Джоел Розенберг
Пурпурно небе (28)

Глава 26
Пръстенът на Харбард

Ако изчакаш достатъчно, ако си оставиш достатъчно време и проявиш достатъчно търпение, индиговата тъмнина на нощта ще се вдигне, макар и съвсем малко.

Но това малко ти е достатъчно поне докато вървиш по пътя.

На светлината на звездите Иън се отправи надолу по пътеката към грубия кей, където дълго въже, плътно колкото мъжка китка, непрекъснато плискано от вълните, се протягаше чак до другия бряг на Гилфи. Лебедка, задвижвана по всяка вероятност от Среброчел, въпреки че Фрея без всякакво усилие също можеше да я задвижва, бе готова, за да го превози до другия бряг, където преките пътища щяха да го отведат на север във Владенията.

Нямаше да представлява проблем да открие Вечното светилище; по пътищата сигурно имаше множество съгледвачи.

А като отидеше там, какво да каже?

„Вижте, съжалявам.

Тя отказа.

Тя каза, че и ти, и синът ти не сте достатъчно важни, за да рискува за вас един от скъпоценните камъни от Брисингамен, които аз сам и поверих. Тя трябва да предвижда нещата и възможните последици. Все пак всички ще умрем, рано или късно. Ако не умрем млади, всички рано или късно оставаме сираци, а твоят ред да умреш и редът на Наследника да остане сирак също ще настъпи рано или късно, затова какъв е смисълът да вдигаш шум, защо създаваш проблеми?

Умирай си кротко, нека и синът ти да угасне кротко, в крайна сметка всички се превръщаме в прах и пепел и ще се преродим едва след като вселената бъде създадена отново, затова какво сте се вкопчили в живота?

Откажи се от цялата тази борба, Вечни Наследнико, не е чак толкова важно.

Както, разбира се, не е чак толкова важен и животът на моите приятели. Какво пък толкова, след още сто години, всички ще са отдавна мъртви и забравени, затова какво си тръгнал да се притесняваш, че някакви си там Чеда ще им изпият кръвчицата. Не че животът им е важен, няма такова нещо. Каквото там смяташе да направиш, каквото и да бе решил, за да им помогнеш да останат живи, че то няма смисъл, хич не си прави труда.

Нищо няма значение, ако гледаш на нещата, без да ти пука.“

По дяволите!

— Иън Среброкаменни. — Гласът на вестрито прозвуча тих и сподавен иззад него.

— Кажи, Валин? — „Мога ли да направя нещо за теб?“ „Ако го чуя да повтори това още веднъж…“

— Мога ли да направя нещо за теб, има ли с какво да ти помогна? Животните ти са нахранени и напоени и са полегнали за през нощта; дрехите ти са изпрани, както и нейната туника, защото тя само я изплакна небрежно в сивите води. Мога да приготвя и храна или пък…

— Или пък просто да си затвориш шибаната уста и да престанеш да ме притесняваш поне за една шибана минута. — Беше казал всичко това на английски, но джуджето схвана смисъла по интонацията. Валин, с насълзени очи, се отдръпна, обърна се и побягна към пещерата, която служеше за обор и конюшня.

Дребното лайно се оказа прекалено чувствително? И каква стана тя? Иън сви рамене. „Това въобще не е мой проблем.“ Тук става въпрос за нещо дребно и незначително като нечии наранени чувства. Щом човешкият живот се оказва нещо толкова тривиално и може, който реши да махне на него с лека ръка, какво тогава остава за чувствата на някакво си там джудже.

Майка му стара.

— Ей, Валин… — Той затича след джуджето: — По дяволите, човече, извинявай. Искам да кажа… — развика се той на берсмолски. — Този нещастник съжалява за грубото си държание, защото го е срам за баща му и за племето, и за рода, и за целия му вид.

„И всеки, който ме познава истински, Валин, знае, че не съм чак такъв смотаняк и задръстеняк. Честна дума, аз съм просто различен вид смотаняк и задръстеняк.“

Джуджето тичаше значително по-бързо от Иън, но Иън упорито следваше отекващите му стъпки по брега на реката, покрай шубраците, където се препъна и за малко не падна, но подгъна лошо крака си и издра твърде неприятно глезена.

