Джоел Розенберг
Пурпурно небе (29)

Глава 27
Наследството

Вратата бе оставена открехната, но въпреки това Иън почука на касата.

Отвори се толкова бързо, че той се зачуди дали тя не го бе чула да куцука по пътеката, докато го бе чакала да се върне.

— Иън, толкова много… — тя сведе поглед надолу. — Ти си ранен — каза тя и го прегърна през кръста, преди да му даде възможност да възроптае.

Никога не се бе съмнявал, че е силна, но въпреки това остана изумен, когато усети, че тя го повдигна без някакво видимо усилие и го притисна до себе си. При всеки друг подобен случай би му се сторило доста унизително, но той не хранеше никакви илюзии за силата, с която всеки един от тях разполагаше.

Арни скочи от стола си, а след това веднага се отпусна на колене пред него.

— Мислиш ли, че си го счупил?

Иън поклати глава.

— Не. Само го срязах на един камък.

Арни грабна позната на външен вид аптечка от една от малкото останали полици.

— Проми ли го?

— Валин го проми. С кислородна вода. Стегна го с ластичен бинт, за да може да се затвори раната. Ще се оправя, няма страшно.

— Естествено. Въпреки това искам да погледна. — Той счупи печата на никога преди неизползвани ножици и вдигна глезена на Иън в скута си.

Фрея постави ръка на рамото му.

— Може ли аз? Нали не си престанал да ми говориш, мой Сребърни камъко? А дори и да си решил да ми се сърдиш, може ли да сключим примирие поне докато ти помогна?

— Говоря ти — каза Иън. — Но просто не ме боли прекалено силно.

Истината бе, че изобщо не го болеше. Глезенът му не искаше да се движи толкова бързо, колкото на Иън му се искаше, и ако не беше ластичният бинт, благодарение на който изкуцука по пътеката към къщата, можеше и да падне. Май трябваше да вземе онзи прът, дето го намери в сеното, за да го използва като патерица.

Нямаше нищо против да се остави в ръцете на Фрея да го излекува.

По дяволите, та тя му бе длъжница. А и освен това…

— Говорим си, но искам да ти кажа, че разговорът ни все още не е приключил.

— Разбира се, мой Сребърни камъко. Винаги съм готова да те изслушам.

Той погледна надолу към глезена си и усети, че му се гади. Отвърна поглед, докато Арни режеше превръзката, за да може тя да се заеме с раната. Като знаеше, че раната е промита с кислородна вода и бацитрасин, сигурно нямаше никаква опасност от инфекция. А между другото, кога за последен път му бяха били инжекция против тетанус?

— Виждал съм и по-тежки рани — каза Арни. Вдигна поглед към Фрея. — Иска ми се да я промия още веднъж, преди да започнеш да правиш каквото и да е. Не мога да разчитам, че едно вестри е промило качествено раната.

Тя вдигна пръст, за да предупреди Иън да не се обажда.

— Това ще бъде чудесно, Арнолд, благодаря ти — каза тя и му хвърли една усмивка през рамо, докато отиваше към варела с водата. Искаше Иън да разбере, че върши всичко така, за да може Арни да се почувства полезен, и щеше да е много благодарна на Иън, ако проявеше елементарна досетливост и се включеше в играта й.

Може би дори не ставаше дума за игра. Може би ако раната се прочистеше добре, изцерението щеше да бъде по-бързо. Истината бе, че Фрея бе лекувала много по-лоши рани и без помощта на пенсиониран аптекар, при това още от времето, когато светът е бил млад. Само че истинското умение да цериш не представляваше просто физическо лечение; част от всичко бе лечителят да не наранява излишно хората, а в начина, по който тя се отнасяше към Арни, имаше нежност, нищо че я използваше, за да го манипулира.

— Иън? — Арни повдигна глава. — Кога за последен път са ти били инжекция против тетанус?

— Тъкмо това се опитвах и аз да си спомня. Струва ми се, че беше преди шест години, когато по време на един двубой ме наръгаха с пречупено острие в бедрото.

— Ммм. Док Шърв е трябвало да се убеди, че всичко е наред. — Ъгълчето на устата му се изви. — Може би дори е трябвало да ти извади апендицита.

— И аз така мислех. Сега вече е прекалено късно, но и на мен ми мина през ума.

— Това не е твоя работа. Док трябва да се занимава с тези неща. — Арни зацъка с език. — Преди десет или двайсет години нямаше да допусне подобно нещо да му се изплъзне. Напредват му годинките на Док. А и няма да е с нас вечно. Благодаря ти, скъпа — каза Арни, докато поемаше ведро с вода от Фрея. Тя задържа под глезена на Иън леген, който, изглежда, бе направен от издълбан широк дънер. Арни поля раната с чиста хладка вода. Младежът усети слаба болка, причинена от студа, но това не бе истинска болка. Очевидно използването на лидокаина бе истинско разхищение.

