онези, които имаха свой неповторим облик, бяха с безобразно високи цени. Затова тя така си подреди лекциите, че да са плътно една след друга, и започна да си търси квартира в южната част на Минеаполис, близо до автобусната линия.

В повечето двустайни апартаменти имаше кухни с прилични размери, а също и хол, но пък цените им бяха почти двойно по-ниски от тези на едностайните жилища.

Ако си наемаш двустаен апартамент и не си намериш съквартирантка, това си бе направо разхищение, а да вземеш за съквартирант собствения си приятел — който може да си позволи сумата, без дори да се замисля — той щеше да започне да покрива не само своите разходи, но и твоите, а това вече не беше редно, не че Маги имаше някакво желание да му позволи да направи така, защото въпросът определено не беше в парите.

По дяволите.

Хубавото на парите бе, че онзи тип Макей — Хари ли беше, или Ралф? — дето притежаваше фабриката за канцеларски пликове и не спираше да изнася речи, се оказваше прав. Ако имаш проблем, който можеш да разрешиш, не го отлагай, заемай се с разрешаването му, като напишеш чек, и тогава проблем няма да има.

В този случай ставаше въпрос само за един-единствен разход.

— Недей да се цупиш — каза тя. — Щом се нацупиш, веднага изглеждаш десет години по-стар. — Отпусна се в ръцете му за бърза целувка, поколеба се за момент, а сетне устните й се разтвориха и той усети топлия й език в устата си. Спусна ръка към дупето й и я привлече към себе си, а другата му длан потърси гърдата й.

Само че тя го отблъсна и се дръпна.

— По-късно — каза. — Може би. — Усмихна му се и прокара пръст по ципа на панталоните. — Закъснялата награда е най-добра.

Наистина имаше случаи, когато едно „не“ съвсем не означаваше „не“, но сега случаят не бе такъв.

По дяволите. „Трябваше да спра за малко в гръцкия ресторант. Един чийзбургерополис щеше да ми дойде добре сега.“ Каква всъщност излезе тя? Май храната щеше да е единственото му малко удоволствие в близко бъдеще.

— Кафе? — попита го тя.

— Прясно при това. — Той подуши. Усети аромата на хубаво, гъсто, приятно препечено кафе, което бе успяло да измести всички следи от онази странно позната миризма във въздуха.

Каква ли беше тази смрад? Стори му се толкова близка и натрапчиво позната, в същото време нещо в нея го притесняваше, но така и не успя да се сети какво.

Въздъхна дълбоко и посегна към длетото.