По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! Грешката си беше изцяло негова. Ако не беше хукнал така посред нощ, също като паникьосано дете, първо сега нямаше да се намира на брега на реката и нямаше да обиди…

Грешката беше единствено и само негова. Не можеше ли да свърши поне едно нещо на този свят като хората?

Беше се спречкал с Фрея, след това обиди нещастното джудже, раздра си глезена на някакъв камък, беше провалил надеждите на Вечния Наследник — „Няма ли още нещо, което да прецакам тази вечер?“.

По-скоро подскачаше на един крак, отколкото да куцука към пещерата.

 

 

Метален фенер бе закачен в ниша на самия вход на пещерата, а по-навътре бяха струпани десетки кръгли копи сено и достигаха до тавана. Някакъв дълъг прът бе забоден в сеното и той прехвърли Убиеца на гиганти на гърба си, за да може да използва пръта и като бастун, и като патерица. Страхуваше се да погледне надолу към глезена си. Усещаше стъпалото си мокро и топло и започваше да го боли зверски.

Подпря се тежко на пръта и закуцука навътре в пещерата, следвайки хлипането, което се носеше отнякъде навътре. Взе първия завой покрай дървени клетки, в които бяха настанени кобилата и понито, преживящи с нескрито отегчение сено, докато се натъкна на джуджето, изпълнено с решимост да се натъпче в някаква пукнатина между стената на пещерата и пода, където Среброчел пръхтеше недоволно; едното му огромно око бе втренчено в Иън с неприкрито раздразнение.

Среброчел бе огромен кон, колкото Першерон или Клайдсдейл, въпреки че бе по-фин и елегантен, но въпреки това краката му изглеждаха по-едри, а копитата — по-големи от нормално.

Като се изключи белият знак на челото му и дългата неподдържана грива, той бе черен като гарван, но с това приликата с птицата свършваше: гърбът на Среброчел не беше нито лъскав, нито гладък, беше черен като нощта, черен като въглища, черен като самия ад.

Среброчел изпръхтя шумно и с такава сила, че във въздуха се разхвърча прах и слама и се наложи Иън за момент да прикрие очи, за да не се напрашат. Едното масивно копито риеше камъка и разпращаше искри, от които сламата бе започнала да тлее, независимо от факта, че Среброчел никога не бе докосван от ковач и железни подкови.

Не беше много вероятно Среброчел да е ядосан — нали не отхапа ръката на Иън.

Това все пак беше наистина добър признак.

Конят бе напълно в състояние да го стори — тези едри зъби можеха да прехапят и малко дръвче; Иън лично бе виждал как го прави.

— Извинявам се — обърна се Иън и към двамата. — Ще ми се да кажа, че не исках да ти нанеса обида, но това е лъжа, Валин. Точно това ми беше целта: да те нагрубя, да те обидя, и то единствено защото аз бях наранен и объркан. Сбърках и се извинявам.

Беше важно и двамата да му повярват, поне за него бе от значение. Иън смяташе, че си е извоювал уважението на аезирския кон, въпреки че обичта му бе нещо, което нямаше да успее да оцени и разбере, а Иън бе благодарен на Валин, задето донесе предупреждението за семейство Торсен и изпитваше уважение към смелостта му.

Беше важно…

Пръстенът на Харбард започна да пулсира на пръста му болезнено силно — веднъж, два пъти, три пъти.

Валин се изправи и избърса с опакото на ръката си изуменото изражение, от което цялото му лице се бе сбръчкало. Среброчел престана да гледа гневно и да пръхти, тропна по някакъв метален съд с непознат за Иън вид зърно вътре и се зае бавно да дъвче.

Глезенът на Иън не спираше да боли, но той се бе насилил да не обръща внимание. Сега изръмжа от болка и се подпря на пръта, а след това се отпусна на земята. Приведе се напред и вдигна подгъва на панталона.

Не се бе порязал толкова дълбоко, колкото се страхуваше, но въпреки това кръвта бе напоила и чорапа, и гуменката.