По дяволите!

— Аз не съм много сигурен дали ще успееш да постигнеш някакъв резултат с това — каза Иън и погледна Фрея, която наблюдаваше как Арни почиства раната, сякаш никога през многовековния си живот не бе виждала подобна магия. Арни не я поглеждаше, но гърдите му тежко се надигаха и той кимаше сам на себе си, сякаш вършеше някакво грандиозно дело.

— И защо така, мой Сребърни камъко? — попита тя.

— Не знам — отвърна тихо той и наум си пожела тя да му повярва. — Просто не мисля, че ще успееш. — Пръстенът започна да пулсира болезнено силно, толкова силно, че той се изненада и се уплаши дали пръстът му няма да се подуе от нарушено кръвообращение.

— Май е прав — намеси се и Арни. — И на мен ми изглежда прекалено… доста голяма, нали? Не може да се изцери току-така. — Той отвори стерилна попивателна, подсуши раната, без да обръща внимание на слабото сълзене. — Но не виждам защо да не опиташ.

Тя изглеждаше озадачена, но кимна.

— Нека пробвам.

Ръцете й бяха меки и топли, когато докосна глезена му. Бавно и внимателно, тя покри раната с ръка, подлагайки другата длан под крака му.

„Не можеш да се справиш, помисли си той. Нещо не е наред и този път няма да успееш да ме излекуваш. Може би просто остаряваш, може би всичко се дължи на това, че не желая помощта ти, може би е заради нещо съвсем друго, но този път няма да успееш да ме излекуваш. Опитите ти са безнадеждни.“

Пръстенът на Харбард се бе стегнал на пръста му, поне така му се струваше, въпреки че нямаше да може да каже дали е така само от един поглед, а когато сви ръце, стягането го нямаше.

Пулсирането се усилваше все повече и повече, интервалите ставаха все по-кратки, докато най-сетне се превърнаха в непрестанно болезнено стягане, което се отпусна едва когато Фрея поклати глава и пусна глезена му. Отпусна се назад и със смутено изражение поклати глава.

— Това беше много неприятно — каза тя. Отново погледна глезена му и отново премести очи към ръцете си. Тънка струя алена кръв и парчета тъмен плат лежаха на дясната й длан. Тя потри ръце, отначало леко, а след това по-силно, докато от тях започна да се издига дим, придружен от ужасна миризма на опърлено.

Арни постави ръка на рамото й.

— Няма нищо — каза нежно и търпеливо той.

Тя изплакна ръце в легена, а в момента, в който пръстите й докоснаха водата, от нея започна да се вдига пара и тя закипя. Вдигна поглед и той забеляза, че изглежда по-стара и по-тъжна.

— Много се извинявам, мой Сребърни камъко. Май вашият доктор Шърв не е единственият, който е остарял.

Сега вече беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, бе да повдигне въпроса за скъпоценния камък и за Вечния Наследник, да пробва още веднъж. Имаше си уважителна причина, а тя щеше да се разтопи под мощта на пръстена, съчетана с тази на диаманта, щеше да омекне също като масло, оставено на слънце в някой горещ летен ден.

— Фрея, аз…

Тя вдигна поглед към него и му се усмихна.

— Виж ти, мой Сребърни камъко, май никога преди не си ме наричал по име, освен онзи пръв път, когато разбра, че не съм просто жената на мъжа от ферибота. Моля те, довърши мисълта си. Какво искаше да кажеш?

Не можеше да погледне в тези доверчиви очи и да пречупи волята й, да пренебрегне преценката й, защото той така бе решил, при това под въздействието на пръстена и диаманта. Тя грешеше, а той бе правият, а един любящ баща щеше да страда пред очите на обичния си син, ако тя не променеше решението си, но да промени мислите на приятелка, бе все едно да се отнесе към нея като към някой предмет, към нещо, което може лесно да бъде контролирано.

Това не биваше да става. Не бе правилно.

Свали пръстена и го пусна в джоба си.

— Фрея — каза той. — Имам нужда от диаманта. Само за няколко дни. Наистина имам нужда от него за тези няколко дни. Не знам какво да направя, за да те убедя, но се кълна, че ако някога отново намеря друг от скъпоценните камъни, няма да го задържа от теб, защото не си пожелала да ми дадеш този, който съхраняваш. Обещавам ти да го върна. Но наистина е много важно да ми го дадеш. Щом върна диаманта, ще тръгна отново, за да открия третия. Кълна ти се, че ще ти го донеса, веднага щом го открия. Но сега трябва да те помоля да ми се довериш, както и аз ти се доверих.