Чорапът не бе кой знае колко важен, но гуменката нямаше как да подмени; не и тук. Може би щеше да се изпере. Или пък щеше да изгние и да стане неизползваема.

Валин, верният и предан Валин, веднага застана до него, извадил незабавно една от аптечките от раниците.

— Моля те, височайши — каза той, — приятелю на приятеля на Бащата, той, самият Баща на вестрите, Баща на Народа — моля те, дай напътствия на тоз дръвник какво да използва, за да притъпи болката ти.

В аптечната имаше цял набор инжекции, всичките пълни и надписани, върховете им — пъхнати в някаква зелена пластмасова опаковка, за да останат стерилни до употребата.

По дяволите. Първото, което му се искаше да помоли Фрея, бе да му помогне да се излекува, но, по дяволите, как болеше… Изкуши се да притъпи болката с демерол и вистарил, но сега не бе време за подобни изкушения.

Разгледа внимателно спринцовките — какъв беше този атропин? — докато най-сетне погледът му попадна на надпис „Лидокаин“ — местна упойка за зашиване на дребни рани. Той издърпа зеленото капаче и впръска малко от бистрата течност върху раната, преди да забоде върха няколко пъти в плътта около раната — заболя го толкова силно, че му потекоха сълзи.

Нямаше представа колко време ще отнеме, докато лидокаинът подейства, но по законите на Мърфи, ако се опиташе да използва пръстена на Харбард, за да се самоубеди, че не го боли, той или нямаше да проработи на него, както обикновено, или пък лекарството ще подейства по времето, когато…

Пръстенът започна да пулсира силно. Само веднъж.

Глезенът му изтръпна.

Все едно че някои бе щракнал един ключ и болката изчезна.

Какво, по дяволите, ставаше?

Внимателно и много предпазливо, той докосна раната с върховете на пръстите си. Усещаше допира, но болката вече я нямаше. Иън наистина нямаше никаква представа колко време е необходимо на лидокаина, за да подейства, но сигурно му трябваха поне няколко минути.

Не бе възможно да има ефект толкова бързо.

Пръстенът? Да, това бе възможно, но… не. Никога не бе успявал да го накара да подейства на него, въпреки че се бе опитвал, при това доста упорито, но обикновено, докато се съсредоточеше, това, за което искаше да го използва обикновено беше…

Мили боже!

Треперещите ръце на Иън отвориха черното пластмасово шишенце с кислородна вода.

— Моля те, използвай това, за да измиеш раната, а след това я подсуши с тези марлени тампони. Първо ще я дезинфектираме, а след това ще я затворим, като я стегнем с ластичен бинт — точно този, да, точно така.

 

 

Още преди е трябвало да пробва. Трябвало е да се сети. Фрея не беше някоя магьосница, както и Хоузи не е бил по времето, когато е скрил скъпоценните камъни от Брисингамен. Дали и тук важеше старата поговорка „Събери всичките яйца в една кошница, а след това пази кошницата“?

Да ги сложи на едно място ли? Ами какво ще стане, ако някой открие това място? Ако останеш там, за да ги пазиш, някой може да те открие.

Не. Нито единият, нито другият би постъпил така, защото не бяха глупаци.

Фрея бе скрила единия скъпоценен камък някъде далече.

Не който и да е от двата. Беше скрила някъде далече първия, рубина. Тогава все още живееше с Один, а бе обещала да не му го дава нито на него, нито на когото и да е друг. А след това, когато Иън й повери и втория скъпоценен камък, диаманта, тя го бе задържала близо до себе си. Може да го бе скрила някъде в пещерите или пък под гредите на пода в къщата. Възможно бе и да го е заровила някъде дълбоко в земята, на място, което щеше да си го спомни. Като знаеше колко е силна, едва ли много я бе затруднило.

Както и да е, диамантът се намираше достатъчно близо, за да усили мощта на пръстена на Харбард.

Дали скъпоценният камък му бе придал такава сила, че да може да въздейства и убеди една от аезирците да му повери за кратко диаманта, макар и само за няколко дни?

Иън стисна зъби.

Време беше да открие отговора на този въпрос.