— Иън, моля те. — Тя стисна дланта му между своите. Странно, ръцете й бяха толкова силни и стегнати, а в същото време — меки и топли. — Наистина много съжалявам, Иън. Надявам се да си останеш моят Сребърен камък, както и аз винаги ще бъда твоята Фрея, но не мога да си позволя да се поддам и да се оставя да ме убедиш, защото нещата няма да се променят по никакъв начин. Ако искаш, можеш да се закълнеш, че никога повече няма да ми повериш друг скъпоценен камък, но какво от това? Но почти няма вероятност да намериш друг, не е възможно. Но ако все пак намериш, на кого ще го дадеш? На Харбард Скитника ли? Или на бъдещия си тъст? Трудно ще ти бъде да избираш между Один или маркграфа.

Но дори и да решиш в тяхна полза, аз няма да променя мнението си. Дори и да ми обещаеш, че ще заминеш и ще откриеш другите скъпоценни камъни, а след това ще ми ги повериш, до един, не мога да допусна дори един… — за момент челото й се смръщи, след това тя поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Не мога да допусна дори един да изчезне, макар и ти да твърдиш, че ще ми го върнеш, дори да откриеш останалите някой ден. — Тя се изправи и погледна надолу към него. — Знам, че не можеш да приемеш моята истина, но не мога да я променя.

— Така е. — Той отвърна на погледа й, без да трепва. — Никак не ми е приятно, но приемам нещата такива, каквито са. Надявам се да ми вярвате, и двамата.

Тя кимна.

— Вярвам ти — каза тя. Стисна ръката му нежно, а след това я пусна.

Арни вече бе бинтовал крака на Иън и той усети, че започва отново да го боли.

— И аз ти вярвам. — Вдигна поглед и се усмихна. — Нали знаеш, Иън, мен лесно можеш да ме убедиш.

— Да, ти си мека отстъпчива душа.

Арни се разсмя.

Така да бъде. „Вечни Наследнико, искрено съжалявам. Съжалявам много и за сина ти, но…“

— Ще тръгна утре сутрин, обещал съм да се върна. — Хоузи не можеше да бъде наречен заложник, но не беше точно и доброволен гост. Колко ли щеше да струва дадената от Вечния Наследник дума, ако ти не изпълнеше своята?

Нямаше как да прецени. Дали Вечния Наследник все още щеше да е склонен да отклони Чедата от двамата Торсен?

„Ами ако му кажа, че наистина съм опитал, че съм положил всички усилия? Дали ще се получи?“

Не. Какво го интересуваше Вечният Наследник, че някой бил опитвал? Думата му важеше за постигнатите резултати, не за направените усилия.

Иън се бе провалил отново, въпреки че всичко, което трябваше да направи, бе да извади пръстена от джоба, да си го сложи и да убеди Фрея да му даде за известно време диаманта.

Да му го даде за известно време ли? По дяволите, дори и той можеше да пази диаманта от Брисингамен; можеше да убеди Фрея, че ще бъде на най-сигурно място в неговите ръце, а това можеше и да се окаже истина, поне беше истина, че можеше да разубеди всеки, решил да му го отнеме.

С пръстена на Харбард и скъпоценния камък от Брисингамен в ръка, можеше да накара всеки да повярва на всичко.

Можеше дори да почука на вратата, на който и да е апартамент в Блумингтън и да накара стареца, който живее там, да се грижи за него също както баща се грижи за сина си, точно както Иън бе мечтал цял живот някой да се грижи за него, както се надява всяко дете, както винаги имаш нужда, защото дълбоко в себе си ти никога не преставаш да бъдеш дете.

По-скоро бе готов да пречупи Убиеца на гиганти на коляното си и да използва назъбения край, за да си пререже гърлото, отколкото да направи подобно нещо.

Арни кимна.

— Не, ние тръгваме утре сутринта. Ще имаш нужда от човек, който да ти пази гърба, а аз имам известен опит, нали, шефе? — каза той и докосна чело с два пръста.

— Да не би да мислиш, че някой ще ти повярва?

Арни сви рамене:

— Някога разказвал ли съм ти вица за папата и шофьора му?

— Поне няколко десетки пъти.

— Може и на мен да си го казвал — каза Фрея с усмивка. — Но защо не го повториш? Не съм много сигурна, че си го спомням.

— О, добре. Папата решил да излезе да пообиколи с кола из провинцията, обаче шофьорът му изведнъж пребледнял и спрял колата. „Ваше светейшество, казал той. Чувствам се изключително зле“.

— Тогава папата заема шофьорското място и…